Лидия Джойс
Музиката на нощта (7)

6

Себастиян грубо улови жената за рамото. Кожата под пръстите му беше мека и нежна, но тя не се възпротиви, когато той я натисна властно върху дивана.

В гърдите му бушуваше отчаяние. Не искаше да го прави, макар да знаеше коя е тя, но по причини, които предпочиташе да не назовава, искаше да я има повече от всичко друго на света. Ако беше само неподкупен инструмент на чистото отмъщение, чувствата не биха имали нищо общо в отношението му към нея, ала когато впи поглед в бледата фигура, толкова безпомощна под него, неволно се запита колко от този акт на отмъщение беше за него и колко за Адела.

— Защо дойдохте? — попита той за втори път тази вечер. — Кажете ми истината.

Тя остана съвсем спокойна и за момент той повярва, че няма да му отговори.

— Защото ме поканихте — прошепна най-сетне, с толкова тих глас, че той едва разбра думите й. — Защото тази нощ, всичко тук е като мечта за нещо красиво. А в моя живот няма нищо красиво.

Думите го улучиха като удар и той неволно се отдръпна. Все пак успя да се престори, че е станал, за да се съблече. Свали остатъка от дрехите си, докато в главата му нахлуваха мисли, една от друга по-опасни. Не искаше да изпитва нищо към тази жена.

Заповяда си да извика в паметта си лицето и фигурата й, за да проектира върху тях образа на опасно привлекателното същество с бледи очертания, което лежеше в мрака пред него. Тя не е красива, повтаряше си безпомощно той. Никой разумен мъж не би го твърдял. Даже без белезите по лицето биха я определили като твърде бледа, дребна и безцветна. Днес бяха на мода жени с разкошни форми, едри и цветни.

Отново си повтори всичко това, но думите не успяха да се преборят с желанието. Даже в мрака, облечена в скромна долна риза, тази жена го възпламеняваше. Не искаше да се поддаде на желанието, за да не забрави защо я е довел тук.

Жената на дивана се протегна и въпросително простря ръка към него. Този дребен жест беше достатъчен. Желанието надделя.

Той я вдигна внимателно, за да свали долната риза, натисна я отново върху дивана и коленичи между краката й, за да я целуне. Тя беше готова. Усети го по треперенето на тялото й, когато ръката му докосна бузата й, по стягането на хълбоците й. Ерекцията му копнееше за топлината й и той не удържа на копнежа. Мушна се между бедрата й, помилва нежно меките кичурчета на венериния хълм и се плъзна в дълбокия, влажен отвор.

До този момент не беше забелязал колко бързо дишаше тя, почти накъсано. Ала внезапно спря изумен. Тялото й вече не беше просто сковано, а твърдо като камък. Крехките бедра, притиснати към неговите, го накараха да спре и той обузда порива да се забие в нея с мощен тласък.

Вместо това проникна навътре само със силата на тежестта си. Веднага усети съпротивата й и спря. От устата му се изтръгна тихо проклятие. Тя не се помръдваше, не издаваше звук. Ако не беше напрежението в тялото й, горещината и мекия отвор, сигурно щеше да помисли, че тя е от восък. Беше гореща и влажна от желание — какво тогава не беше наред? Той направи още един опит да проникне по-навътре, но тялото й го спря.

Най-сетне тя отново задиша, привлече го към себе си, макар че тялото й се съпротивляваше. С внимателни, късащи нервите му движения той навлезе по-дълбоко в нея, но пак не стигна много далеч. Захапа долната си устна, за да не се поддаде на напора да я подчини на волята си с един-единствен мощен тласък. Най-сетне вътрешните мускули, които упорито се съпротивляваха, се отпуснаха и го пропуснаха да мине. Той проникна в нея с дълъг, но внимателен тласък и тя го прие, вместо да му препречи пътя.

Себастиян се опита да се пребори с чувството, което заплашваше да го надвие, и погледна в лицето й — размито бяло петно с огромни черни очи, които проникваха в душата му. Собственото му тяло пулсираше от желание, но по друга причини. Трябваше да свърши с това, преди да е забравил защо я е довел тук…

Заби се по-дълбоко в нея и по вените му се разля гореща вълна. Усили тласъците, ускори ритъма, но не смееше да я целуне, нито да я докосне. Тогава тя посегна към него и привлече главата му към шията си.

Себастиян загуби контрол. Зарови лице в сладката кожа, изсмука капчиците солена пот, целуна я, завладян от нея, без да спира движенията си. Тя не издаваше звук. Само зарови пръсти в косата му. Непохватната, безмълвна страст би трябвало да го отблъсне, но стана точно обратното — тя го подлуди. Тя се опитваше да издигне стена, да се разграничи от него, но той разбираше, че това няма да постигне резултат — също като опитите му да се отдели от нея. Той искаше, трябваше да пробие бариерите още преди да е стигнал до върха. Страстта го тласкаше неудържимо към края.

Целуна устата й, мина по контурите на брадичката и слезе към чувствителната свивка на шията. Използва устните си, езика, зъбите, ръцете и всичко друго, което беше научил през безпътния си живот. Дъхът й се ускори до непоносимост, тялото й се напрегна, но тя въпреки това не се раздвижи. Накрая, съскайки гневно, той ощипа зърното на гърдата й и от устата й се изтръгна задавен стон.

Тъкмо този звук разруши бариерата в сърцето й. Зидовете рухнаха. Тя притегли главата му към устата си, тялото й се устреми към неговото, устните зашепнаха задавено. Странно, но шумовете издаваха повече страх, отколкото удоволствие. Изведнъж тя изплака дрезгаво, вътрешните й мускули се стегнаха около него и краят дойде без предупреждение.

Горещината беше изпепеляваща. Горещина, която пламтеше дълбоко във вътрешността му и го правеше сляп и глух за всичко наоколо. Само не за собствения му вик и за звуците, които издаваше жената под него. Тя се вкопчи в него като — удавница и той простена, докато заедно летяха към пропастта и се пръскаха на хиляди горящи искри.

Горещината бавно отслабна и главата му се проясни. Себастиян установи, че все още лежи върху нея. Сара. Осъзна, че иска да остане така цяла вечност, и побърза да се отдръпне. Надигна се от дивана, студеният въздух помилва тялото му и угаси останалата от страстта горещина.

Не забравяй коя е тя, напомни си за стотен път. Мисли какво е направила.

Сара лежеше на дивана и не мърдаше. Безсилна, неподвижна като труп, бледа като заспала за сто години принцеса. Очите й бяха скрити под сянката на веждите, но той усети как погледът й го следи, сякаш е закачен за тялото му. Обърна се бързо, намери ризата си, захвърлена на пода, и я облече.

— Какво не е наред? — попита той. Желанието му беше тя да отрече изпитаното удоволствие, за да разруши крехката връзка помежду им, привлекателната сила, която излъчваше.

— Нищо — отговори съвсем тихо тя и му причини горчиво разочарование.

Себастиян стисна зъби и закопча ризата си. Какво не беше наред с него? Искаше я повече от всякога, по най-примитивни причини, и се страхуваше от мисълта, че тя също го иска.

— На мен не ми се стори така — излъга неубедително.

— Защо не ми вярвате? — попита тя. Гласът й беше тих, без подгон, който би могъл да разчете, но го накара да замълчи по-ефективно от вик. — Знам, че не е възможно да се излъжете чак дотам. Не след онова, което се случи.

— Откъде знаете? — отвърна сърдито той и твърде късно разбра, че въпросът беше признание. И на всичкото отгоре детински.

Сара видя как мавърът отново й обърна гръб и обу панталона си. В главата й цареше хаос от чувства. Онова, което бе преживяла, беше различно, съвсем различно. Толкова прекрасно, толкова ужасно различно… Тялото й пееше, ликуваше, трепереше. Не знаеше какво усеща й защо, знаеше само, че облекчението я бе заляло така силно, че й се искаше да плаче.

Раздвижи се и усети лепкавата влага по бедрата си, която моментално я върна в действителността.

— Моля ви се, трябва да се измия — изрече тя, трепереща от срам. В стаята, която използваше някога, винаги имаше леген и кърпа. А мъжете никога не оставаха по-дълго, отколкото да вдигнат панталоните си. Тя не знаеше дали за тази ситуация между мъжа и жената съществуват някакви специални правила. От времето в Рокери помнеше само, че на масата винаги имаше по няколко монети, оставени още в началото. А в училището за млади дами им говореха единствено за необходимостта от компаньонка й опасностите от целувките.

В този момент тя не беше проститутка. Бе открила у себе си нещо като гордост и нямаше да му позволи да й я отнеме.

Като видя, че тя не се помръдва, Себастиян се наведе бързо и хвърли на корема й нещо бяло.

— Това са моите долни гащи — обясни рязко. — Надявам се, че са достатъчно добри.

Сара се избърса бързо и ги пусна на пода. Странно защо, простият, тромав жест я успокои. След всяка друга среща с мъж се беше чувствала използвана и сякаш упоена. Изпълнена с чувство за вина, страх и чувството, че не е достатъчно жена, за да се държи като нормална уличница. Днес беше овладяна и спокойна и по-скоро имаше чувството, че домакинът й се срамува. Неговото поведение много приличаше на нейното някога.

— Защо решихте да ме прелъстите? — попита тя с лека усмивка.

— Съжалявате ли? — попита на свой ред той. Въпросът прозвуча твърде бързо и изнервено.

— Изглеждам ли, сякаш съжалявам? — Сара се засмя несигурно, защото се сети, че в мрака въпросът е повече от глупав. — Усещате ли по гласа ми, че съжалявам? — прибави бързо.

— Не.

— Тогава знайте, че гласът ми не може да лъже. Не съжалявам за нищо.

Фигурата му се очерта пред прозореца. Стоеше пред нея, грамаден и могъщ, но тя се чувстваше по-силна от него, защото държеше в ръцете си част от същността му, която той непременно искаше да задържи. Дали се страхуваше, че тя ще я смачка?

— Опитвате се да смените темата — промълви тя. — Защо аз?

— Когато ви видях за първи път…

Гласът му беше дълбок, огнен… и фалшив. Сара го разбра веднага, усети го и остана шокирана. Това беше като кофа студена вода в лицето. Подозренията й моментално се върнаха.

— Не лъжете — прекъсна го остро. — Знам, че не съм красавица, която буди страст у мъжете. Знам, че не сте видели почти нищо от мен, иначе сега нямаше да съм тук.

— Уверявам ви…

Тя го прекъсна отново, затваряйки слуха си за болезнения тон на гласа му.

— Какво искате от мен?

Той не отговори и не се раздвижи, макар че внезапно се изправи над нея като кула. Тя пое дълбоко въздух и продължи:

— Ако не искате да ми кажете, ще се опитам да отгатна. Най-вероятно е защото имам достъп до лейди Ана. Вечерта, когато ме поканихте на бал с маски, й изпратихте цветя, а на следващия ден й връчихте писмо. Това означава, че аз съм само средство, за да завладеете една красива девойка и да се доберете до щедрата й зестра, права ли съм?

Думите трябваше да прозвучат твърдо и студено и тя се справи доста добре. Но каквито и да бяха мотивите му, страстта му към нея се усещаше като истинска. Това щеше да й остане за цял живот.

— Чуйте ме, Сара — помоли тихо и сериозно мавърът и седна до нея на дивана. — Обещавам ви, че утре вечер ще узнаете цялата истина.

Ето я най-сетне искреността, за която беше копняла. Но тя не допусна облекчението да я заслепи.

— Защо утре? Какво означава всичко това? Защо изобщо искате да ме видите още веднъж? Ако наистина ме искате… е, вече получихте, каквото желаехте, и нямате причина да ме видите пак. А ако искате нещо друго, няма ли да е по-добре да ми го кажете, докато съм добре настроена към вас?

Мавърът въздъхна тежко и се надигна.

— Ако в момента сте „добре настроена“, какво ли значи да се настроите враждебно?

Сара остана напълно неподвижна и издържа спокойно втренчения му поглед. Очите му бяха невидими, но силата им я пронизваше.

— Защо ме разпитвате? — изсъска той. — Вие сте онази, която се крие зад маска и предпочита мрака. Защо се опитвате да развалите всичко.

— Защо не живеете за мига?

— Защото мигът е лъжа. Не мога и не искам да вярвам в лъжа… — Тя замлъкна рязко, защото беше готова да извика. — Исках да си открадна нещо сладко, за да имам какво да си спомням. Но не искам да се самозалъгвам.

— Лъгали ли са ви някога? — Когато напуснаха опасния терен, гласът му зазвуча много по-спокойно и по-скоро любопитно.

— По този начин ли? — попита Сара и направи жест, включващ всичко, станало между тях тази вечер. — Не, сигурно не. В тези работи няма почти нищо, което би ме изкушило да се надявам. Все едно дали гледам през стъклото на чашата с джин или през розови очила, мечтите на отчаяния изглеждат еднакво.

Той седна отново до нея, без да я докосва, но толкова близо, че тя усети горещината на тялото му и почувства погледа му като милувка. С мъка потисна треперенето си.

— Може би отчаяните искат да си купят мечти — каза той и тя изпита чувството, че има предвид и себе си. Въпреки това поклати глава.

— Ако имате достатъчно пари, не ви трябват мечти, за да си напълните стомаха.

Себастиян възрази почти рязко:

— Мечтите не са свързани само с яденето! Нали няма да започнете да ми обяснявате, че сте тук само защото работодателят ви не ви храни добре.

Мисълта за лейди Мерил събуди в сърцето й чувство за вина и тя се върна към същинската тема на разговора.

— Не е въпросът дали съм щастлива или нещастна. Аз имам задължения към своя работодател и ако възнамерявате да сторите зло на лейди Ана… трябва да знам.

— Задължения! — изпухтя презрително Себастиян и чувството за близост, за взаимно разбиране внезапно отлетя. Напрежението се върна, а с него и гневът. — Вашият работодател не знае какво значи дълг.

Сара го погледна смаяно.

— Имаме още малко време, преди да се върнете към задълженията си — прекъсна я студено той. Посегна към нея, привлече я към себе си и потърси устата й, за да я накара да замълчи.

Тялото на Сара не беше в състояние да се възпротиви. Страхът й бе изчезнал. Устата му беше гневна и изискваща, но тя я посрещна със своята жажда и целувката продължи, докато и двамата се разтрепериха.

Той я пусна съвсем внезапно.

— Не мога да го направя!

Сара изведнъж се озова на дивана, този път по корем, притиснала лице във влажната възглавница. Той стана и заобиколи дивана. Гърбът й тръпнеше от очакване. Можеше да стане. Нищо не я спираше. Не беше вързана, не й трябваха пари. Не можеха да я спрат дори думите и ръцете му, макар да знаеше, че ей сега ще ги усети. Той и даде шанс и тя трябваше да се възползва, защото нямаше да има втори.

Но тя не искаше да си отиде.

Затрепери от удоволствие, когато той хвана единия й крак точно над коляното. Отмести го настрана и тя усети тежестта му върху дивана. Краката му в кадифени панталони се наместиха между нейните. Все още не беше облечена. Като разбра какво ще се случи, сърцето й заби лудо и тялото й завибрира от радостно очакване.

— Дайте ми ръцете си — заповяда той. Никаква „сладка Сара“ повече, гласът му беше абсолютно лишен от емоция.

Нищо не й даде да разбере, че случващото се означава нещо за него. Въпреки това инстинктът й подсказа, че зад равнодушието се крие много, много повече, и дълбоката, нещастна част на душата й възликува.

Нейното тяло гореше.

— Вземете ги — отговори просто тя, извади ръце изпод възглавницата и опря лакти на облегалката.

Мавърът изруга полугласно и този път в гласа му имаше гняв. Сграбчи я за китките, наведе се над нея и я притисна във възглавниците. Тя изпъшка, когато ерекцията му се притисна в задните й части и влажното връхче се плъзна по голата кожа. В сърцето й се разпространи добре познатата празнота, потребността да бъде изпълнена. Изви хълбоци, той се плъзна през чувствителното място и спря пред отвора на тялото й.

В продължение на един дълъг миг двамата останаха неподвижни и в стаята не се чуваше нищо, освен дишането им.

— Вие не можете — промълви с пресекващ глас Сара, — не можете да се скриете!

Не знаеше откъде бяха дошли тези думи, но очевидно бяха верни, защото мавърът изръмжа и се заби дълбоко в нея.

Когато той се задвижи, бавно и целенасочено, тя трябваше да задуши виковете, които се надигнаха в гърлото и. Всяко движение беше прекрасно и ужасно едновременно. Натискът му събуди за живот нерви, които досега не бяха реагирали, както и онези, които междувременно се бяха успокоили. Тя загуби чувство за време и място, остана само той. Той беше навсякъде — в нея, над нея, около нея. Искаше да го докосне. Трябваше да го докосне и се опита, да се освободи от ръцете, които я притискаха, ала той не я пусна. Ритъмът му се ускори, повлече и нея и във фрустрацията й се примеси нарастваща наслада, докато двамата едновременно стигнаха върха. Тя стегна мускулите си, за да не му позволи да излезе, той се заби в самия център на тялото й и запали там огън, който я обхвана цялата, докато я заболяха дори костите и тя повярва, че кожата й е в пламъци.

— Достатъчно — изпъшка задавено тя. — Спри!

Дори да я беше чул, той пренебрегна искането й, продължи да нахлува в утробата й и да се трие в нея и я отнесе до място, където нямаше шумове, образи и мисли, където думите нямаха значение, където бушуваше огън, носещ болка и наслада.

Тя дойде на себе си едва когато мавърът бавно се оттегли от нея. Той я пусна и тя се надигна замаяно. Движението му в мрака й показа, че затваря панталона си. Спусна ръка на пода и намери долните гащи, които й бе хвърлил първия път. Докато той се обличаше, тя се изтри с меката материя и това я смути повече от случилото се преди малко. Когато свърши, нахлузи долната си риза, вдигна глава и забеляза, че той стои неподвижен и я наблюдава. Не беше нужно да види израза на лицето му, за да усети изпълващото го напрежение и да разбере, че е мрачен. Въпреки това си възвърна дар слово, пред и той да е успял да каже нещо. Въпросите буквално заваляха от устата й.

— Защо сте във Венеция? Откъде идвате? Какво търсите тук?

Гласът й се пречупваше й звучеше все по-дрезгаво. Странно, но мавърът изглежда се отпусна.

— Първо, това не ви засяга. Що се отнася до останалото, би трябвало да разберете от какво семейство произхождам, а пък за намеренията ми… Вече ви казах, че скоро ще узнаете. — Гласът беше мек, но думите прозвучаха спокойно и решително.

Сара затвори очи. Вече не разбираше нищо. Изпитваше страх… не, това не беше страх, а нещо неразбираемо.

— Искате да ми сторите зло, сигурна съм. Не ме мразите, но нещо в мен ви отвращава и аз не разбирам какво. Няма смисъл.

Мъжът се вцепени. Докато говореше, от всяка дума се излъчваше заплаха.

— Виждате прекалено много — изрече сковано, отиде до прозореца, свали ризата и я пусна на пода. — Не ви разбирам — продължи той, но очевидно говореше повече на себе си. — Не мога да повярвам… но трябва да вярвам… Явно не го правя, както трябва. Май съм загубил усета си към скандалното, а никога не ми е бил по-необходим от сега.

— Какво искате да кажете? — попита тихо тя и гласът й беше само глух шепот.

Той не отговори и Сара не посмя да попита пак. Минутите минаваха. Той стоеше до прозореца и тя не откъсваше поглед от него. Профилът се очертаваше едва видимо, но линията на раменете и тесните хълбоци беше ясна. Колкото й да й беше чужд, той излъчваше аурата на мъж, свикнал да се подчиняват на заповедите му. Би трябвало да се бои от него, но не изпитваше никакъв страх.

Позата му се промени леко, стана по-замислена… и по-уязвима. Тя не знаеше колко време е минало, когато той най-после обърна гръб на прозореца. Десет Минути? Или час? Върна се с бавни крачки до дивана и седна така, че тялото му да я докосва. Въпреки това тя не беше подготвена за начина, по който той сложи ръка на рамото й. Не я привлече към себе си, за да я целуне — просто я притисна до гърдите си, сякаш искаше да я утеши — и себе си.

— Откъде се взе, изгубена малка гълъбице? — Гласът му беше само горещ полъх в ухото й и тя се разтрепери. Как попадна в този напуснат от бога град?

Това не беше въпросът, който искаше да й зададе — не тук, не тази нощ. Сара понечи да се отдръпне, но разбра, че той се нуждаеше от нея. Никога не беше преживявала това — някой да има нужда от нея по този начин. Затова остана на мястото си. Гладката кожа на гърдите му беше топла, малкото косъмчета я гъделичкаха. Сърцето му биеше под ухото й и чувствеността на съвършеното тяло отново събуди сетивата й.

— Тази нощ говорим за мечти, не за кошмари — чу се да казва тя. — За мечтите, които ние, отчаяните, си купуваме, помните ли?

— Така ли е, гълъбице? Наистина ли? — Пак говореше на себе си. — Аз не гоня мечти. Това време отдавна отмина.

Той замлъкна и Сара не намери какво да каже, защото нямаше ни най-малка представа какви демони го преследват. Не можеше й да го попита.

— Кажете, смятате ли ме за развратник? — попита след малко той.

— Не. — Отговорът беше бърз и искрен.

— Някога обаче бях. И пак трябва да стана. Когато дойде времето да спра, какво ще остане от мен? Какво, по дяволите, ще остане от всички нас?

Тя не разбра за какво говореше той, но по гърба й пробягаха студени тръпки. Нямаше думи за отговор, но той и не го очакваше от нея. Затова седяха в мълчание, докато той я улови под брадичката, целуна я и нежно я положи на дивана.

— Време е — проговори меко мавърът и я изтръгна от съня. Сивата светлина отвън го бе предупредила, че скоро ще се разсъмне. Сара не бе забелязала нищо, но когато вдигна глава от удобната възглавница и го погледна, видя, че чертите му са по-ясни отпреди.

Не й беше лесно да се събуди и движенията й бяха бавни и несръчни. Облече се безмълвно и без светлина, завърза скъсаните върви на маската и я сложи на лицето си.

Когато свърши, на вратата се появи един слуга. Сара хвърли поглед към мавъра, който седеше с гръб към нея и се взираше през прозореца към канала. Огромната му фигура закриваше първата светлина на идващия ден.

— Довиждане — пошепна тя. Гласът й беше дрезгав от изтощение. Само от изтощение и от нищо друго, опита се да си внуши тя.

— Желая ти всичко хубаво, Сара. — Неговият глас беше толкова студен й дистанциран, че сърцето й се сви от болка. Тя сведе глава, за да покаже, че е разбрала окончателността на сбогуването.

Слугата я придружи през редица стаи — отекващи, празни, фенерът му хвърляше подскачащи сенки по стената, стъпките на Сара отекваха неестествено високо в тишината.

Стигнаха до голямата черна входна врата, слугата отвори широко двете крила и Сара излезе навън.

Бързо се развиделяваше. Покривите от другата страна на канала образуваха груб релеф на фона на сивото небе. Сара се качи мълчаливо в лодката, слугата мълчаливо хвана греблата. Къщите се плъзгаха покрай нея, без да ги забелязва. Газовите фенери, образуващи шнур от перли по дължината на каналите, бавно избледняваха в хладната сивота на ранното утро.

Беше прекарала нощ, за каквато не бе смяла дори да мечтае. Много неща бяха прекрасни, някои почти ужасни и толкова объркващи, че не знаеше какво да мисли. Сякаш главата й бе натъпкана с преживявания, които висяха като тежки облаци пред очите й и забавяха мисленето.

Когато Сара слезе на Кампо Манин й свали маската си, сградите около нея все още светеха в сиво и алабастрово. Ала когато стигна до палацо Боволо, всички цветове се бяха смесили в пастелно жълто. Тя се качи по външната стълба на втория етаж, влезе и заключи вратата. Главата й беше препълнена с впечатления, виеше й се свят от изтощение, изтича по дългия коридор до стаята си, съблече се по долна риза и падна тежко на леглото.

Преди да заспи, в ума й заседна една мисъл: „Какво може да иска той от мен? Какво?“.

Сънят дойде много скоро, но сънищата не бяха в състояние да й дадат отговор.