Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (17)

Трета сцена
Дюните пред къщата на мавъра

Беатриче: Не бях в състояние да спра стичащите се по бузите ми сълзи, докато пристъпвах, залитайки, по брега, поела към къщата на мавъра.

Бях убедена, че поетът и неговото семейство са в огромна опасност, че тълпата, която току-що бях видяла, не би направила разлика между минали и настоящи наематели и фактът, че къщата някога е била дом на мавъра убиец, би бил напълно достатъчен за тях, за да я изгорят до основи.

Изкатерих се по дюните, провирайки се между кактусите и роклята ми се разкъса на няколко места. Няколко бодливи месести листа бяха съборени на земята й попаднаха под краката ми, разнасяйки сладникавата си гнилост. В бързината бях издърпала ръката си от ръката на синьор Бенедикт, но знаех, че той продължава да ме следва, защото от време на време викаше името ми. То звучеше толкова прекрасно в неговите уста, че ревнивият зефир моментално го грабваше и го отнасяше. По устните си усетих солен вкус — сълзите и морските пръски се бяха слели. Ширналото се небесно поле от звезди правеше нощта светла като ден, обсипано сякаш в хиляди кристали в египетско синьо.

Примигнах, за да прогоня сълзите, и насочих очи към къщата пред мен — беше си съвсем наред, светеше единствено в кабинета. Джовани Флорио Кролаланца безсъмнено се беше заел отново с памфлетите си. Никакви факли не бяха докоснали дъските, никакви камъни не чупеха стъклата, никакви гневни граждани не размахваха острите си кинжали. Сребърното море беше спокойно и равно като огледало, плисъкът на вълните беше като шепот, а врявата от града — почти недоловима.

Отпуснах се безсилно на същото място, където едва вчера бях седяла и разговаряла с поета. Бенедикт коленичи пред мен и изтри нежно една от сълзите по бузите ми.

— Лейди Беатриче, през целия път дотук ли плакахте?

— Да. И имам достатъчно сълзи, за да съперничат на звездите по небето.

— Но братовчедка ви е в безопасност! — увери ме той.

Да, и човекът, който я беше спасил, беше той.

— Какви почести само се полагат на онзи, който я изправи на крака! — възкликнах и сграбчих пръста, който беше изтрил сълзата ми. Не бях в състояние да обясня истинската причина за сълзите си — падането на коня на мавъра, самият гипсов мавър, разбитото му лице, побеляло от човешката жестокост… Пуснах пръста и промърморих: — Ала има и други неправди, които трябва да бъдат изправени!

— Има ли някакъв начин да помогна? — Застанал на колене, той приличаше на човек, който се моли. — Може ли човек да изправи тези неправди?

Сетих се за поета и отвърнах:

— Това е задължение на всеки мъж, но не е по вашите сили.

Той се изправи толкова рязко, че засипа полите ми с пясък.

— Чие задължение е тогава? — извика гневно. — На драскача ли?

Седях под благите звезди, чиято светлина се удвояваше и утрояваше през лещите на сълзите ми. Като че ли звездите падаха. Пропуснах да чуя опасността в гласа му и продължих да говоря, но по-скоро на себе си:

— Той знаеше! Знаеше какво ще стане. Каза ми го точно тук, вчера!

Загледах се в ядосаната, затворена физиономия на Бенедикт, в открояващите се ярко под лунната светлина ъгли на челюстта му. Как бих могла да му обясня, че само преди две седмици щях да се чувствам поласкана да седя тук с него, в онези времена, когато толкова силно копнеех за свой мавър? Че поетът ми помагаше да напиша за него сонет, който изразяваше точно онова, което исках да му кажа? Че преди смятах да му го подаря точно тук и точно тази вечер, на тези дюни? Но сега всичко се беше объркало, защото престъплението срещу природата, което бе извършил мавърът, бе разтърсило съзвездията, разкъсвайки подредената орбита и на моя живот.

Но ако поетът беше прав, всичко това беше започнало всъщност много отдавна, още с касапницата на Рамиро от кралство Астурия преди много столетия, извършена с небесната благословия на свети Яков, убиеца на маври — свети Яков Мата морос, и с прогонването на маврите от Испания и от Сицилия. А сега цялата тази грозна история за маврите в Сицилия окончателно беше завършила — последният жив мавър беше загинал от собствената си ръка, а дори гипсовият мавър Грифоне — онзи великан от парада на Възнесението, беше напълно разбит. Пиесата беше завършила — и ако се съдеше по нейния край, беше трагедия. Слънцето, денят и любовта се бяха превърнали в нощ, мрак и смърт и на мен ми се искаше планетите да могат да се завъртят обратно, за да се върнем отново към деня, ала нямах ни най-малка представа как бихме могли да постигнем това.

Мислех си, че отговорът се крие в Бенедикт. Бях го довела тук нарочно, защото смятах, че той по някакъв начин е ключът към този небесен обрат. Някога го бях смятала за глупак или за шут, за олицетворение на безгрижното веселие, а сега той изглеждаше побеснял като тълпата в града.

— Кой е казал тези неща? — изрече накрая той и коленичи до мен, ала този път доминиращ, не подчинен. Сложи ръце на раменете ми и продължи: — Вчера ти си разговаряла с мъж, тук?

Въздъхнах. Дължах му истината, макар да знаех, че ще го ядосам още повече.

— Беше поетът. Микеланджело Флорио Кролаланца. Къщата му е ей там! — и посочих към светлината между кактусите.

Той пусна раменете ми и се обърна към прозореца, като че ли не можеше да се довери на самия себе си.

— И сега ти тичаш към него! Това е твоето изправяне на нещата, така ли?

— Не! — извиках възмутено аз. — Всъщност да. Но не в този смисъл. Исках да го предупредя!

— За какво да го предупредиш?

Сетих се за всичко, което Микеланджело беше казал за испанците, за приятелите на Бенедикт, и отговорих:

— Не мога да кажа.

— Значи си имаш тайни, така ли? — изтърси злобно той.

Ставаше все по-зле и по-зле.

— Не ми вярвай, ако искаш, но да знаеш, че не те лъжа… — започнах да бръщолевя безсмислено аз. Но Бенедикт беше толкова свързан с цялата тази работа, толкова затънал във всичко това, обвързан с Дон Педро чрез онези неумолими връзки на братството и приятелството, свързан и със свети Яков — убиеца на маври, чрез медала, който и сега носеше на врата си. Каква гаранция имах, че ако му кажа за подозренията на поета, той няма веднага да побегне, за да ги сподели със своя принц и брат по оръжие? Замислих се и реших да му кажа половината истина: — Говорихме за любов. Че за какво друго могат да говорят поетите?

Тогава той се приближи към мен с очи, проблясващи с някакъв неопределим мрак. Помислих го за ядосан, ала той просто хвана ръцете ми и зашепна страстно:

— Аз може и да не притежавам хленчещите строфи на мосю Любов. Мога да говоря само като почтен човек и войник, но също знам що е любов! — пое си дълбоко дъх, сякаш се канеше да се гмурне насред морските дълбини, и изрече: — Няма нищо на този свят, което да обичам повече от теб!.

Ето го моментът! Той беше сторил невъзможното! Беше преобърнал хода на света! И аз отново бях насред яркото синьо небе на деня, преливаща от радост.

— Господ да ме прости — извиках щастливо, — но и аз тъкмо се канех да ти заявя, че те обичам!

И после устните му се озоваха върху моите, и телата ни се сляха в едно. Между нас се настани небесният огън, слязъл от звездния свод и превърнал се в смъртен — сърцата ни станаха два въглена, горящи от любов. Целувахме се дотогава, докато останахме без дъх, а после се отпуснахме върху пясъка, преплели ръце. Звездите заблестяха само за нас. Аз им намигнах в отговор, неспособна да повярвам на такова щастие, а след това видях и него — извитото съзвездие, което ми беше най-скъпо на този свят.

— Ето там, виждаш ли? — посочих. — Онази група от пет звезди във формата на буквата „V“?

Той проследи пръста ми и рече:

— Да.

— Това е тронът на Касиопея. А в дъното му има една друга звезда, шестата.

— Да, виждам я — потвърди той. — По-малка е от останалите, но по-ярка.

— Това е, защото е млада — няма дори двайсет години!

Той се подпря на лакът и ме загледа ласкаво.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото е моята звезда — отговорих. — Родена е, когато съм се родила аз.

Той започна да целува врата ми — леки, пърхащи като пеперуди целувки, толкова сладки, че едва ми позволяваха да говоря.

— Разкажи ми! — рече накрая.

— Майка ми ме е родила в покоите си, на върха на кулата в нашия замък. Докато се мъчела, погледнала към звездите за утеха, а после, в самия момент на раждането ми, се появила и тази нова звезда, пламнала изведнъж като пламък на свещ. Винаги съм смятала, че това е било игра на фантазията й, но въпреки това реших да наричам тази звезда своя. И се радвах, защото тя беше нещо, което ни свързваше с майка ми, дори след като се спомина — леките целувки спряха за миг, а после отново започнаха. — После дойдох тук и нашият отец Франциск, който е нещо като астроном, ми каза, че майка ми не ме е излъгала — звездата била наистина стела нова, родена на 11 ноември като мен. — Въздъхнах като зефира, но вече изпълнена с щастие. Ако не броим свещеника, Бенедикт беше единственият, с когото бях споделила тази своя тайна за звездата. Все пак звездата беше на мен и на майка ми. Не бях казвала дори на баща си за това, а още по-малко — на брат си. Но сега, най-сетне, имах до себе си човек, на когото можех да кажа, някой, който ме обичаше. Истинското й име е Суперновата на Тихо Брахе, но аз предпочитам да мисля за нея като за диамант, инкрустиран в трона на Касиопея — усмихнах се на небесата. — Подходящо украшение за една богиня, която се хвалела с ненадминатата си красота.

— Но сега си има достойна съперничка! — прошепна Бенедикт и устните му отново потърсиха моите.

Аз бях легнала върху дюните, гърбът ми беше притиснат върху поддаващия се пясък, едновременно мек и твърд, оформящ се според тялото ми. А той беше върху мен. Устните му бяха толкова меки, а тялото — толкова твърдо, две състояния едновременно, като пясъка. Одеждите ни в синьо и бяло бяха преплетени и превърнати в едно цяло. Пръстите ми се плъзнаха в топлата му коса и научиха формата на тила му. Очите ми се затвориха, главата ми се отметна назад и шията ми се повдигна от удоволствие и страх. А после устните му се преместиха надолу и ръцете ми се превърнаха в хищнически нокти, сграбчващи пясък в своя екстаз. Усетих как песъчинките се втвърдяват в шепата ми, а после, неизбежно, започват да ми се изплъзват, докато накрая не остана нищо.

Очите ми се отвориха рязко. Бенедикт беше над мен и звездите бяха изчезнали. Всичко беше потънало в мрак. Той беше прогонил светлината.

Прогонил светлината.

Седнах рязко, избутвайки го от себе си със сила, каквато не подозирах, че притежавам. Сърцето ми биеше така, че щеше да се пръсне.

Бенедикт легна по гръб на пясъка и ме загледа неуверено.

— Беатриче, любов моя? Какво не е наред?

Как да му кажа? Как да обясня на Бенедикт, че не мислех нито за моето целомъдрие, нито за репутацията си, нито за девствеността си? Аз не бях някаква по-голяма християнка и от папата, че да стигна дотук, без да искам да продължа нататък. Но в момента единственото, за което можех да мисля, бе, че всички подобни актове на любовта имаха един и същи завършек. Милувката се превръщаше в прегръдка на смъртта, любовта прегаряше в ревност. Вече бях виждала мрачната й сянка в очите на Бенедикт, на сватбата в Сиракуза, когато той ме беше разпитвал за поета, а после и тази вечер, когато си беше помислил, че съм хукнала към Микеланджело Кролаланца, въпреки факта, че в сърцето си нямах дори и мъничко място за него. А дори и да имах, то това място беше в онази част, отредена за приятелството, а не за любовта — защото цялото ми сърце беше заето от силата на един-единствен, Рицар на свети Яков.

Сведох поглед към легналия до мен Бенедикт, който дишаше тежко, подпрян на лакът. Косата му беше разрошена, дрехите — омачкани, усмихваше ми се ласкаво, но несигурно. Никога досега не бе изглеждал по-красив и аз бих дала всичко на света, за да се отпусна обратно до него и да оставя вселената да следва своя ход. А после той протегна ръка към шията ми и аз осъзнах, че там бяха всъщност моите пръсти, като някакъв щит. Бенедикт свали нежно ръката ми и аз най-сетне преглътнах и си поех дъх, а той ме докосна така леко, както ме беше целувал преди мъничко. Сега обаче докосването му ме ужаси.

Дръпнах се рязко.

— Макар да съм тук, вече ме няма — изрекох дрезгаво, като че ли се бях задавила с истината.

Той се засмя и сложи отново ръце на раменете ми, за да ме придърпа към себе си, и аз почувствах отново силата му, и зърнах отново онзи мрак в очите му.

— В теб няма и капка любов! — изсъсках. — Не, умолявам те, пусни ме да си вървя!

Последната дума беше крясък.

Запрепъвах се напред през пясъка, цялата разтреперана. После се обърнах и започнах да вървя назад, уплашена, че той може да ме последва, почти надявайки се да го направи.

— Почакай, сладка Беатриче! — подвикна той наполовина през смях, наполовина загрижено, като че ли играех някаква любовна игра.

Но залогът беше моят живот.

Опитах се да си възвърна самообладанието. Бръснах пясъка от роклята си и изпънах гръб.

— Не! Наистина ще вървя.

И побягнах към къщата сред дюните, мислейки си през цялото време, че точно както аз бях гледала любовниците в пясъка преди две седмици, така и ние сме били наблюдавани от любопитни очи.