Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (19)

Пета сцена
Стаята на Бенедикт в двореца на Леонато

Бенедикт: Още на следващата сутрин се запътих при Дон Педро.

След като лейди Беатриче бе избягала от мен, аз се бях запътил обратно към дома на Леонато, вървейки покрай брега, с единия крак по пясъка, а с другия — в черната като нощта вода. И докато стигна до двореца, вече бях взел решение.

Знаех отлично какво беше смутило Беатриче. Беше ясно като бял ден. Познавах сърцето й също като моето — бях го чул как бие, притиснато до моето, докато устните й разцъфваха под моите целувки. Нямаше никакво съмнение, че тя ме желае. Беше ни писано да бъдем заедно, ние бяхме двете страни на едно сърце.

И тя нямаше никаква вина — бе демонстрирала достатъчно голяма доза девичи свян, като побягна от мен. Виновният бях аз, защото бях позволил на страстта си да надделее над почтеността ми. И щеше да бъде крайно погрешно, ако там, на дюните, бях отнел девствеността й. Тя не беше родена, за да бъде въргаляна в прахта като уличница от римския квартал Трастевере или като венецианска куртизанка. Тя беше принцеса на Вилафранка и племенница на Леонато и макар че той й беше дал голяма свобода, аз не можех да я обезчестя и за нищо на света не бих го сторил. Исках да я направя своя съпруга. А после, след като ни венчаят, тя щеше да ме прегърне вече като съпруг и така да изтрие предишния грях.

Бях решил да се оттегля от служба и да й поискам ръката. Вече нямах никакво желание да бъда странстващ рицар — и без това през последните няколко дена просто играех роля. Нямах никакво желание да вадя меч и да скачам от кораб на кораб, без изобщо да знам дали ще се върна у дома. Не можех да се съглася с онзи заслужил ветеран Дон Мигел, че за войника е по-добре да загине в битка, отколкото да остане жив, като побегне. Исках си обратно живота и исках да го проживея с Беатриче. Ще заминем на север, далече от свирепия поглед на южното слънце, и с нейното богатство и моя… ум бихме могли да се справяме доста добре. Бих могъл да си намеря даже друга професия, след като приключа с войниклъка.

Не бих могъл да си позволя да замина на война и да се върна с безсмислени почести и покрит целия е бойни рани, защото, ако потегля с войската на Дон Педро, само след две седмици тя ще бъде в обятията на онзи мосю Любов, а аз нямах никакво желание да я губя заради глупавия драскач.

Бях поискал да се видя с Дон Педро веднага след сутрешната служба, а принцът ме изненада, като ме последва до стаята ми, като че ли той желаеше да говори с мен не по-малко, отколкото аз с него.

Веднага щом останахме сами, аз започнах без всякакви заобикалки.

— Бих искал да напусна службата при вас и да се оженя!

В началото той не каза нищо, затова аз коленичих и му целунах ръка, след което свалих медала на свети Яков и го закачих на пръстите, които бях поздравил. В мига, в който се освободих от медала, усетих, че от раменете ми е паднал воденичен камък. Осъзнах, че още от наумахията насам не съм искал да го нося, тъй като оттогава насам той бе висял на врата ми като верига на лихвар.

Медалът се залюля на пръстите на принца, проблясвайки под утринната светлина, обгърнал с панделката си ръката, окъпана в тъмнозлатисто от сицилианското слънце. Очите му бяха прихлупени. Зачудих се дали не се е ядосал, защото в деня, в който се срещнахме, аз го бях уверил, че сърцето ми не принадлежи на никоя. Но той очевидно прие новината доста спокойно — запъти се към прозореца и се загледа през него, като че ли вече виждаше как корабът му отплава. Зачаках, без да казвам нищичко. Накрая той се обърна и попита:

— На коя си се спрял?

— На лейди Беатриче.

Тъмните му вежди скочиха рязко нагоре и за един момент най-сетне успях да видя изражението в очите му. Вече открити, те излъчваха искрена изненада, а за миг като че ли зърнах и неподправена завист. После очите отново бяха прихлупени и аз разбрах, че съм се излъгал.

— Приеми моите поздравления! — изрече съвсем чистосърдечно той. — Разигра своята седмица монети и си спечели принцеса!

За първи път ми се прииска да не бях споделял с него обичая си да давам картата сетебело на дамите и наругах проклетия си порив да карам всички да се смеят.

— Богатството й не означава нищо за мен — изрекох сковано. — Както ваше височество знае, фамилията Минола от Падуа са доста заможни търговци. Перспективите ми за бъдещето са много добри и разполагам с достатъчно злато.

Той кимна, като че ли изобщо не ме беше слушал, и попита:

— И дамата се чувства по същия начин, така ли?

— Така мисля.

Усмивката му стана още по-широка, погледът му — още по-тежък.

— В такъв случай ще ти кажа следното: ако в деня, в който вдигнем котва, ти се чувстваш по същия начин, по който се чувстваш и сега, то тогава ще си вземем довиждане с моята благословия! Ако обаче промениш решението си, ще отплаваш с мен натам, накъдето ни запрати волята на краля!

Сделката ми се стори честна — защото знаех, че нищо на този свят не би могло да ме отклони от решението ми.

— Съгласен съм — кимнах.

Той се обърна с гръб към прозореца и продължи:

— Но тъй като си все още на служба при мен, бих искал да те помоля да изпълниш една последна мисия.

— Мисия ли? — не бих искал да привличам обвинения в страхливост, но сега, след като вече бях решил да оставя на закачалката почти неупотребяваната си войнишка куртка, не желаех да се излагам на каквито и да било опасности.

— Грешка на езика — побърза да се поправи принцът. — По-скоро шега или облог, а аз много добре знам колко обичаш този род неща. Изобщо не е опасно. Там, където те пращам, няма да има никакви оръжия. Никой там не би се сетил да носи такива.

Обърна се към прозореца и за мен вече бе невъзможно да видя изражението му.

— Случи се така, че приех един облог от моя приятел архиепископа на Монреале.

Смръщих се, представяйки си окървавеното създание, което бях видял едва вчера и което налагаше собствената си плът с онзи кошмарен бич. Не ми изглеждаше от хората, които приемат облози.

— Залагането не влиза ли в противоречие с клетвите му пред Бога? — попитах мрачно.

— Прав си — побърза да се поправи Дон Педро. — Имах предвид вицекраля.

За вицекраля не знаех почти нищо, защото, макар да присъстваше на почти всички наши събирания и празненства, до момента не го бях чул да отрони и думица. Постепенно и въпреки титлите му аз го прецених като една от онези кукли от кукленото шоу — облечен храбро, ала ням, докато някой кукловод не вложи определени думи в устата му.

— Та се хванах на облог с него — имам предвид вицекраля, разбира се, — защото надали ще напуснем тези брегове поне до другия понеделник, а не смятам да позволя да скучаем дотогава — занарежда в странен словоред принцът. — Има една традиция, един безбожен ритуал, който жените от Сицилия изпълняват всяка вечер след Възнесение.

— Довечера?

— Да, довечера. Събират се, за да изпълнят езически танц. На никой мъж не е позволено да вземе участие в него, нито дори да го наблюдава! Та аз се хванах на бас, че познавам един мъж, който ще може да го наблюдава и ще ни разкаже какво става там!

Не казах нищо, защото нямаше как да споделя какво точно мисля. А то бе, че тази игра ми изглеждаше твърде недостойна за принцове като тях.

— Ако успееш, ще те даря със сто златни реала!

Зяпнах. Сто златни реала щяха да бъдат отлично начало на брака ми с Беатриче! Въпреки протестите ми нямаше никакво съмнение, че една принцеса на Вилафранка е много по-богата от някакъв дребен търговец от Падуа, а сто златни реала бяха доста солидна сума. Зачудих се каква ли е сумата за самия облог, щом моят дял щеше да бъде толкова голям.

— И как по-точно да проникна в подобно сборище? — запитах.

— Би могъл да се облечеш като жена — предложи Дон Педро, но зърнал съмнението в изражението ми, добави: — Актьорите го правят непрекъснато. А само преди две вечери видяхме дори един от моите кавалеристи, облечен като Будика!

Спомнях си го много добре — един шегобиец на име Хуан, който беше навлякъл червената перука и металния нагръдник на британската кралица с твърде подозрителна готовност. Но Хуан беше нисък и дребничък, а аз бях като върлица.

— Но защо аз? — възкликнах.

Принцът ме плесна по рамото с ръката, която държеше медала, и той се удари със звън в една от катарамите ми.

— Скъпи ми приятелю, та кой друг е по-подходящ от теб?! Всички те знаят като човек, блестящ от остроумие. Ако те хванат, всички ще решат, че това е шега!

— А какво е всъщност? — изгледах го с присвити очи.

— Точно това, скъпи ми друже — просто шега!

Дон Педро беше лош лъжец и за момент си спомних мрачните намеци, които Беатриче бе подхвърлила снощи на дюните. Но испанските хитрини вече не ме интересуваха — съвсем скоро изобщо нямаше да ми влизат в работата. Каквато и да беше причината за облога обаче, аз не виждах в него и капка почтеност, но тъй като принцът ми беше върнал свободата с такава лекота, аз му дължах тази мисия ако не в името на свети Яков, то поне в името на приятелството ни. И цената беше нищожна в сравнение с наградата — може и да ми се наложеше да изкарам още една вечер без лейди Беатриче, но с помощта на Бога и на късмета щеше да ми бъде последната.

— Много добре — кимнах и целунах отново ръката му, същата, която продължаваше да държи медала на свети Яков. Този път медалът се удари в зъбите ми.

Принцът видя това и изрече тържествено:

— Веднъж рицар на свети Яков, завинаги рицар на свети Яков!

Завъртя се театрално, за да напусне стаята ми, и насред дрехите от предишния ден зърна една хартийка. Наведе се и я вдигна. Зачете се в нея и буквално се вкамени. Накрая изрече бавно:

— Откъде взе това?

Надникнах към ръцете му. Беше памфлетът, който бях получил на празника на Възнесението от онзи тип, облечен като маг или некромант. Синьор Гарденио.

— Беше ми връчено край Варата — отговорих смутено. — От един старец.

Дон Педро отново плъзна поглед по черните букви, безсъмнено запаметявайки всяка обида и епитет, изказани по адрес на испанците. Когато заговори обаче, тонът му беше безгрижен, напълно противоречащ на изражението на очите му.

— Аха, на Варата! Не е било много отдавна. А би ли могъл да разпознаеш този човек, ако отново го видиш?

Никак не ми допадаше посоката, към която клонеше разпитът, но изрекох предпазливо:

— Да, бих могъл, но няма да го направя, ако знам, че така ще му причиня нещо много лошо. Защото той направи голяма добрина на Клавдио и на мен!

Спомних си как той ни заслони със сянката си, докато миех краката на Клавдио — действие, което в дадения религиозен контекст би могло да се възприеме като светотатство от вуйчото на Клавдио. Архиепископът очевидно държеше да види племенника си облян в неговата кръв, в буквален знак за тяхното родство.

— Лоялността ти прави чест! — изрече принцът. — Но не си ме разбрал. Аз не му мисля лошото. Приветствам опозицията, особено когато е изразена толкова умно! Тезата му е интересна и добре аргументирана. Бих могъл да му възложа малка задача в Испания, това е всичко — поясни Дон Педро и добави: — А не заслужавам ли и аз твоята лоялност? Все пак сме братя в името на свети Яков!

Очевидно беше забравил, че вече му бях върнал медала си, но пък иначе беше прав. Той наистина беше мой приятел, а аз го обиждах с подозренията си — просто го бях сбъркал с приятеля му, архиепископа.

— Висок е — отвърнах — и носи малка падуанска якичка и черна роба като школар. Има бяла брада, дълбоко поставени очи и черна прилепнала шапчица. Говори със сицилиански акцент и името му е Гарденио.

— Ето, виждаш ли! — възкликна принцът, като ме плесна доволно по рамото. — Казвах ти аз, че от теб ще излезе отличен шпионин! Да знаеш, че много ще липсваш на армията ми!

Поклоних се, успокоен, че той очевидно се беше примирил с напускането ми. Ала останах с впечатлението, че мисълта му беше вече далече от тази стая. И съвсем скоро я последва и той, разсеяно прибирайки памфлета в джоба си на излизане.