Лидия Джойс
Музиката на нощта (21)

20

Когато на следващата сутрин Сара се събуди, Себастиян вече си беше отишъл. Тя закуси набързо и излезе на покупки в града. С Мария обиколиха всички магазини, където биха могли да имат одеколона на мистър Дьо Линт. Обиколката им отне поне два часа, но когато позна шишенцето и аромата, плати и го прибра на сигурно място в чантата си, Сара си каза, че си е струвало.

Прекара остатъка от следобеда по магазините, за да поръча всичко необходимо за бала с маски след два дни. Последната спирка беше в салона на шивачката, където приготвяха костюма й със замайваща скорост и на още по-замайваща цена. Първото посещение при шивачката беше след нападението над Себастиян и когато се сещаше за това, тя изпитваше угризения на съвестта. Може би беше егоистично да постъпи по този начин, но вече не съжаляваше.

Сара слезе от гондолата с лека стъпка, следвана от Мария. Джани вървеше подире им като сянка. След вчерашното покушение върху живота му Себастиян бе заповядал Сара да излиза в града, придружена от секретаря му и двама гондолиери и никога да не се отделя на повече от метър от тях. Джани бе получил заповед нито за секунда да не я изпуска от очи.

Двете с Мария влязоха в салона, Джани остана отвън на стража. Собственикът я поздрави многословно и веднага я отведе в една от задните стаи, където облече полуготовата рокля. Цяла дузина шивачки и калфи кръжаха около нея, бодяха я с карфици, ахкаха и охкаха и шумно обсъждаха тоалета й.

Сара бе поръчала екстравагантната, леко скандална рокля, без да я обсъди със Себастиян. Предполагаше, че повечето гости ще изберат богато драпирани тоалети, които считаха за типично египетски стил, но той беше по-скоро арабски или римски от времето на Клеопатра. Тя обаче си спомнила за една богато илюстрирана книга в библиотеката на лорд Едингтън, която беше разглеждала и чела с голям интерес. Там имаше рисунки на древни египтяни. Една от дамите беше в дълга тясна рокля, изработена от плътни разноцветни ленти. Сара не си спомняше точно какво пишеше в книгата за материята на тази странна рокля, не знаеше даже дали наистина е била изработена от отделни ивици плат, затова си поръча роклята такава, каквато си я представяше. Цялата беше обшита с мънички стъклени перли, което със сигурност не беше автентично египетско, но щеше да има зашеметяващ ефект под светлината на безброй свещи. Разбира се, роклята й не беше чак толкова тясна, колкото изглеждаше оригиналът това беше недопустимо за една дама, да не говорим, че на рисунката гърдите на жената бяха открити. Интерпретацията й беше доста свободна. Горната част бе удължена, с прикачени къси ръкави, полата леко се разширяваше надолу, а горната пола от тънка, прозрачна коприна бе украсена с рюшове. Шивачът се бе заклел, че двайсет души ще работят роклята ден и нощ и Сара му повярва — от вчера наистина бяха напреднали много.

След като пробата приключи, Сара се облече зад паравана и се върна в салона, за да поговори с майстора за навременното доставяне на тоалета.

— Не се тревожете, синьора — увери я той. — Ще я приготвим точно навреме.

Сара кимна доволно и се обърна да си върви. В този момент вратата се отвори. Тя се обърна автоматично, очаквайки да види Джани, който цяла сутрин я подканваше да бърза. Вместо това пред нея се изправи… лейди Ана.

След първия миг на ужасено мълчание момичето проговори:

— Наистина сте вие!

Сестрите Мортън, които бяха влезли след приятелката си, спряха да се карат и смаяно вдигнаха очи. Мис Ефи зяпна слисано.

— За малко да не ви позная — промълви лейди Ана. — Изглеждате толкова красива!

— Благодаря — отговори сковано Сара и си каза, че девойката не е искала да я обиди. Лейди Ана очевидно не забеляза хладината й.

— Баба беше много разтревожена. Ще се радва да чуе, че сте добре.

Думите улучиха Сара като удар. Лейди Мерил не беше наивно момиче — сигурно знаеше много добре какво е новото занимание на бившата й компаньонка.

— Моля ви, не казвайте на баба си, че сте ме видели. — За нейно учудване думите прозвучаха категорично, по-скоро като заповед, отколкото като молба.

Най-сетне лейди Ана забеляза промяната, настъпила у Сара. Отстъпи назад и сбърчи чело, вместо да отмине забележката й.

— Ако наистина настоявате — изрече тя с лекото раздразнение, с което говореше на баба си, за да наложи волята си. — Макар да не разбирам защо.

— Просто не й казвайте. — Гласът на Сара прозвуча още по-твърдо.

— Е, добре. — Лицето на девойката се отпусна, в очите й пламна любопитство. — Какво правите, откакто ни напуснахте? Да не би да работите като продавачка?

— Не — отговори Сара и си разреши по-строг тон. — В момента съм на покупки. Един приятел беше така мил да ме подслони в дома си.

— Приятел? Да не би Антонио отвън да чака вас? — Очите на лейди Ана блеснаха от недоверие и ревност. — Като ме видя да идвам насам, веднага се скри зад ъгъла. Не бива да рискуваме да ни видят заедно, разбирате ли, но сърцето ми го познава отдалече.

Явно има предвид Джани, сети се Сара и й стана жал за момичето.

— Не — отговори бързо тя. — Антонио е приятел на моя приятел. И понеже моят приятел беше възпрепятстван, Антонио предложи да ме придружи — разбира се, заедно с компаньонката ми. — Сара кимна в посока към Мария. — В последно време във Венеция се наблюдава рязко покачване на грабежите и нападенията по улиците.

— Знам, знам — закима усърдно лейди Ана, явно въодушевена от драматичното предупреждение на Сара. — Трябваше да вземем две големи гондоли, защото двама слуги ни придружават навсякъде, за да ни пазят от негодниците. — Огледа замислено Сара и промълви: — Значи познавате Антонио…

— Виждам го от време на време — отговори предпазливо Сара. Хранеше подозрението, че „Антонио“ вече няма да се появи под прозореца на лейди Ана — нали одеколонът беше в чантата й. Ала не искаше да създаде впечатление, че знае за ситуацията повече, отколкото намекваше младата дама. — Не знаех, че той е вашият… обожател.

— Разбира се, че не! — извика възбудено лейди Ана. — Той е дискретен и благороден. Наистина ли е граф? Знаете ли дали притежава истински венециански дворец? О, трябва да ми разкажете повече за него. Аз не знам почти нищо. Безсрамно е да се задават подобни въпроси, нали? — Очите й святкаха трескаво. — Писмата! Вие можете да ни доставяте писмата!

При тази молба сърцето на Сара направи огромен скок.

— Но вие го виждате всяка вечер, нали?

— Това не е достатъчно — отсече момичето. — През деня, когато съм разделена от него, често си мисля, че ей сега ще умра.

Лейди Ана произнесе последните думи с такова достойнство, сякаш беше опитна драматична актриса.

Сара едва не се засмя. Каква глупава представа — да си въобразяваш, че си близо до смъртта само защото няколко часа не си видял любимия човек. Разбира се, когато Себастиян предприемаше някое от тайнствените си излизания, тя усещаше болезнено липсата му, защото го чувстваше като част от себе си, но никога не мислеше за ранна смърт.

— Съжалявам, лейди Ана, но не мога да пренасям писмата ви.

— О, трябва, трябва! — възпротиви се бурно момичето.

— Не — повтори твърдо. Сара и въпреки че не харесваше разглезената хлапачка, реши да й помогне. — Познавате ли статуята на Кампо Манин?

— Мъжа с крилатия лъв? Да, разбира се — отговори сърдито лейди Ана.

— Можете да оставяте писмата си там всяка сутрин, а аз ще помоля Антонио да ги взема и да ви отговаря най-късно до вечерта — обясни търпеливо Сара. — Лейди Мерил със сигурност ще ви разреши тази кратка разходка. За добро храносмилане, нали разбирате?

— О, знаех си аз, че ще се, окажете добра приятелка! — Лейди Ана засия с цялото си лице. — Каква фантастична идея! Колко романтично! Много, много ви благодаря!

— Няма нищо — отговори Сара и отново изпита съжаление към момичето. Но съвсем, съвсем малко.

Когато лейди Ана й обърна гръб, сякаш е престанала да съществува, Сара осъзна, че не изпитва практически нищо — нито чувство за вина, нито някакво неизпълнено задължение, нито подсъзнателна враждебност. Познаваше лейди Ана вече повече от месец, но за пръв път се чувстваше толкова спокойна и безгрижна.

Сара излезе от салона с необичайно за нея чувство на задоволство и тръгна да търси Джани, за да се върнат в палацо Контарини.

 

 

Себастиян влезе в салона на Сара, очаквайки да я завари там, както обикновено. Ала стаята беше празна, само котката се бе разположила удобно на любимия си стол. Запита се дали да не я потърси, но си каза, че това би било егоистично и несправедливо. Макар да имаше пълно доверие в организаторския й талант, той съзнаваше, че я е натоварил с твърде много работа. Тя никога не беше организирала бал с маски, никога не беше изпълнявала ролята на домакиня… Трябваше й време — време, в което той да не отклонява вниманието й с присъствието си.

Не беше нейна вината, че той имаше нужда да я види и да говори с нея. В действителност даже, не знаеше какво ще й каже. Че след грозната случка при завръщането му от казино Джало тази сутрин беше загрижен за здравия си разум? Това нямаше да е далече от истината. Междувременно параноята му беше стигнала дотам, че поне дузина пъти се припозна в братовчед си Даниел. Беше готов да се закълне, че го е видял, докато не му стана ясно, че това е невъзможно. А когато мина през един страничен канал, зърна стария Уитби да изчезва зад ъгъла с типичните му влачещи стъпки…

Себастиян седна на столчето пред пианото и тихо засвири някаква мелодия, опитвайки се да подреди мислите си. Страховете му бяха ужасни, но той знаеше, че не те са причината да желае отчаяно да види Сара. В същото време изпитваше страх от всяка минута, прекарана с нея. Най-много го мъчеше чувството, че времето се изплъзва от ръцете му — че няма да може да осъществи плановете си, че Сара ще си отиде, че връзката им ще приключи… Представата, че няма да я види никога вече, го измъчваше повече, отколкото му изглеждаше възможно.

Още две вечери и тя няма да иска да има нищо общо с мен, каза си той. Беше му ясно, че тя се настройва за бъдеще без него, и нямаше основания да смята, че балът с маски ще я накара да промени мнението си. И без това, докато не приключеше с отмъщението, той не беше в състояние да й предложи някаква алтернатива. Още докато едната половина на ума му беше заета със съмнения и страхове относно плана му и покушението срещу него, /фугата половина очакваше с нетърпение да я види отново, двамата да си поговорят, да се любят… И всяка половина се бореше да завоюва цялото му внимание.

Работата е там, че не искам да стана съпруга на някого си — бе казала тя предишната вечер. Думите й го бяха навели на една идея, толкова смешна и невъзможна, че не смееше да я обмисли по-подробно. Освен това, щом узнае цялата истина, тя няма да иска да му прости. Защото той я бе заблудил, бе я накарал да повярва в измислената от самата нея история.

Докато мислите му се движеха в кръг, ръцете му се разхождаха по клавишите, следваха нотите и споменът за часовете, в които Сара беше седяла в самозабрава пред пианото, късаше сърцето му.

 

 

Сара влезе в палацото с шишенце одеколон в ръка. Докато изкачваше стълбата, до ушите й достигнаха звуци от пиано. Ускори крачка и последва звуците до салона си. Отвори вратата и замръзна на прага. Себастиян свиреше прекрасно… повече от прекрасно.

Музиката я завладя без остатък. Позна пиесата, която тя беше упражнявала толкова дълго, но под неговите ръце мелодията изглеждаше напълно различна. Напълно нова. Нотите, които под нейните ръце звучаха безжизнено, сега буквално пееха. Блясваха в един миг и се пречупваха в следващия, танцуваха във вихрушка от радост и болка. Понякога Себастиян правеше грешки, понякога забравяше няколко ноти, но дивата енергия, красотата и жизнеността на изпълнението му и отнеха дъха.

Ръцете му се движеха по клавишите с невероятна лекота, погледът му беше устремен в нотите. Болезнената красота на музиката я улучи като удар и с него дойде прозрението, че тя никога няма да бъде в състояние да изтръгне такива тонове от музикалния инструмент, който толкова силно обичаше. Колкото и да се старае, колкото и силно да го желае… никога.

Тъкмо в мига, когато я осени прозрението, звуците заглъхнаха с меланхолична въздишка. Себастиян вдигна глава и я видя да стои на прага.

Сара преглътна мъчително.

— Това беше… беше прекрасно — изрече задавено. — Никога не съм си представяла, че може да звучи по този начин.

Себастиян се усмихна нежно.

— Мама винаги се оплакваше, че не се упражнявам достатъчно, но беше убедена, че имам талант и мога да стана концертиращ пианист. — Пръстите му се плъзнаха по клавишите с цвят на слонова кост. — От години не бях свирил…

Сара преглътна жлъчката в гърлото си.

— Какво ли сте си мислили, като сте ме слушали да свиря… — Тя млъкна рязко, защото се сети за какво беше дошла, и побърза да промени темата. — Нося ви нещо.

Отиде при него и постави шишенцето на пианото.

— Открих го днес, докато пазарувах. Видях това шишенце с одеколон на кораба, а после, когато той се опита да ме… когато ме нападна, усетих миризмата съвсем ясно. Мисля, че никога няма да я забравя, даже да искам. — Като забеляза, че гласът й трепери, тя замлъкна и се опита да се успокои.

Себастиян погледна втренчено шишенцето. Внезапно смръщените му вежди се отпуснаха.

— Наистина ли е същият одеколон?

— Да — отговори твърдо Сара. — Сега имате всичко, което ви трябва, и ще доведете плана си докрай.

Себастиян посегна и взе шишенцето.

— Благодаря — пошепна той и думата прозвуча като „сбогом“.

— За нищо — отговори глухо Сара и избяга от салона, преди да е избухнала в сълзи. Прекоси портеджото и влезе тичешком в стаята си. Затръшна вратата и падна на леглото. Какво си беше въобразявала досега? Как бе могла да повярва, че има нужда само от един шанс, за да постигне мечтите си? Разликата между Себастиян и нея никога не е била толкова ясна и набиваща се на очи — той произхождаше от друг свят. Зад него стояха поколения лейди и джентълмени.

Докато тя… Сега й стана ясно, че старият афоризъм „Произходът не може да се отхвърли“ е абсолютно верен. Тя беше мечтала да свири на пиано, когато го получи, едва не умря от радост, но не можеше да свири на него. Заплака още по-силно. Какво още си беше въобразила? Сигурно и с книгите нямаше да се справи, макар че четеше по цяла нощ. Може би Себастиян й се надсмиваше тайно, или — което беше още по-лошо — я съжаляваше?

Разтърси я следващият пристъп на плач и Сара силно прехапа устни. Сега идваше най-лошото. Снощи, докато говореха за бъдещето, Себастиян не я попита иска ли да тръгне с него, когато напусне Венеция. Защо? Какво не беше наред с нея? Този въпрос отдавна дебнеше в подсъзнанието й: Музиката отприщи тайната й болка и я принуди да застане лице в лице с истината. Колкото и да твърдеше, че я цени, колкото и нежен да беше с нея, Себастиян знаеше, че тя не е достатъчно добра, за да бъде повече от кратковременна метреса.

Е, тогава ще стана куртизанка, каза си решително тя. Крайно време беше да се отърси от илюзиите. Щеше да се изкачи на най-високото място, допустимо за жена с нейния произход, и да се задоволи с това.

Тази мисъл отново я разплака и мина доста време, докато се успокои достатъчно, за да напусне стаята си и да изпълни задълженията си за деня.