Никол Джордан
Прелъстяване (11)

10.

На сутринта Ванеса отвори очи, изпълнена с мъчителен копнеж. Светлината на деня й даде възможност поне малко да избистри мислите си.

Беше се отдала на измамни илюзии. Магията на последната седмица се оказа нетрайна мечта. В някои отношения самата тя не се различаваше от Оливия. Поддаде се на изкушението, остави се да я омае един опитен изкусител, държа се като наивница от дълбоката провинция. След като Демиън постигна целта си — пълното й отдаване, — интересът му към нея бързо угасна.

Глупаво и абсурдно е да се чувстваш наранена от оттеглянето му, укори се Ванеса, докато се обличаше. Още от самото начало той бе поставил отношенията им на чисто. Искаше я като метреса, срещу което опрости огромния дълг на брат й. Връзката им почиваше единствено и само върху жаждата му за отмъщение. Тя би трябвало да се чувства облекчена, че желанието му да я люби, е угаснало.

Лорд Синклер вече е закусил, уведоми я икономът, и тя изпита облекчение. Чувстваше се потисната и объркана и не искаше да рискува той да проникне в мрачните й мисли.

Ванеса излезе на езда и след няколкочасово препускане в грейналото лятно утро бурята на чувствата й се поуталожи. При завръщането й обаче я очакваше нов удар, който наруши вътрешното й равновесие. Две дами от съседното имение бяха дошли на официална визита, а това й напомни болезнено какво място заема в дома на семейство Синклер.

За нейно учудване Оливия се бе съгласила да приеме дамите в синия салон. Девойката седеше в инвалидната си количка и посрещна Ванеса с очевидно облекчение. Представянето прозвуча със студена официалност:

— Лейди Уиндъм, позволете да ви запозная с двете ни най-близки съседки — лейди Фоксмор и дъщеря й, мис Емили Прайс. С Емили сме приятелки от училище.

— Радвам се да се запозная с вас — усмихна се учтиво Ванеса и зае място в тапицирания с коприна фотьойл. Лейди Фоксмор я огледа високомерно с пронизващите си сини очи и това я смути. Костюмът й за езда беше износен, но не беше чак толкова старомоден, че да оправдае пренебрежителния оглед.

Поздравът на лейди Фоксмор прозвуча дори по-ледено от погледа й:

— Ах, компаньонката. Доколкото знам, получавате заплата за услугите си. — Спокойно би могла да прибави „гаден червей“, толкова презрение имаше в тона й.

Ванеса посрещна обидните думи със забележително спокойствие. Съзнаваше, че е на път да изгуби уважението на обществото — в изисканите кръгове гувернантката не стоеше по-високо от обикновената слугиня.

Дамата обаче сметна за нужно да подчертае превъзходството си още по-силно.

— Вече ви се носи славата, лейди Уиндъм.

— Така ли? — Ванеса вдигна вежди. — Каква по-точно?

— Вашият покоен съпруг се забърка в доста скандали. Както чух, водил е бурен живот в Лондон.

— Не би трябвало да давате ухо на всякакви клюки — контрира я хладно Ванеса.

— Боя се, че тук, на село, не сме толкова свободомислещи.

Оливия, видимо засегната от пренебрежителните думи на гостенката си, побърза да се обади:

— Дамите ни донесоха лично покана за бал, Ванеса.

Лейди Фоксмор моментално възрази:

— Лейди Уиндъм със сигурност не проявява интерес към нашите провинциални забавления. Те не могат да се сравнят с лондонските балове, които е свикнала да посещава.

Ванеса разбра, че не е добре дошла на бала, но това изобщо не я притесни. Преди да е успяла да отговори, Оливия пое защитата й:

— Не говорете така, лейди Фоксмор. Ванеса съвсем не предявява високи изисквания.

— Очевидно не, щом се е задоволила с ролята на компаньонка. — Дамата смръщи носле. — Предполагам обаче, че няма особено желание да покаже на обществото колко ниско е паднала.

— В никакъв случай не е паднала ниско! — възрази разгорещено Оливия. — Чувствам я като приятелка и съм силно привързана към нея.

Твърдо решена да не показва възмущението си, Ванеса взе думата с усмивка:

— Лъжете се, лейди Фоксмор. Намирам провинциалните забавления безкрайно приятни и с най-голямо удоволствие ще дойда на вашия бал.

Дамата сърдито изкриви уста и прие поражението си. Мис Прайс смутено сведе поглед към скръстените си в скута ръце и предостави на майка си да довърши битката. Оливия кипеше от гняв.

Минаха няколко минута в неловко мълчание, след което дамите станаха и се сбогуваха. Щом икономът затвори вратата на салона, Оливия избухна ядно:

— Как посмя тази личност да ви изключи от поканата само защото сте ми компаньонка? Вие сте гостенка в нашата къща!

— Няма значение — опита се да я успокои Ванеса. — Не изпитвам ни най-малко желание да отида на този бал. Просто исках да поставя лейди Фоксмор на място.

— Разбирам ви, но тя няма право да се отнася пренебрежително към вас и да ви третира като слугиня!

— Прекрасно е, че ме подкрепяте, Оливия, но подобни обиди не ме засягат. Вие също не бива да се чувствате засегната. Дамите дойдоха да поканят вас, не мен.

Оливия сърдито разтърси глава.

— Питам се какво ги е накарало да дойдат след скандала около неуспялото ми бягство с онзи мъж… Мислех, че обществото ме е анатемосало. А и с Емили никога не сме били близки приятелки.

— Може пък провинциалното общество да не е толкова силно шокирано, колкото предполагате, Оливия.

— О, не, не си правя илюзии, че са ми простили допуснатата грешка — отвърна горчиво девойката. — По-скоро става въпрос за брат ми. Лейди Фоксмор се надява Демиън да ме придружи на бала. От години се опитва да го ожени за дъщеря си. Той е отлична партия, а Емили е последната й надежда, защото другите й дъщери вече са омъжени.

При мисълта, че е възможно Демиън да стане съпруг на друга, Ванеса изпита дива ревност, но веднага се укори за глупостта си. Лорд Грях не би могъл да хареса бледата, невзрачна мис Прайс с рибешките очи.

— Лейди Фоксмор сигурно е позеленяла от завист, като е разбрала, че живеете като гостенка в нашия дом — продължи замислено Оливия. — Без съмнения е видяла във ваше лице съперница и мисълта, че сте постоянно близо до Демиън, я е вбесила.

В първия момент Ванеса се смута силно и не намери думи за отговор. Ако връзката й с Демиън станеше обществено достояние, всички съседи щяха да я заклеймят като уличница. Изисканото общество би приело с мълчание една дискретна афера между вдовица с благороден произход и заможен аристократ, но не и между лорд Грях и гувернантката на сестра му.

— Повярвайте, Оливия, никога не съм се старала да заслужа вниманието на брат ви — проговори най-сетне тя.

— Може би, но му въздействате много силно.

— Какво имате предвид?

— Демиън е много променен. — Оливия я огледа с интерес. — Никога не се е задържал толкова време в Розууд.

— Остана заради вас, Оливия.

— Не. Отначало и аз мислех така. Причините са други. Той мразеше тази къща, но сега се чувства добре тук. Не е неспокоен както някога, не избухва. Според мен причината сте вие, Ванеса. Той се наслаждава на компанията ви, но вие не го забелязвате, защото още не го познавате добре. Аз обаче виждам как ви гледа. Очите му светят…

Ванеса се засмя и я прекъсна с надеждата да даде друга насока на разговора.

— Преувеличавате, мила! По-добре да обсъдим поканата на лейди Фоксмор. Учудвам се защо приехте дамите, макар да не държите особено на приятелството им.

Оливия въздъхна виновно.

— Нямах особено желание да ги приема, но си казах, че един ден все пак трябва да положа началото.

— Искате ли да отидете на бала? Може да останем там само час. С радост ще ви придружа.

— Не, не искам. Ужасявам се от мисълта да се изправя пред толкова хора. От друга страна, съзнавам, че не мога да се крия вечно. Но това е голяма крачка и още е рано за нея.

Ванеса сметна случая за приключен. Оливия обаче бе твърде възбудена от наглостта на съседката им и на вечеря описа случилото се на брат си.

Отначало Ванеса не обръщаше внимание на разговора между брата и сестрата, тъй като беше твърде заета със старанието да крие чувствата си, да изглежда спокойна и безгрижна. Демиън не й бе дал обяснение защо предишната нощ не е дошъл при нея. Двамата не бяха разменили и две изречения. Тя обаче не биваше да му позволи да забележи колко я е засегнало хладното му поведение. Даде ухо на разговора едва когато чу името си.

— Само да знаеш колко зле се държа с Ванеса! Постара се да я унижи. Нарочно го направи. Само да я беше чул! Буквално й забрани да отиде на бала — и всичко това само защото Ванеса ми прави компания!

Демиън остана безмълвен. Само на бузата му заигра мускулче.

— Очевидно е дошла само защото се надява да ме придружиш на бала й. Два пъти ме помоли да ти кажа колко ще се радва, ако приемеш поканата. Според мен трябва да заведеш Ванеса на бала, за да й дадеш да разбере. За да знаят всички съседи, че тя е наша гостенка, не слугиня!

Демиън вдигна вежди.

— Кога ще се състои балът?

— Следващият четвъртък — отговори Оливия. — Надявам се дотогава да се завърнеш от пътуването си.

Демиън кимна и отпи глътка вино.

— Да, смятам да приключа бързо с деловите въпроси. — Удостои Ванеса с хладен поглед и наподоби поклон. — За мен ще е чест да ви придружа на бала у лейди Фоксмор.

Оливия заръкопляска въодушевено.

— Страхотно! Ще дадем добър урок на старата коза! В присъствието на Демиън никой няма да посмее да обижда Ванеса.

— Не е нужно да се притеснявате заради мен — опита се да възрази Ванеса.

— Нужно е обаче да защитим честта на Синклерови — отвърна й Демиън с хладна усмивка.

— Правилно! — съгласи се сериозно Оливия. — Освен това Ванеса има нужда от нова рокля — продължи тя, без да се притеснява от възраженията на компаньонката си. — Така е справедливо. Трябва да ме компенсирате за дългите проби, които изтърпях, защото не друг, а вие ме принудихте да си ушия нови дрехи. Сега и вие ще се подложите на това мъчение. Аз ще ви помагам в избора на платовете и кройките. Сигурно вече сте забелязали, че имам отличен вкус. А и, доколкото си спомням, от седмици настоявате да отидем в селото на покупки.

Ванеса бе готова да отхвърли предложението. Не искаше Демиън да й купува нова рокля, не искаше да му е задължена с нищо. Но се съгласи, макар и неохотно, за да не засегне Оливия и за да я изведе от къщи.

Следващите дни се точеха безкрайни. Демиън я избягваше, а тя се преструваше на равнодушна и полагаше усилия да се примири с настъпилата промяна. Не биваше да забравя, че не е нищо повече от метреса на Демиън.

Въпреки нежността, която проявяваше към нея, той виждаше в нейно лице само обект на плътските си желания. Би било дръзко и глупаво да търси в страстта му нещо повече от сексуална жажда. Той щеше да се задоволи с всяка друга жена в леглото си. Демиън Синклер беше непоправим донжуан. Тя не беше първата и нямаше да бъде последната му любовница. Още много жени щяха да се поддават на грешния му чар, той щеше да ги прелъстява и захвърля.

Тя бе разбрала погрешно желанието му да прекарва повече време в нейната компания — в действителност то е било само средство да се отърве за известно време от присъщото му безпокойство. Не само страстта му щеше да й липсва, а и вълнуващите нощни разговори, които бе изтълкувала като начало на приятелство. Не биваше да очаква от връзката им повече от задоволяващ секс. Не биваше да допуска той да я нарани.

Крайно време беше да прогони чувствата си към него, преди да си е причинила още по-силно страдание.

В четвъртък, преди Демиън да замине, Оливия и Ванеса отидоха при шивачката в селото. Оставиха двамата слуги да чакат в каретата и Ванеса се зае да бута количката, защото Оливия не искаше да е заобиколена постоянно от слуги, които привличаха ненужно внимание върху недъга й.

Оливия наистина притежаваше изискан вкус към облеклото и само след час двете постигнаха съгласие Ванеса да получи елегантна бална рокля. Избраха блестяща медноцветна тафта, а за горната част — извезан със златни нишки воал. Цената на тоалета беше наполовина по-ниска, отколкото в някое модно ателие в Лондон.

Ванеса понечи да пресече улицата с инвалидната количка на Оливия и да се насочи към площадчето, където бе спряла каретата. Тъкмо се наведе да оправи одеялото върху коленете на Оливия, когато момичето извика ужасено.

— Какво има? — уплаши се Ванеса.

— Онзи мъж…

Тя проследи погледа на Оливия и видя в далечината бавно приближаващ се ездач. Веднага позна Обри и въздъхна шумно.

Оливия също го бе познала, защото пребледня като смъртник.

В първия момент Ванеса остана парализирана, неспособна да разсъждава трезво. Докато се овладее достатъчно, за да осъзнае, че трябва да защити Оливия от брат си, Обри се бе приближил достатъчно, за да види инвалидната количка. От гърлото му се изтръгна тих вик и той спря коня си.

В продължение на безкрайно дълъг миг Обри и Оливия се гледаха в очите. Ванеса притискаше одеялото към гърдите си. Не вярваше Обри да е предизвикал нарочно тази среща, но се възмути, че той се осмелява да се яви пред Оливия. Прониза го с обвинителен поглед, но той имаше очи само за девойката.

Скочи от коня и двете жени изохкаха стреснати.

— Веднага ме махнете оттук, Ванеса — заповяда беззвучно Оливия.

— Да, разбира се — пошепна едва чуто Ванеса.

— Не, почакайте… моля ви. Изслушайте ме. — Младежът свали цилиндъра си и застана пред инвалидния стол. — Мис Синклер… Оливия…

— Нямате право да ме заговаряте, сър — изфуча гневно тя, макар че цялата трепереше.

— Да, нямам — призна Обри и коленичи, за да е на едно ниво с нея. — Знам, че не понасяте да ме виждате. Не мога да ви се сърдя.

Ванеса усети колко е съкрушен брат й, видя умоляващите му очи и стисна устни. Злото беше сторено — Обри се появи пред Оливия. Сега ще започне да се извинява.

— Напълно ми е ясно, че не съм достоен да получа прошката ви — започна с тих глас Обри. — Исках само да знаете колко съжалявам и колко се срамувам от онова, което ви причиних. — Погледът му обходи инвалидния стол. — С радост бих се сменил с вас.

Оливия погледна измъчено, ала гласът й режеше:

— Съчувствието ви идва с голямо закъснение. Минаха месеци, откакто проявих глупостта да повярвам в красивите ви уверения.

Обри се усмихна болезнено.

— Опитах се да ви видя, да ви пиша. Брат ви ми отказа достъп до вас и връщаше писмата ми неотворени.

— Защо и аз не постъпих като него, когато се осмелихте да ме ухажвате! — почти изплака Оливия. — Сигурно сте бил много доволен да спечелите онзи позорен облог.

Обри поклати глава.

— Не, Оливия, бог ми е свидетел! Започнах да ви ухажвам на игра и днес се презирам за лекомислието си. Тогава не разбрах, че се е случило нещо много важно. Аз… аз се влюбих във вас.

Ванеса не можа да се въздържи.

— Престани веднага, Обри! Млъкни! — И направи крачка към него.

Оливия пребледня още по-силно. Гласът й беше само измъчен шепот:

— Защо сте толкова жесток? Не ми ли причинихте достатъчно зло? Защо продължавате тази жестока игра?

— Това не е игра, кълна се! Не мога да ви забравя, Оливия! — Тъмните очи се напълниха със сълзи. — Знам, че пропилях шансовете си за бъдеще с вас, но не мога да продължа да живея с мисълта, че ме смятате за жесток и безчувствен. Моля, повярвайте ми поне, че не съм имал намерение да ви причиня болка.

Оливия обърна поглед за помощ към Ванеса. Изглеждаше безпомощна, на ръба на пълния срив.

— Моля ви, отведете ме! — проплака тя.

Обри се изправи бавно.

— Не се страхувайте, мис Синклер, няма да ви измъчвам повече с присъствието си. Отивам си.

Обърна се, възседна коня си и хвърли тъжен поглед към сестра си.

— Ванеса, моля те, грижи се добре за нея.

Обърна коня, заби шпори в хълбоците му и се отдалечи в галоп. Двете жени останаха загледани след него. И двете трепереха с цялото си тяло.

Ванеса се овладя първа. С треперещи пръсти загърна Оливия с одеялото и забута инвалидната количка към чакащата карета. В главата й се блъскаха объркани мисли. Как можеше Обри да е толкова жесток? Трябваше ли тя да се намеси по-рано? Възможно ли беше да спести на Оливия поне част от болката да види отново мъжа, разрушил живота й? Какво да каже на девойката след случилото се?

Момичето беше заето със собствените си мъчителни мисли и не възприемаше света около себе си. Едва когато наближиха Розууд, устреми питащ поглед към Ванеса.

— Той не ви е чужд.

Забележката прозвуча объркано, но не обвинително.

— Не — отвърна тихо Ванеса. — Обри е мой брат.

Очите на Оливия се разшириха от ужас. Мина доста време, преди да зададе следващия въпрос. Уплашеният й поглед търсеше отговора по лицето на придружителката й.

— Защо не ми казахте?

— Не посмях. Страх ме беше, че няма да ме търпите близо до себе си, ако разберете, че съм му сестра.

— Демиън знае ли?

— Да. Постигнахме споразумение да крием от вас. — Измъченото лице на Оливия й причини ужасна болка. — Не исках да ви лъжа. Ако желаете, веднага ще напусна Розууд.

Момичето мълча дълго.

— Защо дойдохте при мен?

Ванеса не посмя да я погледне. Оливия не биваше да научи мръсната истина. Как да й каже, че Демиън е искал да разори семейството й? Как да признае, че двамата са любовници? Би ли могла да й обясни, че е приела да стане метреса на брат й, за да предпази майка си и сестрите си от приюта за бедни? Оливия беше твърде млада и невинна, не познаваше грозната страна на живота.

— Защото исках да ви помогна — отговори тя най-сетне и това не беше лъжа. — Бях ужасена, като разбрах какво ви е причинил брат ми и реших да направя нещо за вас… доколкото мога.

— Тогава… знаели сте от самото начало какво се е случило между мен и Обри?

— Да. Той ми призна истината преди много седмици. — Ванеса се наведе към спътницата си. — Ако не желаете да ми простите, ще разбера. Може би не биваше да премълчавам истината…

Оливия се взираше с невиждащи очи през прозореца.

— Не знам — отвърна беззвучно тя. — Нужно ми е време да помисля.

Оливия се заключи в стаята си. Ванеса ходеше напред-назад и отчаяно се питаше дали не е по-добре да си събере багажа. Малко преди вечеря Оливия прати да я повикат и Ванеса влезе в стаята на момичето с лудо биещо сърце.

Оливия седеше до отворения прозорец.

— Разбирам защо сте премълчали истината пред мен — започна тя и вдигна поглед. — Ако бях узнала, че сте сестра на лорд Ръдърфорд, нямаше да искам да говоря с вас, камо ли да станем приятелки.

— Аз съм ваша приятелка — увери я искрено Ванеса.

— Знам. Затова не искам да си отидете.

Ванеса изпита безкрайно облекчение. Очите й се напълниха със сълзи и тя запримигва, за да ги прогони. Преди да е успяла да каже нещо, Оливия продължи:

— Смятате ли, че той говореше сериозно?

— За какво става дума?

— Обри каза, че е влюбен в мен. Може ли да му се вярва?

Ванеса затвори очи. Обяснението в любов на Обри я свари напълно неподготвена. Признанието му очевидно бе дошло от сърцето, но й беше трудно да повярва, че лекомисленият й брат, който вечно пренебрегваше задълженията си, разбира какво казва. Вероятно чувството за вина го бе тласнало към това признание. От друга страна обаче…

— Не знам — отговори тя и това беше истината. — Сигурна съм, че Обри се разкайва съвсем искрено за грешката си, но не знам дали наистина ви обича. Според мен брат ми не е способен да измисли толкова жестока лъжа, но преди шест месеца не вярвах и че е толкова безсърдечен да се включи в такъв отвратителен облог.

Оливия се изсмя горчиво.

— Знаете ли кое е най-лошото? Много ми се иска да повярвам, че той ме обича! Сега сигурно ме мислите за непоправима глупачка?

Ванеса не намери какво да отговори, но Оливия и не очакваше отговор. Вирна упорито брадичка и за момент заприлича на властна баронеса, напълно различна от невинното младо момиче, грозно измамено от любимия си.

— Ако той си мисли, че отново ще ме направи на глупачка, ще му докажа колко се лъже — заяви твърдо тя.

На вечеря Оливия беше тиха и затворена в себе си. Брат й веднага забеляза, че нещо не е наред, и я попита дали не се чувства добре.

Несигурният й поглед потърси Ванеса.

— Нищо ми няма. Днешният излет до селото ме умори малко повече.

— Да отложа ли пътуването си? — попита веднага Демиън. — Мога да замина и вдругиден. Оливия поклати глава.

— Недей, не си създавай проблеми. И не се тревожи за мен — с Ванеса съм в сигурни ръце.

Ванеса й беше много благодарна за похвалата и се зарадва, че Обри не бе споменат. Трепереше при мисълта какво ще направи Демиън, ако узнае, че брат й обикаля наоколо.

Пламенно се надяваше Обри да се вразуми и да си замине. Нали му се бе удало да облекчи съвестта си! Ако остане, само ще предизвика ненужно съдбата.

За щастие Демиън щеше да замине на следващата сутрин и да отсъства почти седмица. Ванеса се радваше, че отсъствието му ще й даде възможност да победи мъчителния копнеж, предизвикан от близостта му. Раздялата ще й помогне да забрави миговете на блаженство в прегръдките му.

Тя се оттегли рано в спалнята си, ала беше твърде развълнувана, за да заспи. През последните дни Демиън я избягваше и тя не очакваше да я посети тази нощ. Разкъсваше се от противоречиви чувства — от една страна, се надяваше, той да не се появи, от друга обаче, се вслушваше с очакване във всеки шум, който би могъл да възвести за идването му. Беше решена да го посрещне хладно и да не му позволи интимности.

Когато чу тихото щракване на розетката и отварянето на панела в стената, сърцето й спря.

Остана да лежи неподвижна, обърната с гръб към него, въпреки че болезнено усещаше присъствието му. Скоро след това той седна на леглото и матракът се огъна под тежестта му. Ръката му бавно отметна косите й и оголи тила.

— Идвам да се сбогувам — пошепна той, сякаш знаеше, че тя се преструва на заспала.

Ванеса се обърна неохотно по гръб и вдигна поглед към него. Под бледата светлина на луната отначало различи само тъмните очертания на фигурата му.

— Защо? През последните нощи не изпитахте нужда от компанията ми.

Демиън не обърна внимание на ледения тон, нито на скритото обвинение.

— Липсвах ли ти, скъпа?

Иронията му я убоде болезнено.

— Надценявате се, милорд. Не ми липсвахте.

Очите му не изразяваха нищо.

— Предполагам, че се сърдиш, задето в последно време те пренебрегвах.

— Не се сърдя — излъга тя. — Зарадвах се, че няколко нощи останах пощадена от похотливото ви натрапничество.

Демиън се усмихна иронично.

— Дължа ти обяснение. Установих, че нашата… връзка става твърде гореща за моя вкус.

Ванеса го погледна изпитателно. Не знаеше дали да му вярва: Демиън протегна ръка и очерта линията на устните й.

— Ставаш опасна за мен, Ванеса. Бих могъл непрекъснато да те любя.

— Каква щастлива случайност, че ви се удава възможност да задоволите похотта си с други обекти. Пировете и оргиите в дома на лорд Клюни ще ви предложат разнообразието, от което се нуждаете.

Демиън изобщо не се трогна от острия й тон. Нямаше намерение да й признае каква власт има тя над него. Пък и Ванеса сигурно няма да му повярва, ако й каже, че поканата на Клюни изобщо не го вълнува. Той искаше да напусне Розууд, за да се отдалечи от нея.

Ала не можеше да си отиде, без да прекара още една нощ с нея, да я милва, да я държи в прегръдките си.

Гледа я дълго.

— Искаш ли да си отида?

— И какво, ако кажа да?

— Ще се опитам да променя мнението ти.

Ванеса вдигна очи към него. Пламъкът в очите му я опари. Не беше в състояние да удържи на еротичното напрежение между двамата. Освен това беше негова метреса и се чувстваше задължена да спазва споразумението. Това беше грозната истина.

В действителност не сключената с Демиън сделка й причиняваше болка, а съзнанието за собствената й безпомощност. Знаеше, че е достатъчно той да я докосне и съпротивата й ще се стопи.

Нежната милувка на пръстите му я разтрепери. Той плъзна ръка по шията й, намери ключицата, потопи се в деколтето й, помилва гърдите й. Ванеса простена задавено.

— Какво да направя, за да те умилостивя, ангеле? — прошепна Демиън.

Дишането й се ускори. Беше твърдо решена да му устои, но бе глупаво да се надява, че ще прогони лорд Грях от леглото си. Истината беше, че искаше да му принадлежи.

Наслаждавайки се на милувките по гърдите си, тя усети как в средата на тялото й се събира горещина. Той знаеше отлично как й въздейства, дяволите да го вземат! Погледът му се потопи в очите й. Избута завивката и посегна към бедрата й, близо до извора на желанието й.

Туптенето между бедрата и силното пулсиране я навлажниха. Той бе превърнал желанието й в оръжие срещу самата нея.

— Да си отида ли, или да остана?

Погледът му я държеше в плен.

— Остани — пошепна тя неохотно.

Очите му потъмняха от желание. Лицето му изразяваше решителност, въпреки че не помръдваше нито мускулче. Искаше да превърне колебанието й в покана и молба и тя го знаеше.

Ванеса проследи като в транс как той свали халата си. Беше силно възбуден, великолепното голо тяло й отне дъха. Тя се възхити на играта на мускулите му и на гъвкавостта на хищник, с която легна до нея. Лицето му остана сериозно, очите му пареха, когато се наведе над нея.

— Искам те, Ванеса. Сега. — Животинска жажда предизвика гърлено вибриране в гласа му. — Искам да усетя как меката ти утроба засмуква мъжествеността ми.

Зарови пръсти в косата й. Устата му беше съвсем близо до нейната.

Ванеса с мъка потисна стона си, когато устните му се плъзнаха по нейните, зъбите му я захапаха нежно. Съпротивата й се разтопи, сърцето й запърха безпомощно.

— Не ме отблъсквай, ангеле…

Горещината в утробата й стана непоносима.

Тя не се възпротиви, когато Демиън вдигна нощницата й към корема. Не се опита да се брани, когато твърдият член се притисна в бедрата й. Устните й пареха под дълбоката, настойчива целувка.

Той продължи чувствената атака, подчини я на волята си, направи я подвластна на тъмната си магия. Ванеса престана да отрича колко силно го желае. Изстена и го прегърна, трепереща от копнеж той да утоли изгарящия я глад.

Демиън усети пламенното й отдаване и коленичи между бедрата й. За миг застина, загледан във великолепните й форми, овладя силното си желание да я вземе.

— Кажи ми, че не искаш — заповяда тихо той. — Кажи ми, че не искаш да ме усетиш в себе си.

Защо я мъчеше с думи? Тя не можеше да го излъже. Гореше от желание да се любят. Искаше той да се слее с нея, да завладее утробата й.

Когато Ванеса не отговори, Демиън разтвори широко бедрата й. Нахлу в нея, заби се дълбоко и я намери влажна и готова повече от всякога.

Ванеса го посрещна с гърлен стон. Той се задвижи, оттегли се за миг, за да нахлуе още по-дълбоко в нея, ускори ритъма. Ванеса се надигна насреща му, безпомощна пленница на дивото си желание.

Демиън изпи с уста гърлените й викове. Цялостното й отдаване го опияни. Когато тя уви крака около хълбоците му, за да го приеме в самата си сърцевина, той се заби в нея като обезумял. А после престана да мисли. Когато тя сякаш се разпадна в неудържими тръпки, той я последва с могъща експлозия и изля семето си дълбоко в нея. Дрезгавите му стонове се смесиха с виковете й от наслада.

След като напрежението отслабна, двамата останаха да лежат с преплетени крайници, все още разтърсвани от тръпки. След доста време Демиън се отдели внимателно от Ванеса и легна по гръб. Кожата му блестеше от пот. Чувстваше се невероятно изтощен от дивата любовна игра.

Протегна ръка към Ванеса, привлече я към себе си и се загледа в балдахина над леглото. Проклинаше се, че не овладя страстта си. По дяволите, нали бе взел твърдо решение да стои далече от нея! Отлично знаеше колко е опасна Ванеса Уиндъм.

Той се излагаше на риск да изгуби ума си по тази жена. Въпреки всички съмнения не успя да обуздае жаждата си, не намери сили да заповяда на сърцето си да не бие за нея.

Пръстите му си играеха с един копринен кичур. Въпреки че само преди минута се бе разтоварил с такава сила, желанието да я притежава не го напускаше.

Какво ставаше с него, по дяволите? Беше имал безброй жени, познаваше всякакви извратени удоволствия, но желанието да притежава истински една жена беше напълно ново за него. Желаеше Ванеса Уиндъм много по-силно от всяка друга жена, но не знаеше защо.

Изгарящото желание засягаше не само сетивата му, а цялото му същество. Когато тя беше близо до него, той искаше да се изгуби в нея, да я усеща, да я вкусва, да се удави в безценното щастие да я притежава. Искаше да е част от нея.

Демиън затвори очи. Изпитваше луд страх при мисълта да бъде обсебен от една жена. Винаги беше презирал мъжете, които се влюбваха като глупаци.

Въпреки твърдата си решимост беше на път да падне жертва на собственото си прелъстителско изкуство.