Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (34)

Осма сцена
Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Стоях зад трона на баща ми и го наблюдавах как изписва името ми в намиращия се пред него импалмаменто — брачният договор.

Хлъзгавото черно мастило изсъхна още под ръката му, подпечатвайки завинаги съдбата ми. Бях хваната в капан от тези думи, тези черни, тънки като паяжини линийки бяха нишките, които ме приклещваха като Ариадна. Името на господина нямаше никакво значение, но все пак се загледах в ръката на баща ми, докато го изписваше — ПАРИС.

Баща ми не ми беше казал почти нищо за този човек, за това име в договора, който току-що се беше превърнал в моето бъдеще. Знаех само, че Парис е млад граф от Верона, много заможен и с много земи, при това не само в Италия, но и в германските земи на Хабсбургите, от чиято династия произхождал. Ала онова, което го правеше особено приемлив за брак, бил фактът, че бил роднина на Капулетите и напълно верен на партията им. Очевидно баща ми беше решил да изостави окончателно безпристрастността и да се разправи бързо и решително с Монтеките.

Баща ми отсъства от замъка ни за два дена — отиде във Верона, за да се срещне с бъдещия ми съпруг за задължителната спонзалия — среща на мъжките членове на двете сродяващи се семейства. На подобни събирания не се допускаха никакви жени, даже булката. Аз никога не бях виждала Парис, въпреки че бях израсла сред каймака на веронското общество, защото тогава той е бил в университета. Затова бях принудена да измъквам късчета информация за бъдещия си съпруг от слугите, които придружаваха баща ми. Но единственото, което чувах да се говори за този господин в кухните, а и в двора, бе, че той бил „восъчен човек“ — толкова перфектен образец за мъж, не само по тяло, но и като характер, че все едно бил излят от восък. Опитвах се да се утешавам с мисълта, че макар и да не знаех почти нищо за него, репутацията му беше добра. Но истината бе, че никак не ми харесваше идеята да имам восъчен съпруг. Восъкът беше изменчив, восъкът крееше, восъкът се топеше и можеше да бъде счупен като печат. Но аз нямах никакво право на мнение по този въпрос. Бях приклещена в капан, така че се чудех защо баща ми изобщо си беше направил труда да ме вика от стаята ми, за да го гледам как подписва брачния договор. Направи го със замах, изля малко восък до името си и натисна в него пръстена с печата. Стълбата на рода Дела Скала се втвърди заедно с восъка, в капан като мен.

— Подписан и подпечатан — изрекох презрително, с почти неприкритата арогантност, която бях започнала да демонстрирам, откакто научих съдбата си. Първоначално го бях умолявала и бях крещяла, но баща ми беше неумолим. Бях длъжна да се омъжа и толкова. Тогава бях избрала презрението и арогантността. — Сега вече мога ли да вървя?

— Не — отговори баща ми, докато оставяше пергамента настрани, за да изсъхне.

— Но нали това е всичко? Сделката е приключена?

— Не съвсем.

И посочи с перото си към обкованата с гвоздеи голяма врата. Сякаш очаквала именно този жест, вратата се отвори като по магия и вътре се изнизаха осем странни фигури. Бяха облечени в червени роби и всички до един носеха бели ръкавици. Всички, с изключение на един — мъжът, който ги водеше, носеше хирургическа шапчица и ръцете му бяха без ръкавици.

По гърба ми преминаха студени тръпки.

— Какви са тези мъже?

Баща ми мълчеше.

— Татко, кои са тези господа? — повторих.

— Ти изкара цялото лято в Сицилия. Налага се да се уверим, че някой непрокопсаник не е отнел девствеността ти!

Изсмях се. Кухо. Звукът обгърна червеното стадо, събрало се пред нас: Първоначално реших, че той се шегува. Но после се сетих за Бенедикт, за вечерта на дюните и за това колко близо бях до подобен момент.

— Думата ми не е ли достатъчна? — попитах.

Той вдигна поглед към мен. Очите му бяха премрежени.

— Граф Парис е много могъщ мъж — изрече. — Съюзът между нашите земи ще надвие завинаги Монтеките! Не можем да си позволим да му дадем изгнила ябълка!

— Но аз съм принцеса на Вилафранка! — възроптах на висок глас. Но червените фигури ме обградиха. До този момент червеното винаги бе означавало за мен удобство, червеното беше нашето знаме, червеният камък беше нашият замък Скалиджеро. А сега то се превърна в цвета на страха. — Не! — извиках ужасено, когато фигурите ме доближиха. — Не, татко, моля те, не им позволявай!

Баща ми махна с дългите си пръсти към човека с шапчицата, онзи без ръкавиците.

— Балди е хирург — обясни, — а останалите до един са хора на медицината. Седемте задължителни свидетели на твоята девственост. Легни!

— Ама, татко…

— Легни!

Не извика. Баща ми никога не викаше. Дори при смъртта на Тибалт не го чух да повиши тон. Но тихият му глас режеше въздуха като кинжал и аз се страхувах от него. Накацалите по гредите отгоре кани изпищяха, сякаш ми се присмиваха.

Напълно безпомощна, аз легнах на голямата маса, където всяка вечер се хранехме. Хирургът Балди внимателно започна да вдига полите ми нагоре — едната, втората, сякаш оправяше легло.

Срама го бях очаквала, но не бях очаквала толкова да боли. Ръцете му бяха студени и твърди. Докосна ме там, където никой досега не ме беше докосвал, където дори и аз не се бях докосвала.

Впих поглед в гредите на червената кула над главата ми и видях сенките на каните, прелитащи от коничните си гнезда. Мислено избягах далече, в Сицилия, в Сиракуза, където едно врабче беше паднало мъртво в краката на архиепископа на Монреале. Всичко, което би могло да ме отведе далече от това срамно бърникане.

От очите ми бликнаха горещи сълзи и се застичаха към ушите ми. Ужасната ирония на този акт не ми убягна — за да се увери, че съм недокосната от мъжка ръка, този мъж, този непознат си позволяваше да бърника в най-интимните ми женски части! Сякаш след цяла вечност зловещите пръсти се измъкнаха от мен, далече от мен, и полите ми бяха върнати на място.

— Недокосната е! — отсече доволно хирургът.

Останалите закимаха в знак на съгласие. Аз бях девствена. Но те грешаха — вече не, вече не бях девствена! Не и след този техен акт. И което беше още по-отвратителното, този мъж, този Балди, някакъв си нищожен хирург на княз ескал, се оказа първият мъж, който ме е докоснал интимно. Каквото и да криеше бъдещето за мен, за когото и да се омъжех, този непознат щеше да си остане първият! А аз дори не знаех малкото му име.

Баща ми отново хвана перото и го подаде на хирурга — на същата ръка, която беше бърникала в мен. И Балди изхаби още малко мастило заради мен — за да потвърди девствеността ми. Този път баща ми подпечата думите с пясък, след което издуха пясъка. Този документ трябваше да изсъхне много добре, защото доказателството за моята девственост щеше да бъде занесено във Верона и поставено в ръцете на бъдещия ми съпруг. Който щеше да използва още мастило, за да ме окове. А след седмица аз щях лично да поема по тази следа от мастило, за да бъда венчана за граф Парис.

Лекарите се изнизаха обратно навън, докато накрая в залата не останахме само аз и баща ми, и каните, които крякаха от гредите над главите ни. Аз се смъкнах внимателно от масата, въпреки че вътрешностите ме боляха. Изправих се и закрачих нестабилно към него.

— Какво щеше да направиш?

Баща ми имаше един номер — да те гледа право в очите със светлосините си очи, без да мига, като хрътка. И сега ме погледна точно по този начин, поглаждайки с показалец дългия си, благороден нос.

— Какво щеше да направиш, ако се беше оказало, че не съм девствена? — повторих докрай въпроса си.

Без да откъсва очи от моите, той отговори:

— Щях да се окажа мъж, изгубил децата си.

Много добре разбрах смисъла на думите му — ако една жена не беше девствена преди брака, по-добре би било да е мъртва.

И внезапно му се ядосах ужасно. Направо побеснях. Вече не се страхувах от него. Сега, когато девствеността ми беше доказана, аз нямаше да му позволя повече да управлява живота ми. Но на този етап гневът ми беше безсилен. Имах нужда от план от начин за бягство.

— Кажи ми нещо за него. За Парис — рекох.

Без да вдига очи от онова, което пишеше, баща ми отговори:

— Той е восъчен човек.

— Восъчен човек! — провикнах се презрително. — Чувам това из целия замък, от тъмницата до кулата! Искам да знам нещо повече!

Баща ми продължаваше да записва своята част от договора, вероятно зестрата ми.

Аз сложих ръка върху пергамента, точно пред перото му, спирайки пътя на влажната черна нишка.

— Кажи ми още нещо за него! Дължиш ми го, особено след онова, което току-що преживях!

Едва тогава той вдигна очи и ме изгледа замислено с бледите си очи.

— Много е учен — изрече. — Много обича книгите си.

После вдигна ръката ми от пергамента и продължи да пише. Ръката ми беше изцапана с мастило както в деня, когато срещнах за първи път Бенедикт и той премахна мастилото с целувка. Баща ми не каза нищо повече, нито вдигна повече глава. Но беше казал достатъчно. Вече знаех какво трябваше да направя.

Заизкачвах се по виещата се стълба, вградена в стената на кулата от червен камък — най-високата стълба в целия регион Венето. Колкото повече се отдалечавах от онази маса и сцената на кошмарния преглед, толкова по-уверена започвах да се чувствам. Съзерцавах червения камък на Дела Скала и на всяко следващо стъпало си повтарях думите на баща ми: Стълбите ни отделят от бедняците, стълбите ни пазят. А после, на следващия завой: Много е учен. Много обича книгите си. И постепенно нещата в главата ми започнаха да се изясняват, започна да се оформя план.

Когато стигнах в библиотеката, тръгнах покрай рафтовете и започнах да оглеждам книгите, стигащи до тавана на коничната кула. Въпреки старомодния вид на замъка баща ми винаги е бил безупречен по отношение на колекцията си от книги. Минах покрай неговите истории на Венето, но после размислих, върнах се при тях и взех любимия му том. След това избрах Катул — най-прочутият син на Верона. После „Новият живот“ на Данте, след нея „Историите“ на Бандело, „Изкуството на любовта“ на Овидий, „Декамерон“ на Бокачо и „Владетелят“ на Макиавели. Реших, че това е добре като за начало.

Отворих първата книга — на Катул. Приятелски настроено мастило. Думи, които не бяха за мен, нито за моето наследство, нито за моята девственост. Страници, където името ми не беше написано нито веднъж. Мастилото ме беше оковало, мастилото щеше да ме освободи. Започнах да чета, а на твърдия библиотечен стол бедните ми женски части все още потръпваха от болка.