Емил Коралов
Градът на окованите (3) (Приключенията на Орловото перо)

Глава трета
Къде бяха изчезнали разбойниците. Подземието. Чудната среща. Тайната на Ястреба

— Къде ли изчезнаха разбойниците? Чудно! — промълви Мишката. — Дали пък не се удавиха?

— Не, не са се удавили — рече бащата на Бела. — Тука става нещо, което ние не знаем.

Мраз полази по гърба на Мишката и той се притисна до Орловото перо.

— Орлово перо, а сега какво ще правим?

— Чакай — прошепна Орловото перо, като разглеждаше коленичил, широката плоска скала, без да обръща внимание нито на мокрите си дрехи, нито на страха на Мишката. — Чакайте, тука нещо железно звънна под обувката ми. И, като опипа скалата с ръце, при бледата светлина на звездите, той намери в една пукнатина на скалата малка желязна топка.

Орловото перо натисна топката. Веднага един четвъртит капак в средата на скалата се издигна и се откри тъмен вход.

— Бррр — прошепна Мишката и се дръпна уплашен назад.

Бащата на Бела и Орловото перо надникнаха в откритото отвърстие. Малки железни стъпала водеха към някакво подземие.

— Главата си давам, че разбойниците са се вмъкнали тука — рече Мишката.

— Да, и ние ще влезем тук — обади се бащата на Бела, — но само ще стъпвате предпазливо и тихо, за да не са ни устроили някъде засада и да ни хванат.

Орловото перо, на който другарите признаваха, че е най-ловък, се вмъкна пръв, а след него и другите двама. Така в дълбока тишина те слизаха по стълбите няколко минути. Най-сетне, когато извървяха повече от 100 стъпала, стълбата се свърши. Започна широк каменен тунел с нисък свод, който можеше да се достигне с ръка. Подземието беше тъмно и на три крачки не се виждаше нищо.

— Орлово перо, — прошепна Мишката. — Запали фенерчето си. Така може да ни избодат очите, без да ги забележим. Ей, само да се върнем живи от това страшно приключение, ще се прочуем по целия град. Ей че хубаво ще бъде. Всички ще ме сочат с пръст и ще казват: видите ли го Мишката. Уж нищо момче, а къде е бил!

Орловото перо запали фенерчето си и тримата тръгнаха из подземието. На едно място подземието се разделяше на два клона.

— А сега как ще разберем на къде са отишли? — тревожно попита Мишката.

— Трябва да видим не са ли оставили някакви следи — каза бащата на Бела.

Орловото перо мислеше същото. Той коленичи и, като разгледа земята, промълви.

— Ето тук личат мокри петна, оттука са минали.

И те тръгнаха по следите, но сега още по-предпазливо.

Дълбока подземна тишина се разстилаше около тях. Те чуваха само шума на стъпките си и Орловото перо усещаше горещата трепереща ръка на Мишката, който от страх не го пускаше. Колко време вървяха така, не биха могли да кажат. Но отдавна вече Мишката беше почнал да чувствува глад, само че не смееше да каже на другарите си.

Изведнъж и тримата се спряха неподвижно като че се вкамениха. И тримата съвсем ясно бяха чули човешки гласове. Тогава, като си дадоха знак един на друг, те почнаха да се примъкват напред, прилепнати до стената тъй тихо, като че не бяха хора, а сенки.

Когато стигнаха до един завой, отново се спряха и Орловото перо бързо угаси фенерчето си. Пред тях до една стена, те видяха Ястреба и другия разбойник. Двамата стояха пред една желязна врата, която се изрязваше в стената и разговаряха.

— Запомни — казваше Ястреба на другаря си. — Ако Стоманената ръка не се съгласи на това, което искаме, тук зад тая врата ще се срещнем с тебе. Тя се отваря като…

Той не доизказа. Пред тях изведнъж запъхтяно се яви едно странно същество. Едно чудно хубаво момче с бледо изплашено лице и дълги отрязани коси, както ходят момичетата. То идеше от един страничен тунел и, като видя разбойниците, изпищя и хукна да бяга.

— Стой, стой! — завикаха разбойниците и се втурнаха след чудното момче.

— Боже, Боже, — изстена в същата минута поразен бащата на Бела. — Колко много това момче прилича на моята дъщеря Бела! Боже, сякаш беше тя!

— Веднага напред. Трябва да идем на помощ на това момче! — извика Орловото перо.

И той се втурна напред, а след него и другарите му. Трябваше пак да запалят фенерчето и да си светят, защото беше тъмно като нощ. Но скоро те загубиха всякакви следи и от разбойниците, и от момчето. Явиха се много разклонения в подземието, а влажни стъпки вече не се виждаха. Обувките на разбойниците бяха сигурно изсъхнали.

Да се разделят в това огромно разбъркано подземие, за да търсят на разни страни, беше невъзможно. Имаха само едно фенерче, а и къде щяха да се срещнат после? И затова те тръгнаха на посоки ту из един, ту из друг тунел, ослушваха се, разглеждаха, търсеха следи.

— Как приличаше, колко много приличаше на моята Бела! — повтаряше бащата през всичкото време.

— Какво страшно подземие — шепнеше до него Мишката. — С какви чудни същества е пълно.

Само Орловото перо мълчеше. Струваше му се, че чува да кънтят стъпки и затова се ослушваше.

И ето, той дръпна за ръката бащата на Бела, а след това и Мишката, който тоя път беше излязъл напред. Настъпи дълбока тишина. Само разрошената глава на Мишката, която сега изглеждаше страшна, хвърляше сянката си върху отсрещната стена. Те чуха стъпки, а не можаха да видят още никого. И не виждаха, че към тях се приближаваше същото онова чудно момче. Но ако те не видяха него, то видя тях. И не самите тях, а сянката на Мишката върху стената и изведнъж, навярно помисли, че това са разбойниците, извика глухо и пак хукна да бяга на някъде.

Орловото перо и другарите му се впуснаха след него, но видяха само гърба на момчето и то изчезна в незнайните проходи на подземието.

Кое беше това момче? От кого бягаше? И какво търсеше в това подземие?

Орловото перо и другарите му се питаха един друг, гледаха се стреснато и душите им се изпълваха с леден трепет.

И колкото можеше бързо, те се втурнаха по следите на чудното момче, което вече два пъти се изпречваше на пътя им.