Лидия Джойс
Музиката на нощта (9)

8

Себастиян се взираше мрачно в купчината сметководни книги. Документацията на повече от дузина имоти и финансови начинания, достойни за един пер. Бяха минали повече от десет години, откакто за последен път беше преглеждал сметководна книга. Вече не помнеше защо бе отказал да се занимава със сметки. Счетоводството беше като чужд език — по-точно казано, никой от езиците, които Себастиян разбираше. А той се ласкаеше, че има талант за чужди езици, ухо за чуждестранното произношение и начин на изразяване.

Обаче цифрите… Наистина беше добър по смятане, но безкрайните редици числа в безброй колони, допълнителните бележки и задраскванията бяха достатъчни да му причинят главоболие. Изобщо не беше сигурен какво точно трябва да направи. Всяка страница се сумираше накрая до две определени цифри. Досега не се беше замислял, че би трябвало да запомни повече от тези две числа. Сумата, на която възлиза капиталът му, и сумата, която може да изхарчи.

Искаше му се да попита Уитби какво прави един съвестен джентълмен с такава планина от документи, но това само щеше да затвърди лошото мнение на адвоката за клиента му, освен това не се беше сетил да го попита къде смята да прекара тазгодишната си отпуска. Можеше да пише на Даниел, но знаеше, че братовчед му се оправя с книгите дори по-зле от него. Баща ми щеше да се гордее със сина си, каза си саркастично Себастиян. За пореден път ставаше ясно, че той е недостоен да бъде граф Уортхем.

Часовникът на близката църква удари кръгъл час и Себастиян захвърли книгите. Сега нямаше време за сметки. Зовеше го друг дълг — точно заради него беше седял толкова време над сметководните книги. Защото не искаше да мисли непрекъснато за предстоящото отмъщение.

Само след няколко часа щеше да изпълни последната част от плана си. И да го забрави завинаги.

Вечерта Дьо Линт заяви, че отива в градското казино. За радост на Сара лейди Мерил реши да го придружи и така й осигури свободна вечер.

За да покаже малко общителност, тя взе плетивото си и отиде при момичетата, които седяха с гувернантката си в портеджото. Ала мис Харкет се бе вдълбочила в книгата си, а момичетата си шепнеха развълнувано, затова Сара скоро се оттегли в стаята си, за да продължи да работи под светлината на газовата лампа.

Веднага след като влезе в стаята си, тя погледна автоматично към нощното шкафче. Тази вечер там нямаше нищо, само позлатеното дърво блесна насреща й. Сара се обърна към леглото си и за момент повярва, че и то е недокоснато. Но в сянката на възглавницата…

Опипа покривката на мястото, където свършваше възглавницата и намери нещо меко и гладко. Вдигна го към светлината и въздъхна. Оказа се цвете. Голяма бяла лилия, която блестеше под оранжевия пламък на лампата като призрачно явление. В средата на цвета беше пъхната перла, същата като опази, която бе получила миналата вечер.

Сара стоя дълго време неподвижна. Беше си припомнила букета от лилии, получен от лейди Ана преди два дни, макар и без перли. Какъв беше смисълът на това повторение?

Защо й бе подарил перли — символа на сълзите? Дали за спомен, или искаше да се пошегува с нея? Дар ли беше това или предупреждение? Или тя влагаше прекалено голямо значение в този жест? Може би лилиите просто бяха любимото цвете на мавъра, а перлите — любимите му скъпоценности? И при най-добро желание не можеше да каже. Затова остави цветето на нощното шкафче под лампата и започна да плете. Когато гърбът я заболя и пръстите й се умориха, остави наполовина изплетения чорап, извади от чекмеджето проста хартия за писма и започна да пише. Веднъж в седмицата пишеше на всеки от хората, които представляваха единственото семейство, което някога беше имала. Двойно по-често пишеше на жената, която беше не само нейна благодетелка, но и най-добрата й приятелка.

Скъпа Маги,

Още веднъж ти благодаря, че се справи толкова добре и уреди да купя траурните рокли на мисис С Радклиф. Съжалявам искрено за смъртта на вдовицата, защото беше мила, добра душица. Но поне роклите й ми вършат много добра работа. Още на кораба завърших преправянето и на последната рокля — оттогава е минала по-малко от седмица. Колкото и нетрадиционна да е работодателката ми, не вярвам, че би търпяла икономка в училищна униформа, нали?

Сара прочете написаното и потрепери. Много ясно се усещаше, че веселостта й е принудена. Винаги когато пишеше на приятелката си, се разкъсваше между истинските си чувства и уроците от училището за млади дами, където й бяха втълпили какво да пише в писмата си и какво не. В крайна сметка се подчиняваше на изискванията и не пишеше нищо за себе си. Тромавият й стил се дължеше на голямото закъснение, с което беше започнала да пише — и на тайните, които вече не споделяше с най-добрата си приятелка.

Сара смръщи чело и се опита в остатъка от писмото да бъде по-откровена.

Лейди Мерил е най-доброто, което можех да си пожелая — любезна, естествена и добра. Трудно ми е да повярвам, че съм при нея от почти четири месеца. Синът й е ужасен, но не чак толкова, колкото се опасяваш. Узна ли още нещо за скандала, в който е бил забъркан? Знам, че не би трябвало да се вслушвам в клюките, но в случая е необходимо. За да знам какво мога да очаквам.

Лейди Ана и приятелките й се държат все така надменно. Глупави момичета, но иначе не са лоши. Част от мен дори им завижда. Май и аз съм глупачка. Моля те, не ми се смей!

Ето я пак преувеличената веселост, която трябваше да прикрие дълбоката й несигурност. Сара се опита да не мисли повече за момичетата, но когато погледът й падна върху лилията, мислите й автоматично се насочиха към мавъра и странното, завладяващо преживяване миналата нощ. Ако можеше да разкаже на някого за случилото се, то само на Маги. Двете бяха израснали заедно в бедняшкия квартал на Лондон, наричан „Свещената земя“, и практически бяха едно семейство, докато Маги не се омъжи за барон.

Точно така, сега Маги беше баронеса и отношенията им не бяха същите, колкото и да го желаеха и двете. А в срещата на Сара с мавъра имаше нещо странно, нещо невероятно, което я караше да се страхува, че ако напише няколко реда за случилото се, то ще се разтвори във въздуха. Сара се взря мрачно в недовършеното писмо. Много искаше да напише нещо, но без да казва на Маги цялата истина.

Запознах се с един необикновен джентълмен и той прояви силен интерес към мен. Не вярвам в мотивите му, но нещо в мен настоява да се сближа с него.

Това беше повече от достатъчно. Сара изброи набързо забележителностите, които беше видяла, запечата писмото и написа адреса на плика. Щеше да го изпрати със сутрешната поща.

После се съблече с енергични, отработени движения, изми се и се пъхна в простата ленена нощница, която си беше донесла от училището. Мушна се в леглото, угаси лампата, зави се до брадичката и се опита да заспи.

Ала сънят не искаше да дойде. Тя лежеше неподвижно, взираше се в изместената гипсова розетка на тавана и се вслушваше в шумовете на нощта, които бризът довяваше през отворения прозорец. От отворения портеджо долиташе смехът на лейди Ана и сестрите Мортън, понякога и спокойният, укоряващ глас на гувернантката. От поне дузина прозорци се чуваха смехове и откъслеци от разговори, идващи от другите апартаменти на палата и от съседните сгради.

Всеки глас се чуваше ясно, защото под него лежеше дълбока, постоянна тишина, като бавна река, която носи по повърхността си златни листа. Нямаше тропот на коне, тежки, тракащи колела, които поглъщаха всички по-леки шумове. А водата на лагуната беше абсолютно тиха — темпераментното Адриатическо море само шепнеше приглушено и ударите на веслата и прътовете на гондолите буквално отекваха в каналите.

Сара осъзна бавно, че в нощта имаше още един шум. От далечно разстояние долиташе тиха музика, но в началото тя не беше сигурна дали става дума за една или за повече групи певци. Постепенно мелодията се усили, отдели се от останалите шумове и Сара разбра, че музикантите се приближават.

По-високо и по-високо, по-близо и по-близо — елегантността, с която музиката се приближаваше, я смая, докато проумя, че музикантите се носят с лодка по водата. Когато стигнаха под прозореца й, тя стана. В същия момент откъм портеджото се чуха възхитените викове на момичетата.

Сара отиде до прозореца и любопитно надникна навън. Точно под нея имаше поне десет гондоли. Черните балдахини бяха свалени. На мястото, където обикновено окачваха фенер, сега бяха поставени мангали с пламтящи въглища. Смайваща гледка! В светлината им се виждаха десетки музиканти в разкошни карнавални костюми, които свиреха, пееха и заставаха в драматични пози. Цигулари, флейтисти, свирачи, барабанисти и акордеонисти се бяха струпали поне по пет в гондола и плавателните съдове бяха толкова препълнени, че във въодушевените викове на момичетата се примесиха предупреждения — често-често някой от музикантите се олюляваше и за малко да падне във водата.

Гондолиерите пееха с дълбоки, благозвучни гласове. От другата страна на канала към тях се присъединиха няколко венецианци. Може би тези екстравагантни серенади са за всеки, който иска да участва, помисли си Сара.

Хората от всички околни къщи се събраха по прозорците. Сара се огледа наляво и установи, че лейди Ана и сестрите Моргън са се облегнали на парапета и следят представлението с огромен интерес. Пъстро облечените музиканти често хвърляха възхитени погледи към трите момичета и продължаваха да пеят. Посегна инстинктивно към свещника на масата, но точно тогава на прозореца се появи лице. По дяволите, това не беше мавърът, а маска, бяла и празна като лунната светлина, която я осветяваше. Сърцето на Сара спря да бие и тя отвори уста да изкрещи, но в следващия миг осъзна, че това е маската, която беше на лицето му вечерта на бала. Въздъхна облекчено, когато той се изтегли нагоре и сръчно се прехвърли през перваза на прозореца. Направи няколко крачки и застана в средата на помещението, сякаш му принадлежеше.

— Дойдох в карнавален костюм — проговори спокойно той и Сара едва успя да потисне истеричното си кискане: какви мелодраматични думи!

— Лампата ми е угасена, свещта също — отговори тихо тя и най-сетне пусна тежкия свещник. — Никой от двама ни няма нужда от карнавален костюм.

— Горях от нетърпение да ви видя отново — каза той.

Откъм портеджото се чуваха възхитени викове. Сара енергично си заповяда да се овладее. Какво правеше той тук? Какво си въобразяваше?

— Защо тогава не ми изпратихте покана? — попита сърдито тя. — Постъпката ви е безумна и опасна.

Той се засмя. Очите му бяха скрити в сянката на маската.

— Много по-опасна, отколкото можете да си представите.

Явно се опитваше да я стресне, за да не го разпитва повече за безумните му дела. Въпреки тръпката, която премина през тялото й при тази мисъл, гневът й не угасна. Намеренията му явно биха отново да се люби с нея. Тя прекоси стаята, спусна завесите и едва тогава обърна лице към него.

— Защо сте тук? — изсъска вбесено. — Какво искате от мен? Мислех, че миналата нощ сте се обслужили достатъчно.

— Как бих могъл да ви се наситя? — Той хвана ръката й и я привлече към себе си. Тялото му беше голямо и твърдо. Споменът за преживяното нахлу в чувствата й, ускори дъха и ритъма на сърцето й.

— Това е лъжа — чу се да казва. — Това е смешно.

— Де да беше само това.

Думите бяха произнесени толкова тихо, та Сара повярва, че е сънувала. Ала преди да е успяла да отговори, устните му се приближиха към лицето й и завладяха устата й.

Господи, толкова е сладка… Себастиян притисна крехкото тяло до гърдите си, за да усети всяка извивка през тънката материя на нощницата. Когато телата им се срещнаха, съпротивата й угасна. Тя се облегна на него, довери се на силата му, точно както беше планирал, макар да желаеше да стане другояче. В ума му постоянно беше разпределението на времето и той се запита дали Джани ще успее да накара Дьо Линт да се върне у дома в подходящия момент. Задълженията и плътската жажда късаха нервите му. Той я искаше, искаше я толкова силно, че почти го болеше. И се мразеше за това, което трябваше да й причини…

Сега нямаше да мисли за това. Щеше да мисли само за тази жена, в този момент. Щеше да й дари нощ, за която да си спомня вечно, дори само защото трябваше да й се извини за онова, което предстоеше.

Не. Никакви извинения. Никакво разкаяние. Само този час, тук, с нея. Ще забрави всичко и няма да се страхува, че може да се изгуби, защото скоро… скоро всичко ще свърши.

Себастиян свали маската, безмълвно бутна Сара към леглото и тя му позволи да я положи върху завивката. Неволно си припомни легендата за Ифигения, пожертвана на брега на Дулия, вдигна дългата й нощница и я свали, без да става. Лунната светлина и сиянието на факлите проникваха през завесите и падаха върху тялото й, но бяха твърде слаби, за да разкрият чертите и. Ала формите на бледото й тяло бяха достатъчни да го подлудят.

Миналата нощ бе усетил това тяло под своето, но сега имаше възможност да го види… Сара нямаше нищо общо с пищните жени, които в момента бяха на мода, но не беше и мършава. Структурата й беше крехка, извивките — нежни, но крайниците й не бяха тънки, нито претоварени с мускули. Във вдлъбнатините под ключиците, по китките и хълбоците личаха тъмни сенки, които подчертаваха меката бяла плът.

Той забеляза, че тя го гледа с очакване.

— Възхитително — прошепна дрезгаво и легна до нея на леглото.

Устните й срещнаха неговите жадно, без колебливостта от предишната вечер. Тялото й се затопли, под ръцете му, последвани от устата. По брадичката, по извивката на раменете. Целуна трапчинката, която се криеше плахо, и тя изохка задавено. Себастиян се засмя тихичко и продължи да милва чувствителното място с устни и зъби, докато тя застена и се заизвива под него.

— Това е само началото — заяви той и тя издаде звук, смесица от хленч и смях, който го улучи право в сърцето.

Посвети се на гърдите й, помилва ги нежно, възбуди зърната, накрая тя сама пъхна едното в устата му. Той се зарадва на предложението и започна да обработва зърното с език и зъби, за да й даде, каквото искаше.

После се придвижи надолу към корема й. Тя се опъна като струна, дишайки тежко от наслада и смях, защото милувките му я гъделичкаха и възбуждаха еднакво силно. Ала когато той стигна до мекото гнездо между краката й, тя спря да диша.

След малко изпъшка и в този звук имаше толкова радостно очакване и надежда, че в тялото му лумнаха пламъци.

— Нямате представа колко силно желаех да направя това — пошепна той.

Тя му отговори безмълвно, като измъкна крака си изпод него и го сложи на рамото му. Той предпочете да не реагира, при което тя изви хълбоци към него и вдигна и другия си крак, за да се отвори напълно за милувките му.

Поканата беше недвусмислена. Без да се колебае, той плъзна език в нежните гънки и това нахлуване изтръгна от устните й ново пъшкане. Вкусът й беше горещ, мястото ухаеше на мускус. Когато изви гръб и улови китките му, цялото му тяло се напрегна. Продължи да я милва с устни и език, докато тя изплака тихо. Опитваше се да не вика, да не вдига никакъв шум, затова музиката, която все още се чуваше отвън, я заглушаваше. Когато потъна в пропастта, Себастиян изпита тъмно вълнение. Краката й се сключиха зад главата му и цялото й тяло се разтърси от тръпка, по-силна от всичко преживяно досега. Изстена задавено и Себастиян усети как оргазмът й завладя и него. За да не загуби нищо секунда, той отвори панталона си и мощно нахлу в нея. В този миг беше забравил грижливо изкования си план и не го беше грижа за времето.

Тя го посрещна с ръце, уста и тяло. Когато проникна в нея, той усети вълните на оргазма й и с огромни усилия успя да се задържи, за да не я последва веднага. Точно в мига, когато песента долу заглъхна — последната песен, — тя експлодира и се отпусна в ръцете му като безсилна човешка купчинка щастие. Ала когато се опита да го отблъсне, той намери устата й и я целуна нежно.

— Още не, гълъбице — пошепна в ухото й, задъхан от напрежение и наслада. Задвижи се бавно в нея и тя изстена задавено.

— Смешно… — пошепна Сара. В тази ситуация думата беше глупава и банална и би трябвало да задуши удоволствието му, но вместо това го възпламени още повече. Целуна я настойчиво и отново започна да я тласка към пропастта.

Сара усещаше цялото си тяло едновременно празно и изпълнено от топлината му. Ала той не й остави време да се отдаде на умората. Раздразни я с устни и ръце, измъкна я от дупката и отново разпали в утробата й пламъците и треската на страстта. Накрая остана само могъщото му тяло, трескавото им дишане и парещата й кожа под докосването му… Още, още, още…

А после… нещо стана. В ключалката се превъртя ключ, някой натисна бравата, чу се скърцане… Сара не разбра какво ставаше, не му обърна внимание. Стресна се едва когато вратата се отвори с трясък.

В стаята нахлу светлина, изпълни всяко ъгълче. В първия момент я ослепи, а когато очите й бавно привикнаха, цялото помещение беше толкова светло, че сенките се бяха разтворили в нищото. Първата й мисъл — след глухия ужас, който я бе разтреперил, — беше, че сигурно представлява невероятна гледка: гола, увила ръце и крака около прелъстителя, с разкривено от страст лице, изложена беззащитно на погледа му.

— Не — пошепна тя и в тази едничка дума беше вложен целият й страх.

Строгият старчески глас на лейди Мерил проникваше приглушено през прозореца, докато Себастиян висеше на въжето на метър от водата. Беше се спуснал толкова бързо, че дланите му пареха. Благодарение на бързината си успя да се спаси от изобличаване, но сега го мъчеше прозрението, че в действителност не иска да си отиде. Беше направил, каквото трябва, и би било редно да се радва на успеха си. Сега лейди Мерил знаеше каква жена е довел Дьо Линт в дома й. Щяха да уволнят Сара, Дьо Линт със сигурност нямаше да й прости, така че нямаше да остане и негова метреса. В този момент би трябвало да тържествува, вместо да изпитва чувство за вина към тази жена, която с нищо не го беше заслужила. Той си заповяда да мисли за нещо друго, да се вживее отново в ролята си на галантен отмъстител и да се освободи от моментното затруднено положение, в което беше изпаднал.

Лодката му се беше отдалечила, теглена от течението, и не можеше да скочи в нея. Опита се да се залюлее на въжето, но движението предизвика скърцащ протест от страна на желязната кука, забита в камъка над него. Вдигна глава към прозорците — все още нямаше признаци, че се готвят да го преследват, но това не означаваше, че няма нужда да се притеснява.

Накрая се пусна.

Скочи във водата, която се оказа плитка — едва до коленете му, — и едва успя да се задържи, преди да е паднал по лице. Напълно бе забравил, че повечето канали са плитки. Моментално затъна в тинята, защото нямаше твърдо дъно, а само тиня, която на дълбочина се сгъстяваше. Направи бързо една крачка, затъна с единия крак в лепкава кал, успя да измъкне другия, после още една крачка, още една, докато стигна до лодката си. Изтегли се нагоре по страничната стена, докато тинята протестираше с всмукващи звуци, че е трябвало да го освободи. Отвърза въжето и отблъсна лодката от палата с ненужно силни удари на греблото.

Без да съзнава какво прави, Себастиян налегна греблото с цялата си тежест и подгони леката, пъргава лодка по мрачната вода. Движеше се на сляпо през лабиринта от канали и изобщо не мислеше в каква посока.

Искаше да тържествува. Беше постигнал целта си. Беше се освободил завинаги от тази объркваща жена. Тя беше метреса на врага му и заслужаваше позор. Но пред вътрешния му взор постоянно се появяваше отчаяното й лице — голо, безпомощно, смъртнобледо лице под ярката светлина, малко преди той да изскочи през прозореца. Беше видял ужаса й, когато внезапно бе осъзнала предателството му.

Тя знаеше. Заслужава да знае, повтаряше си мрачно Себастиян. Ала разумът му намираше причини да я оправдае: била е принудена да го върши, не е знаела за какво я използват, не е била тя, а друга обезобразена от шарка уличница…

Какво не е наред с мен? Въпросът отново и отново отекваше в главата му.

Размишленията му стигнаха до своя логичен край, когато зави зад един ъгъл и се озова на Канал Гранде. Раменете го боляха, ръцете му пареха от изтощение и той си позволи да забави ход, да се нагоди към мекото плъзгане на другите лодки по канала. Даже в този късен час цареше оживено движение, а площадът беше ярко осветен. Себастиян се остави на течението, а накрая върза своята лодка в края на дългата редица гондоли. Веднага след него на кея спря поредната препълнена гондола.

Когато излезе на площада, камбаните на кулата удариха полунощ. Както обикновено, двата граничещи един с друг площада бяха добре посетени и газовите фенери превръщаха колонадите в двуизмерни, сюрреални отражения на самите себе си. Половината кафенета бяха още отворени, гостите слушаха малкия оркестър, който изпълняваше патриотични песни в близост до „Флориан“. Себастиян се промъкна покрай оркестъра, мина покрай многото чуждестранни гости и прекоси площада, където по изключение нямаше гълъби. Изпитваше потребност да се усамоти и зави в една от спокойните странични улички.

Ала още на първия тъмен разклон установи, че не е сам. Тихото ехо на влачещи се стъпки отекваше в стените, почти безшумно, но все пак достатъчно, за да опъне свръхчувствителните му нерви. Той се мушна в най-близката уличка, толкова тясна, че раменете му се опираха в двете отсрещни стени. След няколко разклонения шумът заглъхна и Себастиян отново потъна в мрачните си размишления.

Само след минута обаче шумът от скърцане на ботуши по паважа го накара да спре. Гневно стисна зъби и забърза с надеждата да намери някое тихо местенце. Тъкмо когато се озърна, някой го удари и го запрати към стената на близката къща.

Въздухът излезе със свирене от дробовете му, главата му политна назад с такава сила, че пред очите му експлодираха светлини. Инстинктивно посегна към нападателя, нещо улучи лакътя му, болка прониза ръката до рамото. Острие, проумя той, когато оръжието се загуби в ръкава му. Отдръпна се и чу как платът се скъса, ала не успя да се извърти достатъчно, за да изтръгне ножа от ръката на нападателя.

Сега нямаше време за мислене. Себастиян вдигна крак и нанесе силен ритник. Коляното му улучи нещо меко. Мъжът извика и политна назад — право в ръцете на друг мъж, който изруга и падна на паважа.

Колко бяха нападателите? Колко от тях имаха ножове? Себастиян не можеше да ги види в мрака, а нямаше и намерение да ги търси. Тъй като падналият блокираше изхода на уличката, той побягна в другата посока и се залута в сложния лабиринт от улички, докато се увери, че никой вече не го следва.

След като описа полукръг, той стигна отново до площада и до лодката си. Умът му през цялото време се занимаваше с нападението. Уличните разбойници се осмеляваха да нападнат мъж с неговия ръст само когато бяха група. Защо тази нощ бяха предпочели него пред всички други? Съдбата ли бе поискала да го накаже за онова, което бе причинил на метресата на Дьо Линт? Или той сам беше привлякъл вниманието на разбойниците с безумната си безгрижност?

Каквато и да беше причината, когато се качи в лодката си и се отблъсна от кея, Себастиян все още имаше чувството, че тази вечер се е отървал прекалено леко.