Марина Фиорато
Беатриче и Бенедикт (25)

Единайсета сцена
Прощално пиршество в двореца на Леонато

Бенедикт: Още преди да се появя на пиршеството, бях върло пиян.

Бях прекарал следобеда в „Русалката“ — известна кръчма в Месина, заедно с някои от моряците, които товареха испанските кораби. Играх скопа с безразсъдството на човек, на когото изобщо не му пука дали ще изгуби сетебелото или не, а и чувствах, че конкретно тази карта ще изгори ръката ми. Но по някаква странна приумица на съдбата започнах да печеля и колкото повече печелех, толкова повече пиех.

Напуснах масата в кръчмата само веднъж, за да пусна една вода на кея. И без да искам, видях как поетът и авторът на памфлети се качват на кораба за Неапол, без съмнение плащайки с осемте реала, които им бях подарил. Както бях виждал да правят всички сицилианци, те двамата също докоснаха позлатената статуя на Мадоната, преди да се качат на кораба — за късмет. Видях ги как преминаха заедно по трапа, как се прегърнаха на палубата и как после по-младият се върна обратно на брега. Корабът вдигна котва и поетът помаха на приятеля си, и продължи да маха, докато корабът не се превърна в точка на хоризонта.

Изплюх се накриво на земята и неволно уцелих единия си ботуш. Каква ирония, че неволно бях спасил любовника на Беатриче! Ако испанците бяха успели да изпържат и него, вече нямаше да имам съперник. Очевидно беше решил да остане, за да я ухажва. Зачудих се колко ли бързо ще се втурне обратно при нея, дали скоро ще се оженят. Но всъщност нямаше никакво значение дали ще се оженят или не, защото тя и без това беше изгубена за мен — покварена жена, греховна твар, ябълка прогнила. Искаше ми се да се втурна към него и да започна да го налагам дотогава, докато не падне в морето и поетичните му кокали не се превърнат в корали. Но злината вече беше сторена, а в настоящото си състояние си нямах никакво доверие. Завлякох се обратно в кръчмата, твърдо решен да изпия печалбата си.

В крайна сметка бях спасен от един другар по карти, когото, в настоящото си замаяно състояние, успях да си спомня едва след две раздавания, въпреки че беше облечен в обикновено памучно расо. Беше отец Франциск, свещеникът в параклиса на Леонато. Той промуши могъщите си телеса между каците и пируващите моряци и ме измъкна от кръчмата на чист въздух. Едва тогава, докато стоях на стълбите отпред, си дадох сметка, че звездите се въртят около мен като че ли бях самата Земя, прашната малка планета в центъра на планетария. Някъде над главата ми беше и звездата на Беатриче и аз се опитах да се фокусирам върху нея, ала тя упорито ми се изплъзваше като капка дъжд. Добрият отец ме държа за раменете дотогава, докато космосът не си застана на мястото. Ръцете му се оказаха изненадващо силни.

— О, слабост — изфъфлих, препъвайки се на всяка дума и размахвайки неопределено ръка по посока на трона на Касиопея, — твоето име е жена!^[1]

Свещеникът въздъхна и рече:

— Така върви светът — прегърна ме през рамо и ме поведе към коня ми. Бях забравил да вържа Бабиека, но умният кон се разхождаше послушно около буретата на пристанището. — Някога — допълни, пъшкайки, докато ми помагаше да пъхна крак в стремето — бих се съгласил напълно с теб. Точно затова сега нося това расо.

Погледнах го, опитвайки се да се фокусирам, размахах треперещ пръст пред лицето му и изломотих:

— Няма. Живот. С тях.

— Може би. Но няма живот и на дъното на бутилката. Можеш да ми вярваш, защото съм пробвал и това!

Опитах се да поклатя глава, защото рейнското вино беше подобрило значително следобеда ми. Но едва не паднах от седлото, затова накрая реших просто да се отпусна напред върху топлия врат на Бабиека. Конят се беше наслушал достатъчно на оплакванията ми по пътя насам и сега наостри уши, за да получи допълнителна мъдрост.

— Приспиващи напитки — промърморих в меката грива.

Усетих как свещеникът премята юздите през главата ми и повежда коня по крайбрежието. Може и да съм заспал, защото следващото, което си спомнях, беше неочакваното ми приземяване във вода, когато отец Франциск ме бутна в коритото за водопой близо до двореца на Леонато.

Значително изтрезнял, аз изплюх погълнатата вода и излязох на повърхността. През тази лятна вечер водата беше доста топла и дори приятна, но победите ми на карти ми даваха кураж и аз реших, че не мога да му остана длъжен.

— За какво беше това? — извиках възмутено.

Той приседна на близката могилка, без да изпуска юздите на коня, който наведе глава и кротко започна да пасе.

— Имаш да ходиш на пиршество — рече.

Измъкнах се от коритото, целият вир-вода, и отговорих троснато:

— Не желая да я виждам!

Той не попита коя имам предвид. Очевидно вече знаеше. Само отвърна:

— Това е последният ти шанс.

Аз се качих обратно на коня с толкова достойнство, колкото успях да събера, а той не каза нищо повече, докато не влязохме през портите на двореца. Нощта беше толкова топла, че докато стигнем двора, бях почти изсъхнал. Луната беше паднала ниско и имаше цвета на балтийски кехлибар, с жълтеникаво болнаво лице като моето.

И първият човек, когото видях, беше лейди Беатриче, крачеща към мен между две колони войници със запалени факли. Изражението й беше буреносно. Свещеникът побърза да изчезне, предупреждавайки ме:

— И нито глътка повече!

Беатриче се закова пред мен и аз се загледах хладно в нея, търсейки промени. Дали конструкцията на лицето й би била по-различна сега, когато мосю Любов беше покорил девствеността й? Вярно е, че забелязах някакви следи от любов, но вече не към мен.

— Пряко волята си съм изпратена, за да ви поканя на вечеря! — изстреля злобно тя.

— Прекрасна Беатриче — изрекох с глас, натежал от ирония, защото лицето й вече ми беше омразно, — благодаря ви за усилията!

Тя ми обърна гръб, но толкова бързо, че мозайката под пантофките й буквално изхрущя.

— Ако беше усилие — подметна злобно през рамо, — никога нямаше да го предприема!

Последвах я към голямата зала, където космосът продължи да си отмъщава. За първи път през тази въртележка от празненства исках да бъда навсякъде другаде, само не и близо до Беатриче, но ето че бях поставен да седна точно до нея. И поради това моментално се пресегнах за чашата си. От другата ми страна седеше Клавдио, а от нейната друга страна — Херо, сякаш с оглед на предстоящата ни раздяла и на факта, че съвсем скоро животът ни щеше да се върне в предишното си русло, както е бил месец преди това. Новите приятелства щяха да бъдат забравени и заменени от старите, но и това беше илюзия.

Защото всичко беше различно от онова, което беше преди месец, дори самата атмосфера. Тогава имаше надежда и смях, и сладостно очакване на лятната отпуска. А сега цареше горчивият вкус на разочарованието и вонята от кладата на смуглата дама беше увиснала над масите като погребален покров. Беатриче и аз бяхме завинаги отчуждени и аз никога повече нямаше да позная сладостта, която бях открил с нея на дюните. Тя беше направила своя избор и й предстоеше да стане съпруга на поета.

Леонато се беше превърнал в пионка на испанците — те му бяха отнели парите и репутацията, и за мен беше повече от ясно, че той нямаше търпение да им види гърбовете. Лъвът беше превърнат в кротко агънце. Междувременно съпругата му Иноджен изглеждаше точно толкова отчуждена от него, колкото Беатриче от мен, защото той я беше предал и не беше успял да спаси нейната скъпа приятелка.

Вицекралят и архиепископът отсъстваха от това събиране. Не бих се изненадал вече да са отплавали, защото през месеца, който прекараха тук, отношенията между Сицилия и нейните завоеватели се бяха влошили до такава степен, че те най-вероятно са преценили за най-разумно да не дочакат биенето на следващите камбани.

Само Клавдио и Херо, благодарение на невинността на младостта, бяха намерили в лицето на другия скъп приятел и си бяха създали отношения, които най-вероятно годините нямаше да могат да унищожат. Но ето че съдбата им беше отредила огромна пречка за последната им вечер заедно — Беатриче и моя милост, настанени между тях, студени и войнстващи като Сцила и Харибда.

Честно казано, бях изненадан от враждебността на Беатриче към мен. Все пак аз бях видял нея на дюните, а не обратното и бях научил страшната й тайна, и което беше още по-важното, тя не трябваше да ме критикува, а да ми благодари, защото именно аз спасих любовника й и неговия приятел от неминуем арест. Не че това имаше някакво значение. Всъщност враждебността й улесняваше значително раздялата ни. Затова не след дълго ние започнахме отново нашия словесен дуел, но този път беше напълно сериозно.

— Ще се радвате да узнаете — започнах първия рунд, — че синьор Гарденио успя да хване вечерния прилив за Неапол.

— Наистина се радвам за него — изрече хладно дамата, — но ми е мъчно за Сицилия, защото той беше достоен човек.

— Тогава ми позволете да повдигна духа ви още мъничко, като допълня, че мосю Любов, поетичният синьор Кролаланца не хвана този кораб!

— Микеланджело? — възкликна искрено изненадана тя. — Сигурен ли сте?

— Дотолкова, доколкото мога да вярвам на очите си — изрекох многозначително, — а мисля, че мога!

— Но… — започна тя, но спря. — В такъв случай се радвам за себе си, защото островът ще се радва поне на един достоен мъж!

Тези нейни думи ме жегнаха дълбоко и аз отвърнах:

— На този остров има и други достойни мъже, освен него! Тя ме изгледа смръщено и сините й очи проблеснаха.

— Ала ето че един от тях ме направи на глупачка!

Бях заинтригуван. Да не би поетът вече да я е изоставил? Защото нямаше никакво съмнение, че никога преди не я бях виждал толкова тъжна, колкото тази вечер.

— Залозите високи ли бяха?

— Най-високите. Играех за сърцето си.

— И изгубихте?

— Той спечели срещу мен с фалшиви зарове. Или по-точно — с фалшива колода карти. Така че, би могло да се каже, че изгубих.

Изпълних се с мрачно задоволство, но унинието й изобщо не ми даваше покой — не можех да понеса предателството на друг мъж.

— Но пък спечелих нещо друго — продължи тя.

— И то е?

— Мъдрост. Научих се никога да не вярвам на мъж, ако ще и да е най-благородният! — и вдигна чаша по посока на Дон Педро и чичо си, намиращи се начело на пиршеството. Забелязах, че принцът ни наблюдава много внимателно и изглежда погълнат от нашия разговор. — Принцове и графове! — изсумтя презрително тя. — Мъжеството им се е разтопило в любезности, доблестта се захаросва в комплименти, а от мъжете са останали само езиците, и то до един лъжливи и празнословни!^[2]

— Това не е мъжки порок! — не й останах длъжен аз. — Във вените на жената е да лъже и да мами! И женският език е този, който празнословно любезничи, докато сърцето почернява от презрение! — бях започнал да крещя, докато изброявах недостатъците й, макар че не бяха ли това недостатъците на всички жени? — Амбиция, алчност, клевета и изменчивост! Всички поквари на ада са в женски род! — приведох се към нея така, както бях, когато я целувах. Но сега единственото, за което можех да мисля, бе как седи в обятията на поета, как го целува и му реди гальовни слова на дюните. — Но дори и на пороците й не може да се разчита — вдигнах назидателно треперещия си пръст, — защото и те се менят ежедневно!

Тя ме изгледа с такова съжаление, че аз побеснях още повече.

— Променили сте се — прошепна тя.

Изгледах я. Лицето й се люлееше пред погледа ми и като че ли очите й бяха станали доста повече от чифт.

— Солените ветрове на този остров довяват промени — съгласих се аз, докато се опитвах да уцеля чашата си с гарафата. — Удивително е обаче какво са в състояние да довеят мръсните ветрове на брега, например на дюните! Вие сте права, аз наистина претърпях морска промяна. Превърнах се от Бенедикт Любовника в Бенедикт Войника — размахах чашата си неопределено, включвайки цялата компания, като че ли се канех да направя съобщение. — Замених лютнята и кларнета за барабана и тромпета! От днес нататък ще вярвам само на братята си по оръжие и никоя жена няма да заслужи благоволението ми! — скочих на крака и едва не паднах. После застанах мирно и вдигнах чашата високо над главата си в поздрав. — Дон Педро! — изкрещях. — Принце, братко, приятелю!

Принцът вдигна глава, а после в отговор вдигна и чашата си. Трогнат от вниманието му, аз се размекнах още повече, макар да усещах презрителния поглед на лейди Беатриче в гърба си. И започнах да изнасям сърцераздирателна реч за нашия орден на свети Яков, за нашето войнишко братство. Чувствата ми бяха толкова красиви, че извикаха сълзи в собствените ми очи, но думите ми предизвикаха само смях и подвиквания откъм масата на полка, защото войниците бяха свикнали да ме виждат по-често остроумен, отколкото лиричен. Не помня точно колко къшея хляб ме удариха по главата, но в крайна сметка речта ми накара Дон Педро да стане на крака и да се озове бързо до мен. Поклони се на Беатриче, която ме наблюдаваше с обичайното си презрение, и изрече:

— Простете обноските на приятеля ми. Очевидно е прекалил с чашите.

— Чаши, мечове, жезли и монети! — изрече загадъчно тя, изброявайки боите на картите за скопа. — В такъв случай, ваше височество, просто го махнете оттук!

Той отново й се поклони и после ме отведе на масата си. Знам, че щеше да ми даде и стол, ако разполагаше със свободен, но все пак ми позволи да стоя прав зад неговия, което ме изпълни с огромна гордост. Поклащах се леко и не откъсвах очи от лейди Беатриче, която си беше разменила мястото с Херо, за да позволи на семплото девойче и на Клавдио да поговорят. Нещастието ми беше пълно, когато си дадох сметка, че завиждам на младия си приятел — неговото лятно приятелство беше засадено добре и беше разцъфтяло през този месец, пускайки дълбоки корени за бъдеща употреба, ала приятелството между лейди Беатриче и мен се беше оказало разяждано от язви, достойно да бъде единствено изрязано и забравено.

А когато музикантите дръннаха инструментите си, ознаменувайки началото на танците, забелязах, че и те бяха заразени от неразположението на вечерта — защото не засвириха някоя шотландска жига, а спокойна, достолепна павана, модерна преди петдесет години. Само шепа двойки излязоха на дансинга и като цяло скръбното великолепие продължи да владее залата.

Внезапно лейди Иноджен се изправи. Помислих си, че ще поведе съпруга си за танца на домакините, но тя изобщо не го погледна. Насочи се към самия център на дансинга, без да се оглежда нито наляво, нито надясно.

Всички разговори замряха. Всички ръце замръзнаха над чашите и чиниите си. Всички погледи се отправиха към нея. Даже музикантите объркаха такта, чудейки се дали да свирят, но тя им направи знак да продължат с елегантен жест на ръката си. А после започна да танцува. Сама. Бавно, грациозно. Ръцете й се вдигаха в красиви арки над главата й, краката й описваха широки кръгове по пода.

Танцът не беше нито непристоен, нито скандален, а необичайно трогателен. Дон Педро свъси неодобрително вежди, но не каза абсолютно нищо. Леонато изглеждаше като вулкан — мрачен, кипящ и готов да изригне всеки момент, но приличието не му позволяваше да нахока жена си публично.

Погледнах към Беатриче, за да видя как приема подобно необичайно поведение. Тя се усмихваше. За първи път тази вечер. Очите й блестяха от едва сдържани сълзи. Внезапно стомахът ми се сви в копнеж. Извиних се на принца и понесох жалкото си същество към леглото.