Лидия Джойс
Музиката на нощта (20)

19

Себастиян се взираше навън през прозореца. Мислите му се въртяха в кръг и образуваха ярък контраст със спокойния, тих канал под него. Залезът на слънцето позлатяваше черната вода и се пречупваше в белите стени на околните палати.

Трябваше да мисли за плана си. Трябваше да обмисли всеки детайл, да потърси грешки, дори съвсем дребни, да си даде сметка за всеки възможен обрат. В крайна сметка обаче щеше да разчита на късмета си. Времето за коване на планове беше отдавна отминало.

Мисълта за предстоящата разплата увеличаваше болезнения хаос на чувствата и той се опитваше да се бори с него още откакто беше тръгнал по този път — свещен гняв и известно удовлетворение, естествено, но и ярост, и ожесточение, и радост от позора, на който щеше да изложи Дьо Линт. Презираше се за тези чувства, но не беше в състояние да ги потисне…

Себастиян знаеше, че трябва да размисли и за покушенията срещу него, но самата мисъл за това го плашеше. Както вече беше казал на Сара, бе стигнал до заключението, че водачът на една от местните банди се е стреснал от конкуренцията на „сеньор Гуера“ и иска да се отърве от него. Това наистина беше най-разумното обяснение. Ала дълбоко в себе си той се опасяваше от по-дълбоки интриги, от по-грозно предателство, и всеки път, когато усетеше болка в раната, го обземаше и друга болка. Сериозното лице на Даниел заставаше пред него и братовчед му го умоляваше да се откаже от плана си. Искрено ли е говорил или не? Дали се е вживял в ролята на граф и това му е харесало, дали не е решил да го превърне в трайно състояние?

Не. Стига толкова. Краят се виждаше. Себастиян се вкопчи в тази мисъл, която му носеше облекчение и мъка едновременно. Скоро щеше да приключи с отмъщението, което от минута на минута ставаше все по-непоносимо. Щеше да избяга от атентаторите и отново да стане граф Уортхем. И да замени засенчените от спомени канали на Венеция със светлото, уютно пространство на английското си имение.

А какво ще стане със Сара? Дали ще се наложи да се раздели с нея, или тя ще се съгласи да дойде с него в Англия? Тя беше убедена, че вече знае цялата истина — ще може ли да му прости, когато разбере, че я е излъгал?

Когато слънцето потъна в морето и гледката през прозореца му потъна в сянка, той не помръдна от мястото си. Гласът на Сара, която даваше заповеди, и шумът на слугите и работниците, които изпълняваха указанията й, бяха чудесен фон за размишленията му, ала сега забеляза, че в палацото цари тишина.

Себастиян излезе в пустото горно портеджо и се запъти към спалнята на Сара. Под вратата се виждаше ивица златна светлина, затова почука кратко и влезе.

Сара седеше на леглото. Беше се увила в зелената покривка и балансираше на коленете си тежка книга. Котката се бе свила на сиво кълбо в краката й. Косата й беше ометена на стегната плитка, лицето — грижливо измито, без всякакъв грим. Тя вдигна очи към него и по лицето й се изписа изненада. Себастиян установи, че откакто бе дошла при него, не я беше виждал в този вид. Дори когато идваше при него нощем, беше леко напудрена и дискретно парфюмирана, носеше красив халат, косата й беше разпусната.

Странно защо досега не беше забелязал нищо. Просто я приемаше, каквато беше в момента. Никога не се питаше защо или как така. Сега, като размисли, разбра, че не го е било грижа.

Ала в този момент, докато я гледаше да седи насреща му в прозрачната нощница, по-гола, отколкото през изминалите четиринадесет нощи в обятията му, внезапно изпита желание да изхвърли всички кутийки с гримове през прозореца. Сара изглеждаше толкова трогателно истинска, толкова разголена и ранима… и толкова желана. Наистина странно откритие. Ако някой го попиташе, сигурно щеше да му представи цял списък с недостатъците й и отново да заяви, че тя не е истинска красавица. Белезите, естествено, носът й беше малко дълъг, брадичката — доста остра. Устата й беше малка, точно по модата, но твърде пълна. Познаваше недостатъците й, но я искаше точно такава.

— Моля за извинение, сър — изрече бързо тя и остави книгата. — След всичко, което се случи днес следобед, помислих, че тази вечер няма да дойдете при мен. Моля ви, позволете да повикам Мария, за да ме направи достойна за вас.

— Не. Сара — отговори просто той, приседна на ръба на леглото й я погледна втренчено. — Такава, каквато сте в момента, за мен сте съвършена. И престанете да ме наричате сър. — Усмихна се малко криво и поясни: — Смятам, че ако беше ежедневие, в книгите за добро държание щеше да пише, че не е редно да наричате „сър“ мъжа, на когото сте спасили живота.

— Нищо не съм направила — отговори тя автоматично — поне така му се стори — й недоволно събра вежди. — Изобщо нямах време да мисля. Сигурна съм, че вие щяхте да…

— Да се оставя да ми разпорят гърдите — довърши изречението той. — Аз и моята почти цяла кожа ви благодарят най-искрено, че нищо такова не се случи.

— Е, добре — кимна примирено тя, решила да преглътне възраженията си. — Приемам благодарностите ви, Себастиян.

Той мълча дълго, изненадан от противоречивите чувства, които го вълнуваха. Не знаеше какво трябва да й каже и как да обясни идването си. Улови се, че погледът му инстинктивно следва извивките на тялото й. Отлично знаеше как изглеждат тези извивки, неприкрити от нощницата, и как се усеща кожата й.

Когато отново я погледна в лицето, очите й сияеха и бузите бяха леко зачервени. Себастиян се засмя тихо. Знаеше какво ги свързва, но знаеше също, че тази нощ иска повече от бързо сливане, колкото и задоволяващо да беше. Затова пренебрегна чувствените тръпки и си заповяда да говори с нея сериозно.

— Докъде стигнахте с подготовката на бала?

— Определих темата… разбира се, ако вие сте съгласен — отговори Сара. Както винаги, когато говореше за работата си, изглеждаше малко плаха. — Избрах Египет.

Себастиян я погледна изненадано.

— Има ли някаква специална причина?

— Мисля, че тази тема предлага на гостите достатъчно възможности да избират между различни роли и периоди — отговори Сара и на лицето й изгря усмивка. — Освен това темата е вълнуваща и екзотична, без да е груба или неясна. Ако бях избрала Китай, хората може би щяха да се объркат, да не говорим, че самата аз нямаше да зная какво да правя. Ако бях избрала Арабия или Турция, сигурно щях да се объркам… да се заблудя… да заблудя и гостите относно характера на празненството.

— Логични разсъждения — отбеляза Себастиян. Тактичното й описание го забавляваше. — Утре ще изпратим съответното уточнение към поканите.

Сара го погледна стъписано.

— Не знаех, че вече сте изпратили поканите. Ако искате, ще направя промяна…

— Не — прекъсна я Себастиян. — Идеята е добра. Няма проблеми.

— Сигурен ли сте? — попита със съмнение тя.

— Абсолютно.

— Добре — кимна тя с видимо облекчение.

— Стига, Сара. Защо толкова ви е страх да не сбъркате някъде? — попита той с лек гняв. — Междувременно би трябвало да знаете, че няма да ви се разсърдя, ако по някаква глупава случайност направите грешка.

Тя отвори уста — без съмнение, за да възрази, но замълча. След малко се опита да обясни:

— Не знам. Не ме е страх от вас… честно казано, не ме е страх от никого. Просто не обичам да правя грешки. Убедена съм, че с достатъчно внимание и подготовка винаги е възможно да избегнем грешките. Те са… лоши. Те са… грешни. — Тя поклати глава. — Сигурно ви звучи наивно, но аз винаги съм го усещала така.

— Да се греши, е човешко, Сара, а вие сте човек — напомни й меко той.

Тя вдигна очи към него и погледът й беше трогателен.

— Ами ако изобщо не искам да съм човек, ако това означава да греша? Как мога да бъда доволна от себе си, ако толкова много неща при мен не са както трябва?

Думите й бяха толкова близо до собствените му усещания, че Себастиян потрепери. Винаги мислеше по този начин, когато си спомняше участието си в злодействата на Дьо Линт. За момент изгуби ориентация.

— Не знам — призна тихо. — Също като другите хора, предполагам. — Вдигна рамене и добави: — Вие ми простихте грешка, много по-страшна от онези, които сте допуснали през целия си живот, сигурен съм в това. Би трябвало да ви е лесно да прощавате собствените си дребни грешки.

Сара сведе поглед, прехапа долната си устна и се загледа в коленете си. Думите му неизбежно й напомниха защо бе дошъл във Венеция — и че след три дни щеше да си отмъсти.

— Щом уредите въпроса с Дьо Линт, ще се върнете в Англия, нали?

— Да — отговори просто той.

Не, ако вие поискате да остана. Или ще ви помоля да ме придружите.

Значи той ще си отиде, а тя ще остане. Мислите, които през последните две седмици не си разрешаваше, нахлуха в главата й. Точно сега, когато водеше с радост свое собствено домакинство и когато започваше да опознава живота от приятната му страна, не можеше да си представи, че ще се върне към живота на безотечествена, бедна слугиня. Представата отново да стане зависима от Маги също беше непоносима.

— Не искам повече да работя като компаньонка — почти извика тя. — Нито пък като гувернантка, дори да ми разрешат.

Красивото лице на Себастиян се вцепени.

— А какво искате? — Тонът му беше хладен, почти равнодушен.

Сара нервно облиза устни.

— Първо трябва да знам нещо… Всичко онова, което ми дадохте… наистина ли е мое?

— Естествено — отговори той и зелените му очи потъмняха.

Част от напрежението й изчезна.

— Тогава ще имам нещо, с което да започна нов живот. Миналата седмица ви казах, че всяка жена има нужда от добро име и от семейство. Мисля, че трябва да добавя и пари, и връзки — те помагат да завоюваш първото.

— Какво по-точно имате предвид? — Тонът му беше все така лишен от емоции.

Сара отново сведе поглед и приглади покривката на леглото.

— Искам да видя повече от света. Искам да живея в красиви места, да притежавам красиви неща. Искам да се запозная с красиви хора. — Пое дълбоко въздух и заключи: — Накратко казано, ще стана куртизанка.

— Проститутка? — почти изкрещя Себастиян и рязко се изправи. — След всичко, което сте изстрадали? След всичко, от което сте избягали? — В гласа му звучеше неверие и гняв.

— Не проститутка — отговори тя и упорито вирна брадичка. — Професионална любовница. Такава, каквато съм сега за вас, макар че надали мога да очаквам от бъдещия си… любовник такова великодушие и такива условия на живот.

Себастиян я гледаше все така мрачно и тя усети как по бузите й пропълзя червенина. Смущението й нарастваше.

— Знам, че не съм красавица — и никога няма да стана дори ако чудодейните средства на Мария продължат да ми действат така. Но установих, че мъжете ме забелязват и че липсата на красота не е толкова сериозен недостатък, за какъвто го смятах. — Тя го погледна почти толкова мрачно, колкото той нея. — Винаги съм смятала, че белезите от едра шарка по лицето ми са толкова обезобразяващи, все едно съм се родила без нос или с десет пръста на ръката. Сега знам, че съм била глупава. Виждала съм и много по-страшни белези от моите. Никой не може да каже със сигурност откъде идват белезите по лицето ми, освен ако не се издам с поведението си. Но дори и да се издам, кого го е грижа откъде произхожда една куртизанка, след като вече е в леглото? Не искам да стана нечия съпруга, нали?

— Не — отговори той със странен израз на лицето. — Не, сигурно не.

Сара се принуди да продължи.

— Вие ми дадохте толкова много, че мога да стана самостоятелна. Мога да си позволя компаньонка и да минавам за почтена жена. Бих ви помолила още да си припомните някои добри познати и да ме препоръчате с писма. Надявам се мъжете да са образовани, с добър вкус и с широки сърца. Би било хубаво да са от различни европейски страни. Ако срещна някого от тях и не се харесаме, може поне да ме препоръча в съответните кръгове, където да намеря човек, който ми подхожда по-добре.

Себастиян мълчеше упорито и само я гледаше. Сара започна да се ядосва.

— Мъж с вашето положение може и трябва да си намери почтено, доходно занимание. Аз не мога — обясни тя. — Търсих други начини да изживея задоволяващо живота си, но не постигнах нищо. Ако искам да съм независима, трябва или да имам достатъчно пари, или да прекарам остатъка от дните си с благодетел по мой избор. Само едно от двете е възможно.

Секундите минаваха, но Себастиян продължаваше да мълчи. Лицето му беше неразгадаема маска, очите му я изучаваха внимателно. Какво мислеше? Дали се гневеше, че го е помолила за помощ, след като вече й бе дал толкова много? Сара съзнаваше, че той има пълното право да е гневен, но мълчеше упорито.

Най-после той проговори:

— Наистина ли искате това?

— То е единственото, което ми остава. И най-разумното. — Сара вдигна колене към лицето си, сякаш искаше да се защити.

— Божичко, Сара… — Себастиян млъкна и разтърси глава. — Щом непременно го искате, ще ви дам всичко, от което се нуждаете. В момента не съм в състояние да ви предложа повече.

При тези думи, които подпечатваха края на връзката им и заедно с това й предлагаха перспектива за бъдещето, тя изпита тъжно облекчение.

— Благодаря ви. — Хвана импулсивно ръката му и го привлече към себе си. — Благодаря ви.

Той го схвана като цокана и я целуна. Движението предизвика болка в раната и по тялото му пробяга тръпка. Сара се притисна силно към него, отвори се и се опита да му покаже с тялото си всичко онова, което не можеше да му каже с думи — какво означава той за нея и какво означава за нея времето, прекарано с него. Можеше само да се надява, че той ще разбере.

След няколко часа Сара лежеше в мрака на стаята си и се взираше във високия бял таван, докато Виктор Емануел мъркаше доволно в краката й. Себастиян лежеше до нея и спеше дълбоко. Дишането му беше равномерно и спокойно. През двете седмици, откакто бяха заедно, това беше първият път, когато оставаше при нея, след като се бяха любили. Чувството беше прекрасно. Да усеща топлината му, само на сантиметри от нея, да усеща тялото му, познато и чуждо едновременно… Сара изпитваше утеха и горчива ирония. Виждаше бъдещето си, но Себастиян не беше в него.

Бъдеще, по-блестящо от всичко, за което беше мечтала. Не биваше да се чувства нещастна. Пътищата им лежаха ясни пред нея. Себастиян ще си отмъсти и двамата ще се разделят. Той ще се върне в Англия, а тя… тя ще тръгне по нов път и ще си изгради нова кариера.

Сара се опита да си представи как обядва с красивия си, въздиган и деликатен нов благодетел на брега на Женевското езеро, как разглеждат Ница, Брюксел или Спа… Представи си апартамента, който щеше да си наеме, малкото изискани мебели, които ще купи и ще взема навсякъде със себе си. Слуги, тоалети, известни забележителности, вълнуващи приключения — всичко оживяваше пред очите й. Ала всеки път, когато се опитваше да си представи лицето на мъжа, с когото ще преживее всичко това, виждаше само Себастиян:

Изтощена от напразните опити, Сара си заповяда да не мисли за бъдещето, а за настоящето. Още нищо не беше сигурно. Планът на Себастиян за бала с маски все още можеше да се провали. Може би двойникът на Дьо Линт няма да е убедителен, или самият Дьо Линт няма да се появи на бала. Или пък няма да се хване на уловките на Себастиян и ще се появи на неподходящо място в неподходящо време.

Сара си помисли за одеколона — единствената подробност, която все още липсваше. Ако лейди Ана не го донесе, една съществена част от пъзела няма да застане на мястото си. Добре ли беше това или зле? От чисто егоистична гледна точка тя не беше сигурна. Може би тогава Себастиян ще остане още във Венеция, ще направи втори опит да отмъсти и през това време ще я задържи при себе си. Или пък ще се откаже и ще си замине. Сара не беше сигурна дали иска Дьо Линт да получи заслуженото наказание от ръката на Себастиян. Онова, което бе извършил, беше грозно й отвратително, но мисълта, че Себастиян смята да упражни толкова лично отмъщение, я караше да трепери.

Нещо изглеждаше не на мястото си. Нещо в намерението му не беше както трябва и макар да не можеше да определи причината, тя се чувстваше все по-зле.

Сигурно беше одеколонът. Това трябваше да е. Не й беше съвсем ясно за какво му трябва одеколонът и това я измъчваше. Разкъсвана от противоречиви чувства, тя понечи да събуди Себастиян, за да го попита дали трябва да му помогне, или е длъжна да го спре. Ала не посмя. Как така ще го спре? Та нали това ще му причини болка! Не е ли по-добре да даде всичко от себе си, за да му помогне? След всичко, което той беше направил за нея — все едно дали беше компенсация или не, — тя му дължеше лоялност и помощ.

Внезапно си припомни Дьо Линт, когато на борда на „Серафина“ влезе в каютата на лейди Мерил с празен кристален флакон в ръка. Със сигурност щеше да познае флакона, ако го видеше отново. И аромата на одеколона… Когато Дьо Линт я притисна до стената в палацо Баволо, тя запомни завинаги и израза на лицето му, и аромата на одеколона, който струеше от него.

Утре трябваше да излезе на пазар, за да накупи разни неща за бала с маски. Щеше да обиколи цяла Венеция, но да намери шишенце със същия одеколон и да го даде на Себастиян. Макар че й беше причинил зло, той беше направил за нея повече, отколкото тя заслужаваше. Тя беше длъжна да прогони всички съмнения и колебания и да му покаже, че му има доверие. Само така можеше да му благодари за великодушието, което беше проявил спрямо нея.

С това решение Сара затвори очи, сгуши се във възглавниците и заспа дълбоко.