Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (6)

Четвърта сцена
Дворът в двореца на Леонато

Беатриче: В двора заварихме истинско стълпотворение от народ, в чийто център се намираше чичо ми — същинска Земя насред един пъстроцветен космос.

Дочух плътния му, мелодичен глас и веднага се досетих, че се е впуснал в едно от речовитите си словоизлияния, защото за чичо ми нищо на този свят не беше по-драго от звука на собствения му глас.

Завъртях очи, а после двете с Херо се запровирахме през тълпата, като аз бутах братовчедка си пред мен, както повеляваше разликата в ранга ни. Не след дълго двете застанахме зад леля и чичо, или по-точно в сянката на неговите размахващи се ръце, докато той жестикулираше експресивно като актьор на сцена. След като се уверих, че погледите на всички бяха приковани върху чичо ми, аз реших да се поогледам по-внимателно.

Дворът на чичо ми и дворът на испанците бяха застанали едни срещу други като две враждуващи армии, със съответните си генерали най-отпред в ролята на оратори.

Мъжът, към когото в момента се обръщаше чичо ми, се оказа не чак толкова висок и едър, колкото върху коня, но пък беше облечен великолепно в аленочервеното на неговото знаме. Това трябва да беше арагонският принц Дон Педро. Ръкавите му бяха разцепени, разкривайки отдолу разкошен черен сатен — материя, отличаваща се със същия маслен блясък като черната му коса, подстригана ниско като кепе, и като елегантно оформената му брада. Той се усмихваше, разкривайки перленобели зъби. Правеше му чест, че успя да задържи широката си усмивка през цялото многословно приветствие на чичо ми. Въпреки че към края на елегията забелязах, че ъгълчетата на устните му потрепват от умора.

С тежък испански акцент принцът изрече в отговор нещо галантно и много кратко — надявал се той и неговият двор да не бъдат в тежест на чичо ми през предстоящия месец.

Чичо ми автоматично отрече подобна мисъл с тежко поклащане на глава и брадата, която отглеждаше — за негова огромна наслада вече сдобиваща се с височайше сребро — последва послушно главата му.

— Когато пристигате в дома ми, принце мой, с вас идва щастието! Напуснете ли ни обаче, скръб ще обгърне стаята ви, защото цялото задоволство на душите ни ще отпътува с вас!

Докато чичо ми говореше, зърнах зад принца човек, когото преди не бях забелязала, но който сега се помести неспокойно от крак на крак.

Младият мъж не беше в униформа, но и без това би се откроил насред натруфената компания, защото беше най-високият благородник в гостуващия двор. Южняците и испанците като че ли клонят към пигмеи, така че от цялата солидна група, насъбрала се тук, само леля ми и аз бяхме в състояние да погледнем този странник в очите. Той имаше русата коса на севера, с цвят на зимна пшеница. Косата му беше на вълни и той я носеше достатъчно дълга, за да й позволи да се накъдри над яката му, а не подстригана ниско като косите на испанците. Веждите му бяха по-тъмни от косата, ала очите му бяха зелени и макар да нямаше брада, бузите му не бяха виждали бръснач поне от няколко дена и наболите гъсти косми потъмняваха значително лицето му. Иначе одеждите му бяха безупречни — беше облечен в един от онези дълги до коляното жакети с прилепнали ръкави, които се носеха напоследък във Венеция, изработен от бутилковозелена коприна, а бричовете и ботушите му бяха от черна сърнешка кожа.

Бях толкова заета да го оглеждам, че изминаха няколко секунди, докато осъзная, че той не е сам. Ръката му почиваше дружески върху рамото на младеж, застанал до него — ако се съдеше по разликата в цвета им, надали е негов брат. Само тези двамата от цялата компания бяха изоставили аленочервеното и ярките метални нагръдници на испанците. Младежът изглеждаше на възрастта на Херо, на главата си имаше гнездо от буйна, къдрава черна коса и беше облечен в пурпурното кадифе на фамилията Торнабуони-Медичи. Което автоматично ми подсказа, че идва от Флоренция и че е знатен благородник. Докато чичо ми продължаваше да каканиже, забелязах как мъжът стисва леко младежа по кадифеното рамо. Младежът вдигна очи и видя, както видях и аз, как клепките на мъжа до него потрепват и се затварят, като че ли монотонното слово на чичо ми го приспива. После той направи лека крачка напред, препъна се и очите му се отвориха широко, като че ли се беше стреснал и събудил. Тази малка пиеса бе разиграна с крайно пестеливи движения, така че само публиката му от един да може да я оцени и да не даде основания да бъде обвинен в лоши маниери. Беше изпълнена както с доброта, така и с дискретност и аз не можах да не му се възхитя задето се опитва да накара младежа да се отпусне. Младежът се усмихна, мъжът от севера също се усмихна. А после, като че ли моето движение беше привлякло някак си погледа му, очите му се впиха директно в моите. Видях, че те са светли като моите и много прями. Напомняха ми за родния ми дом и аз не можех да не го гледам. Миг по-късно едно от тези две очи се затвори, безсъмнено намигвайки ми. Едва тогава сведох очи, свих устни, за да скрия усмивката си, и се отместих зад чичо ми, за да се скрия напълно. Сърцето ми заби учестено.

Накрая, когато Дон Педро и чичо ми приключиха сложния си ритуал, започна представянето. Първи от домакините бяхме представени, леля ми, Херо и аз. Принцът целуна ръка на леля Иноджен и на Херо и аз си знаех, че съм следващата. Абсолютно безсрамно му поднесох изцапаните си с мастило пръсти, надявайки се той да не забележи. Но принцът не отлепяше очи от мен, докато устните му целуваха въздуха над ръката ми, поглъщаше ме с черните си очи по начин, който ме накара да се почувствам крайно неудобно.

Младежът от Флоренция — оказа се граф Клавдио Казадеи — ми поднесе безволева и лепкава като скумрия ръка, но аз му се усмихнах топло, за да му помогна да се отпусне.

И накрая високият мъж беше представен като синьор Бенедикт Минола от Падуа. Северняк. Знаех си! Падуа беше на половин ден езда от двореца на баща ми и носталгията ме удари като чук.

Той се ръкува с Херо, а след това и с мен. Ръкостискането му беше твърдо, а ръката — суха и той веднага забеляза моите покрити с мастило пръсти. Изигра малка пантомима, поглеждайки първо пръстите ми, после мен, а след това повдигна усмихнато вежди. Накрая, съвсем целенасочено, обърна ръката ми там, където дланта ми беше чиста и бяла като на мавър. И постави целувката си в самия център на дланта ми, ала не обикновена въздушна целувка като тази на принца, а топъл, категоричен и ясен поздрав. Задържа за миг покритата с мастило ръка, която беше целунал, а после я пусна.

Цялата тази случка не отне повече от два удара на сърцето и съм сигурна, че в суматохата на поздравленията никой не забеляза епизода между нас. Но с невероятна ловкост на ръцете благородникът от Падуа беше оставил в дланта ми нещо на мястото, където бе положил целувката. И докато Дон Педро водеше цялата компания към двореца, аз отворих ръка и погледнах. Беше една самотна карта за скопа — сетебело, седмица монети^[1], най-ценната карта от цялата колода. Картата, която, изиграна дори само веднъж, печели играта и поради това позната като „красивата седмица“. Обърнах картата към гърба, но там не видях никакво послание — единствено името на производителя.

Загледах се в самия рисунък — седем кръга, запълнени в синьо, червено и жълто, с по едно цвете върху всеки от тях. Сетебело. Какво ли щеше да рече всичко това?

И за първи път през този знаменателен ден аз забравих за мавъра. Загледах се в синьор Бенедикт от Падуа и той се загледа в мен със зелените си очи.

Върху горната му устна се бе лепнало миниатюрно петънце от мастило, като малка рана.