Никол Джордан
Прелъстяване (17)

16.

По обратния път на север Ванеса се взираше с невиждащи очи в забуления в сива мъгла дъждовен ден, който отразяваше мрачното й настроение.

Миналата нощ бе излъгала. Демиън я нарани дълбоко. Не й причини физическа болка, точно обратното, защото еротичните му игри я бяха подлудили. Не, той бе разбил сърцето й, без дори да го съзнава. Посещението при мадам Фуко и безмилостната любовна игра в онзи будоар й показаха за пореден път колко абсурдни са желанията и мечтите й. Тя копнееше за любовта му, но той искаше само тялото й.

Странно, но Демиън също не изглеждаше особено въодушевен от посещението в луксозния бордей. Докато се прибираха с каретата, изглеждаше недоволен и затворен. Ванеса не бе в състояние да прецени дали се гневи на нея, или на себе си. Накрая й заяви рязко:

— Утре сутринта заминаваме за Розууд.

— Още утре?

— Опозна света, в който искаш да живееш, нали? Стига толкова. Повече няма на какво да те науча.

Ванеса наистина бе видяла предостатъчно от порочната страна на града и смяташе, че й стига до края на живота й. Почувства облекчение, че ще си замине. Декадентният свят на разюзданост и пороци, в който Демиън се движеше с такава лекота, изобщо не я привличаше. Тя бе имала глупостта да изгуби сърцето си по един неподходящ мъж и сега не знаеше какво да прави. През дните, прекарани в Лондон, копнееше болезнено за нежния любовник и приятел, когото бе опознала в Розууд. В Лондон съществуваше само скандалният лорд Грях.

Болката и тъгата заплашваха да я надвият. Дали пък само не си е въобразявала, че Демиън е нежен и мил? Сигурно тези необичайни страни у него бяха само плод на въображението й.

Демиън седеше до нея в каретата, потънал в собствените си мрачни мисли. Мъчеха го угризения на съвестта. Сгреши, като заведе Ванеса в онова свърталище на порока. Веднага забеляза ужаса и отрезвяването в прекрасните й очи. Точно така — тя вече не си правеше илюзии относно неговата личност.

Ванеса знаеше и преди какъв живот водя, повтаряше си упорито той. Никога не се бе старал да го скрие. Ала реалността се оказа по-отвратителна, отколкото тя беше предполагала. Разюзданият му живот я отблъсна окончателно от него. Ако досега го бе смятала за порочен и необуздан, сега беше убедена, че той е истински лош човек.

Сълзете й пронизаха сърцето му. Още по-болезнено възприе отказа й да му каже причината.

Дали пък Ванеса не го е сравнила с починалия си съпруг? Дали порочната му любовна игра не й напомни за униженията, на които е била подлагана през брака си със сър Роджър? Или я е потресла срещата с Илайза Суон във Воксхол? Доколкото си спомняше, сър Роджър е имал връзка с актрисата и е бил убит на дуел именно заради нея.

Демиън прокле небрежността си. Спомни си как Ванеса пребледня като смъртник, като видя мис Суон, и се ядоса още повече. Как бе допуснал това да се случи?

Тогава прие обидата й за ревност. Оказа се обаче, че ужасът й е много по-дълбок. Съпругът й е паднал убит заради актрисата, на която Демиън е подарил смарагдова огърлица. Сигурно се е почувствала безкрайно унизена, когато онази идиотка Илайза си позволи да й се подиграе. И за всичко беше виновен само той.

И сякаш това унижение не беше достатъчно, ами я заведе в публичен дом и се отнесе с нея като с курва.

Дявол да го вземе! Трябваше по най-бързия начин да сложи край на тази мръсна игра. Мястото на Ванеса не беше в света на порока и изстъпленията. Както не би допуснал сестра му да опознае този свят, нямаше да го допусне и за Ванеса. Щеше да намери начин да й осигури финансова независимост — нали това беше най-съкровеното й желание! Няма да й позволи да стане любовница на някой разглезен аристократ, в никакъв случай. Ще я разубеди, за да си възвърне душевния мир.

Демиън се взираше през прозорчето към забуленото в мъгла утро. Изпитваше дълбоко презрение към себе си.

Опита се да бъде добър учител. Да подготви Ванеса за порочните мъже, с които щеше да общува в новата си роля на куртизанка. Безскрупулни светски лъвове като самия него. Ако в сърцето му бе останала поне искрица почтеност, трябваше да я опази на първо място от самия себе си.

Щом пристигнаха в Розууд, дъждът спря. Демиън влезе с Ванеса в къщата, където Крофт ги посрещна с мрачна физиономия. Когато господарят се осведоми къде е сестра му, изражението на иконома се помрачи още повече.

— Мисля, че ще намерите мис Оливия в розовата градина, милорд. Има посещение от млад господин.

Ванеса, която тъкмо бе свалила наметката си, се вцепени. Посетителят на Оливия със сигурност беше Обри! Сърцето й заби лудо и тя последва Демиън, който прекоси салона с големи крачки, отвори високите стъклени врати и излезе в градината.

Отначало не видяха Оливия, после обаче Ванеса зърна инвалидния стол под една липа. На пейката пред нея седеше млад мъж и държеше ръцете й.

Ванеса позна Обри и пребледня.

— Демиън, почакай…

Обзета от страх, тя се опита да го спре, но той вървеше право към сестра си и изобщо не й обърна внимание.

Двамата млади чуха стъпките му и стреснато обърнаха глави към алеята. В същия миг Демиън позна посетителя и спря. Ванеса видя как го обзе студен гняв. Всяко мускулче по тялото му се напрегна.

Вместо да побегне, Обри се изправи бавно и направи крачка към господаря на дома.

— Милорд…

Ванеса неволно се възхити на смелостта на брат си. Забърза да настигне Демиън и когато спря зад него, едва не извика — гневът му я опари като пламък. Атмосферата в градината се зареди с напрежение.

Първа заговори Оливия:

— Демиън… не очаквах да се върнеш толкова скоро.

— Какво търсите тук, по дяволите? — изсъска Демиън, който виждаше само Обри. Очите му изпущаха убийствени искри. — Доколкото си спомням, много ясно ви заявих да не се мяркате в дома ми и да стоите далече от сестра ми!

— Аз го помолих да ме посети — обади се Оливия с изтънял от напрежение глас.

Демиън я зяпна смаяно. Сестра му бе изгубила ума си!

— А аз горях от желание да задам един въпрос на мис Синклер — взе думата Обри с напълно спокоен глас.

Демиън се обърна отново към натрапника и стисна ръце в юмруци.

— Моментално напуснете дома ми, преди да се видя принуден да приложа насилие.

Ванеса уплашено посегна към ръкава на Демиън. Отлично помнеше колко грубо се бе отнесъл към младия мъж, който се бе опитал да я целуне на онзи жалък бал. Гневът му срещу Обри беше хиляда пъти по-силен. Обри обаче изобщо не изглеждаше уплашен.

— Аз обичам сестра ви, милорд, и дойдох да помоля за ръката й — заяви все така спокойно той. — Оливия също ме увери в любовта си.

Младата девойка умолително протегна ръце към брат си.

— Това е истина, Демиън. Аз обичам Обри. Моля те, успокой се.

— Млъкни, Оливия! — заповяда остро Демиън, без да сваля поглед от омразния натрапник. — Ще повикам някой слуга да ви изведе от къщата.

Оливия изпъна рамене. Само за секунди момичешката й плахост се превърна в решителност на млада жена със самочувствие на възрастен човек.

— Няма да ти позволя да ме затвориш в стаята, сякаш съм малко дете.

— Моля ви, повярвайте ми! — Обри явно се стремеше да запази миролюбив тон. — Дълбоко съжалявам за онова, което сторих на сестра ви…

— Аз му простих, Демиън.

— Няма да търпя повече намесата ти, Оливия!

Господарският му тон причини дълбока болка на Ванеса, ала Оливия изобщо не се трогна.

— Аз също няма да търпя намесата ти! Ти нямаш право да разрушаваш бъдещето ми! — Силно разтревожена, Ванеса дръпна Демиън за ръкава. — Моля ви! Не може ли да обсъдим случая на спокойствие?

Демиън сякаш не чу молбата й. Бе съсредоточил вниманието си върху Оливия.

— Да, става въпрос за твоето бъдеще. Няма да позволя да пропилееш живота си с този негодник.

— Какво те засяга с кого ще живея? Никога не си бил загрижен за мен, никога!

Оливия прехапа треперещата си долна устна. Демиън полагаше видими усилия да обуздае кипящия си гняв.

— Този мъж е причина за твоето нещастие, Оливия. Той разруши живота ти. Доскоро ти самата го обвиняваше.

— Да, доскоро мислех така, но съм се заблуждавала. Миналата седмица усетих тръпки и болка в левия крак. Не казах на никого, защото ме беше страх, че съм се излъгала. Вчера отново усетих тръпки. Разбираш ли какво означава това? Ако лекарят е прав, има надежда отново да проходя.

Демиън я гледаше смаян. Ванеса изплака зарадвано. Ако Оливия наистина проходи, това ще е най-прекрасното нещо на света.

Обри улови ръката на момичето и гневът на Демиън пламна отново.

— Ванеса, отведете сестра ми в стаята й!

Няма да се подчини на грубата заповед, в никакъв случай!

— Демиън, моля ви! Опитайте се да чуете какво имат да ви кажат двамата!

Погледът му я прониза. В зениците му светеше леден гняв.

— Значи вие приемате този фарс? Но, естествено, той ви е брат.

— Не става дума за това…

— Вероятно сте знаели за тайните срещи — изфуча разярено Демиън.

— Ванеса не е виновна — побърза да я защити Оливия. — Аз я убедих да присъства като моя компаньонка.

Ванеса срещна изпълнения с омраза поглед с желязна решителност.

— Оливия е възрастен човек и взема решенията си сама, Демиън. Аз съм убедена, че двамата са силно привързани един към друг. Дадох им шанс да изгладят различията си. Обри обича Оливия с цялото си сърце. Обмислете много внимателно предложението му, преди да го отхвърлите.

— Не говорите сериозно. Той е безделник, жалък донжуан, безполезен…

— Абсолютно сте прав — кимна напълно сериозно Обри. — Бях такъв, но вече не съм. Господ знае, че водех безсмислен живот, но съм на път да стана по-добър човек.

Демиън го изгледа унищожително. Очевидно бе вбесен от спокойствието му.

— Преди да срещна сестра ви — продължи безстрашно Обри, — изобщо не се замислях за порочния си живот. Не виждах причини да се променя. Ясно ми е, че имате сериозни съмнения относно нашата връзка, милорд, но…

— Много се радвам, че разбирате — прекъсна го подигравателно Демиън. — Знам какви са движещите ви сили. Хвърлили сте око на богатството на Оливия. По каква друга причина бихте искали да се омъжите за инвалид?

Жестоката дума улучи Оливия като удар. Очите й се разшириха от ужас.

Демиън млъкна рязко. Твърде късно бе осъзнал, че е отишъл много далеч. Ала беше бесен от гняв и не намери думи за извинение.

В сърцето на Ванеса пропълзя студенина. Този мъж съзнателно нараняваше хората, които го обичаха.

— Лъжете се, милорд — отговори горчиво Обри. В сърцето му пламна гняв. — Аз обичам Оливия и ще продължа да я обичам дори никога да не проходи.

— Не вярвам на нито една ваша дума. Вие сте жалък ловец на зестра, убеден съм в това. Но да знаете, че ако Оливия все пак реши да се омъжи за вас, няма да получи от мен нито стотинка!

— Наясно съм, че не мога да очаквам нищо от вас, милорд, и изобщо не се притеснявам, че Оливия ще остане без средства. Ще дам всичко от себе си, за да й предложа добър живот. Не мога да й осигуря лукс, но се заклевам, че с мен тя никога няма да е лишена от най-необходимото.

— Вашето „най-необходимо“ не е достатъчно за сестра ми.

— Знам — отвърна скромно Обри и погледна Оливия с искрена любов. — Аз съм недостоен за тази прекрасна жена, но ще положа всички усилия да заслужа любовта й.

Ванеса никога не беше виждала Демиън толкова безчувствен. Сърцето й се свиваше от болка.

— Вие май забравяте, че не притежавате нищо. Изгубихте цялото си имущество на игралната маса. Всичко ваше е мое.

— Не съм забравил — отвърна сериозно Обри.

— Тогава запомнете какво ви казвам в този момент — процеди Демиън през здраво стиснати зъби. — По-скоро ще ви пратя в ада, отколкото да позволя да станете съпруг на сестра ми.

Оливия изтри сълзите си и решително вирна брадичка.

— Аз го обичам, Демиън, обичам го истински — пошепна задавено тя.

Демиън поклати глава в мрачна решителност.

— За втори път се хвана в капана на този негодник, Оливия. Пак допусна да ти завърти главата със сладки приказки.

— Не, Демиън, това не е вярно. Аз познавам сърцето си. Вече не съм някогашното глупаво младо момиче, което си мечтаеше за невъзможни неща. Имах достатъчно време да размисля. Месеци наред не мисля за нищо друго. В началото имах желание да му отмъстя, не отричам. Исках той да си плати за онова, което ми причини. Но сърцето ме посъветва да му простя. Прекрасно е да простиш, Демиън. Ще го разбереш, ако му дадеш шанс.

— Никога! — Демиън се обърна отново към Обри: — Съветвам ви най-после да си отидете, преди да се забравя и да пратя един куршум в главата ви.

Ванеса стисна ръката му до болка.

— Умолявам ви, не го наранявайте…

Демиън я отблъсна сърдито.

— Богатството на сестра ви не ме интересува, лорд Синклер — повтори твърдо Обри. — Отлично съзнавам, че тепърва трябва да заслужа правото да обичам. Но се кълна в живота си, че няма да се откажа от Оливия.

— Махайте се! Сега се криете зад полите на Оливия, както преди се скрихте зад полите на сестра си и я оставихте да ме моли да ви опростя дълговете от игра.

Обри почервеня от гняв и вдигна юмруци. Оливия изпищя и младият мъж спря насред движението. Обърна се към любимата си и й кимна решително. Оливия го погледна с безкрайна нежност.

— Само заради теб, любима — пошепна той. — Ще си отида, но ще дойда пак.

Ванеса знаеше, че Обри не се е предал. Оттегляше се заради Оливия, но не възнамеряваше да се откаже от нея. Потрепери при мисълта, че може да се случи нещастие.

Обри взе шапката си от пейката и се поклони учтиво. След последен дълъг поглед към Оливия тръгна по алеята към изхода на градината.

Когато се отдалечи достатъчно, младото момиче се обърна възмутено към брат си:

— Нямаш право да го отпращаш! — Гласът й се пречупи, тя изхълца и скри лице в ръцете си.

Без да се трогне от сълзите й, Демиън махна на слугата, който чакаше на известно разстояние.

— Веднага отведете мис Оливия в стаята й.

Оливия изтри сълзите си. В очите й блесна гняв.

— Ако утре отново отпратиш Обри, ще те мразя до края на живота си!

Демиън стисна устни и мълчаливо й обърна гръб. Слугата подкара инвалидната количка към къщата. Демиън остана сам с Ванеса.

Потискащото мълчание помежду им се проточи. Ванеса беше ужасена от безсърдечието му и макар да се измъчваше от чувство за вина, че е злоупотребила с доверието му, изпитваше отчаяно желание да го вразуми. Още откакто брат й се появи за първи път в Розууд, знаеше, че това ще се случи, и го очакваше със страх.

— Дължиш ми обяснение — започна с твърд глас Демиън. — Защо си допуснала Ръдърфорд отново да се приближи до сестра ми?

Ванеса пое дъх. Добре, че поне й даваше шанс да обясни мотивите за действията си.

— Преди да заминем за Лондон, Обри не е оставал и минута насаме с Оливия — отвърна тя със същата твърдост.

— Наистина ли? Значи зад гърба ми си заговорничила с онези двамата и си им позволила да се срещат тайно?

— Не го наричай заговор! Аз им дадох възможност да проверят колко сериозни са чувствата им един към друг.

— По дяволите! Ти си компаньонка на Оливия и си длъжна да се грижиш за нея!

Демиън изглеждаше толкова гневен, че Ванеса се уплаши той да не изгуби самообладание и да я удари.

— Винаги съм осъзнавала каква отговорност нося за Оливия — отвърна тя с ледено спокойствие. — Направих онова, което смятах за правилно.

— Нима искаш да повярвам, че не заговорничиш с брат си, за да се докопате до богатството на Оливия?

Ванеса се взря изумено в искрящите от гняв сиви очи.

— Как смееш! Дори не си помисляй подобна гадост! Толкова ли не разбираш, че не мислех на първо място за Обри, а за Оливия? Искам сестра ти да е щастлива. След случилото се тя беше дълбоко нещастна, но после започна да се съвзема. Днешният сблъсък обаче ще доведе до ново влошаване на състоянието й. Трябва да дадеш съгласието си за тази женитба!

Демиън мълчеше и Ванеса добави тихо, но категорично:

— Оливия е напълно способна да вземе решенията си сама. Нямаш право да й отказваш това.

Лицето му се опъна. Пристъпи към липата и вдигна юмрук, за да удари дървото.

— Брат ти е ловец на зестри. Безделник. Той разруши живота на Оливия. Решително отказвам да поверя сестра си на такъв негодник.

— Да, Обри наистина беше такъв, какъвто го описваш, но сега е по-добър човек. Искрено се разкайва за стореното и е решен да поправи грешките си. Отношението му към Оливия е честно. Предлага й женитба и закрилата на името си. Ако им откажеш благословията си, ще допуснеш непростима грешка.

Демиън мълчеше упорито и Ванеса продължи речта си:

— Обри е образован и интелигентен. Той заема по-високо обществено положение от Оливия. Проигра наследството си, но има надежда отново да се изправи на крака. Намерил си е добре платено място като частен секретар на един от съседите ти. Всичко това ме убеди в искреността му. Никога не съм го виждала толкова целеустремен и решителен. Убедена съм, че брат ми наистина обича Оливия. — Ванеса направи кратка пауза. — Оливия също го обича.

Демиън изпухтя презрително.

— Какво знае за любовта наивно младо момиче като нея?

— Без съмнение повече от теб.

Демиън се обърна рязко и я фиксира с мрачен поглед.

— Оливия е убедена в своята любов. Какво ти дава право да заставаш на пътя й? Ти ще разрушиш щастието й.

В очите му отново пламна гняв.

— Като неин брат аз имам не само правото, а и задължението да пазя Оливия от безскрупулни негодници като твоя брат.

— Ще я предпазиш точно като се съгласиш на този брак. Помисли малко. Омъжи ли се за Обри, Оливия става виконтеса. Ако остане неомъжена, петното от разигралия се скандал ще остане върху челото й за цял живот.

— Защо искаш Оливия да се омъжи за човека, който се опита да я прелъсти?

— А ти имаш ли по-добро предложение? Да, възможно е сестра ти да се омъжи за по-добър човек от брат ми, но тя няма да го обича. И тогава какво? Няма нищо по-страшно от това да си обвързан в брак без любов, повярвай ми, аз имам горчив опит. Оливия би могла да реши да остане неомъжена, но моето дълбоко убеждение е, че жената не бива да живее в самота, без любящ съпруг и деца. Оливия е била цял живот сама. — Ванеса го измери с хладен поглед. — Има и още една възможност: да има приятели мъже, без да се омъжва. Не ми се вярва, че ще се съгласиш сестра ти да избере моя път и да стане метреса на заможен аристократ.

Демиън срещна погледа й и Ванеса разбра, че е улучила болно място.

— Обстоятелствата са несравними — възрази рязко той.

— Правилно. Богата наследница като Оливия има шансове, с които аз не разполагам. Но само в случай че й позволиш да се възползва от тях.

— Ти очевидно си твърдо решена да ме представиш като злодей.

— Не си прав. Единственото ми желание е да ти отворя очите и да те предпазя от грешно решение, което може да ти струва много.

Демиън изкриви лице.

— Само преди два месеца Ръдърфорд беше известен като играч и пропаднал субект. Как може да си сигурна, че тази чудодейна промяна ще е трайна?

— Не мога да съм сигурна. Знам само, че Обри има добро сърце. Вярвам, че ще даде всичко от себе си, за да не причини отново болка на Оливия.

Демиън си остана на своето.

— Не съм готов да поема този риск.

Ванеса изгуби търпение, гневно затропа с крак и издигна глас:

— Нима не осъзнаваш колко лицемерно звучат думите ти? Как смееш да осъждаш брат ми? Как си позволяваш да съдиш друг човек — точно ти, с твоето мръсно минало и с ужасното си реноме в обществото?

Демиън не отговори. Ванеса се усмихна студено.

— Кажи ми, лорд Грях, в кое отношение моят брат е по-развален и по-порочен от теб? Ти явно не желаеш, а и не заслужаваш да ти дадат шанс, за да докажеш, че можеш да обичаш и да бъдеш обичан. Но това не означава, че на света няма хора, които изпитват искрено желание да поправят стореното зло.

Ванеса зачака Демиън да каже нещо, или поне да покаже, че е разбрал за какво става дума, но напразно. Почувства се безсилна. Няма смисъл да говори с такъв човек.

— Моля да ме извиниш. Ще отида да видя Оливия. Тя има нужда от утеха и подкрепа.

Без да го удостои с поглед, тя се врътна и се отдалечи.

Демиън се облегна на стъблото на липата и прониза гърба й с мрачен поглед. Имаше желание да заудря с юмруци по невинното дърво, ала сериозните аргументи на Ванеса го накараха да се замисли.

Не се учудваше, че тя се застъпва с такава страст за брат си — не можеше да очаква друго. Но не вярваше, че тя се е съюзила с Ръдърфорд срещу него и Оливия. Последните й обвинителни думи го улучиха в самото сърце: „Как си позволяваш да съдиш друг човек — точно ти, с твоето мръсно минало и с ужасното си реноме в обществото?“

Демиън устреми поглед в празното пространство пред себе си. Вдъхваше дълбоко нежния аромат на розите, но не виждаше цветното великолепие наоколо. Ванеса не бе казала нито една дума, която да не отговаря на истината.

Какво ще види, ако се погледне през нейните очи? — Преситен аристократ, тласкан от нелечимо безпокойство. В сравнение с него брат й беше невинно агне.

Ала неговият начин на живот не подлежеше на дискусия. Сега ставаше дума за Ръдърфорд и за това, дали той е достоен да се ожени за Оливия.

И отговорът беше ясно, неопровержимо „Не“.

Демиън стисна устни в мрачна решителност. Дори след страстната защитна реч на Ванеса той не бе готов да даде наивната си малка сестра в ръцете на такъв мъж. Оливия трябва да се постарае да забрави глупавите си момински мечти. Известно е, че времето лекува всички рани.

Той беше най-доброто доказателство за това. С повечко упоритост човек преодолява и най-дълбоките си душевни мъчения.