Лидия Джойс
Музиката на нощта (17)

16

— Какво? — извика смаяно Сара. Граф? При това известен — със сигурност беше чувала за него дори в далечния Денфърт. От самото начало знаеше, че той е джентълмен, но никога не беше помислила, че е от висшата аристокрация. Изглеждаше повече от смешно да бъде с мъж като него. Въпреки това…

— Гримстор — произнесе високо тя и изведнъж си спомни. — Първия път, когато… Искам да кажа, когато ме доведохте тук онази вечер, се нарекохте „Грим“. Значи не сте ме излъгали. — Странно, но това откритие я окуражи.

— Гримстор е фамилното ми име и името на графството, което е мое по рождение — обясни спокойно Себастиян. — Никой, освен мама, не ме е наричал на малко име. Баща ми, учителите ми и всички други ми казваха винаги Гримстор.

— Защо ми казахте част от истината, след като сте смятали, че съм метреса на мистър Дьо Линт? Ако бях онази, за която ме мислехте, би било по-умно да излъжете.

На лицето му падна сянка.

— Да, права сте. Трябваше да ви излъжа.

Сара замълча. Трябваше да осмисли чутото. Една част от нея, на която нямаше доверие, се радваше. Накрая изрече предпазливо:

— Трябва ли да… искате ли да ви наричам „милорд“? Така е редно, но като се имат предвид обстоятелствата.

Себастиян изпухтя сърдито и махна с ръка.

— В този случай приличието е най-малката ми грижа.

— Моето име е Сара Конъли — призна тя и като никога преди изпита срам за ирландската си фамилия.

— Хубаво име — промълви той.

Сара не усети ирония в думите му и се изчерви.

— Това е единственото, което получих от родителите си.

— Аз пък понякога си мисля, че съм получил от моите твърде много — отбеляза сухо той. — Венеция е за мен град на спомени. С мама идвахме тук всяка пролет. Придружаваше ни един от братовчедите й, който се занимаваше с исторически изследвания.

— А баща ви не е ли идвал с вас? — попита изненадано Сара и веднага се укори за нетактичността си.

— Не се страхувайте да ми задавате въпроси, Сара — отговори той и очите му потъмняха. — Баща ми беше на мнение, че мъж с неговото положение няма нужда от пътешествия. Ала мама обичаше да пътува. Понякога си мисля, че й харесваше да го дразни. — И я погледна очаквателно.

Сара разбра, че иска да й даде възможност да зададе въпрос. Колкото и да й беше неприятно да му поставя лични въпроси, се принуди да каже:

— Значи родителите ви не са се разбирали добре?

— Баща ми никога не прости на мама, че му роди само едно дете — отговори с готовност Себастиян. — Твърдеше, че дългът й изисквал да му роди наследник и още едно момче, за да замести наследника, ако с него се случи нещо. И понеже броят на копелетата му доказваше по впечатляващ начин, че причината не е у него, той се държеше… враждебно. След като стана ясно, че няма да имам братя и сестри, тя се стараеше да стои далече от него и често ме вземаше със себе си. Това продължи, докато почина.

— Какво се случи? — Сара се учуди на смелостта си.

Лицето на Себастиян помрачня още повече и Сара неволно протегна ръка да го помилва, но в последния момент се отдръпна. Той изобщо не забеляза жеста й.

— Когато станах на четиринадесет години, мама се разболя и след няколко месеца почина. Лекарите казаха, че имала тумор в яйчниците.

Сара усети колко много неизречени неща се криеха зад тези думи, но каза само:

— Разбирам.

— Не, не разбирате! — изсъска той във внезапен прилив на гняв. За момент зад лицето на мъжа се появи тъжното, объркано момче, каквото е бил тогава. — Защото не можете. Не знаете цялата история.

Сара прехапа устни, протегна предпазливо ръка и докосна рамото му. Той не се отдръпна и тя обясни тихо:

— Докато не ми обясните, няма да знам.

Той разтърси глава и заговори бавно.

— По това време бяхме в Англия, при баща ми. След като поставиха диагнозата, той отказа да я види. За него това беше последното доказателство, че е направил лош избор. Че мама не е била добра жена и в крайна сметка тялото я е издало… — Той замлъкна, загледа се някъде покрай нея и заскърца със зъби. Все още мразеше мъжа, който отдавна вече не беше между живите. — Посветих следващите четири години от живота си на задачата да го разочаровам и когато най-сетне почина от сърце, не изпитах тъга, а гняв, защото имах чувството, че е ограбил цяло десетилетие от живота ми, през което опитвах да осуетя всички планове, които е имал за мен.

— Не знам дали мога да ви помогна по някакъв начин, Себастиян, но ще кажа, че много съжалявам — пошепна с треперещ глас Сара, която страдаше с него.

Лицето му се отпусна, старата болка отстъпи място на нова мекота.

— Вашето минало сигурно е било много по-страшно от моето, но в сърцето ви все още има място за съчувствие. Вие сте един от най-добросърдечните хора, които съм срещал.

Тя се отдръпна и сведе глава.

— Не е вярно. Не съм добра. Никога не съм била.

— Осъждате себе си вместо другите — това е твърде рядко качество в нашия свят. — Себастиян събра вежди и изражението му стана заплашително. — Повечето от нас се защитават, като обвиняват всеки и всичко, ала вие живеете с увереността, че другите са добри, дори когато това означава, че лошата сте вие. Вярвате, че другите са прави дори когато това означава, че вие сте крива.

Сара поклати глава.

— Вие имате добро сърце, Сара. — Себастиян говореше бавно и уверено. — Голямо и добро сърце. И невероятно великодушие, макар че понякога е насочено не към когото трябва.

Сара знаеше по-добре от него. Знаеше какво става в сърцето й — и как да не знае? — и беше убедена, че у нея няма нищо, с което би могла да се гордее.

— Държа се така, защото не съм сигурна кое е правилно и кое — грешно. И защото ми липсва морална устойчивост. — Мис Стеблър й бе казвала тези думи десетки пъти и тя беше убедена в истинността им.

Ала Себастиян я изгледа със смръщено чело.

— През първата нощ, която прекарахме заедно, вие осъзнахте, че намеренията ми не са добри, и се опитахте да изтръгнете от мен истината. Пожелахте да научите какво ме подтиква да постъпвам така и рискувахте да ме ядосате и да разрушите магията, която търсехте при мен.

— Страхувах се от онова, което може би сте замислили.

— Страхувахте се за внучката на вашата работодателка, макар да знам от разказите ви, че тя дори не ви харесва — поправи я Себастиян.

Сара отново се изчерви.

— Как мислите, какво ще правя с нея?

Сара се поколеба. Не смееше да облече в думи най-лошите си опасения.

— Страх ме е, че сте казали на Джани да я прелъсти. Или може би да избяга с нея. Не знам какво ви е сторил мистър Дьо Линт, но това е единственото, което мога да си представя за момиче като лейди Ана. Вие вероятно познавате мистър Дьо Линт много по-отдавна и много по-добре от мен, но аз не вярвам, че той ще се засегне дълбоко, ако сторите нещо на племенницата му. Освен това момичето е напълно невинно.

— Джани няма да прелъсти лейди Ана — изрече натъртено Себастиян. — Тя не е цел. Тя е само средство към целта.

— Това ме радва — отговори тихо Сара и беше напълно искрена.

— Искате ли утре да ме придружите на бал с маски? — попита рязко Себастиян.

От изненада Сара загуби ума и дума.

— Вероятно разбирате, че когато съм извън къщи, не прекарвам цялото си време на върха на кулата — рече сухо Себастиян.

— С удоволствие бих дошла, но се страхувам, че ще се срещна с лейди Мерил — отговори след кратък размисъл тя.

— Това е разбираемо — усмихна се той. — Но аз ще се погрижа да не се случи. Това успокоява ли ви?

— Да, но… Защо изобщо ви е грижа за мен? — Въпросът я измъчваше, откакто той й бе предложил да му стане метреса, ала едва сега успя да го облече в думи.

Себастиян я погледна втренчено. Сияещото зелено на очите му бе засенчено от тревога.

— И защо не? Не смятате ли, че съм ви длъжник?

Лицето на Сара пламна.

— Не искам съжалението ви, сър, не искам и да проявявате щедрост, която се основава на чувство за вина или някакво задължение.

Мускулите на брадичката му се опънаха.

— Аз не съм от хората, които са способни на съчувствие, нито имам достатъчно съвест. Просто искам да се радвате на престоя си във Венеция. Освен това знам, че не бихте приели нещо, ако смятате, че не сте го заслужили.

— Не съм заслужила нищо от това, което ми давате. — Думите бяха произнесени съвсем тихо, но с дълбока убеденост.

— Позволете да ви уверя, че се лъжете. Вие сама не знаете колко се лъжете. — Той сложи ръка на рамото й и леко я разтърси. — Вие сте жена с невероятна чувствителност и неизмерима доброта. Вече съм убеден в това. Повярвайте ми.

По изключение Сара не се възпротиви на комплимента. В стаята се възцари утешително, другарско мълчание. Двамата се вслушваха във вятъра, който шеташе в портеджото, и в тихата мелодия, която долиташе от далечината.

 

 

Вторият им бал с маски беше опияняващ успех. Сара се чувстваше като царица. Костюмът й, подарък от Себастиян, беше прекрасен. Наслаждаваше се на танците и на необичайната вечеря. Бяха приели ролята на сеньор Гуера като един вид игра, макар че тази игра имаше сериозен подтекст. Себастиян се държеше съвсем естествено в интернационалната компания, докато тя танцуваше и се смееше в ръцете му — мистериозна жена, даваща своя принос за тайната, която го заобикаляше.

Останаха на бала до ранните утринни часове. Когато Себастиян повика гондолата си, Сара падна на възглавниците под навеса и веднага заспа. Той нареди на гондолиера да не кара право към палацо Контарини, а да направи кратка обиколка на града. Сега седеше и се взираше навън през полуотворената завеса. Водата на лагуната блестеше, над нея бродеха безцветните светлини на ранната утрин, подчертаваха петната от морска трева, които се издигаха от тинестата морска почва към повърхността на водата и падаха върху пъстрите, много далечни платна на група рибарски лодки. Зад тесния скален нос се простираше Адриатическо море, а още по-назад беше тъмният горист бряг на Далматия, където нововъзникващи национални държави се бореха за правата си, все още хванати като в клещи между потъналия свят на древна Византия и изчезващата сила на Османската империя.

Главата на Сара лежеше на рамото му, тялото й беше доверчиво сгушено в неговото. Тя бе свалила маската и лицето й беше съвсем близо до неговото. Себастиян я наблюдаваше трезво, докато тя спеше и не го хипнотизираше със силата на очите си, нито го омагьосваше с искрящата си енергия. През дългата нощ голямата част от грима й бе изчезнала — остатъкът беше размазан, образуваше тъмни линии около очите и червени петна по устата.

Белезите от едра шарка все още личаха, но Себастиян с учудване установи, че след като се бе настанила в къщата му, това вече не го смущаваше. По-точно, изобщо не забелязваше белезите. Без пудрата по бузите й личеше фина мрежа, достатъчно плитка, за да не се усеща, и достатъчно дълбока, за да причинява мъка и болка на жена с чувствителността на Сара. Да, тя беше чувствителна, не суетна. Тя беше жена, която чувстваше всичко дълбоко и интензивно. Не беше нито ирационална, нито истерична, просто беше дълбока.

Миглите й бяха гъсти и за жена с нейния цвят на кожата много тъмни, дори без туш, също като веждите, които бяха красиво извити и силно изразителни. Носът й беше доста дълъг, но уравновесяваше високите скули и малката, остра брадичка с дупчица в средата.

Като цяло красиво лице, но не толкова забележително, че да го отличи между сто други жени като нея. Въпреки това не си спомняше нито една друга жена, която да е държал два часа в обятията си. Не си спомняше и да е изпитвал тази странна смесица от нежност и възбуда, закрилнически инстинкт и задоволство.

Това бяха бегли чувства и той го знаеше много добре. Скоро планът му щеше да даде плодове и той щеше да напусне Венеция, да остави спомените зад гърба си. За първи път се замисли сериозно как ще реагира Сара, когато всичко излезе наяве. В главата му изникнаха ужасяващи картини и той разтърси глава. Нямаше смисъл да прави предположения, а и в крайна сметка нямаше значение.

Небето вече беше огненочервено и бледият ръб на слънцето се издигна над тъмносиния хоризонт. Той сведе глава към Сара, вдъхна аромата на косите й и я целуна по челото.

Миглите й затрепкаха и очите се отвориха.

— Пристигнахме ли? — попита сънено тя.

— Погледнете — отговори тихо той. — Искам да видите изгрева на слънцето.

Та се завъртя в прегръдката му и вдигна глава, за да вижда по-добре.

— Прекрасно!

Както бе очаквал Себастиян, Сара не попита защо бяха направили тази обиколка, вместо да се приберат вкъщи. Тя го прие, каквото беше — подарък от него, късче красота, което вече никой не можеше да й отнеме. Себастиян предположи, че тя знае колко малко време им остава и колко незначителен би бил всеки материален подарък, когато той си замине и тя трябва да върви по пътя си сама. Но това тук беше материал за спомени и той знаеше, че и двамата никога няма да го забравят.

Небето искреше от цветове, когато слънцето започна бавното си изкачване. Червеното прогони мрака на нощта, запали високите перести облаци, после бавно избледня до синевата на деня. Когато цялото слънце се подаде над водата, Сара въздъхна блажено.

— Знам, че го повтарям твърде често, но ще кажа пак: благодаря ви. — Върна се в предишната си поза и затвори очи.

Себастиян я Целуна По челото и вкуси сол.

— За вас правя всичко с радост, Сара.

Обърна се и заповяда на гондолиера да кара към палацо Контарини.

Когато гондолата обърна гръб на слънцето, увиснало на небето като новоизсечена монета, в ума на Себастиян изникна стара поговорка, която го изпълни като предчувствие.

„Червено небе в ранна сутрин — моряко, очаквай буря.“

И преди да е успял да го предотврати, той се запита дали това беше спокойствието пред буря.