Лидия Джойс
Музиката на нощта (12)

11

Сара падна като упоена на леглото и вдигна облак прах. Помещението беше огромно. Завесите бяха от коприна, мраморният под бе украсен с блестящи мозайки. По стените висяха дузини ужасяващи картини — окачени по начин, който междувременно разпознаваше като типично венециански. Сводестият таван беше много висок, огромните прозорци от двете страни на леглото стигаха почти до ръба му. Старото легло беше закрито от старинни мухлясали завеси, които котката подозрително душеше.

Сара все още беше замаяна от разкритията на мавъра. Той не я мразеше. Не искаше да унищожи нея, а друга жена — някаква престъпница, доколкото беше разбрала. И всичко това само заради някакво злодеяние, извършено от мистър Дьо Линт.

Сара му вярваше. Колкото и глупаво да звучеше, мавърът — Себастиян — никога не я беше лъгал. И всичко, което тя знаеше за мистър Дьо Линт, потвърждаваше, че той е способен да извърши нещо ужасно. Много й се искаше да узнае какво е сторил синът на лейди Мерил, за да направи един джентълмен от своята класа свои смъртен враг. Сигурно нямаше да отгатне, а засега не смееше да попита.

Сара прогони мисълта за Дьо Линт, огледа стаята си и този път откри не слабите места, а многообещаващи качества. „Разполагате с триста фунта“ — бе казал секретарят на Себастиян. „Можете да обзаведете стаята по свое усмотрение. Ако имате нужда от нещо, позвънете. Персоналът е на вашите услуги.“

Да позвъни… Никога досега не беше звъняла на слугите за собствените си потребности. Когато беше камериерка на Маги, самата тя беше част от персонала и Маги й звънеше, когато се нуждаеше от нещо. В училището за млади дами почти нямаше звънци, а слугинчетата бяха твърде малко. А когато стана компаньонка на лейди Мерил, която сигурно нямаше да има нищо против, пак не смееше да звъни, защото принадлежеше към една по-специфична част от персонала, намираща се между членовете на семейството и прислугата. Дълбоко в себе си знаеше, че колкото и упорито да звъни, никой няма да се отзове на повика й.

Сега, като истинска метреса, имаше по-голяма власт, отколкото като добродетелна жена. Любопитна да види какво ще се случи, Сара дръпна шнура на звънеца.

 

 

— Сър? — попита Джани веднага щом застана на вратата.

Себастиян се бе отпуснал в стола зад писалището си и мислеше за жената, която преди малко бе излязла от кабинета му. Сара. Произнасяше името й с безкрайно облекчение. Досега несъзнателно я беше наричал „онази жена“, за да не става твърде реална.

Какъв провал! Главата му беше пълна със спомени от нея и това го притесняваше, гризеше го. Да установи, че тя е невинна, че няма нищо общо с нападението над Адела… Не знаеше дали му се иска да крещи от радост или от гняв заради онова, което беше направил. И най-важното: все още я искаше, много повече от преди и сега, когато тя сама бе дошла при него, нямаше намерение да я пусне да си отиде.

— Божичко — пошепна безсилно той, вдигна поглед към варосания в бяло тава и се замисли за живота, от който я беше лишил. — Наистина развалям всичко, до което се докосна. — Поклати глава и изгледа Джани с мрачно изражение, което се отнасяше до самия него. — Нямах причини да се съмнявам в предположенията си. Когато я видях за пръв път, тя беше в компанията на Дьо Линт. Освен това със сигурност не е невинно агънце. Откъде можех да знам?

— Щом така смятате, сър — отговори любезно Джани. Ала разумът на Себастиян беше приготвил поразяващи отговори на този въпрос. По негово нареждане Джани беше завладял сърцето на едно от момичетата. Нима щеше да е много сложно да го накара да потвърди статуса на жертвата? Или, за да се изрази по-ясно, защо Себастиян сам не бе направил опит да изтръгне отговора от Сара?

Истината беше ужасна и неумолима. Той не искаше да мисли, че се лъже — дори в най-малката подробност, защото това повдигаше цяла редица нови въпроси, въпроси, които засягаха самия него и шаловете му. Въпроси, за които предпочиташе да не мисли.

Себастиян разтърси глава и отхвърли съмненията си. Остатъкът от плана му беше безупречен. Първата част се провали само защото не беше добре обмислена и се разигра едва в последния момент. За в бъдеще трябваше само да бъде подготвен за всички възможности и да е сигурен в подробностите. Докато изпълни и последната част от плана си, присъствието на Сара ще му напомня какви последствия могат да имат грешните решения — а той ще намери средства да я обезщети за онова, което й бе причинил.

Спомни си как през нощта, която бяха прекарали заедно, Сара му каза, че желае красота, и осъзна, че тя не е могла да влияе по никакъв начин върху досегашния си живот. Веднага му хрумна едно добро решение. Първо обаче трябваше да я види и да поговори с нея. А това нямаше да е лесно.

— Поканете я да обядва с мен — нареди той. — Дотогава трябва да свърша някои неща.

Водена от една прислужница, Сара излезе от спалнята си и се спусна по стълбата към белетажа. След като повярва окончателно в промяната, тя писа на Маги и другите си приятели и ги помоли да изпращат писмата си на новия й адрес — без да дава обяснения. Научи адреса на палацото, като позвъни на прислужницата и я разпита. Това я накара да осъзнае колко е изолирана, защото номерът, който момичето повтори няколко пъти, беше зашеметяващо дълъг. Отначало Сара помисли, че е станало недоразумение, но после момичето й обясни на накъсания си английски, че адресите във Венеция не се дават по улица или канал, а се изброяват всички къщи в определен квадрат.

След като помоли да изпратят писмата й, Сара поиска вода за миене и навлече нощницата си, защото имаше всички основания да се чувства изтощена. Легна си и се зави до брадичката, макар да беше сигурна, че няма да заспи. Въпреки това задряма и се събуди едва когато прислужницата почука на вратата и влезе в стаята, за да й съобщи, че трябва да се облече за обяд.

Нервността бързо прогони изтощението и Сара бе обзета от непривична за нея трескава енергия. Трябваше да се подготви добре, за да се яви пред вече официалния си любовник и да се представи както трябва в новата си роля на метреса.

Момичето й отвори една врата и Сара влезе трепереща. Смяташе, че Себастиян е вече там, но масата беше празна. Един мълчалив лакей й посочи стол, тя седна и се взря нервно в празната чиния пред себе си.

Вратата се отвори с трясък и в трапезарията буквално нахлу новият й господар. Коравите зелени очи изглеждаха съвършени под високото чело. Ъгълчетата на чувствената уста потръпваха недружелюбно и тя не знаеше как да го тълкува. Гримаса ли беше това? Високомерна усмивка? Не можа да разбере. Импозантната му фигура изпълни рамката на вратата, после цялото помещение. Когато се приближи до масата, Сара се надигна бързо и дървените крака на стола й изскърцаха оглушително по мраморния под.

— Извинете — пошепна бързо тя, изчерви се силно и смачка салфетката си.

Себастиян пренебрегна и шума, и извинението и впи поглед в нея. Гледаше я толкова хладно, че стомахът й се сгърчи от болка. Ала само махна пренебрежително и изрече:

— Седнете, Сара. Дамите, дори метресите, не стават, когато мъжът влиза в помещението.

Сара се изчерви още повече и падна на стола си, укорявайки се за глупостта и недодялаността си. Мразеше се, че толкова държи на мнението му, но не беше в състояние да се промени. Напомни си, че трябва да бъде предпазлива. Все пак той я бе лишил от работното й място, беше я прелъстил, представяйки фалшиви факти, беше я използвал. А сега благоволението му беше единственото, което можеше да я спаси от гибел. Но колкото и зависима да беше от него, колкото и тялото й да копнееше за неговото, никога, никога нямаше да му прости за онова, което й беше сторил. По-точно — не биваше да му прощава.

Най-сетне Себастиян седна и Сара едва тогава забеляза, че секретарят му го е последвал. Момъкът се настани удобно и Себастиян даде знак да внесат първото ястие. Обърна се към своя служител и започна разговор на италиански, който изключваше Сара.

Тя се почувства невидима. Беше по-лошо дори от обедите и вечерите при лейди Мерил. Опита се да преглътне няколко хапки, но когато понечи да ги прокара с вино, се задави. Защо Себастиян се бе променил толкова бързо? Защо вече не я искаше? Миналото я бе научило да очаква всичко, но промяната на Себастиян й причини такава болка, че скочи.

— Както виждам, успял съм да ви заблудя — рече той и в гласа му звънна смях. Очите му я фиксираха настойчиво.

— Какво искате да кажете? — Сара се опита да придаде на гласа си студено и дистанцирано звучене, за да му покаже, че не я грижа за поведението му — както той не се интересуваше от нея. Ала се провали и го разбра веднага.

— Не искам да се държите като метреса в истинския смисъл на думата. Докато сте тук, ще бъдете мистрес, значи един вид господарка на къщата. Домакинството изобщо не ме занимава, затова всеки върши, каквото си иска. Имам много работа и нямам време да се разправям с персонала. Наех това палацо, без да го видя, както си беше с персонала. Но имам чувството, че всеки лакей и всяка домашна прислужница са довели тук поне по двама-трима братовчеди и всички се правят, че работят за мен. При това къщата е почти необитаема и скоро ще имаме повече персонал, отколкото работа за него. Очаквам да се справите със ситуацията.

Сара веднага осъзна съмнителната чест на тази отговорност.

— Искате да ги уволня?

— Да ги уволните или да им намерите работа. Действайте по свое усмотрение. Давам ви пълното си доверие. — Безличният тон й показа, че наистина му е все едно. — Каквото и да решите, сигурен съм, че само след няколко дни палацото ще изглежда значително по-добре.

— Да, сър. — Какво друго би могла да му отговори?

Той се покашля и добави:

— Разбира се, ще получите необходимите пари. Освен това бих желал да си купите нови тоалети, които да са в съответствие с мястото, което заемате. Разчитам на вашия вкус и нямам намерение да се намесвам. Ако не купувате бисерни огърлици или не напълните пет гардероба, банката ми ще плаща всичките ви сметки. Мария обеща да излезе с вас на покупки още днес.

— Да, сър — повтори Сара.

Себастиян кимна доволно.

— Ако все още желаете да се оттеглите, моля. Но желая да ви видя на вечеря.

Очевидно я гонеше.

— Да, сър. — Сара стана, кимна плахо и се запъти към вратата. Вече не знаеше дали му трябва за любовница или за икономка — и какво от двете предпочита самата тя. Себастиян я проследи с високо вдигнати вежди.

— Надявам се, че вече не съжалявате за споразумението.

Думите му отразяваха съвсем точно раздвоените й чувства и Сара потрепери. Обърна се и го погледна с цялата си болка.

Погледът му се смекчи — недоброволно, както й се стори, — и той продължи съвсем бавно, сякаш грижливо подбираше думите:

— Струва ми се, че никога досега не са ви давали възможност да вземате решения и да ги изпълнявате. Погледнете на предложението ми като на сгоден случай да опитате. Изберете няколко помещения и ги обзаведете по свой вкус. Ако останете доволна от резултата, заемете се с цялото палацо. Правете каквото искате, стига да не е прекалено екстравагантно. Спомням си как ми казахте, че копнеете за красота. Направете живота си тук красив, Сара. Вярвам, че ще се справите. Разчитам на вас.

Внезапно Сара осъзна, че той се чувстваше точно толкова неловко в нейно присъствие, както тя в негово. Грубостта му се дължеше на допуснатите грешки, за които не намираше думи за извинение. Вместо това й позволяваше да осъществи мечтата си — единствената, за която знаеше.

Прозрението облекчи тежкия товар от лоши мисли. Освен това тя не беше от хората, които дълго подхранват гнева в сърцето си, колкото и заслужен да е. Каквото и да й беше причинил, тя също беше взела участие, й то доброволно.

— Благодаря — пошепна тя и това означаваше: „Прощавам ви“. Кимна леко и се оттегли.

Мария се оказа весела, красива, дребна камериерка е червена коса и черни очи — екзотична комбинация, много разпространена сред венецианските семейства. Говореше добре английски и обясни на Сара какви магазини ще посетят. Двете се настаниха удобно на черните кадифени възглавници в гондолата на Себастиян и се загледаха с интерес към оживените улици.

Мария твърдеше, че познава най-добрите магазини, и макар да не страдаше от фалшива скромност, се оказа права. Самоуверено нареждаше на гондолиера къде да спре, никога не се колебаеше и не се умори дори когато пазаруването се проточи повече от три часа.

Сара използваше кредитните билети, който й беше дал Себастиян, и си поръча всичко, от което се нуждае една дама. Все още не й се вярваше, че накрая все пак ще използва онова, което беше научила в училището за млади дами и досега беше смятала за излишно. Избра си рокли, каквито беше видяла в модните списания на лейди Ана, макар и без многото рюшове и волани, които не съответстваха на предпочитанието й към ясните линии. Учудваше се колко е просто да се сдобие с тоалетите, които фантазията й беше създала през дългите часове мечтания.

Освен че си накупи нови неща, Сара поръча да направят промени в три рокли, които хареса на витрините. По настояване на Мария облече една от модните рокли и остана с нея, след като обеща да я изпрати отново в магазина за окончателните промени.

Натоварена с цял куп платове, Мария я поведе към магазините, където предлагаха различни аксесоари. Към края на следобеда Сара вече разполагаше с гардероб, какъвто повечето дебютантки не можеха да съберат с години. Мария я окуражаваше за всяка покупка, хвалеше вкуса й и се възхищаваше на избраните материи, сякаш щедростта на господаря се отнасяше до нея, а не до Сара.

На връщане Сара изчисли колко пари бе похарчила и попита колебливо:

— Мислите ли, че Себастиян ще се ядоса?

— Какво? — Гладкото чело на момичето се набръчка.

— Себастиян. Вашият господар. Моят…-покровител.

— Значи се казва Себастиян? — Мария се засмя самодоволно. — Колко пъти казвах на Лучия, че не е испанец, каквото и да твърди. Сигурна съм, че е родом от Англия, и предполагам, че Себастиян звучи достатъчно английски.

Сара се взря в името върху кредитния билет в ръката си. Сеньор Раймундо Гуера. Така се пишеше френската дума за война, на испански сигурно беше същото. Кой мъж би се кръстил „мистър Война“? Част от тревогите й се върнаха.

Когато гондолата спря пред палацото, Сара заяви, че възнамерява да се оттегли в стаята си. Мария кимна, но я последва по стълбата.

— Не ми е необходима придружителка — увери я Сара.

Мария се засмя и черните й очи засвяткаха.

— Затова пък ви е необходима камериерка.

Сара я погледна смаяно.

— Вие?

Мария отново се засмя.

— Лучия умира от ревност! Цяла сутрин убеждава готвачката, че ще ви направя като вещица. Сега ще им покажа какво мога! — Тя отметна глава назад и къдриците й заподскачаха.

— Не исках да ви обидя. — Сара я погледна плахо, почти умолително. — Никога преди не съм имала камериерка.

— Много добре! — извика спонтанно Мария. — И аз никога не съм била камериерка.

След половин час Сара не можа да се познае в огледалото. Носеше нов корсет, върху него дневната рокля, която бе избрала заради цвета и скромната, грациозна линия. Меката синя коприна разкриваше извивки, за чието съществуване дори не бе подозирала, а цветът караше бледия й тен да блести.

Тя бе предвидила тази промяна — беше й направила впечатление още в шивашкото ателие. Дотук, добре, но после Мария нападна косата й. Сара смутено и разреши да я накъдри и да подреди къдриците във висока фризура, която не само беше модна, но и подчертаваше овала на лицето й.

— Една плитка… Ето какво забравихме да купим — мърмореше Мария. Въпреки това явно остана доволна от промяната. Ала когато реши да ореже краищата на косата, Сара енергично я спря.

— Защо не искате? Сега е модерно — обясни Мария и затрака заканително с ножицата.

Сара не беше в състояние да опише с думи възбудата и ужаса си от това, че всяка добре позната черта на личността й изчезва под модни финтифлюшки, затова само каза:

— Не знам дали това ще му хареса.

В очите на Мария блесна разбиране.

— Разбира се — пошепна затворнически тя и захвърли ножицата.

Когато Мария свърши, Сара остана смаяна от резултата. Косата й, натрита с ароматно масло, блестеше, а червено-златните къдрици бяха направо разкошни и нямаха нищо общо с мътнорусите маси, които всяка сутрин беше завивала на строг кок. Фризурата беше направена с вкус, модна и най-важното — подходяща за нея. Всичко това я накара да се запита защо в мечтите си е отделяла толкова много място на тоалетите, а никога не си я помисляла какво би могла да направи с косата си.

Въпреки това лицето й разваляше добрия ефект. Защото си оставаше обезобразено от грозните белези от едра шарка. Когато Мария извади кутийките с пудра, Сара се разтрепери. Някога беше полагала върху лицето си дебел слои грим, за да скрие ужасните белези и да подмами някой мъж, но сега…

— Не искам да изглеждам като уличница — почти извика тя и се изчерви силно, защото съзнаваше, че това е подходящо определение за жена в нейната ситуация.

Мария цъкна с език.

— Смятате ли, че аз изглеждам като момиче от улицата?

— Защо? Не, разбира се, че не.

Мария се усмихна самоуверено.

— Обаче лицето ми е гримирано.

Сара се вгледа по-внимателно и откри, че младежката гладкост на лицето е подкрепена от пудра, а розовите бузи и черните мигли изглеждат доста по-драматично, отколкото ги е създала природата.

— Добре, опитайте — разреши тя, но без голяма надежда. Знаеше, че белезите не могат да се заличат, но все още изпитваше отчаяно желание един ден да изчезнат като по чудо.

Докато работеше, камериерката я поучаваше какво да прави за лицето си: пресечено мляко сутрин, старо вино вечер и два пъти дневно смес от мазила, на които очевидно не знаеше английските съответствия, защото ги казваше на италиански.

— Готово — изрече най-сетне тя и кимна доволно.

Сара се погледна в огледалото — и шумно пое въздух.

— Баба ми беше куртизанка през последните дни на републиката — обясни доволно Мария. — Винаги казваше, че малко боя е способна да скрие всичко.

Мария беше права. Баба й е била права. Гримът почти не личеше, но половината белези бяха изчезнали под него, а тънкият пласт фон дьо тен и пудрата смекчаваха останалите и те вече не спираха погледа върху себе си както преди. Освен това Мария беше направила нещо с очите й и сега изглеждаха големи и изкусителни. Устата и бузите й бяха със съвсем естествен цвят и това я зарадва.

— Благодаря — пошепна трогнато Сара, готова да се разплаче. Но спря навреме, за да не разруши това произведение на изкуството. — Много, много благодаря. Прекрасно е…

— Повечето белези са съвсем плитки и е глупаво да не ги прикривате. Ако се придържате към указанията ми, голяма част от тях ще изчезнат много скоро. Никоя дама няма да ви укори, че сте придали малко цвят на лицето си.

Сара се засмя и сърцето й се отпусна. Много добре знаеше, че представата на Мария за добродетелна дама изобщо не съответства на онова, което им втълпяваше мисис Рандъл, ръководителката на училището за млади дами.

— Благодаря — повтори тя.

Сара осъзна, че вече изглежда наистина като, господарка на дома, и това я изпълни с нова увереност. Без да се бави, нареди на Мария да събере слугите в голямата дневна, за да обсъдят предстоящия ремонт на къщата. Изчака пет минути, пое дълбоко въздух и слезе по широкото стълбище в партера, където сияещата Мария я очакваше сред пъстра тълпа венецианци, които неспокойно пристъпваха от крак на крак.

Сара пое дълбоко въздух — и установи, че изобщо не е толкова плаха, колкото беше очаквала. Всички тук знаеха коя е тя или скоро щяха да узнаят. Нямаше какво да крие — а като господарка на къщата нямаше и от какво да се бои.

— Аз съм дамата на сеньор Гуера — започна тя без дълъг увод. — Той остави организацията на домакинството в мои ръце. — Мария преведе и Сара продължи все по-уверено: — От този момент нататък очаквам от вас да работите по-добре. Искам да изчистите навсякъде. Всичко счупено трябва да се поправи. Онова, което не може да се ремонтира, ще се замени. Ако установя, че няма работа за всички, някои от вас ще бъдат уволнени. — След като Мария преведе, слугите си зашепнаха възбудено, но Сара продължи, без да се притеснява: — Всички знаете, че безразличието на господаря по отношение на домакинството е довело до това положение. Той го съзнава и ме помоли да се погрижа за персонала. Вече никой няма да се възползва безсъвестно от господарската небрежност. Къде е икономката?

След кратко побутване напред излезе дребна, набита жена на средна възраст.

— Как се казвате?

— Синьора Бертолини.

— А икономът?

Достоен господин, застанал малко настрана от групата, пристъпи към нея и се поклони.

— Сеньор Гарза, на вашите услуги.

Сара си спомни как лейди Мерил говореше на прислугата, когато нещо не ставаше според очакванията й, и си наложи изражение, което излъчваше наполовина съчувствие, наполовина строгост — поне така се надяваше.

— Вие сте най-висшите служители в къщата и като такива сте длъжни да поддържате реда. Тази вечер ще огледам всяка стая и всеки коридор и ще ви повикам, за да ви съобщя резултата от инспекцията. Засега не смятам да ви освободя от задълженията ви. — Нарочно бе оставила заплахата за най-накрая. — Надявам се много скоро да познавам всички ви по име. За днес приключихме.

Слугите се разтичаха на всички страни и дневната бързо се изпразни. Едва сега Сара осъзна какво беше сторила. Бе излязла срещу група абсолютно непознати хора, повечето от които с по-добър произход от нейния. Беше удържала ситуацията под контрол и бе дала заповеди, сякаш цял живот не е правила нищо друго. И, което беше още по-учудващо, никой не я наруга и не й се противопостави. Никой не се усъмни в правото и.

— О, синьорина, бяхте брилянтна! — извика въодушевено Мария, когато и последният слуга излезе.

— Аз… не мога да повярвам в това, което направих току-що. — Изведнъж Сара избухна в дрезгав смях.

— Аз обаче вярвам — проговори добре познат глас. Сара се обърна стреснато и видя Себастиян да стои на стълбищната площадка на полуетажа. Красив и привлекателен като самия грях.