Лидия Джойс
Музиката на нощта (23)

22

Себастиян чу изстрела и рязко обърна глава. В продължение на един безумен миг повярва, че един от полилеите е рухнал на пода, но в следващия видя, че Джани държи в ръка оръжие и се цели в Сара, която се е отдръпнала до парапета на лоджията…

Точно в мига, когато сърцето му спря да бие, тя прелетя безшумно над ръба.

Само след секунда плясъкът на падналото в канала тяло разкъса задъханата тишина. Дали Джани беше стрелял в нея?

Себастиян не знаеше. След една минута вече нямаше да има значение. Тя не можеше да плува. Грозна картина изникна пред вътрешния му взор — самотна протегната ръка, която потъва в черната вода, докато тежките, обшити с перли поли затъват все по-дълбоко в тинята…

Не!

Джани изскочи от лоджията, размахвайки пистолета. Себастиян се хвърли върху него слепешком, все още с образа на падащата Сара пред очите си. Силата на сблъсъка изпрати пистолета високо във въздуха, а Джани политна назад.

— Хванете го! — изкрещя разярено така нареченият му секретар.

Себастиян се огледа като подгонен дивеч. Лакеите обикаляха в нерешителност по края на салона и явно не бяха склонни да се намесят.

Себастиян се обърна отново към противника си, изръмжа като ранен звяр, грабна го през кръста и го запрати през балкона.

Джани се завъртя във въздуха и отчаяно се протегна, за да се залови за парапета. Не го улучи, но успя да се хване за една от колоните. Тялото му се замята като махало и се удари няколко пъти във външната стена на палацото.

Себастиян моментално забрави за него. Скочи гъвкаво върху каменния парапет, засили се, описа широка дъга над тротоара и падна в канала. Водата беше ужасно студена. Дрехите му моментално се намокриха. Главата му потъна и упоите му забучаха.

След няколко безумни удара на сърцето стъпалата му затънаха в тинята на канала. Той се отблъсна с всичка сила и се изхвърли на повърхността.

Озова се в нощ, която след блесналите салони на къщата му се стори почти черна. Сара — къде беше Сара? Вонящата вода наоколо беше мрачна й развълнувана. Малки вълни се удряха в стените на канала, а водовъртежът, образувал се при падането му, не му позволяваше да установи кои вълни са от него и кои — от Сара. Всяка вълна отразяваше златната светлина, идваща от палацото. Себастиян хвърли бърз поглед към балкона, за да установи къде точно е паднала Сара. Пое дълбоко въздух, потопи се и заплува срещу течението.

Задържа въздуха в дробовете си и размаха ръце с надеждата да улови парче плат или ръката й. Ала не усети нищо друго, освен съпротивата на водата. Остана долу, докато дробовете му запариха и пред очите му засвяткаха звезди. Изскочи на повърхността… и видя две бледи ръце, които се протегнаха над позлатената от светлината вода само на метър от него и леко се раздвижиха. Хвърли се към ръцете и ги сграбчи. Плъзна пръсти към раменете й, стисна ги здраво и се потопи до мястото, където мократа рокля, станала още по-тежка от стъклените перли, я теглеше към дъното. Плъзна едната ръка по тялото й, намери талията, хвана я през кръста и я изтегли на повърхността. Само след секунда ръцете й намериха раменете му и се вкопчиха в мократа туника.

Тя е добре. Всичко ще бъде наред.

Размахвайки ръце и крака, Себастиян успя да отнесе Сара до брега на канала. Беше прекарал много време под водата и дробовете му горяха, а кръвта пулсираше с такава сила, че главата му ей сега щеше да се пръсне. Въздухът му свършваше. Сигурно ще загуби съзнание, тя ще се изплъзне от ръцете му и отново ще потъне… Във водата. В смъртта. Въпреки това не посмя да покаже главата си и да поеме въздух. Успя да се пребори с тялото си и с измамната вода, която го заобикаляше, и да стигне до мястото, където предполагаше, че е брегът.

Внезапно му олекна и той разбра, че вече не е нужно да държи Сара над водата. Освободи се от тежките й поли, изтегли се на повърхността и се залови за ръба на стената. Сара беше само на метър от него, вкопчена в каменния ръб. Кашляше и се давеше, гримът се беше размазал по смъртнобледото й лице, косата й висеше на тежки мокри кичури.

— Ранена ли си, Сара? — попита с последни усилия Себастиян.

Тя поклати глава. Очевидно нямаше сили да му отговори.

Себастиян пое въздух и напълни дробовете си до пръсване. Напрегна сили и изскочи на повърхността. Тогава забеляза, че Джани седи на няколко метра от тях, облегнал гръб на стената на палацото. Лицето му беше разкривено в болезнена гримаса. Единият крак бе протегнат напред и неестествено извит. Вероятно бе изпуснал колоната, преди да успее да се изтегли на балкона, и беше паднал на тротоара. Ако се съдеше по позата, кракът му беше счупен, и то сериозно. Това означаваше, че не може да го нападне. Освен това не беше въоръжен. Себастиян рискува да обърне гръб на италианеца, докато измъкна Сара от канала, при което зажаднелите за кислород мускули на раменете му причиниха адски болки.

Лицето й беше пепелносиво. Тя се бе вкопчила в раменете му с такава сила, че ноктите й оставиха следи по кожата му. Щом я прехвърли през ръба на канала, тя политна напред, повърна вода от канала и се разплака. Себастиян се наведе, за да й помогне, когато някой изкрещя от прозореца точно над него и го накара да вдигне глава.

Дьо Линт се бе надвесил навън и стискаше в дясната си ръка пистолета на Джани.

Сърцето на Себастиян спря да бие. Автоматично се изправи, застана пред Сара и погледна своя смъртен враг право в очите. Дузина гости се бяха събрали в лоджията и наблюдаваха сцената, сякаш беше някакъв гротескен спектакъл. Никой не направи опит да отнеме оръжието от ръката на Дьо Линт. За миг Себастиян си представи как ще бъде убит на тротоара под аплодисментите на собствените си гости.

— Вие сте глупак, Уортхем — изкрещя гневно Дьо Линт. — Ако исках да ви видя мъртъв, нямаше да си направя труда да отнема оръжието от ръцете на този странен дребосък.

Едва тогава Себастиян видя, че Дьо Линт бе сграбчил мъжа до себе си за яката и го държеше здраво. Мъжът бе загубил маската си, перуката му беше накривена и лицето му се виждаше ясно.

Уитби.

Погледът на Себастиян се премести от адвоката към Джани, когото беше назначил по препоръка на Уитби. Джани, който се бе опитал да убие Сара…

— Вие ли сте тайният убиец? — попита невярващо той. — Защо, за бога?

— Бих могъл да твърдя, че съм невинен. Но след като ме заловиха да се целя с револвер в гърба ви, се съмнявам, че ще ми повярват, затова ще задоволя любопитството ви — отговори Уитби, както винаги с добре подбрани думи. Не беше нужно да повиши глас — казаното от него се чуваше съвсем ясно в неестествената тишина въпреки тълпата гости. — Дори само опит за убийство на член на горната камара ще ме прати на бесилката, затова няма да се старая да пледирам за невинност. Вие станахте твърде нахален — обясни сбръчканият стар мъж и смръщи чело, сякаш Себастиян беше невъзпитан хлапак. Хладното му спокойствие беше потресаващо. — Моето семейство работи за вашето от пет поколения. Четирите поколения преди мен, умряха бедни и в безчестие. Беше логично да се възползвам от позицията си, за да си получа дължимото от вашето семейство, което досега отказваше да плати.

— Значи през цялото време сте ме ограбвали? — попита невярващо Себастиян.

— О, не се смятайте за гениален! — изсъска Уитби й в гласа му звънна гняв. — Баща ви беше много по-умен от вас, но и на него му трябваха години, докато разбере какво правя. Малко дигиталис в чая му — и слабото сърце на минутата спря да бие. — Уитби се намръщи заплашително. — Трябваше да ми благодарите, че ви отървах от него, но вместо това вие непряко ме обвинихте в липса на лоялност, като поискахте да ви предам всички сметководни книги, за да ги прегледате. Е, аз съм твърде умен, за да ви позволя да ме заловите по този жалък начин, ала интересът ви ме подразни. Той постави началото на една крайно неприятна промяна. И тъй като дигиталисът не е подходящ за мъж на вашата възраст и с вашето здраво сърце, трябваше да измисля нещо друго.

Себастиян си припомни, че бе поискал сметководните книги само няколко седмици преди нападението над Адела, и внезапно всички части на загадката застанаха по местата си. Уитби беше настоял двамата да се срещнат именно в Амбърли. Нападението, твърденията на Дьо Линт, че е невинен, просячето, което го бе изпратило в Уитсън Клъбс… Даже прерязаната ос на файтона му, която едва не му струва живота.

— Тогава изнасилването на Адела…

— Беше инсценирано от мен, да. — Старецът въздъхна със съжаление. — Не можех да се проваля. Бях наел един безскрупулен негодник, който приличаше достатъчно на приятеля ви Дьо Линт, за да заблуди детето в мрака. Аз накарах братовчед ви да доведе няколко приятели на изненадващо посещение в Амбърли, докато ме очаквахте там. Аз накарах тогавашната метреса на мистър Дьо Линт да подмами бавачката навън и онази глупачка никога не разбра за какво съм я използвал. Намерих даже момиченце, което много приличаше на вашата малка Адела и което междувременно преспа с мистър Дьо Линт. Планът ми беше перфектен. Бях абсолютно сигурен, че ще убиете мистър Дьо Линт — или той вас. И в двата случая пътят ми щеше да е свободен. Вместо това вие настояхте да използвате легални средства. Колко нетипично за вас…

Себастиян кипеше от гняв, но сърцето му беше пълно с отчаяние. Мъжът, отговорен за нападението над Адела, през цялото време е бил близо до него, а той, глупакът, е преследвал друг, негов бивш приятел. Вярно, безпринципен и с извратени наклонности, но невинен в престъплението, в което го обвиняваше приятелят му.

— Защо точно Адела? — попита възмутено Себастиян и стисна ръце в юмруци. — Тя не е причинила зло никому. Тя е още дете, по дяволите!

— Точно така — отговори невъзмутимо Уитби. — Нищо не е направила, а расте при вас като малка принцеса. Всяка година давате за нея повече, отколкото плащате за моите услуги.

— Сега доволен ли сте? — изкрещя Дьо Линт и крясъкът му изразяваше едновременно гняв и триумф. — Колко пъти ви казвах, че съм невинен!

— Да — отговори задавено Себастиян, докато мислите се надпреварваха в главата му. — Да, казвахте ми.

Уитби продължи, явно недоволен, че са го прекъснали така нетактично:

— След като първоначалният ми план се провали, се погрижих да прережат оста на файтона ви и ви пратих в клуба, за да се скарате с мистър дьо Линт и сам да си счупите главата. Може да съм бил наивен, но се оказах прав. За нещастие вие преживяхте злополуката с относително леки наранявания. Хубавото беше, че не престанахте да мислите за отмъщение. В Англия и когато става въпрос за лорд Уортхем, убийството не е разрешение на въпроса, но кои ще се поинтересува какво се е случило с някой си сеньор Гуера в Италия?

Уитби извъртя глава към Дьо Линт, който продължаваше да го държи за яката.

— Историята свърши. Сега бъдете така добър да ме оставите да си отида — изрече учтиво той.

Дьо Линт разхлаби хватката си — по рефлекс, както помисли Себастиян, или от изненада, че след като е извършил толкова много престъпления, адвокатът има наглостта да постави такова искане.

— Благодаря — промълви Уитби и се протегна. После, напълно неочаквано, се наведе над парапета и увисна с главата надолу над пропастта. Преди някой да е успял да поеме въздух, тежкото тяло полетя надолу.

Себастиян извика болезнено, когато чу трясъка от падането на Уитби върху паважа. Зад него Сара извика тихо. Адвокатът бе паднал с главата надолу и неестественият ъгъл на шията му показа, че няма смисъл да се погрижи за него. С този трясък угасна целият гняв, който пламтеше в сърцето му след нападението над Адела. Угасна като свещ. Себастиян стоеше като упоен и се чувстваше празен. Боеше се да види какво е останало от живота му, сега, когато двигателната сила на изминалите седем месеца вече я нямаше.

Дьо Линт изпухтя отвратено, но Себастиян не разбра дали това беше заради някогашния приятел или заради неочакваното самоубийство на Уитби.

— Би трябвало да ви изправя пред съда за онова, което искахте да ми причините — изрече той.

Себастиян вдигна глава към него и за първи път от много години видя ясно какво представляваше Дьо Линт. Той не беше истински зъл. Беше плиткоумен, самодоволен, безпътен, с извратени наклонности, стигащи понякога до жестокост. Вероятно си мислеше, че светът му дължи нещо. Той не знаеше що е любов, не знаеше що е съчувствие, затова беше склонен към груби постъпки. Ала не беше чудовище. Не заслужаваше извинение, но не беше заслужил и такова жестоко отмъщение.

— Аз би трябвало да ви изправя пред съда за онова, което искахте да причините на Сара — отвърна студено той. — Смятайте се за щастлив, че се отървахте само с една порция бой.

— Ха! — изсъска Дьо Линт. — А коя е тя, че някой ще й повярва повече, отколкото на скъпата ви малка Адела?

Думите целяха да го вбесят, но гневът му бе умрял с Уитби. Сега не можеше да мисли за стария си приятел. Затова му обърна гръб и посвети вниманието си на жената, която го бе спасила и му бе попречила да изпълни отмъщението, за което беше работил седем месеца и което се бе оказало неоправдано. Обичам те, бе казала тя. Себастиян не знаеше кога точно е чул думите, но сега си спомни. И разбра, че тя е всичко, което иска.

Сара се отдели трепереща от него и го погледна. Все още изглеждаше замаяна от разкритията, които странният адвокат бе направил преди смъртта си. Каквато и да беше истината, тя бе успяла да спре отмъщението на Себастиян в момент, когато все още вярваше в престъпните деяния на Дьо Линт. Не можеше да се надява, че Себастиян ще й прости, не го и заслужаваше. Лицето му беше студено, гладко като мрамор и тъмно… Тя се вкопчи в мисълта, че той все пак държи на нея, след като я бе спасил от удавяне. Сигурно не й беше спасил живота, за да я унищожи след това. Стомахът й се сви на топка от страх. Погълнатата вода от канала й причиняваше гадене.

— Обичаш ли ме? — попита той с тих глас, предрезгавял от чувства.

Сара го погледна стреснато. Какво целеше с този въпрос?

— Да — отговори тя и си заповяда да изглежда спокойна, докато гласът й трепереше неконтролируемо. — Но ти… ти не се притеснявай. Това няма значение.

— Изстрелът… — Себастиян не можа да продължи.

— Беше предназначен за теб — потвърди тя, разбрала какво искаше да я попита.

— Тогава си ми спасила живота за втори път.

— Така изглежда — заекна тя. Все още не знаеше накъде води този разговор. — Точно както ти спаси моя.

— Ти нямаше да се изложиш на опасност, ако не беше попречила на Джани да стреля по мен. — Той кимна в посока към бившия си служител, облегнат безсилно на стената. — Би било лоша благодарност да те оставя да умреш, след като си ме спасила, нали?

Сара издаде звук, който можеше да се изтълкува като съгласие, и той продължи:

— Макар че явно съм много скъп за теб, след като рискува живота си, за да ме опазиш жив, ти ми попречи да завърша отмъщението си, въпреки че и двамата смятахме Дьо Линт за виновен по всички точки.

— Да — отговори твърдо Сара и отново я присви стомах. Искаше да го прегърне и да го помоли за прошка, ала не го направи, защото не съжаляваше за постъпката си. — Ти постъпи зле, като въвлече лейди Ана в тази история. — Вирна брадичка, но гласът й се пречупи. — А аз те обичам твърде много, за да ти позволя да извършиш такава грешка.

Той я гледаше пронизващо, но погледът му ск оставаше неразгадаем.

— Даже ако щях да те намразя за това?

— Даже тогава — потвърди тя и гласът й не беше повече от дрезгав шепот.

Себастиян направи крачка към нея и сърцето й ускори ритъма си. Стисна здраво зъби, за да не отстъпи назад. Той улови китката й и сложи другата си ръка на тила й.

— Тъкмо затова, Сара, те обичам толкова много.

В първия момент тя не проумя какво беше казал. Когато вникна в смисъла на думите, неволно се отдръпна, но той веднага я привлече към себе си. Ръката й автоматично се вкопчи в мократа туника, затоплена от могъщото му тяло.

— Какво каза? — попита тя, защото все още не вярваше на ушите си.

Себастиян опря лице в свивката на шията й. Тя усети топлината на кожата му и се опита да повярва, че това е истината.

— На този свят, Сара, има твърде малко хора, на които е оказана честта да срещнат човек с толкова красива душа като твоята. Ти ми говореше, че искаш да направиш света по-красив, но за тази цел не е нужно да свириш на пиано или да говориш дузина чужди езици. Красотата е част от теб. Аз съм удостоен с високата чест да те обичам и ако се съгласиш, се надявам да бъда удостоен с още по-високата чест да те направя своя съпруга.

Сара се изтръгна от прегръдката му и го погледна смаяно. Пулсът й се ускори до непоносимост, главата й се замая.

— Аз не съм жена, която има право да се омъжи за граф — изрече задавено тя. — Ясно ми е, че в момента си много… възбуден, но утре със сигурност ще бъдеш на друго мнение.

— По дяволите, Сара — изсъска той с разкривено лице.

— Не можеш да си представиш колко сериозно говоря — днес, утре и завинаги. Сега не искам да водим абсурдни спорове за обществото и очакванията му. Обществото одобрява всичко, което прави един граф. Това е едно от предимствата на положението ми.

— Не можеш да го направиш! Налита казах, че вероятно няма да имам деца!

Себастиян я улови за раменете и леко я разтърси.

— Все ми е едно. Тогава титлата ще премине в ръцете на децата на Даниел. Досега не бях особено добър баща. И със сигурност не ми трябват половин дузина деца, за да те обичам. Разбираш ли ме? — Пое дълбоко въздух и заключи: — Дай ми отговора, който усещаш в сърцето си. Искаш ли да станеш моя жена?

— Ние с теб почти не се познаваме, Себастиян. Но не мога да си представя, че ще има ден в живота ми, когато няма да те обичам. — Тя прехапа устни. — Трябва да кажа да — пошепна и най-сетне се осмели да повярва в щастието си. — О, да…

Себастиян се обърна с тържествуваща усмивка към лоджията, където все още стоеше Дьо Линт, заобиколен от другите госта.

— Тази дама, лейди и джентълмени, е моята бъдеща съпруга и контеса. Който се осмели да я обиди, обижда мен и моята титла. Смятам, че това е достатъчно, Дьо Линт.

Бившият му приятел се поклони и очите му засвяткаха.

— И аз съм на мнение, че е достатъчно — отговори сковано. За първи път, откакто го познаваше, Сара не изпита страх от него.

Все още усмихнат, Себастиян се обърна към своята Сара. Заплашително събраните черни вежди се отпуснаха, пронизващият поглед изрази безкрайна нежност.

— Ще се оженим, преди да напуснем Венеция… и преди да разбереш, че заслужаваш нещо по-добро.

И когато тя по навик отвори уста, за да протестира, той я накара да замълчи със страстна целувка.