Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (52)

Десета сцена
Градините на Леонато

Бенедикт: Облякохме се колкото можахме по-бързо и, ръка за ръка, се запътихме през градината по посока на къщичката на пазача.

Слънцето едва сега се надигаше сънено, събуждайки цветята, които започваха едно по едно да излъчват своите ухания. Росата беше обсипала моравата с кристали, превръщайки стръкчетата трева в малки смарагдови копия. Отвъд стените на двореца морето беше сапфирено и пяната се носеше върху вълните подобно на мрежа от перли. Всичко наоколо сияеше.

А когато стигнахме до портите, насред цялото това великолепие на първото ми утро като „Бенедикт Семейния човек“, зърнахме един човек от пепел.

Там стоеше пилигрим, облегнал се на крива тояга, по-висока от него самия. Носеше роба с цвета на пясъка и широкопола шапка със сребърна мида, забодена отпред. Въжето на кръста му беше завързано три пъти, за Светата троица. Беше с обикновени ниски сандали, наметнал груб кремав плащ с качулка над шапката. Надникнах под качулката — беше Дон Педро.

Той ни поздрави с раздвижване на тоягата си, но без усмивка. Беатриче, с интуицията, заради която толкова я обичах, изостана тактично назад, а аз отидох да поговоря с него. За втори път през този ден разговорът не започна с поздрави и любезности. Отдавна бяхме преплавали тези плитки води.

— Чувам ги, Бенедикт — започна тихо той без предисловия. — Чувам жената насред пламъците. Чувам войниците, които умират от глад. Греховете ми ме викат в съня ми. Всичко потъна в мрак, но се надявам, че в Компостела ще успея да си върна светлината.

— Ще се моля за вас — отвърнах.

И наистина го мислех. Не можех да му опростя греховете — това си беше Божия работа. Можех само да се надявам да намери известен покой от тези гласове. Но все пак държах да му задам един последен въпрос, нещо, което не ми даваше мира от онзи безплоден сватбен ден насам.

— Разказвали ли сте някога на Дон Хуан, брат ви, за номера, който ми направихте? Когато ме заведохте на брега, за да видя моята любима в обятията на друг?

Защото оттогава насам сходствата между начините, по които бяхме измамени двамата с Клавдио от двама братя, бяха започнали да боботят в главата ми подобно на далечен гръм.

Той сбърчи чело и едва тогава видях, че беше покрил лицето си с пепелта на покаянието.

— Да, може и да съм му казал — отговори. — За да запълваме времето по пътя, като шега.

И тогава разбрах какво е станало — Дон Педро се е похвалил със злините си пред брат си, а после Дон Хуан беше измамил Клавдио по същия начин, отвеждайки го да стане свидетел на невинна прегръдка. Вдигнах очи към небето. Шега значи. Заради тази шега аз бях заминал на обречена мисия, плавайки от Испания до Шотландия и обратно, и така бях изгубил цяла година живот с Беатриче. Както се беше изразил поетът, ние бяхме изписали едно голямо кръгло „О“, за да се върнем там, откъдето тръгнахме. Но сега, докато гледах принца, сив като пепелта по лицето си, реших, че мога да му простя. Той имаше толкова малко, а аз имах всичко.

— Предай моите почитания на съпругата си — рече той, сякаш мислите му улавяха моите, и кимна по посока на градината, където Беатриче седеше в сянката на стената и се наслаждаваше на розовите храсти. — Вече можеш да й разкажеш всичко — допълни. — Оттук нататък няма значение.

Веднага разбрах какво има предвид, но не се сещах какво да отвърна.

Той се усмихна тъжно и прошепна:

— Корабът ми ме очаква — подаде ми ръка. В нея имаше медал с дълга панделка. На фона на невзрачните му одежди златото буквално запя, намигвайки на слънцето. — Ти ми върна този медал два пъти през живота си. Мога ли да те помоля този път да го задържиш като спомен от мен?

В гърлото ми се събра една предателска буца, когато изрекох с мъка:

— За мен ще бъде чест!

Той повдигна леко брадичка, за да ме погледне за последен път. Не мисля, че някога досега го бях виждал да излъчва толкова благородство.

— Веднъж рицар на свети Яков, завинаги рицар на свети Яков! — рече.

Стисна леко рамото ми, поклони се на съпругата ми, която стоеше в сянката под арката, и излезе през портите.

Метнах панделката през врата си и пуснах медала под дрехите си. Дискът беше все още топъл от ръката на принца. Върнах се при Беатриче и двамата поехме през градината бавно и сериозно.

Свещеникът метеше стълбите пред параклиса, където се бяхме оженили предишния ден, и когато ни видя, се подпря на метлата си, за да ни пожелае щастие.

— Току-що си взехме сбогом с един пилигрим, който поема по сребърния път — казах аз.

— А, да. Дон Педро — кимна отчето с много по-малка доза изненада, отколкото бях очаквал. — Преди малко на сутрешната литургия благослових сандалите му. Потегля утре.

— Не, днес — поправи го съпругата ми. — Затова държеше да се сбогуваме още днес.

Пясъчните вежди на свещеника се сбърчиха.

— Но днес няма никакви кораби! Днес е Божият ден! Никой не плава.

И беше прав. Бяхме се оженили предишния ден, който беше събота. Значи днес беше неделя, а никой кораб не потегляше на път в неделя. Почувствах внезапен хлад, като че ли слънцето се беше скрило зад облак.

Хванах ръката на Беатриче и я дръпнах настойчиво.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На място, което познаваш добре.