Емил Коралов
Градът на окованите (5) (Приключенията на Орловото перо)

Глава пета
Първото нападение на Стоманената ръка. Едно щастливо падане. Какво чу Орловото перо за Стоманената ръка. Тайната.

Като тичаха по склона надолу, за да стигнат по-скоро при падналия си другар, бащата на Бела и Мишката бяха толкова развълнувани и забъркани от мъка, че не забелязаха нищо наоколо си. А наоколо стотина крачки от тях, в гъстите храсти мръдна едно клонче, друго, трето. Може би вятърът си играеше с тях? Не, това не беше вятърът.

И ето изведнъж, когато Мишката и бащата на Бела бяха вече до храстите, от гъстата им зеленина изскочиха няколко разбойника начело с Ястреба и се нахвърлиха отгоре им. Мишката само за миг можа да извика. След това запушиха устата им и вързаха ръцете им отзад.

— А, ти ли си бил! — изкрещя Ястреба, като позна в пребледнелия старец бащата на Бела, този, който беше тръгнал по следите на Ястреба да търси детето си и когото Ястреба щеше да убие, ако Орловото перо и другарите му не бяха се намесили. — Падна ли ми пак в ръцете. Сега ще те науча — извика Ястреба. — Водете го при Стоманената ръка, да му покаже как се пекат хора на жарава. — Едно момче ни избяга, но вас хванахме.

Разбойниците, другари на Ястреба, поведоха бащата на Бела и Мишката, който беше пребледнял като платно.

— Едно момче им избягало, — сигурно това е чудното момче — помисли бащата на Бела. — Боже, колко приличаше то на мойта Бела. Дали ще я видя, преди да умра? Не, не ще я видя вече. Бедното ми дете!

А когато нещастният човек мислеше това, разбойниците го доведоха до една скала. Ястреба натисна една издатина на скалата и някъде отвътре се чу силен глух звън. След това скалата се завъртя, като ония четирикрили врати, които има по големите хотели и се откри вход. Но Мишката и бащата на Бела най-много се учудиха, че подземието беше като истински тунел за влак. По стените светеха лампички и под тяхната светлина лъщяха две тесни прави релси. А на релсите чакаха един малък локомотив и един открит вагон. Един от разбойниците отиде при локомотива, а другите насядаха в откритото вагонче. Нещо изсвири, светна електричество и подземната малка железничка полетя като вятър из това незнайно подземие. Ако това беше при някакъв друг случай, Мишката би изкрещял от възторг и би подхвърлил шапката си във въздуха високо, високо. Но сега тая чудесна малка железничка не ги водеше на весела разходка, а към робство и може би към смърт. И студени тръпки полазиха по тънкия слабичък гръб на Мишката. Той се взираше напред, но освен каменните студени черни стени на тунела и тук-там малките електрически лампи, които прехвърчаха като светулки в тоя подземен страшен свят, нищо друго не се виждаше. Мишката дори не можеше да се притисне до стария си другар. Той беше на другия край на вагона.

— О, да беше жив сега Орловото перо, той сигурно щеше да измисли нещо за спасението ни, но сега…

И очите на Мишката отново се насълзиха и от подземния вятър, но и от голямата горчива болка, която се спря на гърлото му.

* * *

Но това, което Мишката никога не би повярвал, се беше случило. Орловото перо беше жив.

Как стана това? Чудо ли беше? Не, не беше чудо, защото чудеса по света не стават. Но беше наистина нещо съвсем необикновено. Точно под скалата, от която падна Орловото перо, имаше дълбоко блато, което събираше водите си от няколко подземни извори. Голяма беше силата, с която полетя Орловото перо и ако беше паднал на твърда земя не би останало нищо от него. Но водата го спаси. Той плесна в нея, изплиска цял водопад, потъна доста надълбоко, но остана жив и след малко, макар и мокър, излезе на брега.

— Какво чудно спасение! — помисли той, като гледаше блатото и изцеждаше дрехите си. Почти никъде не беше се ударил, само на няколко места по лицето и ръцете го бяха одраскали клонки при падането.

Първата му мисъл беше да иде на върха при другарите си и да ги успокои. Той не се съблече, остави да го изсушат вятъра и слънцето и затича, за да не изстине, към върха на хълма. Изкачването беше все пак мъчно и тъй измина много време, докато той се изкачи. Когато стигна върха, там не намери никого. Слънцето блестеше самотно по листата и вятърът подухваше така тихо и пустинно, като че никога човешки крак не беше стъпвал тук.

Какво ли се беше случило с Мишката и бащата на Бела?

Колкото и да беше опасно, Орловото перо се реши и извика няколко пъти силно, като сложи ръцете си на фуния. Но отговор неговия глас не намери и се върна сам с ехото на долините.

Земята тук беше съвсем суха и спечена. Никаква следа не можеше да се намери. Тогава Орловото перо тръгна да обикаля без посока на всички страни. После, като не откри нищо, слезе съвсем от хълма и тръгна по една долчинка из малки горички. Така той излезе изведнъж до едно голямо езеро. Орловото перо легна в миг на земята. В бляскавите води на езерото до самия му бряг той видя една лодка и в нея двама души. Те разговаряха нещо оживено.

Изведнъж една смела мисъл изпълни със сила сърцето на Орловото перо. Той пропълзя като котка до самия бряг, скри се зад храстите и се вслуша в разговора на двамата, които бяха в лодката. Единият от тях казваше:

— Да, да, сигурно ти казвам. Чух го с ушите си. И Ястреба и Стоманената ръка са ни лъгали. Те наистина са богати и силни, но само от грабежи са станали такива. И нашият господар Стоманената ръка не е истинският Стоманена ръка. Имало друг Стоманена ръка, един велик учен и в неговото владение било наистина чудесно да се живее. И затова него го наричат Бялата стоманена ръка. А този тук Черната стоманена ръка.

— Но защо никой не може да иде при Бялата стоманена ръка? — попита другият в лодката.

— Защото той живее отвъд едно голямо езеро и до една висока планина. А Черният е завардил всички пътища и лови всички, които са тръгнали да търсят Белия. Които му се покорят, като нас, ги взема за свои хора, плаща им по малко и ги използва, а който не му тръгне по гайдата, прави го роб в своето имение. А от неговото имение е мъчно да се излезе. Нали знаеш с каква стена е обградено. Пиле не може да прехвръкне.

— Хайде да избягаме при Белия — рече другарят му.

— Не, не е още време, аз ще ти кажа кога. Сега да вървим, че е време вече да занесем на Ястреба рибата, която хванахме, инак пак ще има крясъци.

И двамата бързо подкараха лодката, и тя като малка чайка отлетя по гладкото езеро. Орловото перо остана сам на брега. Той беше смаян от това, което чу. Толкова смаян, че цяла минута не знаеше какво да прави. Значи, наистина страната на Стоманената ръка, където е искал да иде брат му и бащата на Бела е чудесна страна, но един разбойник е заграбил същото име и пленява всички, които търсят истинския Стоманена ръка. О, ето как ще спаси Орловото перо всички. Като се промъкне в страната на истинския Стоманена ръка — Белият. Но на къде трябва да го търси? И може ли да остави тия места, където са Мишката и бащата на Бела и онова чудно момче и брат му Гълъб? И как да преплува това езеро?

Изгубил сили, Орловото перо седна на брега и се замисли. Той мислеше за славната страна на истинския вожд — Стоманена ръка и колко хубаво би било, ако пожертвува живота си, за да помогне на робите на Черната стоманена ръка. Мислеше, защо има разбойници и зли хора по света и защо всички не живеят в мир и обич. Мислеше и не забелязваше, както беше унесен, че зад гърба му го дебнеха.