Емил Коралов
Градът на окованите (8) (Приключенията на Орловото перо)

Глава осма
В града на Черната стоманена ръка. Стаичката под покрива. Пружинените обувки.

Орловото перо, Бела и Тайната стъпка, пратеникът на Бялата стоманена ръка, вървяха дълго из пущинаци, по баири и долини. Водеше ги Тайната стъпка. Водеше ги и разказваше:

— Черната стоманена ръка си е направил в една долина един малък град, от стотина големи сгради. В една от сградите, най-хубавата, живее той, а в останалите, затворени, работят пленниците му — роби. Целият град е заграден в кръг от една висока стена с електрически жици отгоре и никой не може да премине през нея, освен през вратите. Но там пазят разбойниците на Стоманената ръка. Това е градът на Черната стоманена ръка. Освен града, той владее всичките тия диви околности, из които сега минаваме. И на границите на това широко имение, по върховете на планините и хълмовете, навсякъде той е поставил свои хора, завардил е всички пътища и така не успява почти никой да се промъкне в града. Но и ние там в нашия град сме като пленени, макар да сме доста силни, защото той ни е обградил и нас тайно от всякъде със свои хора. И затова и на мен ми беше толкова мъчно да дойда тук, без да ме уловят.

— А защо Бялата стоманена ръка не тръгне с хората си да нападне града на разбойниците? — попита Орловото перо. — Хората ли му са много малко?

— И хората му са по-малко от хората на Черната стоманена ръка — отговори Тайната стъпка — и стените на града на разбойниците са непроходими. Само ученият може да ни помогне.

— Но с какво ще ни помогне този учен? — попита Орловото перо.

— Бялата стоманена ръка — отговори Тайната стъпка не желае да се пролива кръв. А с каквато и сила да нападнем разбойниците, те сигурно ще се съпротивляват и ще има жертви. За това трябва да намерим стария учен. Той е открил един прах, с който ще можем да приспим за една нощ всички разбойници и тогава победата е наша. Дано тоя старец е жив още и успеем да го намерим. Инак всичко е свършено.

Тайната стъпка знаеше един таен проход, през който можеха да се промъкнат в града на разбойниците.

— Но Бела не трябва да идва с нас, трябва да я скрием — каза Орловото перо — Тя не трябва да се излага на опасности.

— О, не, искам да дойда с вас! — извика Бела. — Защо да не споделя и аз вашата съдба?

— Не, Бела, — промълви Орловото перо, като я хвана за ръката. — Не, Бела! Ти достатъчно много си изстрадала, за да те подлагаме на нови изпитания. А и теб те познават разбойниците и лесно ще те открият. Не, по-добре ние ще отидем сами. И ще се помъчим да открием следите на баща ти и Мишката и ако можем да им помогнем.

И Орловото перо и Тайната стъпка заведоха Бела в една скрита пещера и, като й набраха цял куп, плодове, за да има какво да яде, стиснаха й за последен път ръката и се разделиха с нея. Със сълзи на очи, тя гледаше след тях и шепнеше.

— Орлово перо, Орлово перо, колко си ти смел и добър. О, дано не ти се случи нещо!

Мръкваше вече, когато Тайната стъпка заведе Орловото перо до един висок баир, над който блестяха само звездите. И ето пред смаяния поглед на Орловото перо се откри градът на Черната стоманена ръка, заграден с висока стена, която закриваше къщите до покривите. По тая стена като змии светеха електрически жици. Само на най-високите къщи под покривите се виждаха прозорци с решетки.

— Това е той, градът на страданията и мъките — каза Тайната стъпка. — Там отиваме сега. Да се прегърнем, Орлово перо, защото не знаем, дали ще излезем от там живи, ако ни открият. А сега да те заведа до стената и да се опитаме да намерим малкия проход.

Когато стигнаха до високата каменна стена, с която беше заграден града на разбойниците, Тайната стъпка извади малък лист с чертеж и по него скоро намери един камък на стената, който изглеждаше съвсем равен на другите, но щом Тайната стъпка го натисна, той се отвори и в дебелата стена се откри проход, колкото да се провре човек. Един след друг, със замрели от вълнение сърца, двамата преминаха от другата страна на стената и стъпиха в града на разбойниците. Когато се изправиха, те се видяха зад гърба на някаква висока сграда. Беше нощ, но електрическата светлина на близката улица достигаше и до тях и те виждаха всичко наоколо.

Внезапно наблизо се чуха гласове.

— Усетиха ни — прошепна Тайната стъпка — Орлово перо, аз ще ида на ляво, а ти на дясно, за да не ни хванат заедно. Тука наблизо има една къща, пред която стърчи голяма статуя на лъв. В тая къща най-горе живее ученият. Ако стигнеш при него, сложи ръката си в юмрук на челото и той ще разбере, че те праща Бялата стоманена ръка. Това е всичко. Бързай сега!

Двамата веднага се разделиха. Когато стигна до съседния ъгъл и се обърна, Орловото перо видя, че там, в дъното на теснината, между къщите и градската стена, отдето се вмъкнаха, сега някакви хора с викове се бяха нахвърлили върху Тайната стъпка и го бяха хванали. Орловото перо за миг помисли да се притече на помощ. Но това щеше да бъде безполезно. Ще хванат и него. А той, той има великата задача да намери учения, преди да го хванат като Тайната стъпка.

Предпазливо, като се оглеждаше, Орловото перо се промъкваше край къщите из по-тъмните ъгълчета, като търсеше пред коя къща има статуя на лъв. Той беше почнал вече да се отчайва, че ще намери такава къща, когато видя пред една не много висока къща с желязна затворена врата, статуята на голям страшен лъв със зинали уста. Да се вмъкне през вратата беше невъзможно. Но Орловото перо не се колеба нито миг. Той се залови за дъждовната тръба и по нея, като котка се изкачи до върха, под самия покрив, дето се виждаше едно тъмно прозорче. Орловото перо бутна крилата на прозорчето, което нямаше решетки и скочи бързо в стаята. Но когато огледа стаята, ясно осветена от уличните лампи, видя, че вътре няма никой. Орловото перо изтръпна. Тайната стъпка му беше казал, че ученият е винаги тук. Ако го няма тук, значи с него нещо се е случило.

Орловото перо отиде към вратата. Опита се да я отвори, тя беше заключена. В същия миг от другата й страна се чуха викове и удари на чукове. Сигурно искаха да я разбият. Какво ли се беше случило? Сега щяха да го хванат. Орловото перо тръгна към прозореца и се спъна в нещо, което го подхвърли на високо, като пружина. Той се наведе и видя някакви чудни обувки с пружини.

Орловото перо не се бави нито миг. Той разбра, че с тия обувки сигурно ще може да се скача малко по-добре, отколкото с неговите и бързо ги обу и отиде при прозореца. Когато погледна, видя, че долу на светлата улица се бяха събрали вече хора. Смелото момче не се побоя никак. Той стъпи на прозореца, от там се покачи на покрива и побягна по ламарината. И чу зад гърба си гласовете на хората, които бяха нахлули вече в стаята.

— Дръжте го, старецът избяга през прозореца — викаше някой от тях.

— Не, не! — викаше друг. — Това не е старецът, а някакво момче избяга през прозореца.

— А какво се е случило с учения? Къде е той? Всички го мислехме в стаята, а сега изведнъж изчезнал. Тичайте да стигнем момчето!

Няколко души се втурнаха на покрива. Тогава, без да се уплаши и без да се бави нито миг, Орловото перо скочи с пружинените обувки към земята, без да знае щеше ли да остане жив или ще се убие.

— Той се хвърли от покрива! Хвърли се от покрива! Ще се убие! — чуха се викове от улицата.