Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (9)

8

След бунта положението на Моргана не се подобри, дори напротив. Тъй като вече знаеше, че тя е жена, Колинс й отреди друга каюта и тя си мислеше, че е разгадала правилно намеренията му. Все пак той беше признал открито, че я желае, и тя беше убедена, че много скоро ще й натрапи вниманието си. Макар да знаеше, че тя умее да си служи със сабята почти като мъж, това нямаше да го спре.

Още същата вечер обаче Моргана бе подложена на друго из питание: късно през нощта в каютата й нахлу не Колинс, а готвачът Стан Брадли.

— Знаех го през цялото време — обяви той, докато очите му жадно се плъзгаха по тялото й, осветено от трепкащата светлина на газената лампа.

Моргана се учуди не толкова на внезапната му поява, колкото на думите му. След тромавите му опити за сближение в камбуза тя беше останала с впечатлението, че дебелият готвач се интересува единствено от момчета. Сега обаче разбра, че този гаден, вечно мрачен мъжага не е чак толкова извратен, колкото си мислеше.

Брадли явно изтълкува мълчанието й като подкана. Без да я изпуска от очи, той свали ризата и панталона си и бавно запристъпва към нея. Моргана огледа с отвращение дебелия му корем и жалкия знак на мъжествеността му, съвсем дребен между висящите тлъстини, който можеше да събуди само съжаление.

— Знаеш ли, аз всъщност не съм взискателен — рече той и облиза пълните си устни. — Ако не мога да имам нищо друго, си търся момчета. — Той се ухили злобно. — Така или иначе един ден щеше да си го получиш. Всъщност за мен е все едно с кого се задоволявам. — Той се изсмя, сякаш врещеше коза. — Разбира се, хубаво е, когато има и какво да пипна и видя.

Той застана пред леглото на Моргана и с един замах отметна завивката. Очите му се разшириха, макар че тя не беше гола, а все още носеше ризата на Колинс, която й стигаше до коленете.

— Не се доближавай — заплаши го Моргана, най-после възвърнала си дар слово. — Иначе ще си направя фенер от черепа ти.

За момент се възцари тишина, после Брадли отново се изсмя.

— Много си добра, малката — установи доволно той, отпусна грамадното си тяло до нея и посегна жадно към гърдите й. Ризата й му попречи и още преди да е започнала да се съпротивлява, той я раздра по дължина. От гърлото му се изтръгна гърлен стон и той притисна крехкото й тяло под своето. Моргана усети ерекцията му на корема си. Мисълта, че този мъж ще я изнасили, беше повече от отвратителна и предизвика панически страх. Тя го заблъска отчаяно, но съпротивата беше безсмислена. Стан Брадли беше огромен и единственото, което можеше да я спаси от изнасилване, беше камата, скрита под възглавницата й. Но как да стигне до нея?

Езикът на Брадли се плъзна по тялото й и гаденето й се усили. Ала движенията му най-сетне й дадоха малко свобода. Дясната й ръка се стрелна под възглавницата, но Брадли, заслепен от похот, изобщо не го забеляза.

— Хайде, малката — изпъшка той и се надигна, за да разтвори краката й с коляно. Алкохолните пари от устата му я удариха в носа. Той притисна влажните си устни в нейните и направи опит да проникне в утробата й.

В следващия момент обаче се вцепени и задиша накъсано.

Ей, какво правиш? — изхърка той и се опита да стане от леглото, но ножът, опрян болезнено в гениталиите му, не му позволи да се придвижи дори на сантиметър.

— Ще те кастрирам, мръснико! — изсъска отвратено Моргана.

Брадли се изпоти. Ръцете му затрепериха.

— Слушай, кълна се, че повече няма да те докосна! — изпъшка той. — Махни най-после този дяволски нож!

Моргана стисна по-здраво камата и я плъзна към центъра на мъжествеността му. Брадли изрева уплашено и се отдръпна назад.

Едва когато натрапникът напусна леглото й, Моргана престана да го боде с ножа.

— Ако още веднъж посмееш да влезеш в каютата ми, ще си излезеш без мъжката си гордост — предупреди го сериозно тя.

Брадли кимна послушно и изчезна, колкото можеше по-бързо. След това болезнено преживяване желанието му да прекара една любовна нощ се беше изпарило напълно. За съжаление Моргана знаеше, че шокът нямаше да го държи завинаги далече от нея. Само след няколко дни готвачът щеше да дойде отново — вероятно с подкрепление — и тогава щяха да я изнасилят безмилостно.

Моргана затрепери с цялото си тяло. След като Брадли си отиде, страхът я завладя.

— Господи, Сантяго, каква я свърших — изплака тя, вдигна крака към гърдите си и ги обхвана здраво, като че тази поза можеше да я предпази от всички натрапници на този проклет кораб. — Тази моя дяволска гордост… Да си бях останала в Испания… на сигурно място…

Но сега беше твърде късно за разкаяние. Трябваше някак да се справи със ситуацията.

Трябва да се махна от кораба, помисли си отчаяно тя. Трябва да сляза от борда… колкото се може по-бързо.

За съжаление единствената възможност за бягство беше, щом хвърлеха котва пред селото, което беше споменал Колинс. За нещастие тя нямаше представа къде се намира то, а крайбрежието на Испания не беше особено дълго. Видяха сушата още на здрачаване, но „Суверен“ продължи да плава навътре в морето, твърде далече от брега. Тя не можеше да рискува да скочи през борда и да стигне до брега с плуване. Докато хвърлят котва в близост до брега, вероятно щяха да минат няколко дни, а може би и цяла седмица.

— Дотогава ще измисля как да се отбранявам — опита се Моргана да си вдъхне смелост. Но не беше особено убедителна.

Трепереща, тя се сви в ъгъла на леглото и не посмя да заспи. По някое време обаче умората я надви и когато скочи стресна то, видя, че е вече светъл ден. Сигурно беше спала няколко часа. Скочи, облече се бързо, препаса сабята, мушна камата под колана си и се качи на палубата. Когато мина покрай камбуза. Брадли се показа на вратата и я изгледа мрачно. Тя отговори високомерно на погледа му и уж случайно поглади камата в кола на си.

— Някой ден ще те хвърля за храна на акулите — изръмжа заплашително Брадли. — Само почакай…

— Какви са тези заплахи?

Брадли се обърна стреснато и като видя новия капитан, се сви уплашено.

— Какво е направил Морган, та ти… — прибави капитанът, но не успя да довърши, защото Брадли го прекъсна ядосано:

— Морган, ами! — Той се изплю пред краката на Моргана, посегна светкавично и смъкна ризата от раменете й, преди тя да е успяла да реагира. Брадли посочи малките й, твърди пърди и попита иронично: — Така ли изглежда едно момче?

Колинс размени поглед с Моргана и се обърна ухилено към готвача:

— Каприз на природата, Стан.

Брадли го зяпна с отворена уста, а Моргана въздъхна облекчено. Колинс беше запомнил думите й и в този момент тя разбра, че поне от негова страна не я дебнеше заплаха.

— Ти… ти не говориш сериозно — заекна Брадли, поклати глава и посочи Моргана. — Тя е жена! Снощи за малко не ме кастрира!

Колинс се намръщи гневно, сграбчи Брадли за яката и го повлече към голямата мачта.

— Ела с мен — заповяда той на Моргана. — Трябва да изясним ситуацията веднъж завинаги. — Без да се интересува от тромавата съпротива на Брадли, той изкачи стълбичката и изрева: — Всички на палубата!

Моргана с ужас отбеляза, че корабът бързо се отдалечаваше от испанския бряг, който вече се губеше на хоризонта. Очевидно през нощта, докато тя беше спала, Колинс беше слязъл на сушата с няколко души, за да вземе прясна вода и хранителни запаси и да освободи робите. Това означаваше, че докато стигнеха в Карибието, тя нямаше да има възможност да напусне този жалък кораб — а това щеше да трае седмици… седмици, през които можеха да се случат много неща.

— Нашият помощник-готвач е жена! — извика високо и ясно Колинс и я върна в действителността.

По заповед на капитана всички моряци се бяха събрали на палубата и сега зяпнаха Моргана отчасти уплашено, отчасти с едва прикривана похот.

— Името й е Моргана Уилкс — продължи Колинс. — Вероятно някои от вас вече имаха възможност да се убедят, че си служи отлично със сабята.

Няколко мъже кимнаха и Моргана позна в лицето на един от тях моряка, когото вчера беше надвила в пряк двубой.

— Обичайното уважение към един добър, почтен боец налага прилично държание — продължи Колинс. — Тук сме на кораб, не в бордей.

Леко мърморене премина през редиците.

— Така че, който приравнява Моргана към евтините уличници и не иска да я приеме за наш другар, ще бъде сполетян от участта на Брадли. — Той блъсна грубо дебелия готвач и махна на двама моряци. — Вържете го и го бичувайте, докато му мине желанието да…

— Не! — намеси се неочаквано Моргана.

Учуден, но и ядосан, Колинс се обърна към нея.

— Не ли? Как смееш да се противопоставяш на заповедта ми? Макар че именно ти си пострадала от негодника!

— Правилно — потвърди Моргана. — Въпреки това наказанието ми се струва твърде жестоко. Той трябва да си плати за онова, което ми стори, но не с камшика.

Колинс я огледа от глава до пети, неспособен да скрие, възхищението си. Тази малка жена беше различна от всички, които беше срещал досега. Биеше се като мъж, беше безкрайно женствена и притежаваше вътрешно величие. Мъжът, който искаше да я изнасили, щеше да бъде засрамен пред всички свои другари чрез тази неочаквана проява на милост.

— Е, добре — съгласи се благосклонно той. — Ще му спестя камшика. — Той махна на двамата моряци, които държаха Брадли. — Свалете му панталона, вържете го за оръдието и му нашарете задника с края на въжето.

Брадли беше получил едва шест удара, когато от наблюдателницата проехтя вик:

— Кораб вдясно на борда отпред!

Морякът, който размахваше въжето, веднага спря, но Колинс енергично му махна да продължи.

— Дай му възможност да си получи дузината — отбеляза студено той. — А другите нека запомнят: който се доближи до Моргана, ще бъде бичуван безмилостно. — Той вдигна далекогледа си и се взря в указаната посока. По лицето му се разля доволна усмивка.

— Малка фрегата — съобщи той. — Бърза и повратлива, но няма да ни се изплъзне. — Той отпусна далекогледа. — Хора, скоро ще имате първата плячка!

Моряците му отговориха с гръмогласен рев.

Фрегата, каза си Моргана и сърцето й заби по-силно. В тази води… толкова близо до испанския бряг…

Тя прогони бързо тези мисли, опитвайки се да си внуши, чете просто изразяват желанието й, но пламенната надежда оста на.

— Позволявате ли? — Моргана протегна ръка и Колинс й подаде далекогледа. Тя се поколеба само секунда, после решително го вдигна към очите си и не можа да сдържи облекчената си въздишка. „Либера“! Нямаше съмнение. Пред тях беше корабът на Сантяго! Пламенните й молитви бяха чути. Сега й оставаше само да открие защо Колинс се беше застъпил за нея така енергично. Дали защото я уважаваше или от користни подбуди?

Тя свали бавно далекогледа и се обърна към капитана.

— Това е пиратски кораб и аз познавам капитана.

Колинс разбра веднага и се ухили.

— Ти май си решила да се пазариш с мен?

— Точно това възнамерявам — потвърди Моргана, опитвайки се да потисне вълнението си. — Искам да знам защо наказахте Брадли. Наистина ли го направихте само защото се е отнесъл към мен с неуважение? Или защото искате да бъдете единственият, който ще се възползва от евентуалното ми благоволение?

Колинс се ухили.

— Възможно е. Ти как мислиш?

Тя разбра, че той се наслаждаваше на словесните сблъсъци с нея не по-малко, отколкото на двубоя със саби. Колинс беше умел тактик — както с оръжието, така и е думите. Но тя беше достоен противник.

— Според мен вие сте мъж, след когото тичат много жени — отговори тя.

Колинс избухна в смях.

— Не беше лошо, Моргана. Изключително учтив отказ, скрит в букет цветя. — Той улови ръката й и я привлече към себе си. — Тази нощ се готвех да дойда в каютата ти, но нямаше да те взема насила. Щях да се боря за любовта ти.

Моргана поклати глава.

— Безсмислена борба, сър, безперспективна. Моята любов отдавна принадлежи на друг.

Колинс посочи фрегатата, която плаваше на юг.

— На онзи там, нали?

— Точно така — потвърди Моргана.

— Каква щастлива случайност пътищата ви да се кръстосат.

— Щастлива да — съгласи се Моргана. — Но случайност? Не знам, фрегатата идва от Испания и ме търси.

По лицето на Колинс се разля широка усмивка.

— Вече не съм съвсем сигурен дали трябва да завиждам на онзи пират. По-добре да се откажа от плячката и да се радвам, че ще се отърва от теб.

Моргана неволно се засмя. Доскоро се боеше от този човек, но сега разбра, че недоверието й е било необосновано. Колинс беше умен и почтен човек и се държеше строго с моряците само защото трябваше да се утвърди като техен капитан. Без необходимия респект те нямаше да му се подчиняват.

При нея обаче беше друго. По някаква причина Колинс я смяташе за равностоен партньор и тя можеше да му предложи сделка.

— Имам по-добро предложение — заговори спокойно тя. — Ще поделим плячката и като добавка ще се отървете от мен.

Колинс присви очи.

— Какви са условията?

Моргана избухна в смях.

— Вие ме познавате твърде добре, сър, но ще ви успокоя — те са само три. Първо, не искам да повредите фрегатата… е, поне не сериозно. Второ, не искам никой да бъде убит. И трето… — Тя се усмихна и усети нов прилив на смелост, немислим до преди няколко минути. Първият поглед към „Либера“ й донесе само облекчение, надежда да намери сигурност и защита при Сантяго и хората му. Сега обаче планът й да даде добър урок на Сантяго изведнъж доби конкретни очертания. — Имам да уредя една лична сметка с капитана на фрегатата. Затова ми трябва като пленник. Разбира се, той не бива да узнае, че се намирам на борда на вашия кораб.

— Твърде много условия за половината плячка — отсъди Колинс, помисли малко и накрая заяви: — Две трети от плячката на пиратите и сключваме сделката!

Моргана се поколеба и кимна.

— Съгласна съм — изрече тя и добави с усмивка: — Може би правите лоша замяна. Аз нямам представа дали фрегатата носи плячка на борда.

Колинс посочи напред.

— Виж колко дълбоко гази. Това означава тежък товар. — Погледът му помрачня. — Знаеш ли, изпитвам съжаление към момъка. Да загуби две трети от плячката и да получи зверче като теб — много жестоко наказание.

Моргана кимна равнодушно.

— Такава е съдбата на пирата, който е станал твърде самонадеян — Тя подаде ръка на Колинс. — Приятно е да се работи с вас.

— Особено когато правиш сделки с чужда собственост — до пълни той, стисна ръката й и внезапно стана сериозен. — Аз съм готов да сложа света в краката ти, Моргана. Забрави пирата и остани с мен.

Младата жена остана изненадана и засегната от това спонтанно признание. Изведнъж проумя защо Колинс бе наказал готвача… защо се застъпи за нея, защото я ценеше като равностоен партньор… защо тази нощ щеше да дойде в каютата й.

— Не мога да заповядвам на сърцето си — отвърна меко тя. Моето принадлежи на него и това няма да се промени. Съжалявам.

Колинс въздъхна и сви рамене.

— Дано онзи знае какъв дяволски късмет му се е паднал.

Моргана се засмя тихо.

— Ако не знаеше, нямаше да тръгне да ме търси.

— Е, добре. — Колинс потърка ръце и се постара да си възвърне деловитостта. — Коледа е още далече, но можем да започнем с подаръците.

— Не забравяйте какво ми обещахте — помоли Моргана.

Колинс я погледна втренчено.

— Може би имам много пороци, но обикновено спазвам обещанията си. Корабът ще остане невредим, екипажът също. — Той се насили да се усмихне. — А твоят пират ще бъде пленник.

 

 

Сантяго беше забелязал отдавна големия линеен кораб и бе заповядал да вдигнат английския флаг. Предполагаше, че британският кораб е на път към Африка, тъй като търговията с роби процъфтяваше. Вероятно англичаните бързаха твърде много и нямаше да обърнат внимание на малката, също британска фрегата. Много скоро обаче той разбра, че се беше излъгал. Линейният кораб вдигна всички платна и очевидно преследваше определена цел.

— Гонят ни! — извика в този момент Том.

Сантяго кимна.

— Питам се защо. Отдалече трябваше да ни сметнат за англичани. — Той помисли малко и добави: — Все още не са достатъчно близо, за да разберат, че на борда няма войници.

Том се ухили криво.

— Може би искат да ни натрапят онова, което са натоварили?

Сантяго не се усмихна на шегата му.

— На борда си нямат нищо, което биха могли да ни предложат. Това не е търговски кораб. — Той подаде далекогледа на Том. — Виж колко оръдия имат.

При вида на отворите и заплашително подадените от тях дула пиратът усети присвиване в стомаха.

— Ами ако не преследват нас, а друга цел? Искам да кажа… може би бързат по друга причина?

Сантяго кимна замислено. Том вероятно беше на прав път — макар че на него самия не му се вярваше.

— Хайде да проверим предположението ти, като променим курса — предложи той. — Да видим какво ще направят.

От другия кораб направиха точно това, от което се опасяваше Сантяго: линейният кораб също промени курса, и то така умело, че още с наближаването си да даде залп по широката страна на „Либера“.

— Проклятие! — изсъска Сантяго, докато трескаво размишляваше как да отърве фрегатата си от крайно трудното положение.

— Черна лисицо, дойде време да докажеш, че ненапразно носиш това име… — започна настойчиво Том, но Сантяго ядно му махна да млъкне.

— Стига, по дяволите! Много добре знам, че сме в опасност. — Той посочи линейния кораб. — При първия залп по широката страна от „Либера“ ще останат само трески за горене.

— Да бягаме — предложи Том.

Сантяго поклати глава.

— Няма смисъл. Те са по-бързи от нас. — Той помисли малко и добави: — Имаме само един шанс. Ще се опитаме да се промъкнем покрай кърмата им и ще плаваме зад тях до мръкване. Щом се спусне нощта, ще вдигнем всички платна и ще потеглим в неочаквана за тях посока.

— На север — допълни Том без всякакво въодушевление.

Сантяго кимна замислено.

— Нищо друго не ни остава. Няма да спечелим битката с такъв кораб, а ако продължаваме да се движим пред тях под този ъгъл, все едно да се осъдим на самоубийство.

— Как ще минеш покрай кърмата им, без да се изложиш на оръдеен залп?

— Ще минем по наветрената страна — отговори спокойно Сантяго. — Рисковано е, но според мен е единственият ни шанс, защото по този начин ще им предложим най-малка площ за нападение.

— От твоите уста в божиите уши — промърмори Том и отново вдигна далекогледа към очите си.

Междувременно екипажът на противника трябваше да е разбрал, че насреща им е пиратски кораб, и Сантяго се учуди защо не започваха да стрелят. Той взе далекогледа от ръцете на Том и огледа борда на чуждия кораб, където цареше трескава суетня. Без съмнение, това бяха британски войници. Сантяго позна униформите и отново се запита защо капитанът не бе открил огън веднага щом ги наближиха.

Той пусна рязко далекогледа и даде заповед за обръщане Екипажът едва бе започнал маневрата, когато англичанинът прати един изстрел към носа на „Либера“.

— Разгадаха намерението ни — отбеляза Том.

Сантяго кимна мрачно.

— Така изглежда. Въпреки това ще опитаме още веднъж.

Линейният кораб отговори на започнатата маневра с нов изстрел към носа.

— Защо само ни заплашват, вместо да ни натрошат на парченца с един залп по широката страна? — попита учудено Том.

— Откъде да знам, по дяволите? — ядоса се Сантяго. — Може би не искат да се лишат от удоволствието да ни избесят един по един.

Том го изгледа отстрани.

— Тогава да открием стрелбата.

Сантяго също беше помислил за това, но бе отхвърлил този план. „Либера“ притежаваше достатъчно оръдия за една фрегата, но не можеше да стори нищо срещу могъщия линеен кораб. Нападението щеше повече да им навреди, отколкото да донесе някаква полза.

— Какво имаме да губим? — Гласът на Том отново проникна в съзнанието му. — Ние сме пирати и знаем, че ни очаква смърт — все едно дали ще ни пратят на дъното на морето с оръдията си или ще ни обесят на мачтите, след като ни смъкнат кожите от бой. Резултатът е все един и същ.

Несъмнено Том беше прав, но нещо в Сантяго не позволяваше да нападнат англичаните. Той вдигна отново далекогледа и потърси капитана на линейния кораб. Откри решително, безкомпромисно лице и разбра, че този човек не знаеше милост.

Сантяго отпусна бавно далекогледа и мислите му се отправиха към Моргана, която в момента се намираше незнайно къде. Перспективата да не я види никога вече беше по-болезнена от жестоката смърт, която му бяха подготвили англичаните. Изведнъж го обзе гняв срещу самия него. Ако се беше поддал на наслояванията на Моргана и я беше взел със себе си в Карибието, сега щяха да са заедно! А той беше наложил волята си и сега щеше да плати с живота си — и то не само той, а целият екипаж.

Погледът му се отправи към Били. В ясносините очи на момчето се четеше панически страх.

— Проклятие — процеди през здраво стиснати зъби Сантяго. Защо, по дяволите, беше позволил на Били да го убеди, че трябва да бъде с него на кораба! Никой нямаше да му повярва, че момчето е невинно… че се е качило на борда само преди ден.

Сантяго скочи решително от кърмовата палуба, хвана Били за ръката и го завлече в трюма.

— Какво правиш, Сантяго? — попита страхливо момчето, когато младият испанец го скри зад сандъците с плячка.

— Не се страхувай, малкият, няма да свършиш на бесилката — увери го Сантяго и бързо завърза ръцете му на гърба.

— Боли ме — изохка тихо Били.

— Знам, знам, но това може да спаси живота ти — отбеляза Сантяго. — Ако те намерят тук, ще те сметнат за заложник. — Той го погледна настойчиво. — Чуй ме, Били, това са англичани. В никакъв случай не бива да им кажеш истинското си име, защото ще те пратят на бесилката като дезертьор. Ако някой те попита как се казваш, ще му кажеш, че си дон Кристобал, син на дон Хосе де ла Кортес, разбрахме ли се? Испанският ти е достатъчно добър и никой няма да те заподозре. Нито един англичанин няма нужното образование, за да установи дали говориш испански без акцент или не. — Той стегна още малко въжетата. — Ако попадна в ръцете на англичаните, със сигурност ще ме обесят — защото съм дезертьор и пират. Може би няма да го направят още днес, но… знам, че ме очаква бесилка. — Той видя, че момчето се бореше със сълзите си, и заплашително вдигна пръст. — Помни какво ми обеща! Искам да запомниш много добре какво ще ти кажа. Върни се при баща ми и се опитайте да намерите Моргана. Ако я откриете, искам да бъдеш винаги до нея. Обещаваш ли ми?

Били кимна и от очите му потекоха сълзи.

— Няма да им позволя да те убият! — изхълца той. — Как ще живея без теб…

— Млъкни! — заповяда сърдито Сантяго, развълнуван до дън душа от мъката на момчето. Наведе се, върза и краката му, а накрая пъхна в устата му парцал. Били го гледаше ужасено. Сантяго докосна бегло бузата му. — Съжалявам, момчето ми, но не искам да те обесят за нещо, за което носим отговорност аз и екипажът ми.

Той се обърна рязко, за да не гледа повече душевната мъка на момчето, но обляното в сълзи лице на Били остана пред очите му. Не пропусна да чуе и задавения звук, с който Били очевидно искаше да го извика още веднъж.

— Пази Моргана — повтори Сантяго и прогони мисълта, че любимата му може вече да не е между живите.

Той се върна бегом на палубата. Британският линеен кораб беше съвсем близо и вече не му трябваше далекоглед, за да вижда войниците.

— Всички на палубата! — изрева капитанът. — Ако не се съпротивлявате, няма да ви избият!

— Мразя да лицемеря — изръмжа Том. — Аз няма да се дам без борба.

— Спокойно — обърна се към него Сантяго. Опитният му поглед бе обходил редиците на мъжете на неприятелския кораб и изводът му беше, че не ги превъзхождаха по численост. — След като пропуснаха да ни хвърлят във въздуха с оръдията си, ще се бием със саби и аз мисля, че нямат чак толкова големи шансове да ни победят.

Линейният кораб се приближи с дългата си страна и първи те моряци наскачаха с диви викове на борда на „Либера“. Хората на Сантяго ги посрещнаха с извадени саби. Самият Сантяго се насочи към британския капитан, но един строен матрос е твърде широка риза и странна маска на лицето му препречи пътя.

Когато двете острия се кръстосаха със звън, Сантяго беше убеден, че ще отстрани лесно слабичкия момък. Много скоро обаче разбра, че се е лъгал. Противникът му беше не само сръчен и гъвкав, но и умееше да върти сабята.

— Какво ти става? — извика му Сантяго. — Толкова ли те е страх, че не смееш да покажеш лицето си? Аз трябва да виждам противника си.

— Тогава ме погледнете!

Сантяго се обърна рязко и се озова лице в лице с британския капитан. В същия момент усети сабята на момчето с маската в гърба си. Беше победен — по най-глупавия начин, който изобщо можеше да си представи. Никога досега не беше проявявал такава несъобразителност в боя. Винаги внимаваше гърбът му да е защитен, а сега…

Лицето му пламна от срам и гняв. Извърна глава и впи зелен поглед в маскираното лице на противника си.

— Хайде, довърши ме — заповяда остро той.

Капитанът се изсмя и отново привлече вниманието му върху себе си.

— Няма да се отървете толкова лесно — заяви той. — Има един човек, който иска да се позабавлява с вас. — Той махна с ръка към биещите се. — Заповядайте на хората си да се предадат. Искам да избегна ненужните убийства.

— Ненужни убийства! — Сантяго буквално изплю тези думи. — Назовавайте нещата с истинските им имена! Искате да ни окачите на голямата мачта и да се наслаждавате на мъченията ни!

Капитанът опря върха на сабята си в гърлото му.

— Заповядайте им да се предадат!

Сантяго пое дълбоко въздух и изкрещя думите, които екипажът никога не би трябвало да чуе от устата му:

— Предайте се, момчета!

Заповедта бе последвана от изумено мълчание. За повечето пирати победата беше близо — а сега да се предадат доброволно на бесилката? Ала когато забелязаха в каква безизходна ситуация се намира капитанът им, те разбраха какво го бе принудило да даде тази заповед.

— Съберете мъжете и им вържете ръцете и краката — нареди британският капитан и отново се обърна към Сантяго: — А вие ще дойдете с мен. — Той се усмихна тайнствено. — Чака ви особено удоволствие.

Лицето на Сантяго потръпна.

— Правете с мен, каквото искате, но няма да имате удоволствието да ме чуете да викам.

Капитанът избухна в смях.

— Ей сега ще видим. — С помощта на сабята си той подкара Сантяго към каютата. — На леглото — заповяда кратко той.

Сантяго се поколеба.

— Какво е това? Знам, че като пират ще бъда осъден на смърт. Защо са тези глупави игрички?

Британският капитан притисна сабята в гърдите му.

— Правете, каквото ви казвам — заповяда твърдо той и Сантяго се подчини неохотно.

Двамата моряци, които бяха влезли след тях, завързаха ръцете и краката му за леглото и си отидоха. Капитанът се усмихна още по-тайнствено.

— Желая ви приятно прекарване — изрече тихо той, излезе от каютата и затвори вратата.

Сантяго остана сам, опитвайки се да потисне напиращия страх. Откакто беше станал пират, той живееше със съзнанието, че животът му може да завърши на бесилката и го приемаше като неизбежен риск. Ала сега го очакваше нещо неясно, към което се прибавяха грижата за Били и безграничният страх за Моргана.

— Проклятие — процеди през зъби той, опита се да освободи ръцете си, но само си причини болка. Въздишката му издаде примирение. Съдбата му беше подпечатана — в това вече нямаше съмнение. Утре нямаше да види как изгрява слънцето…

През това време Моргана беше на палубата и се опитваше да се пребори с противоречивите си чувства. Когато застана срещу Сантяго със сабя в ръка, тя се изкуши да смъкне маската от лицето си и да се хвърли в обятията му.

Веднага след това обаче си припомни как той я бе завлякъл на кораба си против волята й… какъв страх изживя за съдбата на баща си, който за малко не беше хладнокръвно убит… Припомни си заповедническото му държание, как я бе оставил в имението на баща си само защото смяташе, че така е най-добре за нея. За всичко това трябваше да го накаже.

— Още ли си тук?

Дълбокият глас на Колинс я изтръгна от нерадостните мисли. Тя се обърна и погледна в подигравателното му лице.

— Пленникът те чака. — Станал отново сериозен, той пристъпи към нея. — Или вече не си сигурна дали продължаваш да го искаш?

— Много добре знам какво ви се иска да чуете — отвърна Моргана. — Но трябва да ви разочаровам, сър. Моята любов към Сантяго е ненакърнена. — Тя направи кратка пауза. — Работата е там, че… не знам дали ще издържа докрай. Трябва да изпълня онова, което съм си наумила, но… — Тя въздъхна и вдигна рамене. — Искам да го накарам да страда — за всичко, което ми причини. И в същото време…

— Капитане, на борда има заложник — съобщи дотичалият матрос. — Едно испанско момче, може би шестнадесетгодишно. Казва се Кристобал де ла Кортес.

Моргана наостри уши. Дали в Испания имаше и други хора с фамилията на дон Хосе?

— Доведи го тук — заповяда Колинс. — Да чуем какво ще ни разкаже.

След две минути морякът изведе момчето от трюма. Моргана не повярва на очите си. Пред нея стоеше Били!

Като видя окървавените му китки, очевидно жертва на здрави въжета, тя закипя от безсилен гняв. Сантяго знаеше много добре, че момчето го обожаваше… че го обичаше като баща! Как бе посмял да го подложи на това мъчение?

— Защо ревеш? — попита Колинс, докато погледът на Моргана се спусна към глезените на Били, също така изранени от въжетата. — Толкова ли лошо се отнасяха с теб пиратите?

Били поклати глава и скри ръце зад гърба си.

— Страх ме е, нищо повече. — Не можеше да им каже, че се страхува не толкова за себе си, колкото за Сантяго.

— Не се бой — опита се да го успокои Колинс. — Ще те заведем в Испания.

Моргана с мъка отвърна поглед от Били и пристъпи зад Колинс.

— Сигурна съм, че ще убедя Сантяго да свали заложника си на брега — пошепна в ухото му тя. — А вие по-добре се погрижете да потеглите веднага за Карибието. Много скоро властите ще бъдат уведомени за бунта и ще ви подгонят безмилостно. На всичкото отгоре вие жестоко убихте капитана си.

Колинс кимна замислено.

— Права си, но ако онзи тип не се съгласи…

— Ще се съгласи — отговори убедено Моргана.

Колинс я погледна, сякаш искаше да проникне зад маската й, отмести поглед към Били и накрая огледа кораба си.

— Е, добре, ще ида да се погрижа нашият дял от плячката да бъде натоварен на „Суверен“ — обяви той и отново погледна пронизващо Моргана. — Сигурна ли си, че ще се справиш сама с тази банда?

Тя се усмихна под маската си.

— Мъжете са вързани, но дори и да не бяха, щях да им се разкрия и да ги успокоя. Не се бойте, не ме заплашва опасност.

Колинс кимна отново и се отдалечи. Моргана веднага отиде при Били.

— Какво правиш тук? — попита тихо тя и улови ръцете му. — Проклетият Сантяго! Как е посмял да те върже и да те държи като заложник?

Били я зяпна смаяно. Звукът на дълбокия, мелодичен глас му беше познат, но не би могъл да определи откъде. Едва когато Моргана леко повдигна маската си, той я позна. В широко отворените му очи светнаха изненада, облекчение, но и страх.

— Милейди! — изохка той. — Как се озовахте тук? Сантяго тръгна да ви търси, а после… — Той си припомни сбогуването със Сантяго и потрепери. — Те ще го обесят!

— Не се бой, Били — успокои го тихо Моргана. — Никой няма да убие Сантяго. Искам само да му дам добър урок, нищо повече.

— Но… но… войниците…

— Войниците са бунтовници и са на път към Карибието — обясни Моргана. — Не се страхувай, Били, те ще вземат своята част от плячката и ще се махнат. Така се разбрах с капитана им, а на него може да се разчита. Той ще изпълни своята част от уговорката. — Тя помилва разрошената му коса. — Как, за бога, се озова на този кораб?

Били вдигна рамене.

— Исках да бъда със Сантяго и когато линейният кораб започна да ни обстрелва, той ме заведе долу и лично ме завърза и запуши устата ми, за да ме сметнат за заложник и да ме пощадят.

Моргана изпита болка. Отново беше помислила най-лошото за Сантяго. Той беше извършил всичко това само от грижа за Били — за да спаси живота му! Тя приглади косата на Били и меко го обърна към каютите.

— Иди да си починеш — посъветва го тя. — Никой от вас не е изложен на риск, Сантяго също. Много скоро и той ще го разбере. — Тя се усмихна зад маската си. — Първо обаче ще го поизмъча малко.

Моргана изтича надолу по стълбичката и влезе в капитанската каюта колкото се може по-шумно. Видя лицето на Сантяго през дупките на маската и моментално усети прилив на слабост. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не смъкне маската и да не развърже веднага ръцете и краката му.

— Слушай! — Гласът на Сантяго прозвуча твърдо, без ни най-малко страх. — Прави с мен, каквото щеш, но кажи на капитана си да пусне хората ми. Те само изпълняваха заповедите ми и не заслужават бесилка.

Сега вече сърцето на Моргана буквално преля от любов към този мъж. Всеки друг в неговото положение щеше да се моли за собствения си живот, но Сантяго държеше единствено да спаси хората си, докато самият той се изправяше безстрашно пред смъртта — или поне беше убеден, че отива на смърт, и никой не можеше да го обвини в това. Макар че моряците на „Суверен“ бяха бунтовници, засега изглеждаха като английски войници, всеки пират знаеше какво може да се очаква от британския военен флот.

— Проклятие! — изсъска Сантяго. — Няма ли поне да ми отговориш? Или си не само без лице, но и без език?

Моргана пристъпи бавно към леглото и разкопча ризата му. Усети как той се напрегна, явно в очакване на жестоко мъчение, и докосна кожата му. Стоманените мускули под дланите й я накараха да забрави месеците на копнеж и гняв и събудиха в сърцето й желанието да усети любимия — да се съедини с него… с всяка фибра на тялото си. Огънят на страстта пламна в тялото й. Забрави, че той лежеше пред нея вързан… забрави дори маската на лицето си. Изпитваше само пламенно желание, което трябваше да бъде утолено.

Ръцете й се плъзнаха трескаво по корема му, отвориха панталона и се загубиха между краката му. Сантяго шумно пое въздух.

— Гадно копеле! — изкрещя той. — Изтезавай ме или ме убий, но, по дяволите, не ме докосвай с мръсните си ръце!

Моргана се отдръпна, ужасена от постъпката си. Сантяго я смяташе за мъж, а тя се беше забравила! Измъкна камата от колана си и я насочи към него.

Сантяго видя блестящото острие и се прости с живота си. В следващия миг маскираният преряза въжетата му. Реакцията на пленника беше светкавична. Оттласна се от леглото и скочи на крака. Преди Моргана да е успяла да изпищи, той я сграбчи за яката и изтръгна камата от ръката й. Скована от ужас, Моргана осъзна, че за него тя беше враг и ако незабавно не сложеше край на тази заблуда…

— Извърши голяма грешка — изсъска ядно Сантяго. — Никога не освобождавай неприятел, докато е в състояние да се движи. — Той я стисна за гърлото, без да подозира, че е на път да убие жената на живота си.

Моргана искаше да каже нещо, да извика името му, но от гърлото й се изтръгваха само неконтролирани звуци. Пред очите й затанцуваха огнени точки и тя едва успя да вдигне дясната си ръка. Опита се да смъкне маската от лицето си, но пред очите й причерня. Изхърка и се опита да поеме въздух, но хватката на Сантяго беше безмилостна. В дробовете й не остана и капчица спасителен кислород. Широко разтворените й очи молеха за пощада, но Сантяго не ги виждаше под маската. Наистина ли беше дошъл последният й миг?

В последен отчаян опит да се освободи Моргана стисна до болка ръката на Сантяго. Вече имаше чувството, че очите й са изскочили от орбитите. Обзета от паника, тя отвори уста, сякаш можеше да си поеме въздух. Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й, ушите й зашумяха. Изведнъж чу отново гласа на Сантяго.

— Много ми се искаше да те убия на място, но не мога да си откажа едно особено удоволствие. Ти си едно жалко копеле и заслужаваш да бъдеш кастриран, докато си в пълно съзнание. Ще го направя без угризения, уверявам те. Но първо искам да видя какво се крие зад тази глупава маска.

Той разхлаби хватката около шията й и като видя как тя жадно загълта въздух, се изсмя злобно. С другата си ръка дръпна маската от лицето й. Появиха се две тъмни очи, пълни със смъртен страх… лице, за което копнееше от месеци и което най-малко очакваше да види в този момент. Сантяго застина неподвижен, опитвайки се да се убеди, че това е сетивна измама… че е започнал да обезумява. Толкова ли силно копнееше за Моргана, че виждаше навсякъде лицето й?

— Сантяго… — Гласът й беше слаб, хъркащ. — Не мога да… дишам…

Сантяго я пусна незабавно и отстъпи две крачки назад. Моргана се облегна безсилно на стената и се свлече към пода. Устата й жадно поемаше въздух. Пред очите й все още танцуваха кръгове. Усещаше бодежи в гърдите, сякаш парещите й дробове не можеха да понесат този внезапен приток на кислород.

Никога преди това не беше стигала толкова близо до смъртта. И всичко това заради една глупава игра, която беше измислила самата тя — неразумна, да, дори жестока.

Сантяго все още се взираше в нея, сякаш беше видял призрак. Изведнъж обаче слисването се превърна в гняв.

— По дяволите, как се озова тук? — изрева той. — Какъв беше този маскарад? За малко да те убия! — Той скъса маската и я захвърли пред краката си.

Моргана протегна умолително ръце.

— Сантяго…

Той не забеляза нито жеста, нито отчаяната молба. Отзова се с две крачки пред нея, сграбчи я за яката, вдигна я във въздуха и я раздруса безмилостно.

— По дяволите! За малко да те удуша! Какво си мислеше, че правиш… — Той млъкна внезапно, пусна я и тя се свлече безсилно на леглото. Като я видя как затвори безпомощно очи, гневът му се изпари. Въздъхна и я взе в обятията си.

— Съжалявам, че ти се разкрещях… точно сега… в такъв момент. Но само при мисълта, че за малко те не… — Той не можа да довърши изречението. Помилва нежно косата й и веднага забеляза, че е много по-къса, отколкото я помнеше. Едва сега разбра защо преди малко, когато й смъкна маската, му се стори едновременно позната и чужда.

— О, Моргана! — простена задавено той. — Защо направи това? Как ти дойде тази безумна мисъл?

— Защото… — прошепна едва чуто тя. — Исках… — Изведнъж онова, което бе извършила, й се стори абсурдно и детинско. За да докаже на Сантяго, че може да бъде самостоятелна, тя се изложи на смъртна опасност. Само за да му даде един твърде съмнителен урок, едва не се прости с живота си.

— Страхувах се за теб. — Тихият глас на Сантяго проникна в мислите й. Той се отмести малко от нея и я погледна в очите. — Знаеш ли какъв страх изживях — не заради себе си, а защото се боях… — Той зарови глава в косата й. — Мислех, че никога вече няма да те видя.

Моргана се вкопчи в него като удавница. Тялото й се разтрепери.

— Прости ми, Сантяго — помоли през сълзи тя. — Аз бях… исках… Божичко, Сантяго, исках само… — Гласът й пресекна.

Той я прегърна нежно и я натисна в леглото.

— Остани тук — заповяда енергично той и я заплаши с пръст. — Този път ще ми се подчиниш безпрекословно. Разбрахме ли се?

Моргана кимна. В този миг се закле, че никога вече няма да се противопоставя на заповедите му.

Сантяго разбра какво ставаше в нея и нежно помилва лицето й. Пръстите му се плъзнаха към шията, където още личаха следите от пръстите му.

— Почини си, кариня — пошепна нежно той, наведе се и я целуна по устата. После отиде до раклата и извади скъпоценната сабя, на която Моргана някога се беше възхитила.

— Отивам да освободя кораба си от английската сган — обяви той.

Моргана се изправи с усилие.

— Сантяго, почакай! — Тя пое дълбоко въздух. Трябваше да събере цялата си смелост, за да му разкрие истината точно сега. — Колинс и хората му… аз… беше сделка. Исках да дойда на „Либера“ под маска, за да те… ами аз… — Тя млъкна. Точно сега не можеше да му обясни, че е искала да му даде урок. — Колинс се съгласи, защото му предложих две трети от вашата плячка. Срещу това ми обеща да не убива никого… — Тя млъкна отново и сведе глава. Не смееше да го погледне в очите.

В каютата надвисна потискаща тишина. Моргана преглътна нервно, примигна и внимателно повдигна глава. Очите на Сантяго святкаха така заплашително, че тя се разтрепери още по-силно. Той изруга сърдито и с един замах заби сабята в дебелите дъски.

— Женска му работа! — изрева той, явно неспособен да намери подходящите думи и измъкна сабята от дъските.

— Къде са хората ми? — попита след малко той.

— Горе — побърза да отговори Моргана и повтори настойчиво: — Всички са невредими. Това беше едно от условията ми.

— Само почакай — изръмжа Сантяго. — След малко ще сляза да си поговоря сериозно с теб. — Той се обърна рязко, излезе от каютата и тресна вратата зад гърба си.

— Майко божия, запази ме — пошепна страхливо Моргана и се сви на кълбо.

Щом се качи на палубата, Сантяго потърси с поглед линейния кораб, но той беше далече на юг. Вбесен, той изрита голямата мачта и се зае да отвързва хората си. Били му помагаше мълчаливо и колкото се може по-незабележимо.

— Значи вече знаеш — изръмжа Сантяго и лицето му помрачня още повече.

Били кимна едва-едва.

— Тя ми се откри, преди да слезе при теб. Честно, Сантяго, аз…

Капитанът му махна да замълчи.

— Я ми кажи, Черна лисицо, какъв беше този театър? — попита слисано Том и се надигна на пръсти, за да види линейния кораб в далечината.

— Уговорка между англичанина и Моргана — изръмжа Сантяго, качи се на кърмовата палуба и изрева: — Бързо в такелажа! Вдигни платната!

Том го последва.

— Нашите хора не са виновни…

Сантяго се обърна като ужилен.

— Знам, по дяволите! — Той тресна с юмрук по релинга. — Това диво зверче! Трябва да й нашаря задника!

Том вдигна рамене.

— Никой не те спира. — Той се огледа търсещо. — Къде беше тя, впрочем? На линейния кораб нямаше нито една жена… или поне аз не видях.

— Хлапето с маската — отговори кратко Сантяго.

Очите на Том засвяткаха развеселено. Значи малката лейди беше опряла сабята си в гърба на Сантяго и го беше принудила да се предаде.

— Предупреждавам те, Том — изръмжа заплашително Сантяго. — Ако не искаш да ти се случи нещо лошо, дръж си устата затворена.

Том кимна, макар че нахалните забележки напираха на езика му. Но съзнаваше, че точно сега е по-добре за всички да дразни ненужно Сантяго.

— Ще ги преследваме ли? — попита вместо това той.

Сантяго се поколеба само за секунда, после поклати глава.

— Би било напълно безсмислено. Линейният кораб ни надминава по всички показатели. Пък и… — Той въздъхна дълбоко. — Макар че не ми харесва, трябва да призная, че англичаните изпълниха уговорката си с Моргана. Не убиха нито един от нас… нямаме дори ранени, доколкото можах да видя. Взели са около две трети от плячката. — Той махна недоволно. — Дано им донесе късмет. — Той се обърна към Том: — Хайде, поемай командването! Курс към Санта Лусия.

— Тъй вярно, капитане — кимна послушно Том и се ухили. — А ти иди да покажеш на малката лейди кой е господар на този кораб.

Сантяго кимна мрачно.

— Точно това възнамерявам.

Той напусна кърмовата палуба, слезе по стълбичката и отвори вратата на каютата си с такъв трясък, че я удари в раклата.

Моргана скочи стреснато. Сантяго разбра по очите й, че е заспала от изтощение и той я е събудил грубо, и сърцето му се напълни със съчувствие. Въпреки това не се разколеба. Моргана трябваше най-сетне да проумее къде й е мястото.

— Този път отиде твърде далеч, малката — започна без заобикалки той. — Не само, че не се подчини на ясната ми заповед, ами и си поигра безсъвестно с мен и с целия ми екипаж. Безскрупулно предаде плячката ни в ръцете на врага и на всичкото отгоре ни изложи на смъртна опасност. — Той вдигна заплашително десница. — Сега ще нашаря нежното ти задниче с пръчката.

Моргана се отдръпна ужасено.

— Няма да посмееш!

— Нищо не може да ме спре — отговори Сантяго и запристъпва бавно към леглото.

Моргана се опита да прочете нещо в очите му… да разбере дали е сериозен, но изражението му беше непроницаемо.

Тя скочи от леглото и се втурна покрай него, за да стигне до вратата — опит за бягство, предварително осъден на неуспех. Сантяго се изсмя развеселено, хвана я и я притегли към себе си.

— Къде тръгна, милейди? — попита предизвикателно той, и отвори панталона й.

Моргана въздъхна подканващо и се притисна до него, но той поклати глава.

— Грешка, милейди. Няма да ти простя толкова лесно. Първо ще те просна на коленете си. Ако след това все още ме искаш… — Той й намигна многозначително.

Моргана нямаше намерение да се предаде без борба. Преди да е усетил какво става, тя отвори панталона му и плъзна ръка между краката му.

— Зверче! — изохка Сантяго и се опита да я отблъсне. — Да не мислиш, че е толкова просто да…

Той не можа да довърши изречението, защото Моргана се надигна на пръсти и впи устни в неговите. В следващия момент тя усети ерекцията му, корава и гореща, върху корема си.

Пъшкайки, тя го потегли към леглото, блъсна го и падна върху него. Устните й се отделиха от неговите и върхът на езика й очерта контура им.

— Още ли искаш да ме напляскаш? — попита нежно тя.

— Повече от всякога — отговори Сантяго. Плъзна ръце по гърба й, замахна с десница и я цапна по голото дупе. Моргана въздъхна сладостно и избухна в тих смях.

— Какво чувствено удоволствие, сеньор…

— Приеми го като наказание — изръмжа Сантяго, — иначе наистина ще те просна на коленете си и ще ти насиня дупето.

Моргана се надигна и се усмихна в смарагдовозелените му очи.

— Тъй вярно, господарю и повелителна. Наказанието беше болезнено, едва поносимо…

— Зверче — повтори с дълбока убеденост Сантяго. — С какво съм заслужил подобна съдба? — Той я хвана за тила и сведе главата й към своята. Устните му завладяха нейните, без да срещнат съпротива. Мек и топъл, езикът й го посрещна, заигра с неговия, подразни го и се отдръпна. Устата й се изплъзна от целувката и продължи надолу по брадичката към шията.

Сантяго въздъхна тихо и се опита да я мушне под себе си, но тя устоя и направи същото с него.

— Нямаш шанс. — Дълбокият му глас прозвуча като ръмжене на дива котка. — Веднъж завинаги — аз определям.

— Не и в леглото — възрази сърдито тя.

— И в леглото — настоя той.

Изведнъж любовната игра се превърна в борба за надмощие. Обзета от внезапен гняв, Моргана се опита да скочи, но Сантяго я покри със силното си тяло, без да й причинява болка, но и без да й позволи да се изплъзне от него.

Моргана опря ръце в атлетичната му гръд.

— Така няма да ме имаш — изпъшка тя.

— Първи урок, лейди — послушание — отвърна невъзмутимо той.

— Ти си отвратителен… самодоволен… — заекна ожесточено тя, неспособна да намери подходящите епитети.

Той затвори устата й с целувка и усети как в ожесточената си съпротива тя раздра кожата на гърдите му с острите си нокти. Без да се тревожи от това, той отвори устните й и улови китки те й. Изви ръцете й нагоре, отдели уста от нейната и нежно плъзна език по раменете й.

Когато стигна до чувствителната вътрешна страна на ръцете й, Моргана се разтрепери и съпротивата й отслабна. Тя се надигна насреща му и Сантяго побърза да й даде всичко, от което се нуждаеше. Усети, че вече не беше нужно да я удържа с тялото си. Обхвана с една ръка крехките й китки и се плъзна до нея. Лявата му ръка милваше бавно и с наслада съвършеното й тяло и накрая се загуби в къдравите косъмчета между краката й. Моргана се протегна с блажен стон и разтвори крака, за да му направи място. После се опита да освободи ръцете си, но Сантяго я задържа в желязната си хватка.

— Пусни ме — заповяда тя, но той поклати глава.

— Трябва да ти дам урок, лейди — обясни меко той. — Мисля, че това е най-приятният начин да научиш нещо — а именно че само аз определям какво ще правим. Само аз.

Моргана понечи да протестира, но Сантяго задуши този нов изблик на гняв в самия му зародиш. Езикът му погали зърната на гърдите й, докато те се втвърдиха и щръкнаха. Моргана се надигна със стон насреща му, извивайки се от чувствено удоволствие… но и защото искаше най-после да отговори на милувките му.

— Сантяго, аз искам… — започна тя, но той я прекъсна.

— Неточна формулировка — заяви той и се надигна, за да може да я гледа в очите. Тя знаеше много добре какво се очакваше от нея и в този момент беше готова да направи всичко, което той искаше. Вече не беше нужно да се бори с него. Тя бе научила урока си. Сантяго й заповядваше не за да ограничава свободата и или да й вреди.

— Моля те… — пошепна тя. — Мога ли да…

Не беше нужно нищо повече. Той пусна незабавно китките й.

— Не само, че можеш, дори трябва — пошепна в ухото й той.

Пърхащи като пеперудени крила, върховете на пръстите й се плъзнаха по коравите му гърди и той се разтрепери. Моргана видя драскотините, които беше оставила преди малко, и изпита угризения на съвестта. Надигна се и нежно плъзна устни по кървавите следи, после погледна в смарагдовите му очи.

— Много съжалявам, Сантяго — прошепна едва чуто тя.

Той сви рамене.

— Рискът на учителя — обясни той с нежна усмивка. Притисна я във възглавниците и се плъзна гъвкаво между краката й. Моргана се отвори, доколкото можеше. Сантяго се надигна и мушна ръце под седалището й.

Тя въздъхна и се предаде на страстта. Сантяго вече беше милвал и целувал практически цялото й тяло, въпреки това тази последна ласка беше особено възбуждаща, макар че с нея не беше свързана някаква специална нежност. Силните му ръце обхванаха дупето й, повдигнаха хълбоците й и й дадоха възможност да се отвори още повече.

Тя усети мъжката му твърдост и се устреми към него, но той не бързаше. Моргана протегна подканващо ръце.

— Ела най-после! — изохка тя.

Пръстите му продължиха да масажират дупето й, докато членът му проникваше в нея съвсем бавно. Старанието му да удължи сладостното мъчение я докара до ръба на безумието.

Тя простена от наслада и неутолено желание, цялата й вътрешност се разтрепери. Най-после Сантяго отстъпи пред напора на желанието й. Потъна дълбоко в нея с мощен, корав тласък, махна ръцете си от дупето й и вдигна краката й още по-високо.

Моргана имаше чувството, че в корема й е експлодирал фойерверк. Тя извика от наслада, вкопчи се в тила му и се устреми насреща му. Силните му ръце обхванаха хълбоците й и двамата се задвижиха в ускоряващ се ритъм.

Сантяго също изпъшка. Меката женственост на Моргана го обгръщаше, гореща и изискваща. Той усещаше страстните й тръпки и я водеше целенасочено към екстаза. От гърлото му се изтръгна дълбок стон, той я притисна до себе си и се предаде изцяло във властта на тялото си, което в тези секунди изживяваше неизпитвано досега удовлетворение.

Моргана се носеше хаотично по вълните на насладата. Неговото освобождаване повлече и нейното. Тя обгърна с ръце и крака мъжа, когото обичаше с тяло и душа, и точно когато усети, че е на ръба на безумието, той се изля в нея и тя изкрещя навън цялото това безумие. Вкопчи се в силния му гръб, повярвала, че вътрешностите й изгарят, сякаш той беше излял в утробата й пламтяща лава.

Изтощени и щастливи, двамата се отпуснаха на леглото.

— Много обичам да получавам такива уроци — пошепна до ухото му Моргана, докато вълните на страстта се оттегляха бавно. Тя го усещаше не само до, но и в себе си и не искаше да го пусне.

Сантяго избухна в тих смях и целуна крайчето на ухото й.

— Аз пък обичам да давам такива уроци. — Той се надигна опасявайки се, че е твърде тежък за нея, и я погледна сериозно — Това не беше само урок, Моргана. Искам да го знаеш.

Тя го прегърна нежно и отново го привлече върху себе си.

— Значи в урока имаше и малко любов? — попита кокетно тя.

— Направих го от чиста любов — поправи я натъртено Сантяго.

— Така ли? А пък аз си мислех, че е надделяло желанието да ме научиш на послушание.

Сантяго се ухили.

— То е част от любовта ми.

— Аха — промърмори Моргана и нарочно извъртя смисъла на думите му. — Значи ме обичаш само когато съм послушна.

Сантяго обхвана лицето й с две ръце.

— Мисля, че трябваше да ти нашаря дупето. — Ала нежната целувка, с която я дари, изобличи в лъжа последните думи.

Моргана въздъхна щастливо, сгуши се в него и се наслади на близостта му. Едва сега й стана ясно колко болезнено й беше липсвал.

— Сантяго…

— Да, какво има?

Моргана се обърна към него и го погледна в очите.

— Макар че с това признание рискувам да се предоставя изцяло в твоя власт… започна колебливо тя, — ще ти кажа, защото искам да знаеш. — Тя пое дълбоко въздух. — Съжалявам… горчиво съжалявам за онова, което извърших през последните седмици. И още преди ти да ми дадеш урок по послушание, се заклех, че никога вече няма да се противопоставям лекомислено на заповедите ти.

— Много разумно — похвали я Сантяго, усмихна й се нежно и я целуна. — Но аз ще се погрижа никога вече да не ти давам поводи да проявиш непослушание. От днес нататък никога няма да се разделяме.

За съжаление той не подозираше, че съдбата им бе подготвила нещо друго…

— Е, Черна лисицо, даде ли урок на твоята лейди? — попита на следващата сутрин Том, когато Сантяго излезе на кърмовата палуба. По лицето му ясно личеше, че не си е доспал.

Испанецът въздъхна.

— О, знаеш ли, Том, в момента не бих могъл да кажа кой на кого даде урок…

— Капитане! — изкрещя Ник Морисън, който седеше в наблюдателницата. — Британски тримачтов кораб вдясно на борда пред нас!

Сантяго незабавно вдигна далекогледа си и го насочи в указаната посока. На лицето му грейна доволна усмивка.

— Мисля, че ни се удава случай да си възвърнем част от онова, което англичаните ни отнеха вчера. — Той се обърна и извика: — Били!

Момчето дотича задъхано при него и Сантяго му подаде една сабя.

— Можеш ли да си служиш с нея?

Били преглътна нервно.

— Аз… не знам. Мисля, че да, но… не много добре.

— Ще видим — отговори Сантяго. — И да стоиш до мен, чу ли? Все едно какво ще се случи, ти ще стоиш до мен.

Били кимна и сабята в ръката му затрепери. Сантяго стисна ръката му в желязна хватка.

— Знаеш ли, за теб страхът е много полезен. Той те кара да бъдеш предпазлив. Гледай само противникът да не го забележи.

— Но аз, аз… — заекна Били.

— Стой при мен и нищо няма да ти се случи — заповяда му строго Сантяго и се обърна към екипажа: — Хайде, момчета, плячката няма да дойде при нас! Ние трябва да си я вземем!

— И аз ще помагам — обади се Моргана, която беше излязла на палубата със сабя в ръка, и демонстративно застана до Сантяго.

— Върви под палубата! — заповяда сърдито той.

— Не, аз… — възрази възмутено тя, но строгият му поглед я накара да замълчи.

— Знаеш, че мога да се бия — опита се да го разубеди тя, макар да знаеше, че няма да успее. Може би трябваше да прибегне до молби. — Моля те, Сантяго! Аз съм виновна, че загубихте част от плячката, и искам да помогна на теб и хората ти да си възвърнете отнетото.

— Ти май вече забрави какво ми обеща вчера — напомни й той.

Моргана издържа на погледа му.

— Не, сър. — При това подчерта последната дума по начин, който изразяваше повече от ясно отношението й. Погледна го, вирна решително брадичка и очите й засвяткаха. — Не бих се осмелила да го забравя.

Сантяго усети с гърба си напрегнатото внимание на екипажа. Моряците чакаха капитанът им да наложи волята си и, по дяволите, той щеше да го направи. Направи крачка към Моргана и от зелените очи лумна пламък.

— Чуй ме, момиченце, може да споделяш леглото ми, но това още не значи, че си станала втори капитан на моя кораб.

Думите му я накараха да се изчерви от срам. Как смееше да я излага така пред събрания екипаж? Тя се обърна рязко и се затича към каютата.

— Боя се, че тази нощ няма да имаш възможност да се насладиш на топлото легло, Черна лисицо — въздъхна театрално Том.

Сантяго го прониза с поглед.

— Ще видим — отсече той и отново посвети вниманието си на чуждия кораб. — Според мен не ни очаква кой знае каква съпротива.

Оказа се, че се е излъгал. Екипажът на британския кораб наистина не можа да даде нито един залп с оръдията си, но истината не беше в нежеланието на моряците да се съпротивляват срещу пиратите. Те просто не бяха в състояние да стрелят, защото барката беше така натоварена, че има трябваше твърде много време, за да се доберат до оръдията. Това беше често явление при търговските кораби.

— Готови за абордаж! — извика Сантяго, когато „Либера“ се изравни с противника.

— Предайте се! — изкрещя той, когато хората му хвърлиха първите абордажни куки. — Искаме само плячката! Ако не се съпротивлявате, няма да ви сторим зло!

Въпреки това обещание англичаните посрещнаха пиратите с извадени саби. Без да се колебае, Сантяго се хвърли срещу капитана на тримачтовата барка. Били понечи да го последва, но бе нападнат и с ужас забеляза, че изведнъж е оставен сам на себе си. В страха си вече се виждаше пронизан от сабята на противника, когато някой внезапно му се притече на помощ.

— Мислех, че трябва да стоиш до Сантяго.

Били се обърна стреснато.

— Милейди! — Очите му се разшириха от ужас. — Сантяго ви заповяда…

Остатъкът от изречението потъна в звъна на оръжията. Моргана се биеше умело и компенсираше тромавите движения на Били. Въпреки това противниците им ги превъзхождаха по сила и опитност.

Били беше изблъскан към релинга и противникът му го рани в рамото. Момчето изплака от болка и ръката му се скова. Очаквайки смъртоносния удар, то затвори очи, но унищожителната болка не го прониза. Вместо нея една ръка го сграбчи грубо за косата и го разтърси.

— Казах ти да стоиш до мен! — изрева Сантяго.

Били отвори уплашено очи и видя противника си да лежи неподвижен на гредите. От сабята на Сантяго капеше кръв. В гърлото на момчето се надигна гадене и то усети как стомахът му се разбунтува, но още преди да е почнало да повръща, Сантяго го сграбчи за панталона и без много церемонии го метна на борда на „Либера“.

През това време Моргана продължаваше да се бие с английския моряк, който я надвишаваше с цяла глава и ударите му сякаш ставаха все по-силни, докато нейната десница непрекъснато отслабваше. Тя си припомни предупреждението на Сантяго… заповедта, на която отново не се беше подчинили — въпреки всичките си добри намерения.

Били беше в опасност, опита се да си внуши тя, макар да знаеше, че Сантяго никога няма да приеме това извинение. Но сега не беше време да си търси оправдания, защото силите й бързо отслабваха.

С ъгълчето на окото си тя забеляза как някой се затича към нея и се обърна рязко, за да посрещне противника. В същия момент усети непоносима болка в лявото рамо, изпищя и падна на колене. Успя да види върха на сабята, която в следващите секунди щеше да се забие в сърцето й, но острието изведнъж се залюля и изчезна от полезрението й. Моргана се опита да се изправи, за да разбере какво се бе случило, но пулсиращата болка в рамото буквално й отне дъха. С последни сили тя сведе глава и видя кръвта, която напояваше ръката й. Влажната червенина се размаза пред очите й и тя усети как се залюля. Това ли беше смъртта?

— Не! — искаше да извика тя. — Не бива да умирам! — Но от устата й излезе само неясно мърморене и тя потъна в черна дупка, от която като че ли нямаше измъкване.

 

 

— По дяволите, направи нещо! — изкрещя невъздържано Сантяго. — Тя губи кръв!

— Успокой се най-после! — изръмжа раздразнено Том. — Ще ме подлудиш с крясъците си.

От доста време насам той се опитваше да спре кръвотечението от рамото на Моргана, процедура, която се оказа доста сложна.

Том имаше опит с рани от хладно оръжие. Откакто плаваше с пиратите, беше лекувал безброй ранени, макар да не беше лекар. Но беше сръчен и знаеше какво се изисква в съответната ситуация.

— Плячката е на борда, капитане — съобщи Ник Морисън. — Какво ще правим с англичаните?

Сантяго махна пренебрежително.

— Какво ме интересува! Правете с тях, каквото си щете! Ако искате, обесете ги всичките!

— Ей, ей, капитане, какво чуват ушите ми? — намеси се широкоплещестият Пат О’Донъл, хвана ръката на Сантяго — жест, какъвто не си беше позволявал никога досега, и настави: — Хайде, ела, чака ни още работа. Том ще се справи и без теб — а може би дори по-добре. Като стоиш до него и му крещиш, само го изнервяш.

Сантяго явно беше готов да експлодира и всички пирати наоколо застанаха нащрек, но в следващата минути капитанът кимна и покорно последва Пат. Погледът му се устреми към тримачтовата барка, която все още беше привързана към „Либера“. Оцелелите моряци и офицери бяха строени до релинга с вързани ръце.

Сантяго обходи с поглед десетките мъртъвци, които беше струвала битката, и отвратено отвърна глава. Как мразеше това безсмислено клане! Защо англичаните не се предадоха? Защо рискуваха живота си за злато, накити и коприна?

— Отвържи един от пленниците и ми го доведи — заповяда той.

Пат се подчини и след малко се върна с млад офицер, в чиито очи святкаше омраза.

— Не обвинявай мен за случилото се — заяви Сантяго и посочи труповете и окървавената палуба. — Ако се бяхте предали, можехме да го избегнем.

Офицерът се изсмя горчиво.

— Много сте били благородни! — Гласът му преливаше от ирония. — И за да докажете великодушието си, ще потопите кораба с хората и мишките.

— Никога не съм убивал безпричинно и няма да започна точно днес — отговори Сантяго. — Върви да отвържеш хората си. Барката не е повредена. Изберете си капитан и потегляйте към дома.

Младият офицер зяпна смаяно.

— Ти… ти ни освобождаваш? — попита невярващо той.

Сантяго кимна и му махна нетърпеливо.

— Хайде, какво чакаш!

Младият офицер не дочака да му повторят и се върна на кораба си, без да се обърне нито веднъж.

Междувременно пиратите бяха събрали абордажните куки и вдигаха платната.

— Курсът, капитане? — осведоми се кратко Пат.

— Ще ти кажа, щом разбера как е Моргана. — Сантяго се върна с бързи крачки при Том, който все още се опитваше да спре кръвта.

— Справяш ли се? — Сантяго трябваше да положи много усилия, за да говори спокойно. Беше убеден, че Том прави всичко по силите си, за да помогне на Моргана, но нервите му не издържаха.

— Не е чак толкова лошо — отвърна Том и му се усмихна ободрително. — Раната е доста дълбока, но не е засегнала костта. Младата лейди загуби много кръв, но само след няколко дни пак ще започне да се противопоставя на заповедите ти.

Шегата накара Сантяго да се усмихне, но лицето му издаваше безкрайна умора. Той се наведе към Моргана и нежно помилва бледото й лице.

— Защо не се събужда? — попита загрижено той.

— Нали ти казах — загубила е много кръв. — Том сложи ръка на рамото му. — Не се страхувай, Черна лисицо, дамата ще се оправи.

Сантяго се обърна към него.

— Том, трябва да ми дадеш абсолютно честен отговор. Опасно ли е за Моргана, ако потеглим веднага към Карибието?

Том поклати глава.

— Тя ще се възстанови много бързо. Сигурен съм.

— Помисли си още веднъж какво ми казваш — предупреди го Сантяго. — Ако лъжеш, ще те нарежа на парчета — и не си мисли, че говоря празни приказки. — Погледът му беше повече от страшен. — След два или три дни можем да хвърлим котва в някое испанско пристанище. Ако Моргана има нужда от лекар, трябва веднага да ми кажеш.

Том поклати глава.

— Имай ми доверие. Знам какво говоря и щом ти казвам, че…

— Капитане! Един британски линеен кораб се е насочил право към нас! — изкрещя Пат от палубата.

Сантяго напусна бежешком палубата и се изкачи на капитанския мостик. Корабът вече се виждаше с просто око на хоризонта, но той въпреки това посегна към далекогледа. Дъхът му спря. Това беше „Адвенчър“! Нямаше никакво съмнение.

По гърба му полазиха ледени тръпки. „Адвенчър“ беше бърз кораб, но те трябваше да се опитат да му избягат — единственото, което им оставаше в тази ситуация. При първата среща с британския линеен кораб късметът беше на тяхна страна, защото Уингейт не познаваше „Либера“. Този път беше различно. Сигурно Уингейт отдавна беше открил омразния кораб и го преследваше. За съжаление пиратската фрегата не можеше да спечели открит бой с „Адвенчър“.

Още през следващите два часа Сантяго разбра, че и опитът за бягство е безполезен. „Адвенчър“ ги настигаше и най-късно на следващата сутрин сблъсъкът беше неизбежен.

— Всички на палубата! — изрева Сантяго и зае обичайното си място на кърмовата палуба. Изчака екипажът да се събере и продължи: — Уингейт ни преследва — съобщи спокойно той. Беше убеден, че всички на борда знаеха за кого става дума. На фрегатата имаше немалко хора от бившия екипаж на „Адвенчър“. — Надявах се „Либера“ да се окаже по-бърза от „Адвенчър“, но макар че сме вдигнали всички платна, англичаните ни настигат. Знаете, че не сме в състояние да ги победим в открит бой. Първия път успяхме да ги надхитрим, но втори път няма да ни се удаде. Уингейт вече знае много добре с кого си има работа.

— Да се върнем в Испания — предложи мрачно Том. — Ти сам каза, че ще пристигнем там след два до три дни. — Том вдигна рамене. — Уингейт няма да посмее да те нападне в родната ти страна.

— Аз съм пират и вече нямам родина — поправи го сериозно Сантяго. — Освен това нямаме на разположение два или три дни. Наблюдавам „Адвенчър“ от два часа и според моите сметки Уингейт ще ни настигне най-късно утре по обед, а може би и малко след изгрев-слънце. Не е нужно да ви казвам какво ни очаква след това.

Мъжете кимнаха мълчаливо.

— Значи ли това, че трябва да се предадем без борба? — прекъсна мълчанието Пат.

Сантяго поклати глава.

— Уингейт преследва само мен — по чисто лични причини. Разбира се, това няма да го спре да убие всички членове на екипажа ми. — Той обходи с поглед събралите се мъже. — Ще ви дам баркаса, но… в него не можете да се съберете всички, а аз нямам право да вземам решения за живот и смърт. Ще поставя едно-единствено условие: онези от вас, които искат да спасят живота си, трябва да вземат Моргана, Били и Том.

— Не! — извика възмутено Том. — Да не мислиш, че ще те оставя да се биеш сам? Ще се бием заедно срещу Уингейт и ще победим — както първия път!

Думите му бяха последвани от одобрителни кимания.

Сантяго огледа екипажа си… необузданите пирати, които при първата им среща едва не го убиха, а сега стояха като един зад него… Верността им го трогна, но нямаше намерение да отстъпи.

— Първия път победихме, защото блокирахме кормилото и се бихме всеки срещу всеки — обясни той. — Утре ще бъде различно. Уингейт ще натроши „Либера“ на парченца и аз не искам да стоя и да гледам как се жертвате заради мен. Повече от половината екипаж може да се спаси и аз очаквам и настоявам да ме послушате. Вие не ми дължите вярност.

— Тогава ти трябва да решиш кой да тръгне — отговори Том и мъжете отново закимаха.

— Не, няма да го направя — отвърна Сантяго. — Аз не искам и не мога да бъда човекът, който ще реши кой да остане жив и кой да умре с мен. Ако искате, хвърляйте чоп. Искам само Моргана, Том и Били…

— Защо аз? — прекъсна го възбудено Том. — Защо принуждаваш тъкмо мен да напусна „Либера“?

Сантяго го погледна втренчено.

— Защото Моргана е ранена и сигурно ще има нужда от теб.

— И аз не искам да отида — обади се плахо Били.

Сантяго го удостои със строг поглед.

— С теб изобщо няма да разговарям. Ще направиш, каквото ти казвам. — Той погледна към залязващото слънце. — След час ще бъде достатъчно тъмно и ще напуснете незабелязано „Либера“. Имате време да изберете. — Той отново направи пауза. — Очаквам баркасът да се напълни.

— Сантяго…

Капитанът погледна Том и вдигна ръце с въздишка.

— Престани да ме обработваш — помоли той. — Решението е взето.

— Защо не опиташ ти да се спасиш с Моргана и Били? — предложи Том. — Може би тогава Уингейт…

— Той ще ви изтезава и накрая ще убие всички ви — отговори с болка Сантяго. Велики боже, Том, ти го познаваш не по-зле от мен! Ти го наказа с камшика. Сериозно ли мислиш, че би те оставил жив?

— По дяволите, не искам да умреш! — изрева Том и удари с юмрук по релинга. — Е, добре, ще се кача в проклетата лодка, но само ако дойдеш и ти.

Сантяго поклати глава.

— Няма да изоставя кораба и екипажа си. — Той го побутна към кърмата. — Върви да се погрижиш за баркаса. И гледай да се напълни.

Сантяго слезе в каютата си, където Моргана все още спеше. Тя бе дошла на себе си преди повече от час, но тъй като имаше силни болки, Том й приготви питие, чиято основна съставка беше силен ром. Сантяго се зарадва, че е заспала дълбоко, и реши да не я буди. Трябваше да й спести болезненото сбогуване. Страшно беше, че трябваше да се разделят… с пълната сигурност, че никога вече няма да се видят.

За първи път от детските си години Сантяго трябваше да се пребори с напиращите сълзи. Той се съблече, легна до Моргана, усети меката й кожа до тялото си и се наслади на последния час, в който можеше да я държи в обятията си. Пое дълбоко нежния й аромат, погледна в отпуснатото й лице и се опита да запомни всяка подробност от чертите й. Нищо, дори смъртта нямаше да изтрие спомена за нея.

— Сбогом, кариня — пошепна той, нежно положи устни върху нейните и усети как тя отговори на целувката му в съня си. Това беше само блед спомен за целувките, които му беше дарила в будно състояние, но беше много повече, отколкото бе очаквал… и направи сбогуването още по-трудно.

Той се откъсна решително от нея и излезе на палубата. Цяло то му тяло пулсираше от копнеж, сърцето му биеше с такава сила, сякаш невидими ръце го стискаха безмилостно, всяко вдишване пронизваше болезнено дробовете му. Той се облегна безсилно на релинга и притисна ръце към гърдите си, но непоносимата болка остана. От гърлото му се изтръгна мъчително хълцане и му донесе кратковременно облекчение, но болката веднага се върна още по-силна.

— Сантяго…

Мъжът се обърна уплашено, когато зад гърба му внезапно прозвуча тихият глас на Били. Той пое дълбоко въздух, изпъна рамене и отново стана, какъвто беше винаги — силен и неумолим.

— Какво има, малкият? — Гласът му прозвуча съвсем спокойно.

Лицето на Били се разкриви, той изхълца и се хвърли в прегръдката му.

— Нека да остана с теб! — помоли едва чуто той.

Сантяго го хвана за раменете и го отдалечи от себе си, за да го погледне в очите. Този път не го укори за сълзите, които блещукаха в сините зеници, защото самият той беше готов да се разплаче.

— Чуй ме, Били — заговори настойчиво той. — Ти знаеш не по-зле от мен, че между нас възникна връзка, която надминава всяко приятелство. Никога не съм ти казвал, но… на този свят има само един човек, който ми е по-близък от теб, и това е Моргана. Сериозно ли мислиш, че бих допуснал да паднеш в лапите на Уингейт?

— Но той… той ще те убие — заекна Били. — И тогава ще остана съвсем сам.

Сантяго стисна по-силно раменете му и леко го раздруса.

— Ти трябва да се грижиш за Моргана. Обещаваш ли ми?

Били изхълца тихо.

— Не мога. Аз съм само…

Сантяго не го остави да довърши.

— Аз пък твърдя, че можеш. — Той го притисна бързо до гърдите си, после сложи ръка на тясното му рамо. — Ела с мен, синко.

Били изпита едновременно неописуемо щастие и ужасяваща тъга. Колко отчаяно беше желал Сантяго да му покаже привързаността си. И когато най-сетне чудото стана, двамата трябваше да се разделят завинаги.

Сантяго го отведе в каютата си, отвори раклата зад вратата, извади скъпоценната сабя и я сложи в ръцете му.

— От баща ми е — разказа развълнувано той. — Единственото, което ми остана от него. Хосе ще те научи да се биеш като истински мъж. Очаквам да си служиш с нея честно и да не ме посрамваш. — Той направи кратка пауза. — Един ден ще я предадеш на сина си, както аз я предавам на теб.

При тези думи Били беше готов да избухне отново в плач.

— Но аз… аз не съм… — Гласът му отказа.

Сантяго прокара пръсти през гъстата му коса.

— Хайде, върви горе. Вече се стъмнява.

Били кимна, но не се помръдна.

— Ще ми го кажеш ли още веднъж?

Сантяго разбра веднага.

— Разбира се. — Той прегърна Били и го притисна до гърдите си. — Внимавай за себе си, синко. — На лицето му грейна тъжна усмивка. — И не ме посрамвай.

— Разбира се, че не — обеща сериозно Били и този път в очите му нямаше сълзи.

Сантяго изчака Били да излезе и се обърна към леглото.

Моргана продължаваше да спи и той се зарадва. Ако беше будна, само щяха да водят безсмислени дискусии. Моргана никога нямаше да му позволи да остане на борда. Сантяго си опита да си представи какво щеше да бъде, ако наистина изоставеше „Либера“ и екипажа си, но бързо отхвърли тази еретична мисъл.

Ако се поддадеше на копнежа си за земно щастие, щеше да изложи всички свои хора на опасност. Уингейт със сигурност нямаше да остане дълго на полупразния кораб. Жестокият баща на Моргана щеше да избеси всички моряци и да тръгне да преследва бегълците. За съжаление не бяха достатъчно близо до сушата, за да слязат на брега още тази нощ.

Сантяго приседна до Моргана и внимателно я взе в обятията си. Тя се размърда и отвори очи.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя, заваляйки думите, защото силното питие на Том все още действаше. — Аз пак… не те послушах.

Сантяго я притисна до себе си с безкрайна любов.

— Вече го забравих, кариня.

Тя се сгуши доверчиво в ръцете му.

— Къде ме водиш?

— Имаме малка повреда — обясни Сантяго. Това беше лъжа по необходимост. В никакъв случай не можеше да й каже истината… не в това й състояние, не в този момент. Беше ужасно да знае, че това са последните им минути заедно.

Вътрешният глас му казваше, че Моргана ще узнае всичко… може би само след няколко часа. Тогава тя трябваше да носи болката си сама. Въпреки това премълча истината.

— Том ще се погрижи за теб — каза й той, след като я настани на най-удобното място в баркаса. — А Били ще внимава да не вършиш глупости.

Моргана го погледна уплашено.

— А ти… няма ли да дойдеш с нас?

— Няколко моряци и аз трябва да се погрижим за „Либера“ — обясни той, наведе се и я целуна. — Обичам те, кариня. Никога не го забравяй.

При тези думи в очите й пламна страх. Тя се вкопчи с две ръце в ризата му.

— Сантяго, кажи ми истината! — извика тя и нищо не напомняше, че е била ранена и сетивата й са замъглени от лечебното питие на Том. — Какво става? Защо…

Сантяго затвори устата й с гореща целувка. Сладка и едновременно с това толкова горчива… с вкус на сбогуване, който тя веднага усети.

— Обеща никога вече да не ме оставяш сама — напомни му тя, след като се откъсна от него.

Сантяго кимна.

— Аз ще бъда с теб. — Макар че ти няма да ме виждаш, добави в мислите си той.

Моргана отново се притисна към него и той разбра, че не биваше да удължава повече сбогуването, защото нямаше да издържи. Меко, но достатъчно категорично той свали ръцете й от ризата си, погледна я за последен път и отстъпи крачка назад.

— Сантяго!

Писъкът й отекна мъчително в ушите му и остави болка, която изтръгна от гърлото му дълбок стон. Знаеше, че прави грешка, но не устоя — върна се на баркаса, притисна я в обятията си и й каза цялата истина — защото не можеше да понесе да се разделят с лъжа, която тя нямаше да му прости.

— Баща ти ни преследва и ако изляза срещу него сам…

Моргана се скова цялата.

— Той ще те убие!

Сантяго се поколеба, но кимна.

— Знам и точно заради това ви изпращам с баркаса. Като има мен, той няма да преследва останалите.

Моргана поклати глава.

— Не! Сантяго, аз няма да допусна ти…

Той не й позволи да довърши, а обхвана лицето й между ръцете си.

— Нямаме шанс да му избягаме — обясни тихо той. — Ти най-добре знаеш колко бърз е „Адвенчър“ и с колко оръдия разполага. Испанският бряг е твърде далеч, за да можем да стигнем до сушата с „Либера“ още тази нощ. Не искам всички да умрат. Затова ще остана сам срещу него.

Сълзите се лееха на потоци по лицето й.

— Не! Аз ще говоря с него. Той ми е баща! Ще му кажа…

— Точно защото ти е баща, би трябвало да го познаваш по-добре. Никога не би пощадил живота ми, дори ако се влачиш по корем пред него.

Дълбоко в сърцето си Моргана знаеше, че той е прав. Въпреки това се вкопчи в него с цялата си любов и той трябваше да положи нечовешки усилия, за да я откъсне от себе си. Целуна я отново, вкуси солта на сълзите й и за пореден път прокле мига, когато се беше поддал на молбите й и беше оставил Уингейт жив.

— Грижи се за Били — нареди тихо той. — Момчето има нужда от човек, който го обича. И… — Той се поколеба малко, пое дълбоко въздух и добави: — Ако последната нощ, която прекарахме заедно, има последствия… ако се роди момче… дай му моето име.

Моргана кимна през сълзи.

— Да, Сантяго, ще го направя. — Тя протегна отново ръце към него, но той се дръпна назад, защото знаеше, че ако отстъпи, никога вече няма да се отдели от нея.

— Баща ти не може да ми стори нищо, кариня! — извика той, когато спуснаха лодката на вода. — Ще убие тялото ми, но не и любовта ми към теб!

— Сантяго! — Писъкът на Моргана отекна в нощта и го улучи право в сърцето. — Обичам те!

Тялото му се разтърси от силни тръпки, но вече нямаше връщане назад. Ръцете му стиснаха с такава сила релинга на „Либера“, че изпита болка. Някой сложи ръка на рамото му. Пат О’Донъл.

— Ще се бием, капитане — обеща той. — Може пък да имаме късмет.

Сантяго си представи Уингейт, чу клетвата му да го убие и поклати глава.

— Трябва ни повече от късмет, Пат — пошепна той. — За да победим Уингейт, трябва да стане чудо. — Той се засмя кратко и окуражително потупа ирландеца по рамото. — Върви при другите. Спасявайте се.

Пат поклати глава.

— Баркасът се напълни. Аз оставам на „Либера“.

Сантяго се намръщи недоволно.

— Не! По дяволите, Пат, на Санта Лусия те чака жена! Тя има нужда от теб!

Мъжът вдигна рамене.

— Ами, тя отдавна си е намерила друг. — Той опъна уста в крива усмивка. — Знаеш ли, капитане, нашето не беше като при теб и госпожицата. Вие двамата се обичате, но аз не изпитвах нищо към онова момиче. Даже не запомних името й.

— Въпреки това трябва да се спасиш. Много си млад, за да умреш.

Пат отново вдигна рамене.

— Моето място е там, където е капитанът ми — дори това да означава, че ще се пържим заедно в ада.

Сантяго капитулира. Знаеше, че грамадният ирландец е непреклонен. Той огледа изпитателно борда на „Либера“. Освен Пат, с него бяха останали само старите морски вълци. Явно се бяха разбрали да пожертват живота си за младите.

— Хайде, хора, курс на запад — заповяда бодро той. — Уингейт ни настига, но няма да му се дадем лесно.

Погледът му потърси баркаса, но мракът вече го бе погълнал.

Сантяго затвори очи и за последен път се поддаде на непоносимата болка, която искаше да разкъса сърцето му.

— Обичам те, кариня — пошепна той в нощта.