Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (41)

Петнайсета сцена
Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Когато се върнах в замъка Скалиджеро отново като неомъжена жена, не бях посрещната от топла рапира и от рубините от кръвта на брат ми. Този път бях посрещната от дълга диря съкровища.

На подвижния мост ме чакаха две медни лампи от Византия, нащърбени от хвърлянето. Край къщичката на пазача бе разстлан цял топ коприна, съдрана от край до край. В двора лежеше венецианското огледало, разбито на милион парченца, които проблясваха на слънцето. Стълбите към червената кула бяха хлъзгави от разлетите масла. Тръгнах внимателно по тях — стълбите към безопасността сега се бяха превърнали в стълби на опасността.

Баща ми стоеше насред залата, върху купчина есенни листа, които вятърът често довяваше вътре. Във всяка от ръцете си държеше по едно писмо. Ръцете му бяха протегнати настрани като везни, сякаш двете послания го уравновесяваха, сякаш се беше върнал към старата си роля на посредник на справедливостта.

Вместо поздрав той приближи едно от писмата към очите си и зачете на глас:

„До Бартоломео дела Скала, княз ескал и лорд на свободния град Вилафранка ди Верона. Уважаеми княже и благородни родственико, знай от това писмо, че вече не предлагам брак на лейди Беатриче, принцеса на Вилафранка. Държа да те уверя, че с това не искам да обидя с нищо нито твоята почитаема дъщеря, нито теб самия и завиждам на мъжа, който ще се сдобие с подобен трофей. Само моля да бъда разбран, че колкото и усърдно любящите бащи да правят плановете си, никой не може да знае къде точно ще падне стрелата на Купидон. А любовта е господар, на който не можем да противоречим. Утешавам себе си, че новият ми брачен съюз все така ще ни приближи в родството. Ще се оженя за твоята племенница, лейди Жулиета Капулети, в църквата «Свети Петър» следващия четвъртък, и те каня сърдечно да присъстваш граф Парис Мафеи.“

Предпочетох да замълча.

— А аз не мога да си позволя да го обидя — допълни баща ми, — защото вече загърбих Монтеките. Ако сега изгубя и Капулетите, ще изгубя цялата власт на Дела Скала! Затова сега аз и ти трябва да присъстваме на тази сватба и да се скъсаме от усмивки, докато онази малка кучка Капулети отнема трофея, който по право трябваше да бъде за теб! Четиринайсет! — изкрещя. — Тя е само на четиринайсет! Още негодна да задържи дете в утробата си! — изгледа ме отвратено и изръмжа: — Ти ме предаде!

Сведох очи в престорено покаяние.

— Аз нямам никаква вина! — извих. — Просто бях напълно отхвърлена! Как мислиш, че се чувствам аз, да бъда отхвърлена заради някоя, която е с цели пет лета по-млада от мен? Най-големите ми надежди да бъдат съсипани от собствената ми братовчедка?

И изтрих една сълза, която я нямаше.

Това вече беше наистина прекалено. Бях стигнала твърде далече и баща ми веднага го разбра. Прекоси бързо довените вътре листа и стисна брадичката ми — силно, болезнено. Принуди ме да го погледна в очите.

— Как стана, опърничава моя дъще? — изръмжа. — Какво точно направи?

— Нищо! — извисих глас в протест, пищейки като овца на заколение. — Той просто отсъди и избра друга!

Той пусна едновременно и брадичката ми, и първото писмо. Листът се завъртя и спря върху покрития с листа под. И едва тогава видях, че това по пода не бяха листа, а листи хартия. Различих думите от моя брачен договор, изписан с красив писарски почерк, накъсан на хиляди парченца. До масата стоеше обикновен кафез, натъпкан с овча вълна, и от нея надничаше останалата част от зестрата ми. Значи Парис беше изпратил обратно всичко, с изключение на моя касоне. Беше задържал ценния сватбен сандък с красивата картина на капака, а моето съкровище бе изпратил обратно в обикновена щайга за маслини. Вече си ги представях, всички позиращи в голямата зала на Палацо Мафеи за „Решението на Парис“, само дето този път ролята на Атина се играеше от Жулиета. Вероятно нейната предишна роля беше заета от друга братовчедка Капулети, а синьор Каляри, художникът, беше получил задачата да нанесе лицето на Жулиета върху моето.

Смятах, че съм направила услуга на братовчедка си. Тогава не поставях под въпрос решението си да подаря на Жулиета съдба, която аз бях отхвърлила. Мислех си, че съм й осигурила мил и богат съпруг, който ще я пази. Изобщо не се питах какво би се случило с Жулиета, ако и тя като мен реши да се опре на някаква мъглява мечта, вместо да се отдаде на ясната реалност. Много повече ме интересуваше собствената ми съдба, затова сега наблюдавах внимателно баща ми.

Той се отпусна тежко в дървения си стол, обсипан с дървените стълби на фамилията му, и потъна в размишления. Второто писмо седеше смачкано в ръката му. Това ми напомни да го питам.

— А другото писмо?

Той вдигна очи и ме изгледа враждебно.

— Какво?

— Другото писмо? Още лоши новини ли?

— Че кои други новини биха могли да бъдат по-лоши? — изсъска злобно.

— В такъв случай радостни? — възкликнах с престорена веселост.

— Нещо, което за мен няма абсолютно никакво значение — отговори той. — Леля ти е мъртва.

За момент се обърках, тъй като имах много лели, а повечето от тях бяха снощи на пиршеството.

— Сестрата на майка ти, Иноджен. В Сицилия — заяви баща ми. И сякаш не ми беше казал нищо особено, замахна с второто писмо към мен. Хванах го и хукнах навън.

* * *

В двора беше горещо, но аз бях замръзнала от шок. Приседнала на ръба на фонтана, който някога беше пълен с кръвта на брат ми, аз четях и препрочитах писмото отново и отново.

Беше написано от Леонато и разказваше тъжна история — че леля ми се разболяла от треска и само за една седмица починала. Тленните й останки щели да бъдат положени в Чимитерио Монументале, в семейната гробница.

И изведнъж бях отново в Сицилия, на онзи хълм в деня на смъртта на мавърката и погребвах прахта на Гулиелма Кролаланца на мястото, където сега щеше да бъде положена леля ми. Представих си Иноджен — единственото подобие на майка ми, което ми беше останало. А после си представих Херо. Как сега щеше да се развива братовчедка ми, без майка й да я научи как да бъде независима и силна? Кой щеше да я научи, че може да танцува и сама?

Върнах се обратно в залата. Баща ми изобщо не беше помръднал.

— Татко, трябва да говоря с теб!

Той ме изгледа невиждащо с бледите си очи.

— Искам да се върна в Сицилия, за да отдам почит на паметта на леля ми!

Той си пое дълбоко въздух през носа си и изрече:

— Дотогава ще бъде погребана. Всъщност вече може би е погребана. На писмото му е трябвало цяла седмица, докато стигне дотук. А на юг труповете бързо се вмирисват.

Никак не ми хареса начинът, по който се изказа, но пък и не можех да го виня.

— Това е въпрос на чест за нашето семейство — казах. Мислех си, че така ще го убедя. Но грешах.

— Когато преди те пуснах да отидеш там, имах наследник. А и ти беше под крилото на леля си. Сега леля ти я няма, а и без това преди се наложи да те повикам у дома заради опасността, която е сполетяла дома на чичо ти. Не мога да си позволя да те изгубя!

В последното изявление нямаше никаква страст, никаква емоция — просто политическа целесъобразност. Аз бях булка трофей.

— Значи през лятото можех да загина, без да ти създам неудобства, но сега не, така ли?

— След като ти го каза, да, така е.

Този отговор ме заля като ледена вода. Бях толкова слисана, че като никога замълчах.

Но мълчанието ми не продължи много дълго. В продължение на цялата следваща седмица не го оставих на мира. Бях научила доста от разходките си из Верона с Парис и вече отлично знаех как да се превърна в непоносима за мъжете. Затова сега хленчех, мрънках, досаждах му и го врънках. Понякога имах усещането, че пак ще ме удари с опакото на ръката си. Но той никога не повтори този шамар. Просто продължи да ми отказва. Упорито и непреклонно. В отчаянието си опитах друга тактика — опитах да бъда почтителна, послушна и скромна. Вечер се правех на добра компания, като му говорех на любимата му тема — Верона и околностите й. Даже веднъж подхванахме отново нашата игра на скопа и забелязах как той намира известна утеха в дребните ми поражения.

И тогава ми хрумна една идея. Една вечер пак извадих тестето карти и изиграх последния си отчаян коз.

— Татко — започнах, след като чиниите бяха отнесени и прислугата беше напуснала залата, — тази вечер ще играя с теб за един залог! Ако спечеля, искам да ме пуснеш да отида в Сицилия, за да се поклоня пред гроба на леля ми!

Той отвори уста, за да ми откаже за пореден път, но аз вдигнах ръка, като побързах да го прекъсна.

— Ако ми позволиш — рекох, — ще се върна след месец и ще се омъжа за онзи, когото ми избереш!

Той се почеса по носа и попита:

— Но без никакви хитри номера, така че да накараш човека да те отхвърли, така ли?

Погледите ни се срещнаха и тогава разбрах, че той вече бе наясно какво бях сторила с Парис.

— Точно така. Без никакви номера! — обещах тържествено.

— А ако откажа облога?

Поех си дълбоко дъх и рискувах.

— Тогава ще вляза в манастир и така династията ти ще умре заедно с теб!

В продължение на няколко минути той мълча. Но не бях много сигурна дали мълчанието му се дължи на гняв или на неохотна възхита. А после:

— Ами ако аз спечеля?

— Никога повече няма да ти противореча! И още утре ще се омъжа, за когото ти ми определиш!

Вече бях сложила картите си на масата. Но пък баща ми обичаше куража и честността.

— Тогава раздавай! — кимна той с почти невидимо свиване на рамене и почти невидима усмивка.

И аз раздадох картите, както бях правила многократно преди.

Размесих картите и помолих баща ми да цепи. После раздадох три карти за него и три за мен. Накрая обърнах между нас четири други карти. Останалата част от колодата оставих близо до лакътя си. И започнахме да играем скопа. Само баща ми и аз. В тронната зала. Пред огнището.

Около нас нямаше нищо от модерния свят. Нищо, което да ни напомня, че вече не живеем в света на чашите и мечовете, на жезлите и монетите, в света на рицарите, кралете и кралиците. Усетих как призраците на замъка надвисват над главата ми, господарите и господарките на миналото, надничащи да видят картите ми, които държах пред себе си като ветрило. Един по един двамата изигравахме своя ход, опитвайки се да „уловим“ важните карти — деветка за деветка, рицар за рицар. Поставяхме трофеите си на кръст до десните си ръце. Баща ми водеше, после бяхме равни, накрая той пак поведе. И всичко можеше да бъде изгубено, само дето аз изобщо не се притеснявах. Направих своя ход при последното раздаване — с едно незабележимо тръсване на ръкава, което бях упражнявала дълго време в стаята си. И на масата пред мен се плъзна моето сетебело, сетебелото на Бенедикт.

Не изпусках баща си от поглед — в изменчивата светлина от огнището не беше забелязал нищичко. И аз изиграх своята основна карта.

— Скопа! — изрекох тихо, но твърдо.

Баща ми погледна първо картата, после мен. За момент не можех да си поема дъх и имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Дали ще отгатне какво направих? Самата карта беше все още здрава, само ръбовете й бяха леко зацапани от многото й пътувания. Но не изглеждаше чак толкова нова, че да се открои от останалите в колодата насред сумрачната ни тронна зала. За един безкраен миг баща ми изобщо не помръдна. Накрая се изправи и събори всички карти от масата и те се разпръснаха по пода. Насочи дългия си пръст към мен и отсече:

— Но само месец! И нито ден повече!

И после напусна с гръм и трясък залата. Аз станах, за да събера разпръснатите по пода карти, а сетебелото на Бенедикт върнах в корсета си — там, където му беше мястото.