Емил Коралов
Градът на окованите (4) (Приключенията на Орловото перо)

Глава четвърта
По следите на чудното момче. Един разговор за него. Смъртоносното падане.

Няколко време Орловото перо и спътниците му вървяха с всичка сила по следите на чудното момче, без да успеят да го настигнат из това безкрайно забъркано подземие.

Неочаквано зад някаква стена чуха гласове.

— Да, и то сигурно, — викаше единият глас, който беше на Ястреба — и то е пленник на Стоманената ръка. Трябва по-скоро да се съобщи на Стоманената ръка да сложи стража на всички входове на подземието, за да можем да го заловим. Чудно как е избягало! Да вървим.

Гласът на Ястреба затихна. Явно беше, че той и другарят му бързаха да излязат от подземието.

— По-скоро трябва да проследим Ястреба! — обади се Мишката. — Инак ще сложат стража по изходите и отидохме.

— Не е възможно да го проследим — рече замислено Орловото перо, като разгледа стената, зад която се чуха гласовете и по която не откри никакъв вход или вратичка. — Докато се лутаме да ги открием, те съвсем ще изчезнат. По-добре да вървим по следите на момчето. Може би то познава по-добре това подземие и ще ни каже как да се спасим.

И тримата скитници из подземието се втурнаха пак напред. Тук земята беше по-влажна и понякога те забелязваха следи от малкия крак на момчето и можаха да се оправят. После отново земята стана суха и те загубиха следите му. Но когато се бяха съвсем отчаяли, достигнаха до едно съвсем влажно място. Там стените на тунела не бяха зазидани от камък, бяха от пръст и по тях се стичаше подземна вода. Земята беше съвсем мокра и когато Орловото перо я освети с фенерчето си, те едва не извикаха. Видяха съвсем пресните следи от стъпките на чудното момче.

— По-скоро! След него! — извика Орловото перо. — Докато не сме го изгубили отново.

И те забързаха с всичка сила. Но вместо да стигнат момчето, стана нещо, което те най-малко очакваха.

Внезапно отнякъде блесна силна светлина, като че в подземието изгря слънце, и те със заслепени очи, смаяни се спряха. Подземието се беше свършило. Зад няколко гъсти храсталаци и скали се виждаше дневна светлина, зелена трева, хубавият чудесен ден на земята.

— Спасени сме — извика Мишката и пръв се мушна в храсталаците.

Когато и тримата излязоха от подземието, намериха се на малка полянка в подножието на някакъв хълм. Очите им още не можеха да свикнат с буйната слънчева светлина, и те с присвити клепки гледаха на всички страни, но момчето никъде не се виждаше. На къде беше отишло то? Трябва веднага да го намерят, защото разбойниците, които сигурно вече са разпратили преследвачи, макар то да не е вече в подземието, ще го открият и заловят.

Орловото перо пак коленичи на земята и затърси с очи. Само по земята можеха да открият някаква следа от него. Мишката, който също се беше навел, като погледна сухата пръст, каза тъжно.

— Нищо няма. Суха е земята и следи не личат. Загубихме го.

— Не, не сме го изгубили — прошепна Орловото перо. — Ако по коравата земя то не е оставило стъпки, оставило е следи по клонките на храстите. Ето вижте тук едно клонче отъркано от обувка. Ето тук по-напред още едно. Значи то е вървяло към върха на хълма. Бързайте да го настигнем на време.

Тримата започнаха да се катерят като котки по хълма. Това беше по-мъчно за бащата на Бела, но нали беше за спасението на едно дете, бащата не се жалеше. Лазеше с ръце, с крака да не остане назад от малките си другари. И само за няколко минути те бяха на върха на хълма. Когато се изкачиха и огледаха, пред тях се откри само една пропаст, толкова закрита от гъстите листа на храстите, че не се виждаше нищо долу. От момчето нямаше ни следа.

Очите на бащата се насълзиха. Като видя това, Орловото перо каза твърдо.

— Ще го намерим, каквото ще да става. И чрез него ще открием следите на твоята Бела и моя брат Гълъб, защото вижда се, че изгубихме следите на Ястреба и другия разбойник.

И той се хвана за един клон и почна да се спуска по стръмнината. Хващаше се от клон на клон и така лазеше надолу. Но изведнъж, когато беше увиснал точно над пропастта, клонът, за който се беше хванал, изпращя и се счупи. Орловото перо се откъсна и като камък полетя към пропастта.

— О! О! — извикаха Мишката и бащата на Бела, смъртно изплашени.

Втурнаха се към края на скалата, но напразно. След миг Орловото перо изчезна в пропастта.

— Загина! Най-славното момче, най-безстрашното, най-доброто загина — изохка бащата на Бела. — Да беше видял поне брата си, за който тръгна и намери смъртта си. Каква съдба, каква съдба. И заради мен и моята Бела загина!

И със замрежени от сълзи очи, със задавено гърло, бащата хвана за ръка Мишката и го повлече надолу, да види дали ще могат да намерят някъде тялото на мъртвия си незабравим другар.