Емил Коралов
Градът на окованите (2) (Приключенията на Орловото перо)

Глава втора
По следите на Ястреба. Тайнствената скала.

От тая минута, когато чу за брата си, Орловото перо, забрави всичко друго. Сякаш никога не беше играл с другарите си, не беше скачал, не беше пял, така замислено, сериозно и чудно изглеждаше сега лицето му.

Като остави майка си, той затича с всичка сила към бащата на Бела и, облъхвани от топлия летен вятър, мислите му се носеха като вихрушка.

— Братко мой, — мислеше Орловото перо — братко мой, колко е хубаво да зная, че имам брат и колко е страшно и тежко, че ти не си тук, че толкова години ти си роб на оня жесток незнаен човек. Аз имам брат, аз имам брат! — повтаряше си непрестанно той. — Съгласен съм да стана и аз роб на оня човек, но само да те видя, скъпи, мили братко!

Щом се върна при бащата на Бела, Орловото перо го улови за ръката.

— Добри чужденецо, кажи ми, знаеш ли сигурно дали пленникът на Стоманената ръка Гълъб, е още жив?

— Да, докато бях и аз там, беше жив. Сега какво е станало с него и с дъщеря ми Бела не зная. Но смело момче, какво става с теб? Защо си тъй пребледнял?

— Кажи ми — продължи Орловото перо — Знаеше ли Гълъб, че има по-малък брат и говореше ли понякога и за него?

— Знаеше и говореше. Много често говореше. Много тъгуваше и за майка си и за малкото си братче. Но кажи ми, защо толкова ме разпитваш за него?

— Аз съм братът на Гълъб, — прошепна тихо Орловото перо.

Всички деца се хвърлиха изненадани към него.

— Какво говориш, Орлово перо, истина ли е?

— Истина.

— А сега какво ще правиш?

— Сега ще тръгна с бащата на Бела по следите на Ястреба — каза Орловото перо тихо и смело. — Само другари, моля ви се, не казвайте нищо на мама. Тя не ще иска да ме пусне. И за още едно нещо ви моля. Ако с мен се случи нещо и не се върна вече, погрижете се за нея.

— Орлово перо, Орлово перо! — завикаха другарите му от всички страни. — Всичко, което искаш, ще изпълним. Но защо не ни викаш да дойдем с теб?

— Това не може. Вие имате майки и бащи. А сега, нека помислим как утре бащата на Бела и аз да се промъкнем по-незабелязано на парахода, за да не би Ястреба да познае бащата на Бела.

И като насядаха около бащата на Бела, всички почнаха да говорят тихо и да кроят планове.

* * *

Не беше още съмнало, росата още блестеше по плочите и дърветата на пристанището на близкия град, когато там пристигнаха две момчета. Едното от тях беше Орловото перо, другото — неговият другар Мишката. Каквото и да ставаше, Мишката не искаше да се раздели от Орловото перо. И така тръгна заедно с Орловото перо към незнайни приключения.

Те знаеха, че след тях утре, когато се разбере, че са заминали, ще се пролеят много майчини сълзи. Но коя истинска жертва и кое велико дело е минало без сълзи?

Когато дойдоха до брега на пристанището, те загледаха пътниците, които бързаха край тях, търсиха с очи и по палубата на парахода, който се готвеше да замине, но не видяха това, което им трябваше.

— Трябва да се е забавил нещо — каза Орловото перо. — По-добре е да се качим на парахода и там да го чакаме.

Те се качиха на парахода, но и когато сирената изсвири за тръгване, бащата на Бела все още го нямаше. Ето, затрещяха макари и железа, вдигнаха котва, ето параходът тръгна.

— А сега? — промълви Мишката. — Какво ще правим, той като не дойде?

В същата минута един белобрад старец, който мина край тях, прошепна.

— Брей, толкова ли добре съм се преоблякъл, та не можахте да ме познаете толкова време? Но стойте, не мърдайте, ние не трябва да показваме, че се познаваме.

— Истина. Не можахме да те познаем — прошепна и Орловото перо, без да го гледа, като че ли разговаряше с Мишката.

— Ястреба на парахода ли е? — попита старецът.

— На парахода — отговориха момчетата.

— Слушайте — прошепна старецът. — Сега вече, докато Ястреба слезе на някое пристанище, ще си пътуваме мирно и тихо. Ако някой от вас забележи нещо особено, нека като се видим, се хване за ухото. Това ще значи, че иска да ми каже нещо. А сега вече да не разговаряме, че той може да дойде и да ни познае.

Старецът се отдалечи и момчетата останаха сами.

Необгледна и безкрайна е морската шир. И в люлката на вълните корабът е като малка чудна черупка. Колко смели трябва да са били първите хора, които са се впуснали да пътуват по море — мислеха Орловото перо и другарят му. — Защото хубостта на морето е безкрайна като водите му, но и страшна с тайните, които крие.

Орловото перо и Мишката никога не бяха пътували такъв дълъг път с параход. И толкова чудни неща имаше за тях за гледане. Чайките, другите морски птици, рибите, които като сребърни стрели прелитаха на ята край черупката на кораба. И въпреки всичко, което имаше да гледат и на което имаше да се чудят, двете момчета не изпускаха из очи Ястреба. Те забелязаха, че той постоянно разговаря с един моряк и като че ли крои нещо.

Три дни пътуваха, без да се случи нищо. Най-сетне на Орловото перо и на Мишката се отдаде да подслушат един разговор на Ястреба с моряка. Беше тъмна нощ. Орловото перо видя как Ястреба и морякът се отдалечиха на носа на малката палуба. Тогава той, като хвана за ръка Мишката, тихо се промъкна при натрупаните стоки, сандъци и бурета и там, като се прикриха, двете смели момчета се вслушаха в разговора на разбойниците.

— Да — казваше в това време Ястреба. — Идната нощ сме там. Погрижи се да имаме два хубави плавателни пояси.

Те поприказваха още малко, но не за важни неща, и си отидоха. Още същата нощ Орловото перо мина край мястото, дето върху една стара дреха спеше бащата на Бела и, като видя, че е буден, дръпна си ухото. Тогава незабелязано, като уж разговаряше с Мишката, Орловото перо му разказа какво беше чул.

— Мисля, че трябва да се погрижим и ние за плавателни пояси като тях — прошепна Орловото перо. — Сигурно ще ни потрябват.

— Аз ще приготвя — каза старецът. — А вие утре вечер ги следете добре.

Най-сетне, след толкова дълго пътуване, настъпи и съдбоносната нощ. За щастие, морето беше тихо. Отдавна мина полунощ и почти всички на парахода заспаха, а Ястреба все още нищо не правеше. Но когато Орловото перо вече мислеше, че не е разбрал добре думите му и нищо не ще се случи, той видя как Ястреба и другият моряк със спасителните пояси се спуснаха по едно въже във водата и заплуваха нанякъде по тъмните, бляскави като стомана, нощни морски води.

Бързо Орловото перо съобщи всичко на стареца.

Те почакаха, докато двамата тайни нощни бегълци от парахода се отдалечиха, и тримата също се спуснаха във водата. Със спасителните пояси, които старецът им беше приготвил, се плуваше леко, и те без мъка се понесоха по вълните.

— Трябва да има наблизо суша — каза Орловото перо. — Щом онези се решават да се спуснат със спасителни пояси във водата.

— Сигурно. Ти всякога добре разсъждаваш, Орлово перо — каза старецът. — Но къде са, аз не ги виждам вече. Къде изчезнаха те? До сега се виждаха като черни точки във водата.

— Ето там хе, в ляво виждам нещо голямо и черно, лодка или нещо друго — извика Мишката.

Те заплуваха нататък предпазливо. Когато доближиха черния предмет, който мислеха за лодка, видяха, че това е широка плоска скала, от която се виждаше само малко от горната част и то само, когато вълните се отдръпваха. Никъде наоколо обаче, не се виждаха разбойниците. Къде ли бяха изчезнали?

Предпазливо, готови на всичко, нашите пътешественици се примъкнаха до скалата. Да, тя беше съвсем пуста, от разбойниците нито следа. Само студен мраз вееше от водите и от тая гладка чудновата скала, която приличаше на надгробна плоча.