Емил Коралов
Градът на окованите (19) (Приключенията на Орловото перо)

Глава деветнадесета
Последното чудо на учения. Един оживял мъртвец. Края на Черната стоманена ръка. Намереният брат.

— Чакай! — извика в същия миг Ястреба. — Я гледай нататък, Орлово перо! Виж какво става там!

Орловото перо погледна бързо натам, накъдето му сочеше Ястреба. Над горящите къщи, съвсем низко, се беше появил внезапно някакъв тъмен облак, от който веднага почна да вали дъжд.

— Какво е това чудо? — извика Орловото перо. — Не сънуваме ли? Тоя облак не може да е слязъл толкова ниско от небесата. Някой трябва да го е направил. Това трябва да е изкуствен облак!

— Да, това е изкуствен облак! — извика и Ястреба.

Двамата затичаха към пожара, който бързо почна да гасне. Пламъците се превръщаха на дим, удавени от водата.

— Изкуствен дъжд? — чудеше се Орловото перо, — но как може така отведнъж да се яви изкуствен дъжд?

Преди още да си отговори на тоя въпрос, срещу тях се яви един автомобил, с един човек. Щом ги видя, човекът спря автомобила си на средата на улицата и се изправи. Орловото перо и Ястреба едва не извикаха. Тоя човек в автомобила беше великият учен, приятелят на Бялата стоманена ръка, когото Ястреба и Орловото перо изнесоха от скривалището на Ястреба мъртъв, преди не много време.

— Ястребе, аз съм болен, болен съм и виждам призраци! — извика Орловото перо, като хвана приятеля си за ръката. — Виж, та това не е ли ученият? Мъртвият! Оживял!

— Не, аз не съм призрак и ти не си болен, славно момче! — чу се изведнъж глухият, но силен и дълбок глас на учения. — Не, аз наистина съм жив. Защото аз никога не съм умирал. Когато ме намерихте в подземието, аз бях само заспал. Нарочно се бях приспал, та Ястреба, като ме помисли за умрял, да ме изнесе и тъй да получа свободата си. А после аз се съживих и, когато ти, Орлово перо, приспа града, аз дойдох тук и най-напред тебе намерих.

— Значи ти си ме изнесъл от тоя град и си ме съживил! — извика Орловото перо.

Великият учен се усмихна. Той слезе от автомобила си и, като прегърна силно Орловото перо, рече:

— Да, мило момче. Аз те спасих. Защото ти беше готов да пожертвуваш живота си за другите.

— А тоя дъжд, какъв е тоя дъжд?

— И тоя дъжд не е никакво чудо! — засмя се той. — Той е също мое изобретение. Вие може би сте чували, че учените се мъчат да приготвят изкуствен дъжд. Аз вече успях да направя това! — И, като взе от една кутия една топка, той я хвърли високо във въздуха. Там тя се пукна, излязоха пари, които веднага образуваха голям черен облак и рукна дъжд.

— Стига вече толкова дъжд! — извика ученият. — Пожарът е угасен. Сега приспаните в града спокойно ще се пробудят.

— Не, не ще се пробудят, спокойно, защото Черната стоманена ръка е още жив — казаха Орловото перо и Ястреба. — Той не беше приспан. И той може да направи пак някое злодейство.

— Елате с мен в автомобила ми — каза ученият, без да отговори на думите им.

Орловото перо и Ястреба се качиха при него. Къде ли щеше да ги води? Дали сега им предстоеше най-страшната борба с Черната стоманена ръка?

Когато стигнаха на един малък площад, до една от къщите, която беше засегната от пожара и сега димеше с полуизгорели врати и прозорци, ученият слезе от автомобила, а след него и спътниците му. Той се приближи до местото, където някакъв заспал човек лежеше, завит с палто, и махна палтото.

Орловото перо и Ястреба трепнаха. На земята лежеше Черната стоманена ръка, най-страшният разбойник и мъчител, който беше причинил нечувани страдания на толкова много хора и отнел свободата и направил свои роби още много други.

— Да — промълви с усмивка ученият. — Този, който лежи тук, е той — Черната стоманена ръка. Аз не можах да го намеря на време и да предотвратя пожара, но след това го настигнах и му хвърлих от моя прах в лицето. Отдавна още исках да го приспя и затова Бялата стоманена ръка ме изпрати тук, но ме хванаха, преди да достигна до него. После ме открадна ти, Ястребе. Аз не се противих и ти станах пленник и там долу в подземието продължавах да работя над своето изобретение, за да направя по-хубав приспивния прах. Защото първия прах, който направих, и който дадох на Руен, не беше още добър. От него, ако се вдъхне повече, човек може да се приспи навеки, а аз не исках да умират хора.

— Какво казваш? — пресече го Орловото перо пребледнял. — Прахът, който е в стареца Руен, може да направи хората да заспят навеки ли? О, човече, та какво си направил ти? Та от тоя прах са приспани и Руен и моя брат и Бела и всички. О, не смея да помисля! Братко! Нима съм те загубил завинаги?

Ученият го слушаше намръщен.

— Аз казах на Руен да употребява от праха съвсем по малко. Кой знае какво се е случило. Трябва веднага да вървим при тях.

Но тримата още не бяха се качили в автомобила и, един след друг, приспаните в града, започнаха да се пробуждат, да стават от местата, където са лежали и да разтриват очи. Повечето от разбойниците бяха оковани, а другите, щом разбраха, че Черната стоманена ръка е пленен, се предаваха. Скоро в целия град владееше Бялата стоманена ръка. Всички викаха ура и се веселяха. Само Орловото перо беше бледен и тъжен. При него бяха дошли бащата на Бела, Мишката и Тайната стъпка и той трябваше да разкаже на бащата на Бела какво се беше случило с дъщеря му.

— Да се не бавим повече! — извика ученият. — Градът ще бъде пазен от моя приятел Бялата стоманена ръка, а ние да вървим при стареца Руен, да видим дали всяка надежда е изгубена.

Всички се накачиха в автомобилите и се спуснаха към колибата на стареца Руен. Освободените от робството на Черната стоманена ръка, като разбраха, че освободителите им са приятелите на Бялата стоманена ръка — ученият и Орловото перо, също се впуснаха след тях. Искаха да узнаят съдбата на Гълъб и Бела, които повечето от пленниците на разбойниците познаваха отдавна и обичаха.

Буйно ечаха гласовете на пробудените хора от приспания град. Орловото перо четеше по лицата на всички, колко са те щастливи и сърцето му се свиваше за Гълъб и за Бела. Нима само те няма никога да се засмеят?

Най-сетне дългите върволици автомобили стигнаха на зеления хълм, където беше колибата на стареца Руен, на който ученият беше дал да пази чудното изобретение — приспивния прах. Ученият, Орловото перо и бащата на Бела първи наскачаха и се хвърлиха в колибата. Старецът Руен все тъй си спеше. В скривалището Бела и Гълъб също непробудно лежаха на земята. Ученият се наведе над тях и ги прислуша. После заповяда да ги изнесат на чист въздух. Положиха ги на тревата. Тогава ученият, който изглеждаше много загрижен, извади някакъв прах, разтвори го във вода и наля на всеки в устата от него. После глухо промълви.

— Ако след пет минути се събудят, спасени са, ако ли не, значи това лекарство не е подействувало и сърцата им, които едва още тупат, съвсем ще спрат.

Цялото поле наоколо, обсипано с хора, които бяха дошли да видят какво ще стане, мълчеше. Никой не продумваше нито дума. Измина минута, две, три, четири… Изведнъж ръката на Бела трепна. После тя цяла помръдна и отвори очи.

— Бела се съживи, Бела се съживи! — извикаха всички.

— Ето и Гълъб се съживи! — чуха се внезапно нови гласове. — Ето и дядо Руен се пробужда!

— Дъще! Братко! — чуха се луди от радост викове. Бащата на Бела прегръщаше дъщеря си, Орловото перо своя чудесен брат Гълъб, който най-сетне беше намерен и спасен.

Никога толкова радостни гласове не бяха огласяли долините и равнините. Когато всички се поуспокоиха и дойдоха на себе си, Орловото перо попита Гълъб, който вече знаеше, че Орловото перо му е брат.

— Но как изчезна ти оная нощ? И как попадна при стареца Руен? И кой те приспа? Аз нищо не разбирам от това, което стана.

— Изчезнах, защото ме открадна този старец — посочи Гълъб стареца Руен.

— Дядо Руен, но защо?

— Не зная — отговори Гълъб. — Аз бях в безсъзнание, нали помниш. И не съм усетил кога ме е откраднал. Когато дойдох на себе си, видях се в неговата колиба.

— Е, Руене, казвай, защо си го откраднал? — попитаха го всички.

Старецът се засмя.

— Та не разбирате ли?

— Разкажи, разкажи!

— Отдавна аз познавах Гълъб. Знаех какво добро момче е той. И ето една нощ, като отивах в колибата си, виждам го лежи като умрял. Помислих, че е избягал от мъчителите си, но няма вече сили да се помръдне. И веднага реших да го взема със себе си. Ако го оставех така, разбойниците може би щяха да го открият и пак да го пленят.

— Значи си искал да го спасиш! — извика Орловото перо. — Но аз бях избягал заедно с него и аз щях да го скрия. Оставих го за миг да взема и Бела.

— Тъй е — рече усмихнат старецът — Но от де да зная, че ти си наблизо. И така го отведох в колибата си. А още по-рано и Бела бях намерил и нея бях прибрал.

— Но защо после си ги приспал?

— Не съм ги аз приспал.

— А кой?

— Те приспаха мене.

— Как тъй? Това е невъзможно? Прахът е бил у тебе.

— Беше у мен и все пак те ме приспаха — рече старецът.

— Истина ли е, Гълъбе? — попита Орловото перо.

— Истина — отговори Гълъб.

— Гледай ти! Но защо го приспахте?

— Защото той не ни пускаше, мен и Бела, да напуснем колибата. Държеше ни като пленници.

— Ех, вие! — извика весело старецът — Непокорни деца брей! Аз не ги пусках да излизат от колибата и дори ги скрих навътре в една пещера, защото ако излезеха, разбойниците пак щяха да ги пленят. За тяхно добро ги държах на скрито, а те току се бунтуваха. Неразбрани сте вие, младите! Неразбрани!

— И все пак младите ни помогнаха да се спасим всички от Черната стоманена ръка! — извика великият учен и поглади по косата Орловото перо.

— Но как го приспахте? — продължаваше да разпитва Орловото перо брата си. — Как узнахте, че дядо Руен има такъв чуден прах?

— Аз от по-рано бях чувал за тоя прах — каза Гълъб. — А и веднъж старецът ни спомена, че имал един чуден прах и ако не го слушаме и искаме да излизаме от колибата, ще ни приспи, та няма да можем да мръднем. Веднъж го видях като разглеждаше кутийката с праха и, когато той спеше, взех му я.

— Браво, Гълъбе! Ти си бил отличен крадец! — засмя се ученият.

— Трябваше да стана крадец — каза Гълъб. — От Бела разбрах, че Орловото перо е мой брат и исках непременно да го намеря и ако мога с нещо да му помогна, а пък старецът не ни пускаше.

— Ами как тъй взе праха да приспиш стареца, пък си приспал и себе си и Бела?

— Като взех кутийката, пръснах малко прах под носа на стареца и той заспа. Ние с Бела изтичахме до скривалището да си вземем дрехите, но като стигнахме там и двама усетихме, че главите ни се замайват. Не бяхме помислили, че прахът се разпилява тъй лесно във въздуха и ще подействува и на нас. И ние също заспахме. А другото вече знаете.

— Добре че не сте вдъхнали повече прах! — засмя се ученият. — Инак напразно щяхме да ви викаме, нямаше да се пробудите лесно. А сега, да се върнем всички в града, да отпразнуваме великия празник на освобождението от разбойниците. Почти всички разбойници се разкайват и се присъединиха към нас. А Черната стоманена ръка ще оставим да поработи във вериги, да види какво е да си лишен от свобода.

Цял ден и цяла нощ трая празненството в освободения град. Всички прегръщаха и целуваха Орловото перо, учения, Бела, Гълъб, бащата на Бела, Мишката, Тайната стъпка и Бялата стоманена ръка, всеки от които беше спомогнал по малко за спасението им. А после, като оставиха Бялата стоманена ръка да нареди, заедно с учения, истински хубав живот и в тоя град, Орловото перо, Мишката, Бела, баща й, Гълъб и Тайната стъпка, когото поканиха да им дойде на гости, потеглиха с един хубав параход за родната си страна.

Как плака майката на Гълъб, когато видя и двамата си сина живи и здрави! Бедната, щеше да обезумее от радост.

От тоя ден Бела и баща й и Орловото перо, Гълъб и майка му се събраха и заживяха заедно, като едно семейство, в щастие и радост.