Емил Коралов
Градът на окованите (14) (Приключенията на Орловото перо)

Глава четиринадесета
Измяна и предателство.

Сега, като беше с конницата на Бялата Стоманена ръка, Орловото перо не се боеше вече от нищо. Но той се тревожеше много, ще успее ли Ястреба да им отвори вратите на разбойническия град на време. И ще ли успеят хората на Бялата Стоманена ръка, да завладеят града на разбойниците, преди те да се усетят. Мъчеше го и мисълта за Мишката, за бащата на Бела и Тайната стъпка. Не ще ли ги погуби Черната Стоманена ръка, преди хората на Бялата Стоманена ръка да ги освободят?

Но най-много от всичко се измъчваше Орловото перо за своя отново, така тайнствено, загубен брат и за малката, милата, чудесна Бела. Щеше ли да узнае той някога, какво се е случило с тях и дали те са още живи?

Бялата Стоманена ръка беше смел и опитен вожд. Той преведе конницата си през най-тайни места, за да не ги забележи никой. А когато наближиха града на разбойниците, спряха в една гъста гора да чакат настъпването на нощта.

— Орлово перо — заговори Бялата Стоманена ръка. — Сигурен ли си ти, че Ястреба наистина ще ни отвори вратите на техния град. Дали той не ни мами?

— Не, аз мисля, че не ни мами — отговори твърдо Орловото перо. — Ястреба не е вече по-раншният зъл разбойник.

— А ако ни измами и ни предаде на Черната Стоманена ръка? — промълви пак вождът на конницата.

— Не, Бяла Стоманена ръка, не се бойте от Ястреба — отговори още по-твърдо Орловото перо.

— Тогава да вървим! — извика Бялата Стоманена ръка. — Вече се мръкна и ще можем да продължим пътя си незабелязано.

И ето, освободителната конница потегли пак на път. Хората мълчаха и тихо се промъкваха из храстите, стиснали здраво юздите. В полумрака се чуваше само пръхтенето на конете и техните твърди стъпки по коравата земя. Така вървяха дълго. Най-после в далечината се появи едно озарено от светлина небе. Там беше градът на разбойниците. Горещо вълнение заля сърцето на Орловото перо и то заблъска по-силно. Сега, сега вече настъпва най-страшното и великото.

Когато настъпи точно полунощ, хората на Бялата Стоманена ръка завързаха конете си в храсталаците и започнаха пеши да се промъкват към стените на града. Те бяха добре въоръжени, бяха много на брой и вярваха в победата си.

Все по-малко и по-малко оставаше разстоянието между тях и високата стена на града. Дълбока тишина лъхаше с нощния ветрец от полетата. Като стигнаха до стената, без никой да ги забележи, хората на Бялата Стоманена ръка се притаиха и зачакаха Ястреба да им отвори вратата.

Така, в дълбоко мълчание, измина четвърт час, после половин час. Никой не им отваряше вратата. Тогава, като помислиха, че Ястреба чака да му дадат знак, те почукаха на огромната желязна врата. И ето, сега изведнъж бравата изскърца, мръдна се и вратата широко се отвори.

И Орловото перо и хората на Бялата Стоманена ръка едва не извикаха от ужас. На вратата се показа една орда от въоръжени до зъби разбойници, предвождани от Черната Стоманена ръка.

— Ха, ха, ха! — започна да се смее зловещо главатарят на разбойниците — Ха, ха, ха! Бяла Стоманена ръка, пипнах ли те най-после! И не правете опит да се защищавате! Само кръв ще се пролива. Ястреба ви предаде и вие сте обградени от всички страни. Вижте! — и той изсвири силно с една свирка и от всички страни зад гърба на хората на Бялата Стоманена ръка му отговориха също такива изсвирвания.

— Предадени сме и измамени — промълви Бялата Стоманена ръка на Орловото перо. — Ястреба излезе предател. Оградени сме от всички страни. Не ни остава друго, освен да се борим на живот и на смърт и честно да умрем. Ще дам заповед на хората си за борба.

— О, не, Бяла Стоманена ръка — прошепна бързо Орловото перо, смаян от предателството на Ястреба и готов на всичко. — Почакай малко! Аз искам най-напред да поговоря малко с разбойниците.

— Добре, говори, но бързо! — прошепна вождът, а сам заповяда на хората си да се съберат в кръг и да са готови да посрещнат нападението от всички страни.

Тогава Орловото перо излезе напред и извика с всичка сила:

— Черна Стоманена ръка, чакай малко! Спри хората си да не ни нападат. Ние не искаме да се пролива кръв и ще се предадем. Но преди това, искам да ти задам един въпрос: кажи, познаваш ли Руен?

— Руен ли? Кой е този Руен? — попита високо Черната Стоманена ръка хората си, без да разбира хитростта на Орловото перо.

— Руен е старецът — овчарят, който живее на върха на зеления хълм! — чуха се гласове от много страни — Е, защо питаш?

Като чу това, очите на Орловото перо светнаха от незнайна радост. Това и искаше той: да узнае кой е Руен и къде живее.

— Слушай — прошепна той на Бялата Стоманена ръка, без да отговаря вече на разбойниците. — Слушай, велики човече, не се бори да проливаш кръв, а се предай. А аз ще тръгна да търся Руен. И ако го намеря, спасени сте. И вас ще освободя. Затова запазете си живота. Черната ръка не ще ви погуби веднага. Той ще ви вземе роби.

— Но ти нали също си пленник, как ще избягаш сега и ще тръгнеш да търсиш Руен?

— Ето как — рече Орловото перо, извади от джобовете си някакви чудни обувки, обу ги бързо, подскочи, удари пети в земята и, преди някой да разбере що става, всички видяха Орловото перо във въздуха. А като падна и се удари в земята, подскочи още по-високо и след миг кацна като птица на върха на самата градска стена.

— Дръжте го! Дръжте го! — завикаха разбойниците. — Този е бил Орловото перо, дето хвърчи и дето открадна Гълъб. Дръжте го!

Но Орловото перо тичаше тъй бързо и тъй ловко по покрива на стената, че и с куршум мъчно можеха да го стигнат.