Лидия Джойс
Музиката на нощта (5)

4

Себастиян стоеше до прозореца в казино Джало — дискретен набор от стаи, които бяха служили като място за почтени, макар и незаконни частни срещи, преди падането на републиката да сложи край на традициите на казината, както и на много други венециански обичаи.

Беше истински късмет, че лейди Ана се бе изкачила на кулата, придружена само от приятелките си и метресата на Дьо Линт, и това му бе дало възможност да й предаде писмото. Първоначалното му намерение беше само да наблюдава дамите от камбанарията и да прецени дали ще настъпи подходящ момент за предаването. След всичко, което бе видял сам и което му бе съобщил Джани, можеше да бъде доволен от резултата. Единственият неприятен детайл беше, че мислите му постоянно се връщаха към дребната, безцветна фигурка със старомодна шапка, която бе обърнала лице към червената тухлена стена.

На вратата на салона се почука и Себастиян бе изтръгнат от мрачните размишления. Той разтърси глава и хвърли поглед към часовника си. Девет часът, абсолютно точно. Какъвто и да беше, Дьо Линт беше винаги точен. Себастиян щракна часовника и го пусна обратно в джоба на жилетката. Провери в огледалото дали маската покрива добре лицето му и дали меката шапка покрива косата му. Дьо Линт го познаваше с широките модни бакенбарди и гладко избръснатата брадичка беше също така ефикасен маскарад като голямата маска.

— Заповядайте — извика той на италиански. Двете крила на вратата се отвориха, появи се испанският иконом — Къде ли го бе намерил Джани? — следван от Дьо Линт, както винаги безупречно облечен и красив.

— Сеньор Дьо Линт — възвести икономът, направи дълбок поклон и се оттегли дискретно.

Днес му беше по-лесно да се изправи пред мъжа, който бе нападнал Адела и едва не я бе убил. Пристъпът на ярост, за който се беше подготвил, не настъпи. Все още изпитваше дълбок гняв, но не и желание да се хвърли върху негодника и да го удуши. Спасение ли беше това, или само още една слабост, още една непоследователност? Защо не можеше да мрази Дьо Линт с еднаква сила във всяка секунда?

— Уважаеми сеньор — заговори Себастиян на италиански с акцента на сеньор Гуера. — Радвам се, че можахте да дойдете.

— За нищо на света не бих го пропуснал — отговори небрежно Дьо Линт и се настани удобно на предложения стол. Усмихна се и като видя здравия розов цвят на лицето му под газовата светлина, Себастиян усети как стомахът му се преобърна.

— Едно питие? — предложи той и наля в чашата си солидна порция ром. Имаше нужда да се подкрепи.

Дьо Линт отклони поканата. Себастиян отпи голяма глътка и седна на стола срещу госта си.

— Иначе не се занимавам с… този вид срещи, сеньор, но искам да съм сигурен, че всичко ще мине според вашите желания — изрече той, като вложи в гласа си нервно напрежение, надявайки се то да скрие всички други чувства. — Много държа приятелите на мистър Мансфийлд да говорят добре за мен.

Дьо Линт избухна в тих смях.

— Защото всички от приятелския кръг са с различни наклонности, нали? Е, добре. Както искате. Стига момичето да е тук.

— О, тук е. — Себастиян повиши глас, за да го чуят зад затворената врата. — Доменика! Доменика!

Когато проститутката влезе в стаята, Себастиян проследи внимателно реакцията на врага си. Знаеше от достоверен източник, че момичето е на двайсет години и майка на две деца, но изглежда като дванайсетгодишно. С големите меки очи и красиво закръгленото лице беше наистина красива, невинна и болезнено млада.

Като видя момичето, Дьо Линт се изправи като свещ и очите му засияха.

— Здравей, Доменика. — Гласът му прозвуча меко, сякаш тя беше малко животинче, което не искаше да уплаши.

Доменика играеше ролята си много добре. Погледна непознатия си големите си очи на сърна и се направи на несигурна.

— Иди при него — окуражи я Себастиян и преглътна горчилката в гърлото си. Макар да знаеше, че това е само театър, се почувства омърсен. Жената-дете се запъти бавно към Дьо Линт. Той я привлече в скута си и я залюля като любящ баща. Когато тя се закиска, Себастиян се потърси отвратено.

— Много е мила — пошепна възхитено Дьо Линт.

— Тогава ще ви оставя сами. — Себастиян стана по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— А заплащането? — Дьо Линт вдигна изненадано едната си вежда.

— Щом свършите, майка й ще дойде да я вземе. Аз ще дойда утре сутринта, в случай че още сте тук. Желая ви приятна вечер, сеньор. — Себастиян излезе с тежки стъпки от помещението, затвори вратата зад гърба си и се облегна задъхан на стената.

По дяволите, какви ги вършеше?

Ала после си припомни Адела и всичко, което беше изстрадала. Отблъсна се от стената и прекоси коридора с твърда крачка. Беше направил само онова, което трябваше, макар да знаеше, че никога не би могъл да заличи собствените си грехове. Твърде жалка компенсация.

Когато скочи в лодката си и загреба по канала, в главата му беше не споменът за Адела, а образът на малката жена в черно, която го гледаше укорно. Надяваше се, че тази нощ ще сложи край на обсебеността си от нея.

 

 

Когато Сара се запъти към стаята си, големият салон беше тъмен и пуст. Мистър Дьо Линт бе изчезнал веднага след вечерята и още не се беше върнал. Мис Харкет прати момичетата по леглата още преди няколко часа, а лейди Мерил, която винаги твърдеше, че старите дами се нуждаят от малко сън, също се оттегли доста рано. Разбира се, помоли Сара да й почете половин час от любимата й книга — издадените посмъртно стихове на Байрон, — докато камериерката Макчарити я подготвяше за сън. Най-сетне се разположи удобно в леглото си, момичето угаси светлините и Сара бе освободена от задълженията си до следващата сутрин.

Главата й беше пълна със спомени за случилото се през деня. Обещанието на мавъра да се видят тази вечер се смесваше със странните случки от следобеда, които все още не намираха обяснение. Ръцете й трепереха толкова силно, че успя да отключи едва при втория опит.

Това е само нервно изтощение, опита се да си внуши тя, то ме прави толкова уморена и напрегната. Ала знаеше, че това е само отчасти вярно. Искаше да избяга от случилото се следобед — от писмото, за което не бе казала на лейди Мерил, от неизречените подозрения и от нарастващото предчувствие, че ще се случи нещо ужасно, за което само тя ще бъде виновна: Обещанието, дадено от мавъра миналата вечер, й изглеждаше като щастлив изход, в което нямаше смисъл, защото тъкмо той беше причината за страха и объркването й.

Най-сетне ключът влезе в ключалката и вратата се отвори. Сърцето й се качи в гърлото. Отиде бързо до леглото и вдигна свещта.

Покривката беше недокосната. Никаква нова рокля, никакво писмо, нищо. Нищичко.

Обзета от отчаяние, Сара се отпусна върху стария матрак. Каквото и да е искал от нея мавърът, вероятно го е получил и тя вече не играеше роля в плана му.

— Това е чудесно — изрече високо тя. Той й създаваше само проблеми и една втора покана не обещаваше нищо добро. Би трябвало да се радва, че го е видяла за последен път и няма отново да преживее маскарада му.

Ала още докато изброяваше тези разумни причини, пред вътрешния й взор изникна представата за бъдещето: празен, безцветен живот като икономка на безкрайна редица дами, докато остарее и стане негодна за работа и я пратят обратно в бедняшкия квартал, където се бе родила.

Сара затвори очи пред мрачните мисли и остави свещта на нощното шкафче. Свещникът се удари в купчинката книги и тя трябваше да ги подреди наново, френска библия, английска граматика и учебник по география от училището за девойки. Разбира се, и най-новите й придобивки — пътеводителят на Венеция, за който беше пестила дълго, и двете списания, предоставени й от лейди Ана и сестрите Мортън. Купчинка мечти и разочарования. След шестнадесет години в Рокери, които нямаше да понесе без приятелството с Маги и странното й семейство, се беше надявала да намери цел в живота си, някакво спасение. Всеки от семейството на Маги правеше нещо полезно. Самата Маги се омъжи и започна упорито да работи над произношението си. В момента се грижеше за малката си сестра и сина й. Хари стана директор на училище. А Франки никога не се беше усъмнил, че мястото му е на улицата, където се беше родил.

Какво ще стане с нея? Въпросът я мъчеше от години, макар че в онези ужасни дни, когато мечтаеше само за малко храна и сухо място за спане, не си го признаваше.

Тя не беше ничия сестра, ничия майка, ничия жена — още тогава не се виждаше в тази конвенционална, простичка роля. След като се омъжи, Маги я увери, че в продължение на четири години ще плаща таксите й за училището за девойки. Тогава Сара повярва, че е желала единствено признание. Ала когато приключи с образованието си, осъзна, че се е лъгала. Искаше не само да я уважават, искаше да я слушат. Искаше място на този свят, където да я приемат и без онези обществени връзки, които желаеха за себе си повечето жени. Знаеше, че никога няма да бъде красива, но копнееше да бъде част от нещо красиво.

Затова прогони всичко, което й напомняше за грозотата на живота в бедняшкия квартал, и се опита да забрави усещането за празнота, срещу което се беше борила толкова дълго. Именно това я накара да очаква с огромна надежда пътуването до Венеция. Именно затова толкова силно желаеше мавърът да изпълни обещанието си.

Тя разтърси глава, за да се овладее, въздъхна и посегна слепешком към едно от списанията. В този миг я стресна тих, пърхащ шум. Малък лист хартия полетя и падна с лек шум на пода.

Ето го писмото. Написано на скромна хартия, с капка восък отгоре. Сара отвори печата с треперещи ръце. По плота на шкафчето се изтърколи нещо кръгло и гладко. Тя протегна ръка и го улови, преди да падне на пода.

Перла. Сара веднага я провери със зъби, както беше научила в Рокери. Истинска перла. Нов подарък след вчерашната рокля — нямаше друго обяснение. Но защо мавърът бе решил да й изпрати нещо толкова екстравагантно?

Тя разгъна листа й позна почерка от предишната вечер.

Кампо Манин. Колкото може по-скоро.

Себастиян остави лодката си да се плъзне малко след водната стълба. Гондолиерското яке се опъна над раменете му, докато с умело забиване на дългия прът спря своето „сандоло“. Много обичаше да управлява лодката сам — тя беше по-къса от гондолата, с открита пейка, без черния покрив над местата за пасажери.

Пред него се намираше голям сив площад, съвсем пуст под светлината на газовите фенери. Но не. Под бялата светлина на един фенер стоеше крехка фигура загърната в тъмна наметка, и в краката й се триеше улична котка. Той беше убеден, че се е приближил безшумно, но призрачното явление извърна глава към него. Под тъмната качулка блеснаха скъпоценни камъни.

Не е тя, беше първата му мисъл, която му отне дъха и изпълни главата му с внезапно, странно облекчение. Игричката от днес следобед беше дръзка, а подаръкът твърде жалък или прекалено щедър, за да я изкуши. Вероятно глупачката беше признала всичко на Дьо Линт и беше изпратила друга жена, за да заложи капан на негодника и да унищожи с един удар великолепния му план и няколкото месеца труд.

Ала тъкмо когато размишленията му добиха форма, фигурата се отдели от котката и се запъти към него. Прибързаните заключения се изпариха в миг. Макар че я бе видял само веднъж, той разпозна гордата стойка на главата и грациозното поклащане на хълбоците под наметката, твърде тясна, за да крие под себе си кринолин. През нощта беше съвсем различна от страхливата твар, която бе срещнал на кулата — и много по-реална. Тялото му веднага я позна — позна я инстинктивно и реагира на близостта й. Слабините му се напрегнаха и в сърцето му пропълзя радостно очакване.

Още докато Себастиян се чудеше на незабавната реакция на тялото си, тя стигна до водната стълба. Без да каже дума и без да се поколебае нито за секунда, слезе в лодката, обгърната от лека мъгла.

Тя му вярваше. Прозрението го улучи като удар, прогони горещината на сексуалната възбуда. Доверието личеше по безгрижните крачки и непринуденото държание, по лекотата, с която му обърна гръб, за да седне на пейката. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не се откаже.

Първоначалното му намерение наистина беше да завоюва доверието й. Ала се беше настроил за сблъсък с добре въоръжен партньор. Искаше да я победи в богата на трикове и коварство битка на воля, дързост и физика. Не беше подготвен за капитулация — капитулация пред лодкаря на мистериозен чужденец със странни интереси, след всичко, което знаеше. Ала тя не беше слаба жена и това го объркваше още повече.

Опита се да съживи чувствата, които му бяха помогнали да се самопровъзгласи за ангел на отмъщението — жажда за разплата, свещен гняв… Ала крехката грация, с която тя се настани на тапицираната пейка, прогони всяка мисъл за отмъщение.

Той стисна зъби и заби пръта в дъното на канала. Завъртя го и лодката се насочи плавно към средата на течението.

— Сега ще ме отведете при него, предполагам? — Най-сетне тя проговори. Сякаш потеглянето беше сигнал. Той я огледа отгоре до долу. Гласът й бе прозвучал съвсем спокойно, сякаш говореше за времето, а абсолютно безупречното произношение издаде абсолютно небезупречния й произход.

Как бе съумяло това същество да се издигне до сегашната си позиция? И коя беше тя в действителност?

— Си — отговори Себастиян.

Като чу гласа му, тя пое шумно въздух и обърна глава. Без да я изпуска от очи, той сведе леко глава, за да скрие по-добре чертите на лицето си под черната филцова шапка.

Тази лека промяна в позицията му доведе дотам, че светлината на окачения на кърмата фенер падна изцяло върху маскираното й лице. Големите очи в отворите, украсени с фалшиви скъпоценни камъни, буквално поглъщаха светлината и бяха тъмни като нощта, дълбоки като греха.

— Това сте вие — прошепна тя и в гласа й звънна обвинение, примесено с блаженство.

— Разбира се, че съм аз, скъпа — отговори с дълбок глас Себастиян, но сгреши тона. Не беше нужно да играе тази глупава роля.

Тя направи бързо движение с ръката, но той не можа да определи дали беше гневно или незаинтересовано.

— Каква игра играете всъщност? — Очите й станаха корави като стъкло и тя преметна крака през пейката, за да го погледне право в лицето.

Поне този въпрос не изискваше мелодраматично обяснение.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа… — Тя направи кратка пауза и погледът й отново омекна. — Мисля, че имате намерение да ме отвлечете.

Последва злокобна тишина, прекъсвана само от движенията на пръта, с който Себастиян механично придвижваше лодката между високите зидове от двете страни на тесния канал. Този проклет воал, тази дяволска маска… Как копнееше да я смъкне от лицето й, да вдигне високо фенера и да види какво се крие зад тях. Той беше човекът, който държеше всичко под контрол. Той беше майсторът на маскарада, не тази жена. Тя беше неговата жертва.

Ала не направи нищо подобно. Вместо това след малко прекъсна мълчанието с въпрос:

— Ако сте помислили, че ще ви отвлека, защо дойдохте?

— Защото никой никога не се е опитвал да ме отвлече. — Думите бяха прости, но раната под тях — ужасно болезнена.

Е, да, проститутка с белези от едра шарка нямаше кой знае какъв опит с добрите страни на любовта. Ала мисълта беше толкова далечна, сякаш не бе родена в неговата глава. Защото беше завладян от присъствието и магията й. Желанието му нарастваше с всяка минута.

Себастиян не знаеше дали да се поддаде на магията й или да я задуши. В този момент му беше все едно. Хвърли пръта в лодката и Сара подскочи от шума. За миг сведе поглед към пръта, после отново се върна на лицето му.

Себастиян направи няколко крачки към нея, първо приведен, после се отпусна на колене. Лодката се залюля. Най-сетне коленете й се допряха до бедрата му. Тя се хвана здраво за парапета, без да откъсва поглед от него. В очите й се четеше несигурност. Черната наметка се разтвори и разкри груба пътническа рокля, която по нищо не приличаше на разкошната карнавална маска, скриваща лицето й. Странно, но това му подейства силно възбуждащо.

Себастиян вдигна бавно ръка, за да й даде възможност да го спре, и свали качулката й. Разкри разпуснати червеникаворуси коси, които заблестяха под светлината на фенера като ореол на светица. Тя остана неподвижна, само малката бяла десница се вдигна, за да задържи воала пред лицето й. Без да губи време в спорове, той обхвана тила й и я привлече към себе си. Тя се поддаде, макар и тромаво, и не извърна глава, когато устата му потърси нейната.

И я намери. Устните й бяха сковани и за момент останаха студени. Ала много бързо в гърлото й се оформи животински звук и сковаността се разтопи. Устните й се отвориха, посрещнаха го с добре дошъл и тя се устреми жадно към него.

Когато се отделиха един от друг, тя не бе способна да каже дума, само го гледаше мълчаливо. Сянката на тялото му падна върху лицето й и направи погледа й неразгадаем. Себастиян се опита да остави у нея впечатлението за загадъчност и властност, макар че кръвта пулсираше лудо във вените му. Не беше възможно да е толкова развълнуван. Беше целувал стотици жени. Не беше възможно нейните устни да са други. Това ли беше искал? Възможно ли беше една болна част от него да се радва на бъдещите жестокости? Тази мисъл го накара да потрепери.

Най-сетне тя прекъсна мълчанието.

— Вие ме искате, но след като знаете коя съм, би трябвало също да знаете, че нямам какво да ви дам.

Тези прости думи не подхождаха на целувката, с която го беше дарила, нито на жадността, с която тялото й се притискаше към неговото.

— Вие сте омагьосваща жена. — Откъде ли се взе този глупав отговор?

Тя се отдръпна и извърна глава.

— Спестете си подигравките. — В гласа й звънна гняв.

— Не се подигравам. — Думите излязоха твърде бързо от устата му. Като че беше инатящ се ученик.

Тя не реагира. Само се върна на пейката и коленете й образуваха бариера, която разруши всяка интимност помежду им и им напомни къде се намират.

Лодката плаваше по канал, толкова тесен, че ако протегнеше ръце, Себастиян можеше да докосне сградите от двете страни. Нямаше тротоар, само бели стени, крито се издигаха от блещукащата като живак вода под бледата светлина на фенера.

Себастиян се надигна, посегна към пръта, сложи го на мястото му в ремъка и насочи лодката в средата на канала. Сара не смееше да го погледне в очите, а маската не му позволяваше да види какви чувства я вълнуваха.

— Ако сте толкова сигурна, че ви познавам, защо продължавате да носите тази маска? — попита Себастиян и гласът му прозвуча доста рязко. Беше трудно да прецени реакцията й, докато лицето й беше скрито и извърнато настрана, но видя как тя потръпна от въпроса.

— Нямам нищо против да знаете коя съм. Онова, което не искам да знаете, е друго. — Гласът й беше преизпълнен с емоции, но той не можеше да определи с какви. Лекото ударение беше нещо друго — щом не се притесняваше, че той знае коя е, значи се притесняваше от „другото“. Че беше жена, чиито очи затрогваха душата му и чието лице беше покрито от белези.

Наистина ли нямаше представа, че той отдавна знае как изглежда тя? Прозрението го слиса и събуди съчувствието му… макар че би трябвало да изпитва към тази жена всичко друго, само не и съчувствие.

— Наистина ли няма да свалите маската, за да мога да помилвам бузите ви, устните? — попита тихо той. — Няма ли да я свалите поне за да мога да ви целуна?

Въпреки мрака очите й намериха неговите.

— Не — отговори тихо тя. — Дори затова.

После отново му обърна гръб и мълча, докато стигнаха до целта. Последните й думи висяха във въздуха и не престанаха да го мъчат.

Отведе я в палацо Контарини, защото Дьо Линт все още беше в казино Джало, наето от него с единствената цел да отмъсти на врага си. Би трябвало да се чувства неловко, че я води в жилището си. Съзнаваше, че прави стратегическа грешка, но упорито си повтаряше, че тя не, е била част от първоначалния му план, а кратковременните му планове не са така добре изпипани като онези за Дьо Линт.

Въпреки това беше движен по-скоро от инат, отколкото от тревога. Какво толкова би могла да му причини? Тя беше просто една уличница. Какво от това, че ще разбере къде живее? Щом свърши с нея, ще я остави да печели хляба си по евтините улички и канали на Венеция.

Сара проследи с внимание как мавърът спря лодката в тесния канал пред внушителната фасада на палата. Оградата не се различаваше по нищо от другите западащи постройки, покрай които бяха минали.

— Пристигнахме ли?

— Да, мадам — отговори той с драматизъм, който не беше истински. Ала преди тя да реагира, той скочи на паважа и я остави сама, за да върже лодката за мраморната колонка. Сара се опита да пренебрегне люлеенето на лодката и водата, която се удряше от двете й страни, и се съсредоточи върху сградата, която се издигаше пред нея. Веднага разбра, че тясната ивица светлина от фенера я бе подвела — палатът беше много по-голям, отколкото й се стори първоначално.

Къщата, в която се бе настанила лейди Мерил, беше толкова грамадна, че освен стаите на прислугата на партера, вътре се побираха още седем апартамента, но тази сграда беше още по-голяма и ужасно отблъскваща. Тя беше пълна противоположност на всички златни помещения, които беше оставила зад гърба си. Белите каменни стени бяха ужасно мръсни и сякаш трепереха от студ. Черните порти бяха заключени и изглеждаха могъщи и недостъпни, точно над тях имаше някаква украса, почерняла от времето, и Сара моментално разбра, че изображението е на гигантски паяк, свит в каменната си мрежа. „Искаш ли да влезеш в моя салон?“ — казал паякът на мухата. Сара си спомни това детско стихотворение и се разтрепери.

За първи път, откакто беше сложила маската на лицето си, се почувства като старата Сара: дребна, слаба и незначителна. Мавърът следваше някакъв план — тя беше сигурна в това. Момиче като нея можеше да изчезне зад тези стени и да не се появи никога вече. Никой няма да узнае, никой няма да се поинтересува какво е станало с нея.

Беше готова да скочи, когато забеляза с ъгълчето на окото си движение, което я изтръгна от страхливите фантазии. Обърна се и неволно се усмихна. Мавърът бе слязъл по водната стълба и й подаваше ръка.

Сара се изправи предпазливо, уплашена от люлеенето на лодката. Посегна към ръката му, усети воала върху лицето си и си припомни, че тази нощ може да бъде такава, каквато винаги е искала: мистериозна, дръзка… може би дори красива.

Тръсна глава и слезе от лодката.