Емил Коралов
Градът на окованите (10) (Приключенията на Орловото перо)

Глава десета
Три тайнствени случки в една нощ

За пръв път, откакто беше напуснал родния си дом и се беше разделил от майка си, горещи сълзи закапаха от очите на Орловото перо. Как можа да стане това? Толкова време да търси брата си и, когато го намери, когато го позна, да не може да му се обади. И той, Орловото перо, е причината за това. Защото Гълъб се пожертвува, за да го спаси.

Локомотивът глухо трещеше по релсите. Орловото перо усещаше само, че летят напред и не мислеше повече за локомотива. Той стискаше брата си за ръцете, разтъркваше слепите му очи, милваше го, целуваше и се мъчеше да го съживи. Защото сърцето на Гълъб още биеше и той не беше умрял, а само паднал в безсъзнание от удара.

Но макар че, като прилепяше ухо до гърдите на брата си, чуваше сърцето му, Орловото перо все пак не знаеше, след тоя удар, и при такава рана на главата, дали Гълъб ще остане жив и това изпълваше душата му с гореща мъка.

— Гълъбе, Гълъбе — шепнеше той, ту по-високо, ту по-тихо, — братко, отвори очите си, заживей отново, братко, и ние ще бъдем най-щастливите хора на земята.

И Орловото перо преглеждаше пак превръзката на главата на скъпия си брат, милваше и мокреше с пръсти слепите му очи.

Внезапно силен удар разтърси и двамата и Орловото перо отскочи настрана, а полумъртвият Гълъб за миг отвори очи.

Локомотивът, оставен без ръка, която да го управлява, беше стигнал на края на подземния си път и понеже не го спряха, блъсна се в стената. Това беше същата оная скала, която заграждаше подземната железница и през която разбойниците прекараха и качиха на железницата пленените другари на Орловото перо: бащата на Бела и Мишката. Но този път, наистина, се оправдаха думите: всяко зло за добро. От удара на локомотива скалата, която инак Орловото перо не щеше да може да отвори, се откачи от секретния си винт и цялата се разтвори.

Орловото перо, който от удара едва се задържа на краката си, веднага разбра каква е работата и извика от радост. И вратата на подземието се отвори, а с нея се отвориха и очите на брата му.

— Братко!

Гълъб не разбра, какво му каза Орловото перо. Но той позна новия си другар, макар още пред очите му всичко да се въртеше в мъгла, позна го и му се усмихна. И пребледнелите му устни трепнаха.

— Ти ли си, Орлово перо…

Повече не можа да каже и отново потъна в тежък сън.

Но в сърцето на Орловото перо надеждата се събуди, кръвта му заигра и като че ли по-леко, и бодро заблъска в сърцето.

Орловото перо прегърна с две ръце брата си, сне го от локомотива и излезе през отвора на скалата. Пред него се откриха в нощта полетата и хълмовете, из които беше минавал с Мишката и бащата на Бела. Той си спомни пак за тях и пак се натъжи, но сега нямаше време да мисли за друго. Трябваше да спаси брата си, своя чудесен брат Гълъб. Трябваше по-скоро да го скрие някъде, да не би разбойниците да ги проследят.

И като напрегна всичките си сили, Орловото перо взе отново брата си на ръце и го понесе към една горичка, която се виждаше на двеста-триста крачки.

На няколко пъти щеше да падне от тежестта на полумъртвия си брат. Няколко пъти го слага на тревата да си поеме дъх, но всякога бързаше да върви пак напред. Боеше се, че разбойниците са тръгнали след тях и ще ги открият.

Беше настъпила среднощ. Светло, обсипано със звезди, небе се издигаше тайнствено над потъмнялата земя, като че ли някой там горе бдеше с хиляди очи за бедните обитатели на земята и искаше да подкрепи и да вдъхне сили на Орловото перо.

Най-сетне смелото момче стигна горичката. Положи брата си до един храст върху меката трева и коленичи до него. Гълъб все още спеше полумъртъв сън, но като че ли малко по-спокойно се издигаха и спускаха гърдите му. Орловото перо седна при него да си почине. Той гледаше брата си, гледаше лъскавите листа на храста, увиснали върху лицето му, осветени от светлината на небето, и тишината, която се разстилаше наоколо, го изпълваше с някакво голямо тъжно и топло чувство. Като че ли всичко беше сън. Като че ли това не е той, който играеше с другарите си там в родната страна. О, колко чуден беше животът на земята. Какви неща ставаха по тая огромна черна земя, поистинала от нощта, върху която сега седеше Орловото перо. Той сякаш я усещаше как плува сега тя из въздушните пространства, също като ония звезди на небето. И дали на някоя от ония звезди не седяха също тъй двама братя самотни и гонени?

Сън обхващаше очите на Орловото перо, а той трябваше да бърза. Но как да носи брата си? Как да го занесе до пещерата, където оставиха Бела? Та пещерата е далече.

Орловото перо накъса дълги пръчки, гъвкави и яки и, както плетеше дъната на кошове от върбови пръчки, изплете едно подвижно легло, постла го с трева и сложи брата си отгоре. Завърза ранения на леглото, закачи на това подвижно легло ремъка на панталоните си и повлече предпазливо брата си напред. Бавно се вървеше така и кой знай колко време щеше да трябва на Орловото перо, за да стигне пещерата, ако не срещна на пътя си един кон, който мирно пасеше на една поляна. Орловото перо го хвана бързо, качи на коня брата си, седна сам отгоре и се понесе напред.

Още преди да се разсъмне, той стигна пещерата. Скочи от коня и се примъкна през храстите при скритата врата на пещерата.

В пещерата беше тъмно.

— Бела! — повика тихо Орловото перо.

Никой не се обади.

— Сигурно е заспала — помисли си той.

Орловото перо пристъпи тихо, светна с клечка кибрит, който беше намерил в стаята на учения в града на разбойниците и, при треперливия пламък на кибритената клечка, огледа пещерата. Тя беше празна. Бела я нямаше.

Орловото перо усети как студени тръпки полазват по тялото му. Къде беше Бела? Какво се беше случило с нея? Защо тя не е тук?

Той се върна бързо на мястото, дето беше оставил коня. Потърка очите си и не повярва. Усети как му се завива свят. И брат му Гълъб с коня беше изчезнал. Като луд Орловото перо се огледа наоколо. Нямаше ги никъде. Полянките се тъмнееха пусти. Той се спусна насам-натам, забрави всяка предпазливост, почна да вика:

— Гълъбе, братко! Бела! О, господи, какво става тук!

Но от никъде никакъв отговор. И едва сега за първи път Орловото перо видя, колко диво беше това място, колко самотен беше той на тоя свят, и пак студени тръпки го пронизаха. Той затича на разни страни. Тичаше през долини, храсти и горички. Стигна при един хълм. Там се пенеше река с големи бързеи и водопади. В тая самотна пустинна нощ водите й бучеха страшно. В миг Орловото перо видя зад храстите лодка. В нея седеше човек. Той искаше да излезе на брега, но изпусна лопатата си, бързеят повлече лодката му и тя полетя по един водопад, заедно с човека.

— Загина! — помисли Орловото перо и се спусна към подножието на водопада.