Лидия Джойс
Музиката на нощта (14)

13

— Ах, ето го и домакинът! — Дьо Линт вдигна чашата си и поздрави Себастиян, който тъкмо бе влязъл в салона на казино Джало. Утринният здрач вече проникваше през прозорците, но както се очакваше, Дьо Линт не изглеждаше като човек, който се е наспал. — Тези помещения са невероятно удобни и уютни. Какъв позор, че традицията на казино Джало е умряла с републиката. Такива салони би трябвало да има навсякъде — поне такова е моето мнение. Тези постоянни преструвки, тази лицемерна добродетел ужасно уморяват — продължи той на италиански.

Себастиян не изпитваше почти нищо от някогашния си грозен гняв срещу този мъж, но трябваше да стисне зъби, за да не му отговори, че той, Дьо Линт, никога не е бил възвеличаван като добродетелен човек. Вместо това отговори също на италиански:

— Ако всеки джентълмен си вземе специален апартамент за своите капризи и пикантни приключения, както е старият венециански обичай, тогава ще се наложи всяка дама да си вземе домашен приятел. — Без да чака покана, той се настани на един стол и огледа Дьо Линт през отворите на своята полумаска.

Мъжът насреща му избухна в луд смях и виното в чашата опръска безукорно бялата риза. Този жест издаде, че е по-пиян, отколкото изглеждаше.

— Великолепна идея! — извика той и отново премина на италиански: — Тогава нямаше да се наложи голямата ми сестра да претърси цяла Англия, за да си намери любовник, който да прилича на лорд Дартфорд. Нали разбирате — беше я страх, че копелетата й могат да я издадат.

Себастиян внезапно си спомни другите апартаменти във всички други къщи в половин дузина страни, където двамата с Дьо Линт бяха водили същите безсмислени, вулгарни разговори. Двамата толкова си приличаха, че лейди Мерил го наричаше „Бертран Втори“. Да, приличаха си, с изключение на подсъзнателната жестокост на Бертран, която приятелят му доскоро просто пренебрегваше или оценяваше като болезнен черен хумор.

По дяволите. Трябваше да затръшне вратата пред спомените.

— Майката на Доменика ми каза, че малката се е прибрала вкъщи доста рано. — Себастиян смени темата, надявайки се, че в сегашното си състояние Дьо Линт няма да заподозре нищо. — Снощи, когато си тръгнах, изглеждахте много доволен от нея.

Дьо Линт се размърда неспокойно.

— Досади ми по-скоро, отколкото очаквах. Миналата нощ имах доста по-интересна среща и самата мисъл за нея ми развали апетита за вашата малка курва. Той разтърси глава и вдигна поглед към тавана. — Ако знаех, че ще се измъкне тайно, щях направо да й заявя, че не бива да се надява на нова среща. Знаете ли какво разочарование е това за мъж като мен?

— Естествено — чу се да казва Себастиян, докато умът му работеше трескаво. Спомни си какво му бе казала Сара, когато я обвини, че е метреса на Дьо Линт: „Ако бях останала, нямаше да мине много време и щях да стана точно това, в което ме обвинявате. След всичко, което ми сторихте.“ Беше сигурен, че я е разбрал правилно. Ясно му беше за какво говореше Дьо Линт. Затвори очи, изпълнен с отвращение към себе си. За малко да осъществи акт на отмъщение, почти толкова ужасен като първоначалното престъпление. Дали съдбата искаше да му покаже, че дори най-малката разлика, която откриваше между себе си и Дьо Линт, не съществува?

Мъжът насреща му кимна, очевидно доволен.

— Вместо това прекарах нощта в ровене в избата ви. Ужасно, ужасно нещо. — Отново размаха въодушевено ръка и виното се разплиска. — От друга страна, почти всички местни хора се нуждаят от него. Сладкото ме отвращава, а сухото е непоносимо горчиво.

— Каква форма на забавление желаете за тази вечер, сеньор? — попита спокойно Себастиян, за да насочи разговора в правилната посока.

— Днес съм загрижен само за бръмчащата си глава. — Дьо Линт се засмя, сякаш бе казал страхотен виц. — Утре обаче ще бъда в настроение за нещо ново. Нещо, което да не е така… покорно като сладката малка Доменика, ако разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам. — Себастиян трябваше да събере цялото си самообладание, за да запази спокойния тон.

— Много добре. Ако ми разрешите да ползвам тези помещения за още дванадесет часа, ще ви бъда много признателен. Боя се, че стомахът ми ще се възпротиви енергично срещу самата мисъл за движение, да не говорим за люлеенето на гондолата.

— Моля, чувствайте се като у дома си. — Себастиян се надигна.

— Благодаря ви.

— Няма защо. — Себастиян стисна зъби, поклони се и излезе, преди да е забил юмрук в лицето на Дьо Линт.

 

 

Сара се облече бързо и слезе за закуска в трапезарията — само за да установи, че Себастиян се е върнал късно и е излязъл още на разсъмване. Закуси сама, очаквайки всеки момент той да влезе през вратата.

Ала часовете минаваха, а Себастиян не се връщаше. Страховете й се върнаха с пълна сила. За да отклони вниманието си, тя реши лично да надзирава чистенето и слезе в големия салон.

На дневна светлина помещението изглеждаше просто западнало. Никой не тъгуваше за миналото великолепие. Сара нареди да изтупат килимите, да изтъркат подовете, да почистят от праха всеки сантиметър мазилка, да измият прозорците и полилеите. Накрая заповяда да свалят безбройните картини от стените, за да ги огледа лично. Докато армията слуги работеха усилено, тя разпредели картините в три групи. Най-ужасните, от които трябваше да се отърве, поносимите и приятните. В последната група почти нямаше картини, защото повечето явно бяха купени според формата, за запълване на дупките. Картините не си подхождаха нито по тематика, нито по цвят, възраст или стил и Сара за пореден път се учуди на безразборното събиране на произведения на изкуството, характерно за цялото венецианско общество.

Тя нямаше ни най-малка представа колко време смята да остане Себастиян в палацото, но той й бе възложил задълженията на домакиня със забележителна деликатност. Даже ако нямаше да се радва дълго на резултата, самата работа щеше да я възнагради достатъчно. Докато се занимаваше с картините, тя се радваше на оживлението наоколо — видимо доказателство за специалната й позиция в домакинството. Ала несигурността, с която живееше от най-ранните си години, не искаше да изчезне. Отново и отново си припомняше миналия позор — как беше принудена да проституира на Хаймаркет, как си отиде от училището за млади дами, как едва успя да се отърве от Дьо Линт. Последното преживяване беше най-болезнено, може би защото беше най-прясно, и тя се улови, че се пита дали пък Дьо Линт не е бил прав. Все пак той я бе заварил в леглото със Себастиян и вероятно имаше право да се отнася към нея като към евтина уличница. Тя не беше по-добра от…

Сара отчаяно се молеше Себастиян да се върне по-скоро. Не само защото искаше да бъде сигурна в него, а и защото искаше да го разпита за Дьо Линт, да чуе от устата му, че синът на бившата й работодателка наистина е отвратителната личност, за каквато го смяташе тя. Най-сетне чу отварянето на голямата черна врата и видя как главата му, покрита със сива шапка, мина покрай прозореца й изчезна в къщата. Наложи на лицето си усмивка и се затича надолу по стълбата, за да го посрещне.

Себастиян върза лодката на водната стълба пред палацо Контарини и влезе във вестибюла. Все още мислеше за разговора в казино Джало — и за онова, което се беше случило след него.

Смяташе да се прибере вкъщи с леката си лодка, но когато напусна къщата, моментално изпита чувството, че не е сам. Отначало отхвърли тази мисъл, нарече я параноя. Бързо се отдалечи от къщата и когато беше сигурен, че от прозорците вече не може да се види нищо, свали маската си. Ала дори когато зави по оживения главен канал, чувството, че не е сам, не го напусна.

След няколко минути и след множество отклонения Себастиян се увери, че го преследва плоска кафява лодка, карана от двама мъже, нахлупили шапки дълбоко над очите. Сигурно го бяха видели да излиза от казиното и да се качва сам в леката си лодка, облечен като заможен чужденец. Себастиян, се наруга, че не бе взел гондола. След нападението преди две вечери трябваше да е наясно, че крадците са станали още по-дръзки и отчаяни. Вместо това повярва в предположението, че сам е предизвикал нападението. При предишното си пребиваване във Венеция на два пъти бе нападнат и ограбен от крадци, а веднъж за малко не падна в лапите на група улични разбойници, когато късно вечерта се прибираше вкъщи пийнал и безгрижен. Трябваше да знае, че с годините и крадците забравят задръжките си и стигат дотам да преследват жертвите си посред бял ден.

Ругаейки, Себастиян подгони лодката си през каналите, като маневрираше умело между големи лодки и непрекъснато променяше посоката. Не мина много и успя да се отърве от тромавата гребна лодка. Тогава забави ход и се насочи към палацо Контарини.

Докато бързаше по стълбата към белетажа, премисляше събитията от сутринта. Тъкмо бе стигнал до междинния етаж, когато бързи стъпки го накараха да вдигне глава.

— Най-после се върнахте! — Сара го посрещна с широка, но несигурна усмивка, сякаш не беше сигурна как трябва да се държи една метреса, когато вижда любовника си.

Себастиян отново се учуди на промяната й. Сара беше… зашеметяваща. Носеше проста рокля от тъмночервена коприна с елегантна пола, в цвят на розово дърво, деколтето и китките бяха украсени с бяла брюкселска дантела. Косата беше навита на гладко руло на тила — прическата отиваше на лицето й и правеше шията дълга и изискана. Въпреки колебливото поведение тъмните й очи блестяха, бузите бяха зачервени. Цялостното й излъчване беше младежко, свежо и неподправено.

Не беше истинска красавица, но това беше маловажен детайл, който потъваше под зашеметяващия блясък на личността й и напълно се забравяше. Вече не се стараеше на всяка цена да запази самообладание. Тази сутрин буквално сияеше и емоционалността й хвърляше своя отпечатък върху цялата обстановка. Ако сега дадеше прием в нейна чест, щеше напълно да мине за елегантна млада лейди — или за скъпа куртизанка.

Колкото и високо да оценяваше промяната, станала с нея, Себастиян усещаше как част от него приема болезнено липсата на дребната, обикновена, плаха женица, чиято бедност го бе трогнала. Бедност, която той в сляпата си жажда за отмъщение изобщо не беше забелязал. Сега можеше да си го признае. Отново си спомни разговора с Дьо Линт. Сара за малко не бе платила цената за неговата слепота.

Не, сега нямаше да мисли за това. Чувстваше се физически и психически изтощен и не беше в състояние да отговори на втренчения й поглед. Тази малка жена постепенно разрушаваше и най-здравите му защитни механизми. Когато тя застана на първото стъпало и го погледна с очакване, той намери сили само да попита учтиво:

— Как сте тази сутрин, Сара?

— Много добре — гласеше незабавният отговор. — Искам да ви благодаря за книгите.

Себастиян махна с ръка.

— Не си струва да говорим. Защо не изберете някое помещение за свои личен салон и не излезете да купите необходимите мебели и украшения? С Мария, разбира се.

— Звучи прекрасно — отговори Сара, но усмивката замръзна на лицето й.

Веднага бе разбрала, че той иска да я отпрати. Ала в момента Себастиян не можеше другояче, не и ако искаше да стои на разстояние. Заповяда си да пренебрегне реакцията й, мина покрай нея и изкачи още няколко стъпала.

— Най-добре вземете и Джани. Крадците стават все по-дръзки, а аз знам, че той умее отлично да се защитава.

— Сигурно — отговори Сара толкова тихо, че гласът й почти заглъхна в шума от стъпките му.

Себастиян решително я прогони от мислите си, стигна до белетажа и видя Джани да излиза от кабинета му. Реши да се възползва от удобния случай и му заговори на италиански.

— Ще ми трябва още една малка уличница. — Нямаше какво да го усуква.

Джани вдигна вежди и погледна многозначително над рамото му. Себастиян хвърли поглед назад и установи, че Сара го е последвала и чака на стълбата с угрижено лице. Това я ядоса, но все пак успя да задържи сърдитото изпухтяване и й обърна гръб с надеждата, че тя ще разбере знака и ще се оттегли. Ала веднага разбра, че се е надявал напразно.

— Не е за мен — обясни на италиански. — За нашия гост в казино Джало.

— Аха… — промърмори Джани. — Какво ви трябва този път?

— Момиче, което умее да се преструва на непокорно. — Думата излезе трудно от устните му.

— Аха… — повтори замислено Джани. Помисли малко и кимна доволно. — Разбрах какво имате предвид. Не се притеснявайте, имам точно това, от което се нуждаете.

— Много добре. Ще ми трябва тази вечер.

Зад гърба му се чу тих шум. Копринените обувчици на Сара се плъзнаха леко по мраморния под. Себастиян стисна зъби и се обърна.

— Какво искате? — попита рязко, преди да я успял да се спре.

Тя потръпна, цветът се отдръпна от бузите й, но не сведе поглед:

— Моля за извинение. Не знаех, че присъствието ми е нежелано.

Защо й трябваше да се държи по този начин точно сега, когато присъствието й беше толкова болезнено? Защо беше нужно да проявява този кураж? Трябваше му време, за да се подготви за следващия им разговор. Имаше нужда да се наспи.

— Обикновено метресите не вземат участие в деловите работи на мъжете — обясни студено с очевидното намерение да я нарани.

Очите й блеснаха, но вместо да приеме укора, както обикновено правеше, тя вирна упорито брадичка.

— Деловите работи обикновено не се уреждат в коридора — възрази тя и само лекото треперене на гласа й изобличи в лъжа смелата фасада.

Чувството за вина от преди малко отново се надигна в сърцето му и той се предаде.

— Е, какво ви създава толкова грижи?

Сара пое дълбоко въздух.

— Картините в големия салон. Искам да махна повечето от тях.

— Тогава ги махнете, за бога! — извика Себастиян, напълно смаян. Защо толкова държеше да обсъди този въпрос с него веднага след завръщането му? — Според мен между тях има най-много десет, които не са пълен боклук.

Сара се поколеба.

— Мислех, че ще искате да ги погледнете…

— Дал съм ви позволение да правите, каквото искате. Наех тази къща за значителна сума и съм убеден, че на собственика няма да му направи впечатление дори да я опразня напълно. Но ако представата да изхвърлите няколко картини ви смущава, заповядайте на слугите да отнесат всички непотребни вехтории в склада.

— Наистина ще се почувствам по-добре, ако дойдете да видите картините, сър — настоя тихо тя.

Себастиян въздъхна примирено.

— Вижте, Сара, вие не се нуждаете от мен, за да вземете решение. Имам ви пълно доверие.

— Разбирам — прошепна тя, но пак не се оттегли. Макар че раменете и леко увиснаха.

Себастиян разтри болезнено пулсиращото си чело. Явно нямаше да се измъкне, без да се почувства като безчовечен звяр.

— Вижте, Сара — продължи той с доста по-мек тон, — разбирам, че не това е, което ви тревожи. За какво искате да говорите с мен?

Тя се изправи моментално и пое въздух.

— Защо съм тук.

Себастиян поклати глава.

— Тук сте, защото така ми харесва. И ще останете, докато ми харесва.

— Нямах предвид това. Искам да знам защо се случи всичко това. Защо толкова мразите мистър Дьо Линт. — Погледът й беше ясен и прям, устните здраво стиснати.

— Чувството няма нищо общо с омраза — отвърна Себастиян твърде бързо.

— Ас какво тогава? — попита Сара с известна острота.

Той смръщи чело.

— Въздаване на справедливост. Отмъщение.

— След като аз трябваше да бъда наказана за греховете на неговата метреса, значи имам правото да узная какви са тези грехове, не намирате ли? — изрече упорито Сара. — Не ме интересува другото и вие го знаете.

Себастиян зарови пръсти в косата си. Не искаше да говори за това. Не и докато споменът за последната му среща с Дьо Линт беше още пресен. Не и докато Джани стоеше наблизо и слушаше разговора с очевидно възхищение от Сара. И дори не се стараеше да го скрие. Но най-вече, не искаше да говори за това със Сара. Никога. Твърде дълбоко я бе въвлякъл в плана си за отмъщение, макар че той изобщо не я засягаше. Ала знаеше, че тя няма да се задоволи с половинчат отговор.

— Заповядайте — покани я той и влезе пръв в кабинета си.

Мрачното й изражение се отпусна леко и тя влезе след него. Себастиян побърза да затвори вратата, за да изключи Джани, докато Сара стоеше в средата на помещението и трескаво мачкаше кърпичката си.

— Защо непременно държите да знаете? — попита той, надявайки се гласът му да звучи спокойно.

Дузина изражения преминаха по лицето й, твърде бързи, за да ги улови. Накрая тя си наложи маска на безразличие.

— Защото имам право да зная. — Отговорът прозвуча студено.

— Или защото сте любопитна? — Той скръсти ръце и се облегна на вратата. — Наистина ли искате да ви повярвам, че рискувате да си навлечете гнева ми само защото искате да задоволите любопитството си? Това изобщо не ви подхожда, Сара.

Лицето й се сгърчи от болка. Тя отиде с тежки стъпки до стола пред писалището и падна на меката тапицерия. Тъмночервените поли образуваха копринен облак.

— Само мисълта, че може би съм се излъгала… — произнесе разкаяно. Впи поглед в ръцете си, които стискаха кърпичката, и след дълга пауза продължи: — Мисля, че всички, освен мен смятат мистър Дьо Линт за ведър, забавен и напълно безобиден джентълмен.

— Знаете, че аз не смятам така.

— Да, знам — отвърна тихо тя. — Затова искам да науча… трябва да ми кажете какво е направил.

— И защо трябва? — попита меко той, разбрал, че се доближаваха до същността на нещата.

Сара се изправи рязко и така бързо му обърна гръб, че той не беше в състояние да каже дали го е направила от гняв или от смущение. Тя се загледа през прозореца над писалището и заговори:

— Някога изпитвали ли сте страх, че нещо във вас е ужасно сбъркано, Себастиян? Защото аз умирам от страх, че нещо с мен не е наред.

— Какво по-точно имате предвид? — попита глухо Себастиян. В сърцето му пламтеше съчувствие, събуждаха, се стари спомени, които искаше да забрави.

— Имам предвид, че всички харесват Дьо Линт. Майка му го обожава, радва се на шегите му и твърди, че е много умен. А майка му е добра, сърдечна жена. Момичетата се радват, когато ги дразни и му отговарят със същото. Приятелките на лейди Мерил, все важни личности, го гледат с обожание, до една. Носи му се славата, че води порочен живот, но това е характерно за повечето млади джентълмени, значи той не е изключение.

— Обаче вие не го харесвате — помогна й Себастиян.

— Не го харесвам — призна смело тя. — Той е жесток. С мен се държи жестоко. Не ме мрази, просто ме смята за човек без стойност, за когото не си струва да хаби омразата си. Обаче му доставя голямо удоволствие да ме измъчва. — Тя сведе глава и бледата, ранима шия над високата яка го порази. — След като всички го смятат за възхитителен джентълмен и той изпитва радост, когато ми причинява болка, това не означава ли, че нещо с мен не е наред? Лейди Мерил не ме изгони. Аз си тръгнах сама, защото той искаше да ме изнасили. Разбира се, той не би го нарекъл изнасилване. Той е убеден, че аз съм уличница и нямам право да откажа известни услуги на един мъж с неговия ранг, при това син на работодателката ми. — Тя се обърна с разкривено от болка лице. Той ли е прав или аз? Аз, която не съм заслужила уважението или възхищението на никого? Или дори нямам право да задам такъв въпрос?

Думите й отекваха в главата на Себастиян и старите спомени вече не можеха да бъдат прогонени. Спомени от младостта, за чието съществуване беше забравил. Или по-точно искаше да забрави. Строгостта на баща му, постоянното неодобрение на характера и постъпките му — вярно, неговите преживявания бяха много по-различни от страданията на Сара, но и той се беше измъчвал от същите съмнения в собствената си стойност. Вярно, неговият баща беше просто коравосърдечен, не жесток или зъл, а любовта и топлотата на майка му беше компенсирала бащината строгост в продължение на четиринадесет години и беше укрепила вярата му, че е пълноценен човек. Той беше глезен син на граф, докато бедната Сара е живяла на улицата. Сигурно беше много по-ранима от него. А Дьо Линт напълно е съзнавал силата си.

Опитът го научи как да отговори.

— Сара, гълъбице моя, Бертран дьо Линт има много лица и най-грозното от тях показва само пред хората, които не умеят да се отбраняват. Лейди Мерил не е първата майка, която обожава усмивката на сина си, а Дьо Линт не е първият зъл човек, накарал обществото да го харесва.

Мъката в очите на Сара се уталожи.

— Значи и вие смятате, че той е… зъл?

— Абсолютно — отговори уверено Себастиян и вложи цялата си убедителност в тази едничка дума.

— Надявах се да го чуя… — Гласът й се изгуби. — Ако е наранил още някого, човек, който стои по-високо от мен, който е по-добър от мен, тогава ще знам със сигурност, че вината не е моя. Че той е чудовище, а моят произход не е оправдание за действията му. — Тя пое дълбоко въздух. — Затова искам да чуя какво ви е сторил.

— Не бих посмял да се нарека по-добър човек от вас — отговори Себастиян. — И вие ще разберете, че съм прав, когато узнаете историята на живота ми. Но Дьо Линт не ме е наранил. Нарани друг човек, много по-невинен, отколкото сме ние с вас. — Знаеше, че тя иска да чуе повече, но сърцето не му позволи да й разкаже историята. Това не беше въпрос на доверие. Просто не искаше тя да знае подробности. Не искаше тя да го осъди, както той се осъждаше. Не искаше да му задава въпроси, на които нямаше отговор. Затова каза само: — Няма да ви разкажа подробности, но бъдете сигурна, че ако Дьо Линт беше добър човек, аз нямаше да съм тук. Ако можех да действам по правия път, сега той щеше да е в затвора.

Сара остана неподвижна, устремила поглед навътре в себе си, сякаш обмисляше думите му.

— Това не е точно каквото се надявах, но е достатъчно. — Лицето й се отпусна и тя се усмихна, макар че в ъгълчетата на очите й все още се таеше несигурност. — Благодаря.

— По всяко време сте добре дошла, Сара — отговори Себастиян и осъзна, че наистина го мислеше.