Емил Коралов
Градът на окованите (16) (Приключенията на Орловото перо)

Глава шестнадесета
Града на мъртвите. Неочакваният край.

— Братко! Бела! — извика Орловото перо, като сграби ръцете на спящите и ги раздруса.

Но те лежаха неподвижни, без да знаят, че техният най-скъп приятел беше до тях. Ръцете им бяха студени като камък. Нима Бела и Гълъб бяха вече умрели?

Орловото перо седна до тях, замилва ледените им ръце и по бузите му започнаха да се търкалят светли горчиви капки. Орловото перо безшумно плачеше. Той беше изгубил две от най-скъпите си същества на света. Млъкнали бяха завинаги две пълни с любов сърца, никога вече той не щеше да чуе гласа на своя брат, на Бела. Какво се беше случило с тях? Как изчезнаха те в оная нощ, когато ги загуби и двамата и какво беше станало после?

В тая минута Орловото перо си спомни и за бащата на Бела. Бедният, той не можа дори да види своето мило чедо! И сега, пленени от Черната Стоманена ръка, може би и него и Мишката ги очаква смърт. Да можеше поне на тях да помогне. Но как? Да беше намерил приспивния прах на учения! А вместо праха, ето какво му отреди съдбата да намери: само студените тела на Гълъб и Бела.

Орловото перо избърса мокрите си очи и едва сега погледът му се спря на малкото пликче, което лежеше близо до мъртвите. Той го взе и отвори. Вътре имаше малка желязна кутийка, пълна със ситен бял прах, който веднага почна да дими, щом въздухът се допря до него.

Орловото перо бързо затвори кутийката. Една чудна мисъл просветна като светкавица в душата му. Ами ако тоя прах в кутийката е приспивният прах? Но тогава може би Гълъб и Бела не са умрели, а са само заспали дълбок сън?

Нищо не разбираше Орловото перо от всички тия тайнствени неща, които се бяха случили около него. Но да се мъчи да ги разгадава сега той нямаше време и не можеше. Може би Гълъб и Бела ще се пробудят от тоя мъртвешки сън. Но кога? Какво трябваше да прави той? Да стои при тях да ги пази и да чака пробуждането им? А ако, в това време, Черната Стоманена ръка реши да се разправи с бащата на Бела, с Мишката, с Тайната стъпка и хората на Бялата Стоманена ръка и ги погуби? Не трябваше ли Орловото перо да им се притече на помощ? Може би тоя прах ще ги спаси. Да, Орловото перо трябва да забрави за малко мъката си и любовта си към Гълъб и Бела и да отиде незабавно в града на разбойниците. Ами ако този прах в кутийката не е приспивният прах, а най-обикновен прах? Тогава?

Орловото перо много искаше да го опита, но това беше невъзможно, защото имаше опасност да приспи и себе си. А тогава кой щеше да се притече на помощ на пленниците? Не му оставаше нищо друго, освен да действува на слуки. Да отиде с тая кутийка в разбойническия град и, ако прахът е истинският приспивен прах, да победи, а ако не, да бъде хванат от разбойниците.

Орловото перо се наведе и целуна по умните изстинали чела брата си и Бела, после, като ги покри по-добре с дрехите им и взе кутийката с праха, върна се от пещерата в колибата. Старецът Руен още седеше неподвижно. Орловото перо угаси огъня, за да не се подпали колибата и излезе. Бързо се спусна към коня, метна се на гърба му и като ястреб полетя обратно към града на Черната Стоманена ръка.

Хвърчаха минутите, летяха часовете. Орловото перо беше отново пред градската стена. Слънцето се беше скрило зад черни облаци, духаше вятър и вихрушки от прах се въртяха из въздуха.

— Само веднъж да се промъкна в града, без да ме забележат! — мислеше си Орловото перо.

Той избра най-пустото място и там с пружинените обувки скочи върху стената, а от стената вътре в града. Затича напред и скоро се намери на първата улица. В същата минута на среща му се явиха един, двама, трима разбойници. Без да се бави, Орловото перо извади кутийката и, щом доближи първия разбойник, без да слуша виковете му, пръсна в очите му от праха.

Сега щеше да се види. Победа или смърт за Орловото перо. Ето, от праха се образува цял облак чуден дим, обгръща разбойника и, тъкмо той посяга да хване Орловото перо, залюлява се, затваря очи и полита на земята.

— Ура! — иска да извика Орловото перо. Но той бързо тича по улицата и пръска от приспивния прах, по-скоро да приспи целия град. И от всяко зрънце прах във въздуха се издигат облаци, обгръщат хората и те политат заспиващи по земята.

Но като летеше напред, изпълнен с луда радост, че е намерил приспивния прах и ще победи разбойниците, Орловото перо усети, че главата му се замайва, в ушите му нещо почна да звъни и краката му се подкосиха. Той изтръпна. За всичко беше помислил, само не беше никога помислял, че и него ще приспи приспивният прах. Но тогава кой ще разпръсва по-нататък праха?

Орловото перо усещаше вече, че пада. С последни сили той разся и последния прах във въздуха. После го събори тежка дрямка и той падна на земята.

Над него се залюля голямото вечно небе и се сля със земята, без Орловото перо да знае приспал ли е целия град и какво се ще случи сега.