Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (51)

Девета сцена
Параклисът в двореца на Леонато

Беатриче: Следях насъбралите се изпод дантелен воал.

Херо, Маргарита и аз чакахме в сенките на малкия параклис, докато в градината отвън постепенно се събираше цяла Месина. И трите бяхме облечени в бяло, с воали от снежнобяла сицилианска дантела, изпъстрена с фигурки на пеперуди и цветя. Оглеждах сцената иззад една роза с кацнало водно конче.

През отворената врата видях, че пейките бяха изнесени навън и подредени по протежение на алеята с тисовете, украсени с венци от рози и други цветя. Всичко трябваше да бъде различно от ужасната, прекъсната сватба отпреди една седмица. Церемонията щеше да се извърши като в старите времена, на стълбите на църквата, и целият град щеше да стане свидетел на покаянието на Клавдио.

По едно време зърнах и него — идваше насам откъм двореца. За първи път, откакто го познавах, беше изоставил пурпурното. Беше облечен в най-обикновена риза, като селянин. Днес не си беше направил труда да се маже с помади и благоуханни масла, косата му беше разрошена, лицето му — небръснато. Изглеждаше като истински каещ се и понасяше власеницата си забележително добре.

Днес най-красив от всички беше Бенедикт. За разлика от графа той си беше облякъл жакет от фина коприна в тревистозелен цвят като очите му, който не бях виждала досега. А после зърнах и златния жартиер с герба и осъзнах, че това трябва да са цветовете и символите на неговото херцогство Леон. Може и да беше само херцог, но изглеждаше като крал. Глупавото ми сърчице претупа от гордост и щастие. Ливреята на свети Яков си беше заминала, а заедно с нея и васалното му покорство. Вече не се покоряваше на никого.

Само Дон Педро все още беше облечен в одеждите си в аленочервено и черно, но те вече му бяха станали твърде широки.

Изглеждаше дребен и смален, а очите му непрекъснато се стрелкаха насам-натам. Тогава си помислих, че той сигурно не се радва особено на съучастието си в това публично покаяние — може би не му се струваше много подобаващо за един бъдещ вицекрал.

Музикантите засвириха. Мигът беше настъпил.

Маргарита поизостана още малко в сенките на параклиса. Беше влязла в лоното на Църквата, която оттук нататък щеше да бъде неин дом. След онази позорна измама никой мъж в Сицилия не би я взел за жена, затова отецът й беше предложил да стане, послушница в неговия орден. Тя беше приела с голяма благодарност, защото така щеше да продължи да живее в имението и да бъде близо до майка си Урсула. След днешното представление тя щеше да започне да носи воал всеки ден, обличайки същото онова расо, което Херо тази сутрин беше съблякла. „Булка, мома, монахиня — помислих си с кисела усмивка аз. — Светата троица, възможна за нашия пол.“

Когато Клавдио, принцът и Бенедикт стигнаха до стъпалата, свещеникът ни изведе от църквата и аз застанах на по-ниско стъпало, за да засиля объркването на мъжете относно височината ни. Всички стояхме неподвижно и мълчаливо и постепенно цялата тълпа наоколо се умълча. Все едно бяхме трите грации, явили се на земята, но аз бях по-склонна да сравня сцената с трите богини, които се предложили за оценка на Парис.

Но този Парис тук не беше нито принц, нито разглезен смъртен. Този Парис беше мъж, мъж в проста власеница, който коленичи пред нас и сведе покорно глава.

— Разбирам, че всички вие сте сирачета от този остров — промърмори Клавдио, — до една от ниско потекло, до една безимотна.

— Така е — потвърди със сериозна физиономия свещеникът.

— В такъв случай, добри ми госпожици — отвърна графът, все така забил поглед в земята, — не аз съм този, който трябва да избере една от вас! Всяка една от вас би била за мен много повече, отколкото заслужавам. Затова ви моля вие помежду си да решите коя ще ме вземе, но само ако ме харесва!

Бях очаквала днес да го мразя и презирам, но единственото, което се оказа, че изпитвам към него, беше съжаление. За човек с неговия произход и богатство да слезе толкова ниско беше нещо изключително. Нищо не би могло да смекчи ужаса на постъпките му отпреди една седмица, но с поведението му снощи на погребението и сега, на тази нова сватба, той се беше поправил донякъде. Радвах се, най-вече заради Херо, разбира се, при това толкова много, че можеше и отново да започна да го харесвам.

Херо пристъпи напред. Изпод воала й капеха сълзи и падаха върху роклята й като диаманти. Подаде му ръка и му помогна да се изправи.

Клавдио вдигна очи и рече:

— Може ли да видя лицето ти?

— Не! — намеси се Леонато доста по-сурово, отколкото някога го бях чувала да говори на гост. — Не може!

Клавдио кимна послушно и рече:

— Ако ме искате, госпожице, аз съм ваш!

И брачната им церемония се състоя така, както си бяха — Клавдио във власеницата, Херо с дантеления воал. Дъхът й повдигаше дантелата, издувайки я като корабно платно. Клавдио беше колеблив и неспокоен и всъщност Херо беше тази, която трябваше да го води — гордо изправена, със силен и самоуверен глас. Известно време си мислех, че тя се опитва да се прави на друга, за да поддържа илюзията, която бяхме създали. Но после се наложи да се поправя — това беше нова Херо. Херо, която живееше, беше различна от онази, която си беше отишла тази нощ. И това ме накара да си спомня за майка й Иноджен и за Гулиелма Кролаланца, и за това колко горди биха били с нея.

И тогава, накрая, Херо свали воала си. Дантелата полетя като птица и кацна върху камъните. Този момент ме развълнува до краен предел. Защото, макар да знаех, разбира се, че това е тя, ми се стори истинско чудо как бе отместила надгробната си плоча, бе отворила онази желязна решетка и се бе върнала през вратата на смъртта.

— Херо? — прошепна Клавдио и докосна бузата й, сякаш да се увери, че е истинска. — Ти си жива?

— Аз умрях, но сега съм по-жива от всякога — отвърна тя.

Клавдио я прегърна и я стисна толкова силно, че се изплаших, да не би да вземе този път наистина да секне дъхът й.

— Моята Херо! — прошепна.

Тя го отблъсна нежно, за да може да бъда чута от всички.

— Твоята съпруга, но никога твоята Херо! Оттук нататък съм си само своя собственост!

Той се усмихна и се поклони, после се целунаха и хората избухна в радостни възгласи. Всички започнаха да се прегръщат един друг и за момент изгубих Бенедикт насред тълпата. Докато не чух гласа му.

— Отче, почакайте!

Отец Франциск се обърна, все така държащ молитвеника в ръце.

— Коя от тях е Беатриче?

Сърцето ми претупа.

— Не я ли познаваш? — попита с усмивка отчето.

Бенедикт тръгна нагоре по стъпалата и стигна до Маргарита.

— Това е жена — изрече тихо и нежно, — която допусна една голяма грешка, но тъй като Бог обича всички грешници, от нея ще излезе превъзходна невеста на Христос!

А после се приближи към мен. Все по-близо и по-близо. Задишах тежко и усетих, че бузите ми пламват, защото между неговите устни и моите остана само едно парче дантела.

— А това е жена — рече, — която е обладана от фуриите, чийто език препуска като подплашен кон и която по-често греши, отколкото да е права. И тъй като е пълна с недостатъци като зле издухано стъкло, от нея ще излезе превъзходна невеста на мъж!

Аз се вбесих. Гостите се разсмяха. Свещеникът се усмихна.

— И този мъж сте вие, така ли? — попита.

Зачаках заявлението на любовта му, излиянията на сърцето му, сладките думички, които ми редеше, докато бяхме сами на римските бани край басейна, пълен със звезди. Но нищо от тези неща не последва. Нещо не беше наред. Той се задави и започна да отрича, пелтечейки.

Побесняла, аз дръпнах рязко воала от главата си и разрошените ми къдрици нападаха пред лицето ми.

— По-добре попитайте коя жена би приела подобен мъж! Защото коя би взела жених, бърборещ непрекъснато като жена, но чиито изявления са с твърде малко ум и без никакъв смисъл? — обърнах му гръб, играейки за тълпата. — Лош актьор, който на репетиции си знае отлично думите, но не събира сили да ги рецитира, когато настане време да се качи на сцената! Върнете парите на тези добри хора и стига толкова!

Усмихнах се мрачно на аплаузите и виковете на тълпата, и се поклоних, сякаш бях актьор. Когато се изправих, Бенедикт се беше озовал до мен, сякаш всеки момент щяхме да се женим, стига да можехме да разрешим това последно препятствие — безкрайния си инат. Вторачихме се един в друг със стиснати челюсти и пламнали очи. Свещеникът ни изгледа развеселено и попита:

— Значи вие също не го обичате, така ли?

Като се стигна до това, аз се оказах без отговор. Никога през живота си не бях имала проблем с думите, но сега просто не знаех как да кажа онова, което исках да кажа.

— Е — въздъхна свещеникът с престорено примирение, — за днес очевидно няма да има повече сватби, защото в случая няма любов.

Аз все така продължавах да мълча, макар че отчаяно исках да говоря. Истината беше, че просто не можех да направя последната крачка. Дали нямаше да изгубя себе си? Дали нямаше да изгубя всичко, което се съдържаше в името Беатриче? Нямах представа как да капитулирам, без да се предавам, как да дам съгласие, без да признавам поражение.

Но стана така, че не ми се наложи да търся думи. Херо, малката Херо, моята по-тиха от водата братовчедка, излезе напред и размаха някакъв лист. Изглеждаше ми познат и ръката ми веднага се стрелна към корсета ми — да, сонетът го нямаше, издайническият звук на смачкан пергамент не се чуваше, когато си поемах дъх. Моят сонет, съчинен на дюните с помощта на Микеланджело Кролаланца и посветен на Бенедикт, вече се намираше в ръцете на Херо.

— Смея да твърдя, че в случая има любов! — извика високо тя, щастлива с новопридобитата си увереност. — Защото тук има един лист, изписан от ръката на братовчедка ми и откраднат от корсета й, съдържащ топлите й чувства към Бенедикт!

— А тук — обади се и Клавдио, възвърнал доброто си настроение, — тук има един сакат сонет, написан на борда на „Флоренция“, в полетата на звезден алманах. В посвещението пише: „На скъпата ми Беатриче“!

Втурнах се към братовчедка си, за да грабна сонета си от ръката й, но дългите ми поли ме забавиха. Преди да успея да направя каквото и да било, Бенедикт вече го беше взел и го четеше и безпроблемно отблъсна ръката ми. След като нямах никакъв друг избор, аз се насочих към усмихнатия Клавдио и грабнах другия сонет.

Беше ми необходимо известно време, докато свикна с почерка на Бенедикт, защото се оказа по-грозен и от този на ученик, а движението на кораба и пръските солена вода не бяха допринесли с нищо за подобрението на калиграфските му умения. Но постепенно очите ми се приспособиха към подскачащите извивки и думите запяха в ума ми, идващи от сърцето и истински, извикващи сълзи в очите ми. Тук беше цялата му любов, изрисувана с думи — с мастило, прекрасно, могъщо мастило, което можеше да отпечата под преса памфлет, да съчетае двама души чрез брачен договор или да подпише смъртна присъда. Същото това мастило можеше да опише любовта, като едновременно я улови и освободи.

Накрая двамата се спогледахме.

— Е — изрече нежно той, — като че ли собствените ни ръце…

— … са написали доноси срещу сърцата ни — довърших аз.

И вече не ни беше нужно да търсим повече думи. Всички те бяха изписани в черното мастило на молитвеника. Свещеникът изрече формалните фрази, ние изрекохме отговорите. И той ни обяви за съпруг и съпруга.

И ние вече бяхме женени.

След това ни обгърна нова вихрушка от целувки и прегръдки. Бяхме понесени на раменете на гостите през градината и отведени в двореца — за пиршеството и танците и за неземната първа брачна нощ след това.

По някаква чудата случайност на процесията и поради факта че вратите на двореца бяха доста широки, ние влязохме двама по двама в голямата зала, като животните в Ноевия ковчег. Първо Клавдио и Херо, след тях Бенедикт и аз. Следваха ни свещеникът и Леонато, прислугата, паството. Даже музикантите влязоха по двойки. Преди да се насочим към масите, аз се обърнах само веднъж и видях Дон Педро в градината.

Беше съвсем сам.

* * *

Събудих се с възхода на слънцето, насред златно море от завивки.

И там, насред това море, под завивките, се надигаше един остров. Моето пристанище и моят дом. Моето съкровище. Моите Индий. Моят Бенедикт.

Неговата кожа също проблясваше в златисто и аз реших да се възползвам от спокойствието, за да го огледам — лакомо, отблизо, сантиметър по сантиметър. Забелязах леко наболата брада, позлатяваща бузите му, по-тъмните косми на гърдите му, изчезващи под завивката. Къдриците му бяха паднали над челото му, дългите му мигли се бяха разстлали като ветрила над лицето му, веселата му уста беше божествено сериозна в покой.

Побързах да скрия палавата си усмивка под завивката. Не бях имала никаква представа какво става, когато мъж и жена легнат заедно. И тази нощ ние преплавахме във всички посоки този океан, създавайки сами вълните — високи гребени, в състояние да ни преобърнат, дълбоки трапове, достойни да ни погълнат. А сега водите се бяха укротили и беше ден, а аз вече не можех да издържам и миг повече без него. Целунах нежно челюстта му там, където се срещаше с бузата. Той отвори очи.

Целувахме се в продължение на четвърт камбанен звън, преди да заговорим.

— Добро утро, херцогиньо Де Леон! — изрече усмихнато той.

И едва тогава се сетих, за първи път, че той всъщност беше благородник, при това много богат. Предположих, че не е твърде пресилено да се надявам, че баща ми ще остане особено доволен от зет, който съчетаваше херцогска титла на Испания, несметни богатства и произход от нашия роден регион Венето, и всичко това — все в един и същи човек.

— Добро утро, принце на Вилафранка! — отговорих, за да му напомня, че късметът не е единствено мой.

И после се усмихнахме един на друг.

Звукът на камбаните ме накара да извърна глава към прозореца. И ако не беше този звън, само един бог знае колко още щеше да ми трябва, докато осъзная, че всъщност не сме сами.

Върху парапета на балкона отвън седеше някаква фигура. Беше обърната към стаята ни и ни наблюдаваше. Прониза ме страх, спомняйки си за убийството на архиепископа.

Слънцето зад неканения гост беше толкова ярко, че в продължение на няколко минути не бях в състояние да различа чертите по лицето му. Придърпах нагоре завивката си, за да прикрия голотата си, и сбутах с лакът Бенедикт. Той примигна срещу светлината, но разпозна човека преди мен — защото го беше виждал по-скоро от мен.

— Кролаланца! — възкликна.

Микеланджело скочи леко на балкона и пристъпи тихо в стаята ни. Без никой да го покани, се настани на ръба на леглото ни така свойски, сякаш постелята на младоженците беше негова. Нямах представа как да го поздравя, защото не само ситуацията беше необичайна, но и усещах, че вече изобщо не познавам този човек.

Безгрижният поет от миналата година го нямаше. Кожата му беше загоряла като тази на Бенедикт и аз за първи път забелязах по лицето му следите на мавърската му кръв. Изражението му вече издаваше единствено скръб — очите, устните, веждите, всичко беше обърнато с ъглите надолу. Загубата на майка му бе издялала нови и по-горчиви бръчки по челото му, между веждите му се бяха настанили двете успоредни дълбоки бразди на тъгата. Беше облечен в парцаливите кафяви дрехи на разбойник, а около врата му, на мястото на надиплената яка, сега беше спусната голяма качулка. Перото и стъкленицата с мастило бяха изчезнали от гърдите му, заменени от малка остра кама. Единственото нещо, което все още го издаваше, че е Микеланджело Кролаланца, беше перлената обеца, проблясваща от лявото му ухо. В този момент си дадох сметка, че тази перла вероятно му е била подарък от майка му, защото в противен случай щеше да се е отървал отдавна от нея.

Нито той ни поздрави, нито ние — него. Парадоксалността на сцената като че ли изчерпваше напълно необходимостта от любезности.

— И на третия ден той се въздигна — изрече Бенедикт с нескрита ирония. — Да прережеш гърлото на принца ли си дошъл?

Микеланджело поклати бавно глава и рече:

— Мислех за онова, което ми каза — че има и редица други начини да умреш. На пристанището се запознах с един човек — Гаспар да Суса. Познаваш ли го?

На мен името не ми беше познато, но Бенедикт видимо се сепна.

— Да, познавам го — отвърна. — Той беше лоцманът на кораба „Флоренция“.

— Същият. Запознах се с него случайно, в „Русалката“. Почерпих го и си поговорихме. Спомних си името на кораба му от списъка на тосканската флота и го попитах дали неговият командир не е бил благородният почитаем принц Дон Педро. Той ми отговори, че командирът му действително се е подвизавал под това име, но в него не е имало нито чест, нито благородство. Изслушах с интерес разказа му, а после дойдох при Дон Педро. И съобщих на добрия принц, че ако остане тук още един ден, всички на острова ще узнаят онова, което аз вече знаех.

Вече бях искрено заинтригувана. Какви ли мрачни тайни беше открил Микеланджело срещу принца? Поетът се обърна към мен и продължи:

— Вашата братовчедка, милейди, знае най-добре колко лесно се разпространява клеветата на този остров. Тук мълвата е побърза от свети Йоан, добродетелта — по-бавна и от пилигрим.

Извади камата си и започна да я подхвърля от ръка в ръка. Острието се въртеше във въздуха и проблясваше. Беше крайно изнервящо.

— Но Дон Педро няма да умре, нали? — възкликна Бенедикт.

— Някой ден ще му бъде отреден от Господ като последния — изрече Микеланджело, вече звучащ доста повече като старото си аз. — Но няма да е днес. Предпочетох просто да го прокудя оттук.

Прокуждане вместо смърт. Да, милостива присъда, която и аз бях използвала веднъж.

— Прокуждането значи смърт, ако си принуден да напуснеш онези, които обичаш — изрекох, мислейки си за Жулиета, която линееше във Верона по младия Монтеки, пратен в изгнание в Мантуа.

— Лейди Беатриче — рече той, обръщайки се за първи път директно към мен, — винаги сте имали способността да схващате по възхитителен начин същността на нещата! Дон Педро трябва да изостави Сицилия още днес, а с това и всичките си надежди за издигане. Казах му, че ако някога кракът му стъпи отново на този остров, лично ще го убия!

Не ми беше трудно да му повярвам.

— Значи сега никога няма да стане вицекрал — промърморих.

— Така е. Избра доста по-различен път. Реши да тръгне на поклонение, да измине пътя към Компостела.

С Бенедикт се спогледахме. Сантяго де Компостела, намиращ се в родната Испания на Дон Педро, беше духовният дом на неговия светец — Яков Велики. Матаморос — убиецът на маври.

— Какво? — ококори се моментално съпругът ми.

— Идеята беше негова. Мисля, че наистина иска да го направи. Но преди да потегли, иска да говори с теб — допълни Микеланджело, поглеждайки Бенедикт. — А сега и аз трябва да поема по своя път, преди твърде ревностните хрътки от стражата да са надушили миризмата ми.

— Къде ще отидеш? — попитах.

— В Англия, ако е писано. Ще отида при баща си. Той има къща в Лондон, на брега на реката.

Изправи се, а аз се изпълних с неочаквана болка. По-късно през деня със съпруга ми щяхме да потеглим за Вилафранка, за да се върнем при баща ми и аз да го запозная с причината, поради която не можех да се омъжа за избраните от него мъже. Беше крайно невероятно в бъдеще да срещна отново Микеланджело Флорио Кролаланца. Запознанството ни беше внезапно, както очевидно щеше да бъде и раздялата ни. И въпреки че вече не бяхме приятели, някога бяхме близки. Исках да му кажа нещо на сбогуване, нещо за майка му или за сонета, който написахме заедно. Но не се сещах за нищо смислено. Затова просто го попитах:

— Ще започнеш ли пак да пишеш?

Той се усмихна, почти като стария Микеланджело.

— Сега, когато кръвната ми вражда приключи, може отново да заменя камата с перото.

— А ще напишеш ли нещо за… майка си? — изрекох с глас, повече подобен на шепот.

— Все още не — отговори той, отново със сериозно лице. — Но някой ден ще го направя. Не смятам да започвам с трагедия, а с комедия. Защо не с вашата история, а?

Замислих се за нашата история — за сърдечната болка, за загубата, за раздялата. За смъртта и отчаянието. За неназованите тайни, които Бенедикт беше длъжен да пази в името на честта.

— Да не би поведението ни да е комично?

— Вече сте женени, нали? — изрече той. Изражението му като че ли започна да се разведрява, ъгълчетата на устните и очите му — да отиват нагоре. — В едно лято се влюбихте, скарахте се, разделихте се, а през следващото се оженихте. Изминахте стотици, хиляди мили, докато се намерите. Обиколихте земята, изписахте с душите си едно голямо кръгло „О“, за да се върнете там, откъдето тръгнахте. Танто трафико пер ниенте!

Това беше сицилианска поговорка, но аз я разбирах много добре. Много шум за нищо. Описана така, историята ни наистина изглеждаше глупава. Усмихнах се на Бенедикт и той се усмихна на мен. Загубата на цяла година се понасяше по-лесно с добавка от комичен привкус. И вече бяхме заедно, значи всичко беше завършило добре.

— Принцът ви очаква край портите — рече Микеланджело. — До скоро виждане!

Поклони ни се като актьор, напускащ сцената, прескочи леко парапета на балкона и се стопи в светлината на зората.