Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (30)

Четвърта сцена
Замъкът Скалиджеро, Вилафранка ди Верона

Беатриче: Никой не посрещна каретата ми, когато пристигнах във Вилафранка ди Верона.

Кочияшът дръпна юздите на конете при кулата Мастио, до голямата червена арка на градските порти. Слънцето беше в зенита си, следователно трябва да беше точно пладне — уговореният час на пристигането ми. Но наоколо не се виждаше никой в ливреята на баща ми. Бях очаквала да видя Вентимиля — майордомът на баща ми, или поне някой от управителите на двореца.

Наведох се напред и потупах кочияша по приведеното рамо.

— Бихте ли ми помогнали да занеса пътническия си сандък до замъка?

И посочих към арката, зад която се възправяше замъкът, с назъбени кули с бойници и знамена, развяващи се гордо под яркото слънце. Обширното червено укрепление доминираше над целия пейзаж. Малкото градче, изникнало в сянката му подобно на гъби след дъжд, изглеждаше като недоразумение. Замъкът беше толкова голям, че се виждаше най-малко на час път оттук. Като всички постройки на фамилията Дела Скала, той имаше стени от червени тухли отгоре с ивица бял мрамор отдолу. Замъкът Скалиджеро беше най-голямата забележителност на региона. А също така беше и мой дом.

Кочияшът обмисли молбата ми, а после промърмори нещо иззад изпочупените си зъби. Прозвуча като:

— Защо? Да не съм длъжен?

Изпънах гръб и отговорих:

— Защото аз съм Беатриче дела Скала!

Кочияшът звучеше като флорентинец. Акцентът му беше селска версия на този на Клавдио. Това обясняваше всичко. Само чужденец не би знаел кой е баща ми — принц, чиято власт се простираше над целия регион Венето.

— Че мен какво ме касае това? Ако даваш пара, нося сандък. Не даваш, не нося!

Истината беше, че не разполагах с никакви монети. Надявах се, че Вентимиля ще ме чака с кесия жълтици, защото леля ми беше изпратила вестоносец пред мен.

Въздъхнах.

— Аз съм Скалиджери! — изрекох разговорното наименование на фамилията ми, в случай че селяндурът не е наясно с по-официалната форма Дела Скала.

— Е, и?

— Ами, да видим… — изрекох търпеливо и посочих към каменната кула, която се възправяше пред нас. — Виждаш ли онази стълбичка на архитрава? Това е семейният ми герб. Този замък е замъкът Скалиджеро. А аз съм Беатриче Скалиджери. Семейството ми притежава този град!

Селският идиот сви рамене и бутна сандъка ми от каретата. Той се приземи с трясък върху паветата. Побързах да го последвам, защото селяндурът вдигна камшика си и каретата се понесе напред. След като отправих подире му една типично мъжка ругатня, аз се стегнах и метнах сандъка на гръб. За щастие той съдържаше съвсем малко неща — мощехранителница на свети Яков, карта за игра и една рокля.

Знаех, че у дома, в замъка, имам цяла стая с рокли, затова оставих сицилианския си гардероб там, където си беше. Единствената рокля, която взех, беше онази, с която бях облечена на сватбата в Сиракуза. Наричах я моята звезда рокля, онази с преливащите се нюанси на синьото и със съзвездието от диаманти на корсета. Казвах си, че съм я взела, защото ми беше ушита от леля ми, но си знаех, че причината за привързаността ми към нея бяха думите на Бенедикт — че в нея изглеждам зашеметяващо. А между гънките на роклята почиваше онази карта от скопа, онова сетебело. Нямам представа защо бях взела и него. Трябваше да го оставя с останалите карти от измамническото тесте на Бенедикт на пода в стаята му или да го хвърля в морето, когато отплавах за Неапол. Но по сантиментални причини бях помъкнала и него и сега то си седеше там, в мощехранителницата, скрита в гънките на роклята, точно до костицата на свети Яков, върху синьото копринено легло.

И въпреки това самият сандък беше тежък — здрав дъб с меден обков. И аз пъшках и охках под тежестта му, докато се влачех към портите на замъка, който носеше моя герб.

Вилафранка си беше все същата. Спомних си как като дете тичах по същата тази улица, а брат ми Тибалт ме гонеше, размахващ дървен меч. Но имах и друг спомен — как го гоня аз, когато уменията ми на фехтувач станаха не по-лоши от неговите. Двамата никога не се бяхме харесвали, карахме се като куче и котка. Давахме си дори прякори — аз го наричах „Принц на котките“, а той мен — „Кралица на псетата“. И после започвахме да се бием за превъзходство във всеки един свободен час от училище. Запитах се дали той ще се отнася по-любезно към мен сега, когато вече бяхме пораснали.

Стъпвах тежко и не само заради тежестта на сандъка. Истината бе, че не изпитвах кой знае какво желание да се връщам у дома. Не че не обичах Вилафранка, напротив — обичах и градчето не по-малко от замъка. Беше достатъчно далече от Верона, за да може баща ми да остане над нестихващата семейна вражда между Монтеките и Капулетите — двете велики фамилии на града, а в същото време достатъчно близо, за да може да им служи като посредник. Но колкото и да обичах замъка, не можех да забравя, че брат ми ме ненавиждаше, а баща ми не мислеше за никого другиго, освен за любимия си наследник и за собствената си значимост като княз ескал. Затова не трябваше да се изненадвам особено, че баща ми не беше изпратил слуга, който да ме посрещне. Той никога не ме беше забелязвал, а какво остава — да ме обича. Аз бях едно от онези редки явления в нашия свят — дъщеря, която не може да бъде използвана даже като разменна монета за брачен договор.

Запитах се дали той и Тибалт не бяха допринесли донякъде за оформянето на моя характер, защото бях отгледана в големия замък с червените тухли, пълен с мъже. Майка ми почина веднага след като започнах да се осъзнавам и да задавам въпроси. Точно когато започнах да се превръщам в жена, тя престана да бъде такава — сдоби се с треска и умря в рамките на едно-единствено лято, в същото, в което прокървих за първи път.

Тогава нямах представа какво да правя, как да удържа този поток. И нямаше кого да попитам. Лутах се из целия замък, плачейки за майка ми, и кръвта се стичаше между краката ми четири дена подред. Баща ми, който не прояви абсолютно никаква загриженост, безстрастно извика лекар и в мое присъствие му заяви, че според него аз вероятно също умирам. След като лекарят с нескрито отвращение ми обясни нещата за женския цикъл и очерта същността на проблема пред княз ескал, баща ми се върна към обичайното си отношение към мен — да ме игнорира.

От този момент нататък бях станала по-твърда и доста по-пряма в приказките си. Реших, че никога повече няма да проявя слабост пред хората. И сега, след цяло лято, прекарано в компанията на жени, ми се налага отново да се пренастроя. Братовчедка ми Херо беше за мен най-близкото до сестра, каквото съм имала, в леля ми бях видяла отново майка си, а в лицето на Гулиелма Кролаланца бях открила модел за подражание. И въпреки това, въпреки тези женски образци около себе си аз бях продължила да търся и компанията на мъже. Може би се бях спряла на Бенедикт, защото ми липсваше размяната на удари с Тибалт. Дали сега компанията на брат ми щеше да запълни по някакъв начин празнината, останала след дезертирането на Бенедикт?

Вече бях пресякла моста и се намирах в сърцето на града. Вляво от мен се издигаше малката църква, в която бях кръстена и където получих първо причастие. Вдясно бяха стените на менажерията с отбранителните кули, надвиснали над реката.

Намирах се на главната улица и предполагах, че тук все щях да намеря някой, който да ми помогне със сандъка ми — все пак за няколко месеца не се бях променила чак толкова много, че жителите на Вилафранка да не ме познаят, а те бяха все поданици на баща ми. Свалих качулката на пътническата си пелерина, за да видят къдриците на Дела Скала — със същия цвят на пшеница като косата на баща ми. Гербът, изрисуван върху капака на сандъка ми, беше същият, който бях показала и на кочияша, същият като на знамето, което се вееше от червената кула на замъка — стълбата на Скалиджери. Стълбите ни издигат над бедните. Стълбите ни отделят. Стълбите ни пазят.

Ала нещо не беше наред.

Вместо да усетя спокойствието и сигурността на дома, аз долових опасност, пълзяща под къдриците на тила ми.

Улицата беше абсолютно пуста. Не се виждаше жива душа.

Всяка врата беше залостена, всички кепенци на прозорците бяха спуснати, като че ли очакваха буря. И въпреки всичко денят беше светъл и ярък, а през детството си не бях виждала нито една затворена врата и всички жители на града се поздравяваха. В една от уличките зърнах момиченце с къдрици като моите — извиках му, но от тъмната врата наблизо се стрелна ръка и издърпа детето вътре.

Продължих да си мъкна сандъка чак до замъка. И докато минавах през мрачната сянка на часовниковата кула, кожата ми настръхна от грозни предчувствия. Познатият часовник в синьо и златно ме наблюдаваше предупредително — защото тук също нещо не беше наред. Нямаше никакви стражи. Само тъмните кипариси стояха на пост при стената. Голямата порта зееше широко отворена като застинала от ужас уста.

Сърцето ми заби лудо и болезнено. Това ми напомни за нощните посетители в двореца на Леонато и за един кошмарен, но глупав миг си помислих, че сицилианските разбойници са ме последвали. А после кракът ми се спъна в нещо, което издрънча. Сведох очи. Беше кървава рапира.

Оставих сандъка си на земята и приклекнах, за да огледам оръжието. Острието беше добро, дръжката — фино изработена и обсипана с рубини. Но острието беше наполовина обагрено с прясна кръв.

И внезапно се озовах отново в двора на замъка от детството си, наблюдаваща сутрешния урок по фехтовка на Тибалт.

— До половината! — предупреждаваше синьор Арканджели, оръжейникът на баща ми. — Ако си решил да убиваш, забий острието в тялото на противника си до половината, а после бързо го извади! Ако натиснеш още малко и човекът падне, ще вземе със себе си и меча ти!

Вдигнах оръжието и проверих тежестта му. Докоснах острието — кръвта беше все още течна, не се беше съсирила. Очевидно някой е бил промушен с този меч, при това съвсем наскоро. Огледах паветата в краката си и забелязах, че между тях беше паднал един рубин, очевидно отчупил се по време на битката. Малко по-нататък видях още един. Но след малко истината настигна съзнанието ми — това не бяха рубини, а капки кръв.

Следата от кръв прекосяваше подвижния мост и влизаше директно в замъка. Развързах пелерината си и я пуснах върху сандъка, оставяйки ги извън крепостните стени, като взех единствено меча.

В сянката от къщичката на пазачите ме побиха мразовити тръпки. Но когато погледнах напред към ярко осветения от слънцето двор, веднага разбрах защо градът е празен. Всички жители бяха тук. Десетки, стотици, но необичайно мълчаливи. Всички до един бутащи се да видят нещо в средата на кръга. Вече бях на север, така че тук гражданите бяха високи колкото мен и не успявах да видя нищичко. Но по едно време един човек се обърна и ме забеляза.

— Пуснете я да мине! — отсече. — Това е сестрата.

Това е сестрата. Странен начин да бъда описана. Нямах представа какво искаше да каже човекът с тези думи, но въпреки това тръгнах напред. Тълпата се раздели почтително и аз тръгнах през нея като в някакъв сън, все така хванала здраво меча.

Там, в центъра на двора, се намираше големият фонтан. А на дъното му лежеше брат ми и спеше. Баща ми стоеше над него като рус великан и го чакаше да се събуди. Тибалт открай време си е бил поспаланко, затова сега аз отидох право до него и го разтърсих, както правех често, когато бяхме деца. Гърдите му се разтвориха като риза и зърнах в тях стотици червени змии. Водата във фонтана беше червена.

— Това е краят — изрече баща ми. — Тибалт е мъртъв.