Емил Коралов
Градът на окованите (7) (Приключенията на Орловото перо)

Глава седма
Кой беше чудното момче. Един разбойник, който не е разбойник.

Като излязоха от кладенеца, Орловото перо се огледа. Наоколо беше пусто. Ястреба го нямаше. Сигурно той не беше очаквал, че ще се намери някой да развърже пленника му и не беше оставил стража наоколо.

— До тук всичко е добре — каза Орловото перо на спътника си. — Никога не ще забравя какво направи за мен. Но по-скоро да се отдалечим от това опасно място.

Когато бяха вече доста далече от кладенеца, Орловото перо погледна пак дългите коси на чудното момче, неговите нежни ръце и слабички рамена и попита.

— Приятелю, кажи ми сега, толкова ли много са те измъчвали там, та си така отслабнал и си заприличал на момиче?

— Да, измъчваха ни много, но аз съм си момиче — прошепна тихо чудното момче.

— Момиче? Ти си момиче?

— Да, само за да избягам незабелязано, се преоблякох като момче.

— А не се ли казваш Бела? — извика внезапно Орловото перо.

— Да, аз се казвам Бела. Но ти от къде знаеш името ми?

— Бела! — извика Орловото перо и я хвана за ръката. — Та аз и моя другар Мишката дойдохме заедно с твоя баща тук да се помъчим да те освободим теб и моя брат Гълъб. Ние още в подземието те видяхме, но ти се плашеше от разбойниците и избяга. А аз, след като излязохме от подземието, паднах в една пропаст и изгубих баща ти и Мишката. И боя се за тях да не са ги хванали. Да не са те онзи старец и онова момче, които си вяла заловени от Ястреба и другарите му.

— Те? Татко? Онзи човек татко! Не е възможно! Татко е по-млад.

— Да, но баща ти се преоблече, Бела, за да не го познаят.

— О! Но тогава е той! О, Боже! Татко тръгнал да ме търси, и заради мен го хванали пак. Татко, татко! — и бедното момиче закри лицето си с ръце и започна тихичко да плаче.

Нажален, Орловото перо сложи ръка на рамото й.

— Бела, не плачи Бела. Може би нищо не им се е случило. И може би ние ще успеем да ги освободим. Та там в ръцете на Стоманената ръка е и моя брат. Ти виждала ли си го? Казва се Гълъб.

— Гълъб? Не, не го познавам, — и Бела пак заплака.

— Значи не сте били заедно. Но ти… Не, не трябва да плачеш, а трябва веднага да се помъчим да направим нещо за спасението им. Все пак, Бела, сега ти не си сама и аз не съм сам. Колко е хубаво, че се срещнахме. Чакай, какви са тия следи там?

И, като остави за малко разплаканото момиче, Орловото перо изтича на десетина крачки, където по земята се виждаха пресни човешки следи.

Той бързо се наведе и внимателно започна да ги разглежда. Те бяха следи на възрастен човек. Кой ли беше минал от тук? Дали Ястреба или някой непознат?

Орловото перо беше съсредоточил всичкото си внимание в следите, които откри. Бела още плачеше, със скрито в скута си лице, и двамата не забелязаха, че един съвсем непознат страшен човек, с нож в ръка, ги наближаваше, като се прикриваше зад една малка близка могилка.

Той беше съвсем близо до тях, виждаше се и главата му, страшна като на разбойник и светлата стомана на ножа, който бляскаше на слънцето. В тоя миг Орловото перо се обърна.

— Предайте се! — викна непознатият веднага.

— Не! — изкрещя Орловото перо смело, сякаш искаше с вика си да спре човека с ножа, който беше тъй близо до Бела.

Орловото перо нямаше със себе си оръжие. Да се спаси можеше само, ако побегне. Но Бела? Тя не ще може да бяга като него. А ето, и разбойникът е съвсем близо вече до нея.

Орловото перо не се бави нито миг. Той се хвърли към Бела и я закри с ръцете си готов да я защищава до смърт. В това време и тя видя човека с ножа, изпищя и се скри зад Орловото перо.

— Назад! — извика още веднъж Орловото перо на разбойника и извади електрическото си фенерче. Смелото момче реши да се опита да излъже разбойника и рече — Ако направиш и стъпка, ще хвърля тая бомба отгоре ти.

Разбойникът се спря, но се засмя.

— Браво! Че това не е бомба знам, но все пак ти си юначно момче. А аз едно искам да знам. Вие приятели ли сте на Ястреба?

В миг Орловото перо помисли, че това е някой другар на Ястреба и ако го излъже, че и той е приятел на Ястреба, може би ще се спасят с Бела. Но Орловото перо веднага отхвърли тая мисъл.

— Не, — рече той смело — с разбойници ние не сме приятели!

Като чу това, непознатият се усмихна, скри ножа си и дръпна брадата си. И пред смаяните деца се показа лицето на съвсем нов човек, млад и усмихнат.

— Учудвате ли се? — попита той. — Да, аз само съм се преоблякъл като разбойник, а не съм такъв. Аз съм така нареченият Тайната стъпка и съм пратеник и разузнавач на Бялата стоманена ръка. Чували ли сте за него?

— Бялата стоманена ръка! — извика Орловото перо — и се спусна към непознатия — Ти си от хората на Бялата стоманена ръка? О, как исках да го намеря! Защо той не дойде да помогне на робите на Черната стоманена ръка?

— И това ще стане — отговори замислено Тайната стъпка — Но ние още не сме достатъчно силни. А освен това досега никой не е успявал да се промъкне тук от нашите хора и да види какво може да се направи. Аз съм първият, който успях да се промъкна. Сега слушайте какво ще ви кажа. Тук, между пленниците на Черната стоманена ръка, има един стар учен изобретател. Ние трябва да го намерим. Само с негова помощ, ще успеем да направим нещо за освобождението на робите на Черната стоманена ръка. Да вървим! По пътя ще ви разкажа подробно всичко.