Лидия Джойс
Музиката на нощта (16)

15

Любовното интермецо на писалището сякаш подпечата нещо като мълчаливо споразумение между Сара и Себастиян. Двамата споделяха всичко телесно. Други теми обаче бяха забранени и Сара знаеше, че ако се опита да заговори, ще си навлече неприятности, без да научи нещо ново. Затова реши да мълчи.

Въпреки това усещаше, че честите отсъствия на Себастиян имат нещо общо с мистър Дьо Линт. Не беше нужно да има детективски способности, за да си извади заключение, че любимият й има намерение да отмъсти на Дьо Линт, както бе направил опит да си отмъсти на нея. Естествено, с Дьо Линт щеше да подходи много по-обмислено и вероятно последствията щяха да бъдат много по-ужасни. Когато мислеше за плана му, какъвто и да беше той, Сара се чувстваше болна и нещастна.

На първо място беше страхът — страхът й за Себастиян и за лейди Ана, невинното младо момиче, въвлечено в тази грозна история. После идваше страхът какво ще стане с нея самата, след като Себастиян осъществи отмъщението си. Къде ще отиде тя, когато Себастиян вече няма да има причини да остане във Венеция? Не се поддаваше на илюзията, че връзката им е нещо повече от временно споразумение. Бъдещето, което я очакваше, се изправяше пред нея като бяла стена и страхът от загубата се засилваше с всеки ден.

И накрая се страхуваше за Дьо Линт — изобличен, унищожен, може би дори мъртъв. Мрачното удовлетворение, което я обземаше при тази представа, я плашеше и я безпокоеше повече, отколкото смееше да признае.

Писа няколко пъти на Маги, но не получи помощ от приятелката си. Маги беше отново на път, този път към Йоркшир, за да посети дук и дукеса Ребърн в наскоро ремонтираното семейно имение и да види новороденото им бебе. Там никой не беше следил с любопитство случващото се в Лондон, самата Маги си спомняше смътно за враждата между мистър Дьо Линт и някакъв друг джентълмен. Другите й приятели също не можаха да й помогнат. Оставаше й само да гадае.

Писмата на Сара до приятелката й съдържаха интересни подробности за Венеция — забележителности, шумове, вечно присъстващата музика. Разказваше на Маги за котката, която бе прибрала и без всякакво уважение бе кръстила Виктор Емануил на новия италиански крал. Разказваше за времето и какво удоволствие й доставя да се вози на гондола, въпреки страха й от водата, с която я разделя само една тънка стена. Накратко, Сара пишеше за всичко, но не бе споменала най-важното — че вече не е на служба при лейди Мерил, а е станала метреса на мъж, на когото не знае дори фамилното име.

Понякога минаваха дни, без да види Себастиян. Лека-полека се изнервяше и все по-често се питаше дали не му е омръзнала и не си е намерил някое червенобузо венецианско девойче, което топли леглото му по-добре от нея и му отговаря остроумно, когато се шегува с обичайната си светска елегантност. Колкото и да се стараеше, не беше в състояние да отговори както подобава на шегите, които просто избликваха от устата му. Знаеше от опит, че в леглото дребното й тяло не струва почти нищо. Някога се бе продавала за пет шилинга. Мъж като Себастиян имаше право да иска нещо по-добро.

Знаеше, че не може да стане красива, затова се опитваше да изглежда мистериозна. Не беше изискана, но се опитваше да бъде прелъстителна. Не знаеше почти нищо за нежната страна на любовта, но се опитваше да изглежда мъдра. Ала всеки път, когато Себастиян влезете при нея, всеки път, когато я докосваше, тя излизаше извън себе си. Не знаеше какво да каже, срамуваше се, макар че не го признаваше дори пред себе си, забравяше да прави грациозните движения, които цял ден беше упражнявала, забравяше и чувствените докосвания, описани в книгите, които Мария тайно й беше набавила. Когато Себастиян беше при нея, тя се чувстваше разголена и заедно с това пълна с енергия. Всяко докосване, всяка дума я правеха нервна и едновременно с това я успокояваха.

С изключение на постоянното, дълбоко заседнало в нея безпокойство, Сара беше по-щастлива, отколкото някога в живота си. Себастиян уважаваше своенравния й копнеж за красота и споделяше както радостта й от красивата дамаска, така и стремежа й към интелектуални занимания. Необичайното му отношение към нея я изумяваше, но я правеше щастлива. Радваше се и на подаръците, с които той я обсипваше.

Книгите за Венеция бяха само началото. Всеки ден пристигаше нов пакет с книги. На втория ден намери исторически и философски произведения, все редки издания. На третия получи сбирка от екзотични парфюми, на четвъртия няколко красиви гравюри, с които замени грозните картини в салона, изнесени от слугите на тавана. Себастиян не само я глезеше всекидневно със скъпи подаръци, но и с удоволствие водеше с нея сериозни разговори. Говореше й за възгледите на различните философи, обясняваше й от какви компоненти са съставени парфюмите и как се произвеждат. Разказа й за живота и делото на Каналето и я окуражи да се изкаже за художествената стойност на картините му.

А на петия ден пристигна малкото пиано.

Предишния ден Сара бе попитала Джани дали някъде в задните помещения няма пиано. Когато на сутринта слезе за закуска, пианото стоеше в стаята, която след дълги колебания бе определила за свой личен салон. Изглеждаше толкова великолепно, толкова съвършено, че когато посвири малко, тя бе готова да избухне в сълзи.

Подаръците бяха заплащане за честните й услуги. Тя го разбираше и без непрекъснатите обяснения на Мария. Ала познаваше собствената си стойност и тя беше многократно по-малка от огромните суми, които Себастиян изразходваше за нея. Подаръците бяха не само израз на великодушието и щедростта му, те трябваше и да намалят чувството за вина, което го измъчваше по отношение на нея. Въпреки това даровете му бяха толкова разкошни, че я плашеха. Най-скъпо й беше пианото.

Първата й работа беше да отиде в най-близкия музикален магазин, за да купи нотите на всички пиеси, които беше разучавала в училището за млади дами. Върна се в палацото, развълнувана като дете. Инструментът беше съвършен и тя се надяваше звуците му да придадат на свиренето й прелестта и силата, за които винаги беше копняла.

Упражнява се упорито цял час, но пиесата все още звучеше както някога, когато я беше свирила за последен път. Технически съвършено, но нищо повече. Прехапала устни, Сара се взираше в нотите и повтаряше пиесата отново и отново, търсейки онази изразителност, която винаги й беше липсвала.

Когато най-сетне вдигна очи, забеляза, че в помещението цари полумрак и скоро ще се стъмни съвсем. Нотното писмо пред очите й се разми в сиво. Припомни си, че е пропуснала обяда, й усети присвиване в стомаха. Стана, разкърши скованите си крайници и реши да се отбие в кухнята и да си вземе нещо за ядене, за да дочака достойно вечерята. Излезе в портеджото и хладният вятър моментално се зарови в косата й и развя леките поли. Щяха да минат още поне шест часа, докато приливът стигне най-високата си точка и прочисти каналите, затова бризът носеше добре познатата миризма на гнило.

Когато стигна до стълбата, тя установи, че вратата към спалнята на Себастиян е полуотворена. Лампите хвърляха топла светлина навън и огряваха мраморния под. Макар да беше негова метреса вече от седмица, тя още не беше виждала спалнята му и любопитството я помами нататък. Когато наближи вратата, чу отвътре гласове и се вцепени. Себастиян не беше сам.

— Тази работа започна да ми досажда. — Това беше гласът на Себастиян. — Среднощните срещи в дискретни казина са били популярни преди сто години, но даже с маска и в цивилизована атмосфера не виждам никаква привлекателност в тях.

— Ако всичко продължи така добре, сър, скоро ще приключим — отговори успокоително Джани.

— Надявам се. Сигурен ли сте, че никой не е проследил гондолата ми на връщане от празненството? — В гласа на Себастиян звучеше дълбока тревога.

— Абсолютно сигурен. Държах се на солидно разстояние. Вие видяхте ли някого, сър?

— Не — гласеше резкият отговор. — Откакто онези крадци се опитаха да ме проследят с гребна лодка, не съм виждал никого.

Джани издаде някакъв нищо незначещ звук. Разговорът продължи съвсем тихо. След минута Сара чу стъпки, които се приближаваха към вратата. Обзета от паника, тя не намери място да се скрие, затова остана неподвижна и се опита да изглежда овладяна. Вратата се отвори, на прага застана Джани. Като я видя, момъкът се стресна, но не каза нищо. Ала реакцията му беше достатъчна да накара Себастиян да излезе в портеджото.

Сара се изчерви и отчаяно си пожела да стане невидима. Ала не беше в състояние да избяга от мрачния му поглед.

— Влезте — покани я той и в гласа му прозвуча недвусмислена заплаха.

Цялата изчервена от срам, тя сведе глава и се подчини.

— Съжалявам — изрече с пресекващ глас, когато Себастиян затвори вратата. — На излизане от салона си видях, че тук свети, а вратата е отворена… Никога не бях виждала спалнята ви и бях любопитна да… — Тя замлъкна уплашено. Думите й бяха прозвучали глупаво и детински.

— Откога подслушвате? — попита Себастиян с мрачна физиономия.

— Чух как се оплакахте от казината, а после попитахте дали някой е преследвал гондолата ви — отговори честно Сара. Чувстваше се като ученичка, изповядваща глупава беля.

— Това ли беше всичко? — попита той все така мрачно.

— Да, това беше всичко.

Той я погледна втренчено, после кимна, сякаш бе решил да й вярва.

— Все пак получихте, каквото искахте. Е, какво ще кажете за стаята ми?

Сара се огледа и разочаровано установи, че спалнята му по нищо не се отличава от стаята, в която я бяха завели след идването й в палацото. Само дето беше грижливо почистена.

— Смятам, че тази стая се нуждае от спешен ремонт като другите — отговори честно тя.

Себастиян поклати глава.

— Важното е, че изпълнява целта си. — Седна на един от двата стола в ъгъла и призна тихо: — Оставих вратата отворена, защото исках да чувам свиренето ви.

Сара прехапа устни и седна на другия стол.

— Не съм особено добра.

— Глупости — възрази рязко Себастиян, но не беше особено убедителен. — Хареса ми. — Последните думи звучаха малко по-достоверно.

— Благодаря — прошепна Сара и сведе поглед към ръцете си. — Обичам пианото. Инструментът, който ми подарихте, е прекрасен във всяко отношение. Но е прекалено скъп за мен.

— Не, разбира се — възрази почти сърдито Себастиян и пренебрегна вплетения в думите й въпрос защо харчи толкова пари за нея. Той самият не знаеше защо. — Къде сте се научили да свирите на пиано? — попита любопитно. Тя бе признала, че е дете на бедни родители — нещо, което отдавна му беше ясно. Не само заради неволните грешки или заради необичайните дупки в знанията й. Първоначалната й горда упоритост също му бе показала откъде идва. Да не говорим за белезите по лицето й, които вероятно се дължаха на заболяване от шарка. Иначе кожата й беше безупречна. Нито една жена от средната и висшата класа нямаше белези от шарка, особено толкова млада като Сара.

— В училището за млади дами — отговори тихо тя.

Споменаването на това заведение му навя спомени за собственото му училище. В последно време често мислеше за детските си години. Ала вместо да прогони спомена, както постъпваше обикновено, той се облегна назад и започна да разказва:

— Трябва да призная, че никога не съм обичал особено училището. Баща ми много искал да стане кавалерийски офицер, но за съжаление бил първороден син. Затова държеше ботушите му винаги да са съвършено излъскани. Според него отглеждането в интернат е задължително, за да възпитава у момчетата характери, достойни за британската висша класа. Затова ме отдели от къщи веднага щом стана възможно. Когато навърших седем години, ме измъкна от уютната детска стая и ме прати във варварското царство на училището за момчета.

Сара рязко вдигна глава.

— Много рано сте се отделили от къщи… но се надявам, че не е било чак толкова лошо.

Себастиян се усмихна сухо.

— Покажете ми едно момче, което е ходило с радост на училище, и аз ще ви покажа мързеливец или побойник. През първите три месеца правех какви ли не глупости с надеждата да ме върнат вкъщи. Ала директорът нямаше намерение да се откаже от високата такса, която плащаше баща ми, и от още по-високата чест да има ученик като мен. Така си завоювах славата на умен и хитър хлапак. — Размърда се нервно и продължи: — Това беше щастливо, макар и съвсем случайно стечение на обстоятелствата. Аз бях дребно, болнаво момче, а който не беше достатъчно силен да стане побойник, трябваше да бъде поне умен и хитър.

— Там ли се запознахте с мистър Дьо Линт? — попита тихо Сара и го погледна с тъмни, сериозни очи. — Затова ли мислите толкова често за училището?

Себастиян се засмя горчиво.

— Моята малка гълъбица има невероятно остър ум…

Сара смръщи чело.

— Какъв беше тогава? Силен или умен? — Разтърси глава и продължи: — Не, оставете ме да отгатна. Никога не е бил от типа мъже, които разчитат само на силата. Той е рафиниран. Ще кажа, че е бил умен… и жесток.

— Започвам да вярвам, че можете да разкажете историята ми по-добре от мен — промърмори измъчено Себастиян. Сара се изчерви като рак и той побърза да добави: — Казах го като комплимент, не като критика. Права сте. Той беше умен, истински умен и много по-съобразителен от мен. Въпреки че беше жесток, всички го обичаха и се домогваха до приятелството му. — Като видя скептичния й поглед, той поклати глава. — Знам, че вие сте твърде проницателна и не бихте позволили на такъв тип да ви завърти главата, но аз не бях. Години наред го смятах за чудесен човек и добър приятел. Сега, след толкова време, виждам ясно, че се е сприятелил с мен само заради влиятелния ми баща. С изключение на очарованието си, той нямаше почти нищо. Но за разлика от повечето ученици Дьо Линт обичаше Итън. Там винаги беше в центъра на вниманието. Аз не обичах училището си, дори с приятел като Дьо Линт. И днес не си го спомням с добри чувства.

Сара кимна, ала отмести поглед и той разбра, че ще последва възражение.

— Разбирам чувствата ви, но не мисля, че всеки, който е ходил с удоволствие на училище, заслужава подигравките ви. Аз във всеки случай бях много щастлива, докато посещавах училището за млади дами.

— Защо, за бога? — попита той, искрено изненадан.

— Отначало момичетата мислеха, че съм нечия обедняла роднина, но от същата обществена прослойка като тях. Толерираха ме, някои дори ме харесваха. Всички идваха от добри семейства и вече бяха научили цял куп полезни, цивилизовани неща. Свиреха на различни инструменти, четяха френски книги, рецитираха стихове, бяха учили математика, география, произношение… Аз нямах тяхното възпитание, но въпреки това ми позволиха да уча с тях. В началото ми беше много трудно. Всички си мислеха, че съм глупава, но учителите бяха получили указания да не ме изпитват пред класа. Освен това бях по-възрастна от повечето момичета. Започнах да уча чак на осемнайсет години, докато другите бяха дошли в училището на дванадесет или на четиринадесет. Обикновено завършваха след шест години обучение. Все още растях и никой не забеляза, че съм по-голяма. Случиха се и някои лоши неща, но аз не се притеснявах. Бях точно там, където исках да съм, и знаех, че в живота има много по-страшни неща.

— Наистина ли не сте имали зли съученички? — попита невярващо Себастиян.

— О, разбира се, че имах — усмихна се Сара. — Точно по тази причина трябваше да напусна училището още след четвъртата година, макар че исках да остана докрай. Но момичетата поне не се бият с юмруци, а и винаги имахме достатъчно за ядене. През по-голямата част от живота ми не е било така. Най-важното обаче беше, че имах възможност да уча, да се образовам.

За първи път в живота си Себастиян осъзна, че омразата му към училището се дължи до голяма степен на идиличния, щастлив живот, който беше водил дотогава. Вярно, баща му беше винаги студен и сдържан, но майка му го обсипваше с любов и му даваше пълна свобода. Тъкмо тази нейна безгранична любов беше направила първите години в училището толкова трудни. Внезапно си спомни всички добри момчета, които предпочитаха училището с всичките му малки жестокости пред изолирания живот в детската стая, в компанията единствено на гувернантката и слугите. Спомни си за първокласника Албърт Лоу, който се разплака неудържимо, когато трябваше да си отиде вкъщи за Коледа, а когато се върна след празниците в Итън, гърбът му беше целият нашарен от камшик.

Себастиян си представи живо облекчението и радостта на плахата, ощетена от живота Сара, когато е установила, че най-строгото наказание за ученичка е удар с тънка пръчка по дланите.

Искаше му се да я разпита по-подробно за живота й в училището за млади дами. Същото желание го обземаше почти всеки ден, откакто тя живееше с него в палацо Контарини. Ала знаеше, че тя веднага ще се затвори в себе си и пак ще го погледне като подгонена от ловец сърничка. Дори сега, когато по своя воля му говореше за учението си, беше предпазлива и внимателна, сякаш очакваше укори или високомерно снизхождение. Но след като тя беше заговорила по темата, реши, че има смисъл да зададе още някой и друг въпрос.

— Как всъщност се озовахте в това училище? — осведоми се той. Това го доближаваше до въпроса, който искаше да й зададе, без да се опасява, че ще я стресне. Сара го погледна втренчено, после кимна леко, сякаш се бе уверила в нещо, което той не беше способен да назове по име.

— Най-добрата ми приятелка от детските дни се омъжи за много богат човек. В продължение на две години бях нейна камериерка и компаньонка, обаче исках да стана самостоятелна и не просто да вземам, каквото ми даваше от приятелство.

— Това е разбираемо — отговори Себастиян. Беше си спомнил, че някога и той имаше подобни желания, когато мислеше за наследството си. Но това беше преди караниците с баща му да го ожесточат и да го превърнат в безделник.

— Единственият начин да си намеря добра работа и да не свърша като слугиня в кухнята беше да се образовам — продължи по-уверено Сара. — Можех да чета и да пиша, защото като дете посещавах училището за бедни в квартала, освен това се бях научила да говоря прилично. — На лицето й изгря усмивка. — Да говоря като изискана дамичка, както ме укоряваха някои от старите ми приятели. Тогава помолих приятелката си да ми направи една последна услуга и да ми плати таксата в училището за млади дами. Тя се съгласи. Някои неща от живота ми не можеха да се скрият, поне от директорката и учителките, затова минаха месеци, докато намеря училище, в което се съгласиха да ме приемат.

В гласа й звънна меланхолия.

— В началото бях много назад от другите ученички. Ала се хванах здраво за работа и на третата година вече бях най-добра по математика, география и литература. Научих се дори да танцувам и да свиря на пиано, но по френски, рисуване и история на музиката все още имах големи празноти. Тогава започнаха слуховете. Дотогава не осъзнавах, че ще ме толерират само докато си стоя послушно на мястото. А това не беше мястото на най-добра ученичка, не и при моя произход, който автоматично ме правеше много по-лоша от съученичките ми. Най-злите между тях твърдяха, че съм изхвърлено копеле на някой богаташ. Когато слухът стигна и до родителите, се случи неизбежното. Възмутените майки се оплакаха пред директорката и тя направи, каквото трябваше — отпрати ме.

Докато произнасяше последните изречения, Сара се взираше право напред и тонът й беше лишен от всякакви емоции. Сякаш изобщо не говореше за себе си. Ала бе извадила кърпичката от ръкава си и пръстите й мачкаха фината дантела.

— Бях твърде наранена, за да се върна при Маги, затова пуснах обява във вестника: млада, способна да издържа на голямо напрежение жена си търси място като компаньонка. Истинско чудо е, че лейди Мерил е прочела първа обявата ми и веднага е отговорила. Едва след като ме назначи, писах на Маги, че съм напуснала училището, помамена от перспективата да пътувам по света. Вече бях продала всичките си книги и повечето подаръци от Маги, за да преживявам. Когато пристигна писмото на лейди Мерил, имах само три книги. С парите от продажбата им щях да изкарам още една седмица, не повече. — Тя разтърси глава, сякаш искаше да се отърси от спомена. — Вероятно ви е ясно как е протекъл животът ми по-нататък.

— Да, представям си. — Себастиян страдаше с нея, искаше да излекува старите й рани, но не знаеше как.

Част от него копнееше да я притисне до гърдите си, да я окуражи да изплаче цялата си мъка. Но подобно просто решение не отговаряше нито на неговия, нито на нейния характер. Друга част от него искаше да я люби да й вдъхне сила сдалото си. Но може би тя щеше да си помисли, че той иска да се възползва от ранимостта й и да й напомни за споразумението, което бяха сключили. Трета част от него искаше да я увери, че той няма да я изостави и когато всичко тук свърши, ще я вземе със себе си в Англия. В същото време му беше ясно, че е твърде възможно тя да не пожелае да тръгне с него, когато той осъществи отмъщението си. Но най-важното беше, че той искаше да й даде част от себе си, за да компенсира онова, което тя бе сторила за него, и да я утеши. Но какво би могъл да каже, за да не прозвучи тривиално и плитко в сравнение с преживяното от нея страдание?

Можеше да й даде само едно — името си.

— Мисля, че е крайно време да се представя — каза той, едва помислил докрай тази мисъл. — Себастиян Гримстор, граф Уортхем, на вашите услуги.