Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (44)

Втора сцена
Бал с маски в градините на Леонато

Бенедикт: Нямах търпение да видя Беатриче на бала с маски довечера.

Беше истинско чудо, че тя също беше тук, а в онази нейна първа усмивка бях зърнал нещо, което ми даваше известни надежди. Оттам нататък отново започнахме да играем роли. Тя ме беше лишила напълно от почва под краката ми още с първото си изречение. Невинната й шега за убиването и изяждането на войници ме бе върнала директно на борда на „Сан Хуан де Сицилия“, съдбата на Фарук Сикандер и онези кошмарни, нахапани трупове. Всъщност на онзи призрачен кораб всички бяха жертви, а една шега, която само допреди година би била съвсем невинна, сега се бе сдобила със силата да ме бодне право в сърцето. Даденото отпреди година обещание на Беатриче да изяде всеки, когото убия, се беше сдобило със съвсем ново значение, като че ли тя имаше пророческа дарба и беше видяла предварително ужасите, които ми предстояха. Но тази вечер, стига да можех да я хвана насаме, се надявах да започнем начисто.

Беше изминала почти точно година от деня, в който бяхме танцували в същата тази градина, осветена от същите факли и същите светулки. Тогава се бях появил в униформата си на свети Яков. Днес бях дошъл като Бенедикт от Падуа. Макар все още да носех ливреята на този светец, тя вече не носеше мен. Бях избрал за лицето си маската на делфин, защото бях зърнал много от тези приятни създания в морето и те бяха повдигали настроението ми в мрачните дни с вечните си усмивки. Можех да облека дамаски, скъпоценни камъни и дори златен жартиер в новия си облик на херцог на Леон, но все още не бях успял да събера смелост да облека одеждите на новия си ранг, нито да използвам титлата си.

Някои от останалите актьори си бяха все същите. Дон Педро и Клавдио се бяха отдали отново на ролите си на ухажори, техните пажове — тънкият Конрад и дебелият Борачио, отново се бяха заели с любимото си занимание — да се наливат до припадък. Появи се и Херо, но съвсем различна от обикновеното момиче, което ни беше посрещнало на двора. Бледорозовата рокля затопляше кожата й, тъмната й коса беше сплетена със златни нишки и вдигната на главата й, а на нежния си врат имаше най-малко петдесет фини златни верижки. Леонато, който също беше изоставил черното, я наставляваше на някаква сериозна тема. Дочух само фраза от тази проповед:

— Ако принцът ти заговори в оня смисъл, знаеш какво да му отвърнеш!

Други актьори на сцената вече ги нямаше — нямаше ги смуглата дама и лейди Иноджен. Питах се дали духовете им не събеседват някъде сред живия плет, привели глави един към друг, както приживе правеха двете. Поетът също отсъстваше (слава на Бога!) и аз имах причина да се надявам, че лейди Беатриче все още е неомъжена.

А някои от актьорите бяха съвсем нови в тази драма. Маргарита, дъщерята на Урсула, която миналото лято беше изглеждала като дете, се беше превърнала в млада дама. Почти същата по височина и цвят на лицето като господарката си Херо, тя се беше сдобила със съблазнителен поглед в очите и приятна закръгленост на фигурата. Преди година не бих се поколебал да я поканя на танц. Но тази година ме интересуваше само една жена.

Най-сетне зърнах Беатриче сред тълпата — в онази нейна рокля с множеството сини нюанси, която си спомнях много добре от сватбата в Сиракуза. Бих познал осанката й навсякъде, но маската й също я издаде. Беше прекрасна — звезда, с дупки за очите в страничните лъчи, обсипана с кристали и перли.

И точно като звезда тя непрекъснато изчезваше зад облаците — в един миг се изгубваше в множеството, в следващия се появяваше отново насред галактиката от гости. През присвитите си ревниво очи забелязах, че танцува, но скоро след това осъзнах, че танцува сама, без кавалер, който да държи ръката й. Вихреше се сред тълпата и се въртеше ли, въртеше, докато полите й в цвета на небето не се издигнаха около нея като сфера, а диамантените съзвездия на корсета й не се превърнаха в блестящ планетарий. Беше пленителна и аз реших да не прекъсвам танца й. Във всеки един момент знаех къде е, усещах блестящото й присъствие, което беше като съзвездието, отвело ни в крайна сметка у дома. Бях спокоен — двамата с нея вървяхме по един и същи път, бяхме в една и съща орбита. Рано или късно щяхме да се срещнем насаме — беше ни предначертано.

Междувременно намерих необичаен компаньон в лицето на Дон Хуан — брата на Дон Педро. Той беше не особено привлекателен господин, дребен колкото палец, с огромна глава върху кльощавото тяло и изсъхнал крак, заради който куцаше. Изпитвах известно съчувствие към положението му — през изминалата година не беше управлявал добре именията на Дон Педро, което беше довело до значителни загуби на семейното богатство. Вследствие на това Дон Педро беше разпоредил брат му да бъде бичуван публично на градския площад в Сарагоса, след което отново го беше взел под крилото си. Дон Хуан беше като затворник, облечен в коприна, в изражението му непрекъснато се бореха негодувание и уважение.

Във всяко едно отношение той беше точно толкова обикновен, колкото брат му беше аристократичен. Знаех, че той е копеле, незаконно дете на бащата на Дон Педро. Фактът, че беше отгледан — не само толериран, но и възпитаван — рамо до рамо с принца през цялото му детство и юношество, говореше много за добротата на баща им. Като наблюдаваше двамата братя, човек би си помислил, че благородството има физически проявления — Дон Педро, с чиста кръв, плод на съюза между две аристократични фамилии, беше толкова красив, колкото брат му беше недъгав. Но аз вече бях научил по трудния начин, че благородството няма нищо общо с външния вид. Благородството не се носеше с кръвта или възпитанието, а беше нещо доста по-осезаемо. Благородството не беше ефирен позлатен облак, а нещо доста по-твърдо — част от костите, част от биещото сърце. Благородството не беше махване на бяла ръка, нито лесно раздавано благоволение — то беше трудно, неповратливо изпитание за тялото и душата. Изхождайки от всичко това, аз поздравих любезно Дон Хуан. Цялата ми информация за позора му и последващото му помилване беше дошла от устата на Дон Педро, а аз бях разбрал, че на принца не може да се вярва много, много. Затова сега реших, че човекът заслужава нов шанс.

Кимнах му приятелски и учтивостта ми веднага го привлече към мен. След него се повлякоха Конрад и Борачио. — Не сте ли вие синьор Бенедикт?

Дон Хуан изглеждаше много странно в коприни и златоткан брокат — като селяк, подготвен за мумифициране.

— Познахте, аз съм — кимнах и се поклоних.

Дон Хуан се огледа и рече тихо:

— Вие сте много близък с брат ми, нали?

— Имам тази чест — изрекох сдържано.

Дон Хуан се приближи до ухото ми и аз усетих вонящия му на вино дъх, когато прошепна:

— Той се е влюбил в Херо, дъщерята на нашия домакин, и дори в този момент я ухажва. Ако сте му истински приятел, отклонете го от нея — тя не му е равна по произход!

Нощта беше топла, но на мен внезапно ми стана хладно. Дон Педро би трябвало да подпомага каузата на Клавдио. Възможно ли беше да ухажва Херо за себе си?

— Сигурен ли сте? — попитах.

През последната година се бях научил да подлагам на съмнение думите на принцовете, въпреки че този незаконен дон носеше всички външни белези на честността.

— Чух го, като й се признаваше.

— И аз го чух — обади се Конрад, излагайки мнение, за което не беше помолен.

— Аз също — потвърди Борачио. — Кълнеше й се, че щял да се ожени за нея още тази вечер.

Изгледах ги един след друг. Всичките бяха вдигнали маските на главите си и всичките бяха с едни и същи сериозни изражения под тях. С Дон Хуан току-що се бях запознал, но Борачио и Конрад познавах от миналата година — бяха хора от арагонските имения на Дон Педро. Прекаляваха с пиенето, но иначе бяха почтени мъже. И макар за толкова кратко време бях по-склонен да вярвам на Дон Хуан, отколкото на брат му.

Сега вече откъслечната фраза от разговора между Леонато и дъщеря му, която бях уловил на минаване покрай тях, се сдоби със значение. Ако принцът ти заговори в оня смисъл, знаеш какво да му отвърнеш. Миналата година Леонато се беше опитал да улови принца за Херо и сега очевидно бе решил да доведе сделката докрай. Наскоро овдовял и нетърпелив да осигури потомството си, как би могъл да знае, че ние вече си бяхме поделили дъщеря му на борда на кораба и й бяхме избрали съпруг? Вярно е, че Клавдио имаше несметни богатства, но дълбоко в себе си той беше син на банкер. А Дон Педро беше аристократ и освен това се носеха слухове — леки слухове, но плъзгащи се като вълни от Ел Ескориал до Месина — че принцът скоро ще бъде издигнат до вицекрал на Сицилия като справедлива награда за храбростта му в армадата. Като съпруга на вицекраля, Херо щеше да живее в близкия Палермо, но ако се омъжеше за Клавдио, Леонато щеше да изгуби дъщеря си за Флоренция.

Ами принцът? Да, на борда на кораба той се беше заклел да спечели Херо за Клавдио, както и да оправи нещата между лейди Беатриче и мен. Но нещата се бяха променили значително. Оставяйки брат си за управител на своите имения, той бе изгубил по-голямата част от богатството си, докато бяхме по море. Какво по-изгодно тогава за него от наследница, чиито сандъци със съкровища се равняваха на земите му?

Трябва да съм мълчал доста време, защото след предупреждението си Дон Хуан се поклони и се оттегли, вземайки отново със себе си Конрад и Борачио.

Започнах да наблюдавам принца. Ако Беатриче беше звездата на вечерта, то той беше станал отново слънцето, очаровайки всички около себе си, ласкаейки наляво и надясно, раздавайки на воля белите си усмивки. Все едно беше принцът от миналата година, носеше дори същата маска — рицарят от картите за скопа. Единствено аз бях в състояние да видя, че блясъкът му значително беше помътнял. Забелязах, че беше потънал в разговор с Херо, държеше бялата й ръка в своята кафява и от време на време я вдигаше към устните си. Изпълних се с безпокойство.

И изведнъж Беатриче се оказа до рамото ми. Цяла вечер я бях следил, а ето че тя бе успяла да изгрее от мрака като стела нова.

— Да не би да сте се хранили само с лимони, синьор Бенедикт, докато сте били в Испания? От киселото ви изражение и млякото ще се пресече!

Отърсих се от мислите си и й се усмихнах.

— Търсите ли ме, милейди?

Очите й под маската проблеснаха.

— И защо, за бога, ще ви търся? Търся новия ви заклет брат, граф Клавдио, по молба на принца.

Изсумтях и отговорих:

— Ще го откриете под първата плачеща върба, като ранен бухал.

— И защо?

— Принцът взе неговата Херо.

— Така е — изрече търпеливо тя, говорейки ми като на дете, — но я ухажваше от името на Клавдио!

Замълчах.

— Вие не смятате ли така?

Пак нищо не казах. Нямах право да оглася подозренията си и от безсилието онемях. Бях искал да говоря с нея цяла нощ, но сега, когато най-сетне бях до нея, тя беше отворила същата онази тема, по която се бях заклел да пазя мълчание.

— Е, нямам време да разговарям с ням стълб! — възкликна тя. — Останете си със здраве!

Запътих се към принца, изпълнен с грозни предчувствия, защото той беше сплел ръка в ръката на Херо, сякаш бяха пред църквата, и тя се смееше в очите му. Да го вземат мътните това ухажване чрез посредник! Всеки мъж трябваше да преговаря за себе си. Защото изправен пред красотата на Херо, Дон Педро очевидно беше забравил обещанията си.

Когато ме забеляза, принцът се стресна и сведе виновно очи.

— О, Бенедикт! Къде е графът, виждал ли си го?

Реших да защитя приятеля си. Бях се заклел във вярност пред Дон Педро, но с Клавдио се бяхме заклели да бъдем братя.

— Отиде по посока на първата върба, ваша светлост. За да намери камшик за наивник, заслужаващ бой.

Принцът се засмя и възкликна:

— Бой? За какво? Да, това действително е нощ, в която всичко е с краката нагоре!

— Наистина — кимнах сериозно. — Това е нощ, когато графовете могат да бъдат ученици, а принцовете — рицари. Но неговата грешка беше грешка на глупаво учениче, а не на граф. Защото намери гнездо с пиленце и го показа на приятелчето си, без да предполага, че то ще му го задигне!

Херо се усмихна развеселено, плъзгайки поглед от принца към мен. Добре че не схващаше за какво точно си говорим. Но очите на Дон Педро се превърнаха в кремък, когато изрече:

— Аз само ще накарам пиленцето да пее, след което ще го върна на притежателя му. Не е престъпление да повериш нещо подобно на приятел!

— Но е престъпление да предадеш доверието му!

В този момент се появи Беатриче, следвана от Клавдио.

— Честна дума, тази вечер наоколо има доста кисели господа! Да не би ухажването да е толкова сериозна тема, че всичките изглеждате като глътнали бастуни?

Клавдио ме изгледа накриво, а после погледна и към принца, който продължаваше да държи ръката на Херо.

— Двамата с принца просто си говорим за доверие! — отвърнах назидателно.

Принцът погледна към Клавдио. Клавдио погледна към принца. И в този момент, незнайно как, сякаш отново се върнахме на „Флоренция“. Надявах се да съм направил чувствата си максимално ясни. Ако принцът не изпълнеше обещанието си към Клавдио да спечели Херо за него, Клавдио щеше да обяви на целия свят какъв всъщност е Дон Педро.

— Ето, Клавдио — побърза да изрече Дон Педро. — Направи признание на Херо от твое име и я спечелих за теб! Определете деня на сватбата и Бог да ви дава щастие!

Но задържа ръката на момичето малко по-дълго от нормалното и на нея й се наложи да си измъкне ръката със сила, след което едва не падна в обятията на Клавдио.

Всички гости започнаха да ръкопляскат и да засипват младите с поздравления. А Клавдио и Херо се ухилиха до уши.

— Виждаш ли, Бенедикт — изрече дрезгаво Дон Педро в ухото ми, — можеш да имаш доверие на принцовете!

Поклоних се и се обърнах и едва не се сблъсках с Беатриче.

Тя тръгна до мен.

— Наистина ли смятахте, че принцът щеше да предаде граф Клавдио? Та той е почтен мъж, нали?

Зададе въпроса съвсем сериозно, като че ли за нея наистина имаше значение.

— О, да — отвърнах иронично. — Той е най-добрият сред мъжете. Тя прие думите ми за чиста монета.

— А дори да беше най-лошият сред мъжете, пак щеше да бъде най-добър сред жените, нали? — проблеснаха очите й под маската. — В крайна сметка вие вече го предпочетохте веднъж пред друга жена. Или може би сега граф Клавдио е този, който държи лоялността ви?

Отново се наложи да замълча. Бях безсилен да й отговоря.

— Аха! Мълчите като лишена от песен птица, но оперението ви говори достатъчно много за вас! Виждам, че все още носите ливреята на ордена на принца. А сега Клавдио ще се ожени и ще напусне компанията ви. Срамота, че в дублета ви няма достатъчно плат, че да си скроите от него пола! Защото тогава вие пък бихте могъл да се ожените за принца и тогава Бог да дари на вас щастие! Двойна сватба за единичните мъже! — тръгна напред към обгърнатата в нощен мрак градина, но по едно време се обърна и добави: — А можете да му подарите и сетебелото! Сигурна съм, че все ще намерите отнякъде още една — две подобни карти!

И този път потъна в мрака.

— Беатриче… Почакай!

Тя не се обърна. И може би по-добре, защото на този етап не можех нищичко да й кажа. Блестящите й поли се плъзнаха по тревата и ръбовете им потъмняха от росата.

Сритах гневно същата тази трева и се насочих обратно към розовия, облят в светлина дворец. Проклинах обета си пред Дон Педро, клетвата си в една вярност, каквато вече не изпитвах. Както бяха тръгнали нещата, как щях да разкажа на Беатриче за подлия начин, по който той ни беше разделил? Как щях да й обясня, че именно принцът е бил този, който ме бе завел да я видя в прегръдките на поета и че отново той бе подхвърлил онова тесте с карти в стаята ми, за да може тя да ги намери?

Не, нямаше смисъл. Щеше да се наложи да се опитам наново да спечеля благоволението й, без да й дам въпросните обяснения, защото нямаше как да ги дам, без да наруша клетвата си. Щеше да се наложи също така да разчитам на принца да сложи всичко по местата си — както и Клавдио преди мен, аз също трябваше да му се доверя да я спечели за мен. Но след всичко, на което бях станал свидетел тази вечер, макар и в крайна сметка завършило щастливо, не бях сигурен, че мога да му се доверя.

Дон Педро се беше възродил наново като бляскав герой, отново се беше превърнал в рицаря Роланд от кукления театър, който разиграваше. Зачудих се как ли си спомня той пътешествието на борда на „Флоренция“ в собствената си глава, докато някой не му напомнеше за реалността, както бях сторил аз тази вечер. Зачудих се дали в неговите спомени не беше извършил велики дела, вместо да се крие като страхливец в каютата си. И в тази нова представа за себе си, толкова съвършена и толкова непорочна, каква беше вероятността да си признае нищожеството на измисления си образ или да потвърди, че всъщност е човек, разделил двама влюбени с купчина лъжи и колода карти?