Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (31)

Пета сцена
Корабът „Флоренция“, открито море

Бенедикт: Студът беше непоносим.

Напредвахме през оловносивите води, подмятани от вятъра и ежедневно обстрелвани от кулверините на английските кораби. Не можехме да им отвърнем, тъй като всичките ни оръдия бяха на дъното на протока. Не можехме също така нито да спрем, нито да обърнем, защото нямахме котва. Бартоли и Да Суса правеха каквото им беше по силите с кормилото на кораба и с платната, но в крайна сметка бяхме като лист по повърхността на водата. Вятърът подхващаше вълните, превръщайки ги в гневни сиви планини, а понякога ние се озовавахме толкова ниско в подножието им, че не виждахме даже небето. Прекрасният ни кораб „Флоренция“, корабът, който беше владял водите от Лисабон до Кале, нямаше никаква власт в Ламанша. На него ние бяхме като приклещени в черупка, като мишки на въртележка.

Часовете ми на палубата минаваха в катерене по въжетата или пързаляне по дъските, станали хлъзгави като стъкло. Кратките ми часове в каютата минаваха във въртене в койката и в неспособност да склопя очи.

Всеки ден слизах в трюма, за да видя верния си жребец Бабиека. Като всички останали коне, той също беше завързан от четирите страни с въжета. Бутовете му бяха подгизнали в пот, от очите му се виждаше почти само бялото. По задните му крака се стичаха фъшкии, зацапващи кадифената му кожа. Миризмата наоколо беше непоносима. Въпреки това аз оставах при него, галех го и му пеех тихичко, и в успокоението му намирах успокоение и за себе си.

Защото на борда на кораба цареше пълен хаос. От другарството и взаимопомощта, характеризиращи първата част на пътуването ни, нямаше и следа. Всички бяхме замръзнали и уплашени. Бойният ни вик вече не беше „Сантяго“ — беше заменен от думата „Парма“, която обаче се шептеше по-скоро като молитва.

Херцогът на Парма идваше към нас от Ниските земи. С хиляди мъже. Огромна флота. Сякаш отмятащи молитвена броеница, мъжете изброяваха числата, както в двореца Ескориал, а после завършваха с „Парма, Парма!“. Вече не вярвахме на нито един светец, а на земен спасител. Херцогът на Парма щеше да дойде, Парма щеше да ни спаси.

Дон Педро не се показваше от каютата си. Приемаше храна три пъти на ден от някой моряк, но отказваше да говори с когото и да било. След като нанесе смъртоносния удар на нашия кораб с бащиния си меч, той никога повече не си показа носа.

Бартоли, Клавдио и аз се срещахме всяка сутрин в капитанската каюта. И всяка сутрин започвахме с паролата, за да следим отминаващите дни. Изброяването им беше също като молитвена броеница: Исус, Мадоната, Светия дух. Когато отново дойде Сантяго, разбрахме, че е изминала седмица от нападението на осемте огнени кораба при Кале. Разбрахме също така, че херцогът на Парма няма да дойде.

Беше време за действие и ние се заехме да стегнем кораба толкова, колкото ни беше по силите. Изпратихме пълначите на оръдия, които и без това вече нямаха работа, в трюма, за да се грижат за конете. Прегледахме понесените поражения по корпуса и изпратихме дърводелеца да ги поправи. Разделихме вахтените на смени, за да разполагаме с денонощно наблюдение. Защото колкото пъти зървахме друг пострадал кораб от нашите, толкова пъти виждахме след него и английски кораб със знамената на Дрейк, Ефингам или Хауърд.

Започнах да познавам цветовете на флаговете на врага, както и корабите им. Преминах от блажено неведение към неспокойно познание. Така се появи за научаване нова молитвена броеница, броеница, изрисувана със златно на планшира на всеки вражески морски съд: „Победа“, „Елизабет“, „Златният лъв“, „Мери Роуз“, „Неустрашим“, „Лястовица“. Въпреки че винаги предприемахме обходни маневри, за да избегнем атаката, на практика бяхме като риби в каца с вода, очакващи издайническия гърмеж на оръдията, безсилни да отвърнем на ударите, в състояние само да лижем рани след свършен факт и да се надяваме, че няма да ни уцелят под ватерлинията.

Зърнахме флагманския кораб на Медина Сидония само веднъж. Тогава капитанът извади далекогледа си, за да разчете заповедите, предавани от момчето с флагчетата. Присвих очи, проследявайки странните движения с многоцветните флагчета, но нямах абсолютно никаква представа за смисъла им. Когато Бартоли свали далекогледа, около окото си имаше червен кръг, но лицето му беше пребледняло като платно.

Изгледа последователно мен и Клавдио, а после само кимна с глава по посока на каютата си. Веднага тръгнахме след него.

Когато влязохме, капитанът отиде право до малкото кръгло прозорче. Държейки се за стените, ние с Клавдио се настанихме в столовете. Капитанът се загледа продължително през люка към високите морски вълни. Той нямаше нужда да се държи за нищо — през цялото време, откакто бихме на кораба, нито веднъж не го бях видял да се държи за каквото и да било. Планетарият върху малкото му бюро се въртеше и плъзгаше с движенията на „Флоренция“. Каква ирония да разполагаме с подобен инструмент, когато ни беше забранено да се ориентираме по звездите! Накрая капитанът заговори:

— Трябва да потеглим на север.

Двамата с Клавдио се спогледахме.

— На север? — възкликнах аз.

Капитанът се обърна, но отказа да ме погледне в очите. Просто се насочи към бюрото си, отвори с трясък чекмеджето и измъкна оттам някаква карта. Отвори я пред нас и постави грубия си пръст върху нея.

— Ние сме тук… или някъде тук — добави унило. — Заповядано ни е да тръгнем на север, да заобиколим Шотландия, а след това и западния бряг на Ирландия и да се върнем в Испания през Атлантическия океан.

Пръстът му измина маршрута и ние го проследихме с ококорени от ужас очи. Изглеждаше невъзможно. Да обърнем и да се върнем в Испания (ако имахме котва, разбира се) би изисквало най-малко трите седмици, за които стигнахме дотук. Но да изминем този нов маршрут би отнело месеци, ако изобщо успеехме да издържим толкова дълго. А тази карта не би могла да ни помогне абсолютно с нищо, защото, макар Испания и Португалия да бяха описани подробно, Англия и островите й бяха просто незначителни петна.

Погледнах капитана и възкликнах:

— Може ли да се направи?

Той потри тила си под голямата яка.

— Завръщането ни в Испания по принцип би било доста трудно с наличната храна. Вашият принц… моят капитан… беше твърде щедър със запасите ни по пътя насам — винаги съблюдаващ командния ред, той млъкна, преди да се бе осмелил да критикува висшестоящ. — Но да тръгнем по този маршрут… — проточи многозначително. — Е! — плесна с ръце. — Вече разполагаме със заповеди. Отивам да съобщя на екипажа.

Тримата с Клавдио и капитана прекарахме остатъка от деня в трюма, описвайки наличните провизии. Нито един член на екипажа не беше допуснат до съвещанието ни, даже интенданта, защото капитанът се страхуваше за бойния дух на момчетата.

— Нека първо се запознаем с положението — ни бе предупредил.

Мен никога не ме е бивало с числата, но Клавдио се оказа с ум като сметало, а тъй като и пишеше по-лесно от мен, той се зае със съставянето на списъка с наличните провизии. Засега нямаше никаква опасност за конете, защото тяхната храна беше повече от нашата, но пък нашите запаси бяха притеснително намалели. Стомасите на всички ни започнаха да се надпреварват да ръмжат, когато зърнаха купчината храна. Имаше сушени меса, корабни бисквити, сирена и салами, даже буре с консервирани портокали за офицерите. Клавдио измъкна един — слънчева, ароматна сфера. Но палецът му веднага проби кората.

— Изгнили са! — обяви.

Разделихме провизиите си на три, за всеки от месеците, в които вероятно щяхме да бъдем на вода. След това разделихме всяка от камарите на четири, за всяка от седмиците, а после направихме по седем купчини за всеки ден. Същото сторихме и с буретата с испанско и рейнско вино, както и с тези с бирата. Стигнахме до заключението, че дневната дажба на всеки от нас се равнява на храна с размерите на орех и напитки, състоящи се от половин чаша вино или бира и половин чаша вода. Никой от нас не посмя да изкаже на глас мнението си — че никой човек не би могъл да живее с толкова малко храна и напитки, а какво остава — да поддържа с тях силите си, за да управлява кораб с подобни размери. Бяхме обречени.

Проклинах наум екстравагантните пиршества на Дон Педро по пътя ни от Лисабон до Кале, както и нощите, когато само аз бях изпивал по цяло буренце рейнско вино.

— Тази вечер спете с кинжалите си — посъветва ни капитанът, докато вдигаше вратичката, за да се върне на палубата. — Мъжете няма да бъдат никак доволни.

Задържах му стълбата и попитах:

— Но те са лоялни, нали?

— Донякъде — отговори капитанът. — Но до момента най-голямото разстояние, което са изминавали, е от Ливорно до Рагуза и обратно. Всеки човек си има граници.

Последвах го мълчаливо на палубата. Схванах веднага какво иска да каже, защото на борда вече имаше поне един човек, който беше достигнал отдавна своите.

Три дена по-късно, в деня на Исус, ние отново зърнахме „Сан Мартин“ — кораба на Медина Сидония, флагманския кораб на португалската флота. Приехме нов сигнал от миниатюрния сигналист, който с флагчетата си подпечата съдбата ни. Вътрешностите ми, и без това вече къркорещи от глад, се преобърнаха — защото бях изгубил всякаква вяра в нашите командири и се чудех каква ли друга лунатична заповед ще издадат.

Капитанът свали далекогледа си.

— Трябва да изхвърлим конете и мулетата — изрече, тръскайки глава сякаш от шамар. Беше обучен да приема безрезервно всички заповеди, но този път устните му потрепваха и очите му просветваха гневно.

— Поради каква причина?

— Заради скоростта — отговори. — Ако не олекнем максимално, няма да успеем да се приберем при тези порциони.

И сега аз бях принуден да повторя пред него кошмарните думи, които той беше изрекъл, когато побягнахме от запалените кораби.

— Но нали… нали вие сам казахте… че… че конете биха могли да се използват за… храна?

— Вече не, както става ясно — промърмори той.

А аз бях наясно, че по никакъв начин не бих могъл да го накарам да оспори заповедта на Медина Сидония, независимо от личните му чувства.

Брулен от вятъра, аз се насочих към каютата на Дон Педро. Както и преди почуках, но не получих отговор. Тогава ми хрумна една идея.

— Вечерята ви, сир — изрекох с флорентински акцент.

Вратата се открехна и, както бях направил и преди, аз сложих крак в нея. Принцът се оттегли бързо назад в сенките и аз едва не паднах през вратата. След ярката светлина на палубата първоначално не го забелязах, но накрая го зърнах, свит в стола до малкия люк. Приближих се до него и коленичих.

Вече го виждах малко по-добре. Косата му беше разрошена, дрехите му бяха измачкани. Елегантната му брада беше изгубила формата си сред пепелявите наболи косми между нея.

— Е? — изрече той. — Къде е вечерята ми?

Погледнах го косо, сякаш беше изрекъл шега.

— Това съм аз, Бенедикт — прошепнах. Сърцето ми заби бясно в гърдите ми. Той да не би да си беше изгубил ума?

— Да — смотолеви принцът. — Вече можеш да ми донесеш вечерята.

Реших да подбирам внимателно думите си.

— Вечеря няма. Нашите командири заповядаха да се върнем в Испания по северния маршрут, а за да го направим, се налага да търпим големи лишения. Освен това — продължих, когато той изобщо не реагира, — Медина Сидония заповяда да изхвърлим конете и мулетата в морето.

Мълчание.

— Истината, ваше височество, е, че през предстоящите месеци те биха могли да се превърнат в разликата между живота и смъртта за нас. Но ако вие изпратите сигнал… ако се намесите… защото никой друг, освен човек с вашия ранг не би могъл да отмени заповед на Медина Сидония…

Той се приведе напред. Вече виждах и очите му, все така черни като маслини, но променени във всяко друго отношение — блестяха налудничаво и фанатично.

— Ще бъда ясен — изръмжа. — Аз, Дон Педро, принц на Арагон и херцог на Кастилия, да изпратя съобщение на Медина Сидония, херцог на Ниебла от династията Оливарес, за да го моля да ми позволи да ям муле! Един принц не яде мулета! — отсече. — А сега ми донеси вечерята!

Изпълни ме отчаяние. Знаех, че няма никакъв смисъл да протестирам, но все пак се чух да го правя.

— Но, принце, помислете за хората си! Всички ще умрем от глад!

Той ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път, и изрече безстрастно:

— Не ме интересува! Оставете ме на мира!

Осъзнаването на думите му дойде бавно, а когато това стана, се изпълних с неописуем ужас. Побързах да се отдръпна от него и да напусна тази прокълната каюта. Не желаех да го виждам никога повече.

Заповедта трябваше да бъде изпълнена на залез-слънце, когато морето се успокои. Пълначите, превърнати в коняри, заплакаха без свян, когато започнаха да развързват животните едно по едно. Аз изведох лично Бабиека, защото не можех да го оставя на никого другиго. Големият жребец ме последва доверчиво, както беше правил винаги, щастлив, че е освободен от миризливия си затвор, пръхтящ и поглъщаш с радост чистия въздух. Копитата му тракаха по хлъзгавите дъски, докато танцуваше весело. Побутна с нос подмишницата ми, както беше правил толкова често по съвместния ни път, питайки ме на какво ново приключение ще се отправим заедно.

Но горкото животно не знаеше, че следващото приключение ще му бъде последно и на него ще трябва да замине само — по широката рампа, завързана за открития болверк, която не водеше наникъде. Всеки от конете се надигаше уплашено на задни крака, с пяна на устата, цвилейки и протестирайки, преди да бъде бутнат в морето със силен плясък. Конят пред нас — сивият жребец на Дон Педро, срита толкова силно със задните си крака конярчето, което го водеше, че го простря на палубата. Момчето остана да лежи неподвижно върху дъските, позеленяло, с перфектен отпечатък от конска подкова върху лицето. Беше хвърлено след коня — единствената разлика бе, че то получи кратка молитва.

Дойде редът на Бабиека. Беше ми подарен в Сицилия от Дон Педро, в деня, в който ме направиха рицар на свети Яков. Животното беше с мен в най-щастливите ми мигове, носело е на гърба си дори Беатриче, когато двамата го яздехме по брега като тамплиери. А в най-лошите ми мигове, когато я изгубих, бях шептял мъката си само в неговите уши.

Сега аз го поведох към рампата и спрях, за да притисна устни в копринената му буза. Бях благодарен на морските пръски, че скриват сълзите ми. Свалих оглавника му и го плеснах по задницата. Но се наложи да се включат и още трима мъже, за да го избутаме напред. Когато започна да пада, той изпищя. Никога до този момент не ми беше хрумвало, че конете могат да пищят. Но знаех, че няма да забравя този писък, докато съм жив.

Залязващото слънце обагри морето в кръв. Стоях и гледах, и слушах кошмарните писъци на конете и мулетата. Водите кипяха от коне — не само от нашата флота, но и от всички останали. Заповедта важеше за цялата уж непобедима испанска армада. Стотици, хиляди коне и мулета плуваха отчаяно, опитвайки се да се задържат над повърхността на водата, но постепенно потъваха — с ритащи копита, въртящи се от ужас очи, уста, пълнещи се с вода. Не изпуснах от поглед Бабиека дотогава, докато все още виждах прекрасната му кремава глава — докато накрая и той не се превърна в един от белите коне, които яздят вълните.

Не мигнах цяла нощ. Въртях се и мислех за онова, което изгубих. Беатриче, Бабиека. И Дон Педро, приятелят ми, онзи блестящ принц, когото бях срещнал на стълбите пред катедралата в Монреале. Тогава трябваше просто да го оставя, да го поздравя, както изискваше етикетът, след което да се оттегля. Така той винаги щеше да си остане за мен блестящ принц. Защото от всички ужаси, които бях видял през този ден, по-голям и от ужаса на момчето, простряно на палубата, по-голям и от ужаса на конете, потъващи в морето, беше ужасът от погледа на Дон Педро, когато беше казал: „Не ме интересува“ и ме беше изхвърлил от каютата си.