Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (11)

Епилог

Една година по-късно

Островът грееше под ярката светлина на утринното тропическо слънце. Два остри планински върха стърчаха към небето като огромни зъби на акула.

— Е, твърде много ли ти обещах? — попита Сантяго и нежно сложи ръка на рамото на Моргана.

Тя се облегна доверчиво на гърдите му.

— Не, Сантяго, в никакъв случай. Невероятно е…

Той се наведе и впи устни в нейните, докато едно тънко гласче не се намеси протестиращо. Сантяго се отдели от жена си и погледна с любов бебето в ръцете й.

— Кармела Алварес, крайно време е да се научиш, че баща ти има пълно право да целува майка ти — укори той двумесечната си дъщеричка, обърна се и махна енергично на Били, който се разхождаше по палубата. — Ела тук, сине!

Момчето се подчини с щастливо светещи очи — както винаги, когато Сантяго му говореше с този бащински тон. Естествено знаеше за какво го викат. Сантяго веднага сложи бебето в ръцете му.

— Я се погрижи за малката си сестричка — заповяда той.

Били кимна.

— С удоволствие — заяви той и добави ухилено: — Вие явно сте замислили нещо по-добро.

Сантяго протегна ръка и го дръпна за косата — твърде меко, за да изглежда като наказание.

— Това не е твоя работа, приятелче.

Били тържествено отдаде чест.

— Тъй вярно, капитане. — Той целуна бебето и напусна палубата.

Сантяго го проследи с поглед и се обърна отново към Моргана.

— Обичам това хлапе.

— Обичта ви е взаимна — допълни тя. Сантяго и Били се обичаха като баща и син — или като двама братя с голяма разлика във възрастта.

Мислите на Моргана неволно се върнаха преди една година.

Били едва оживя след тежката рана, която му нанесе Уингейт, а Сантяго, който беше напълно изтощен след почти двуседмичните изтезания, прекара много часове до постелята му — треперейки от страх, че смъртта може да се окаже по-силна от момчето, което му беше станало толкова близко.

— За какво мислиш, кариня? — попита до ухото й Сантяго.

Тя се обърна към него с нежна усмивка.

— За нищо.

Сантяго целуна чувствено извитите й устни.

— Лъжеш ме — прошепна той и погледът му стана сериозен. — Може би предпочиташ да бяхме останали в Испания?

Тя поклати енергично глава.

— Не, Сантяго, чакам с нетърпение да видя новата ни родина. — Тя въздъхна и се облегна на гърдите му. — В Испания прекарахме чудесно. За първи път в живота си имах двама истински родители. — Тя вдигна глава и погледна в зелените очи на мъжа си. — Никога не съм виждала мама толкова щастлива. Прекрасно е да знам, че след толкова години двамата могат да се радват на любовта си.

Сантяго се ухили при спомена за това как дон Хосе упорито отказваше да заминат за Англия. Дори когато влязоха в пристанището на Лондон, трябваше буквално да водят битка с него, за да го качат в каретата за Уингейт Хол. Но не мина и един ден, и той се върна със Селин. Сантяго и Моргана не знаеха какво си бяха казали двамата през онзи паметен ден, но и не искаха да узнаят. Двамата им родители сияеха от щастие и това беше единственото, което имаше значение.

Щом пристигнаха в Испания, двамата се венчаха. Същия ден и Моргана и Сантяго си казаха „да“ в малката църква. По онова време вече знаеха, че последната им нощ на „Либера“ не бе останала без последствия. Настаниха се в имението на дон Хосе, където изчакаха да се роди детето им и Моргана да се възстанови от преживените сътресения. Дон Хосе неочаквано ги изненада с един закъснял сватбен подарък: „Есперанца“ вече беше собственост на Сантяго и Моргана.

„Аз хвърлих котва — и този път завинаги“, беше им казал дон Хосе и беше прегърнал щастливо Селин.

Погледът на Моргана се отправи към двете планини.

— Тук ли ще хвърлим котва? — попита тя, припомнила си думите на баща си.

Сантяго разбра.

— Да, кариня, това е намерението ми. — Той погледна в дълбоките й тъмни очи. — Пиратската ми кариера приключи. — Той посочи тропическия остров. — Там е къщата, която някога построих за нас. На този остров никой не е чувал за Черната лисица. — Той направи кратка пауза. — Черната лисица потъна с „Либера“.

— Ами „Есперанца“? — попита Моргана и Сантяго се засмя.

— Отдавна съм й намерил приложение. — Погледът му се отправи към верния Том, който даваше заповеди на моряците и още отсега се държеше като капитан.

— Чудесна идея — похвали го Моргана. — Каза ли му вече?

Сантяго поклати глава.

— Това ще бъде прощалният ми подарък. Честно си го е заслужил.

— Сантяго!

Испанецът се обърна и на лицето му грейна усмивка.

— Джак! — Той сложи ръка на рамото на бившия британски офицер. — Да не би да съжаляваш, че реши да дойдеш с нас?

Нортън поклати глава.

— Не, Сантяго, тук е прекрасно, но… — Той се поколеба, преди да продължи: — Казах ти още в самото начало. Аз се отвращавам от пиратството и никога няма да…

— Стига, Джак — прекъсна го спокойно Сантяго. — Много добре знам мнението ти за онова, което вършех някога, но аз не станах доброволно пират и никога не съм убивал без причина… което не може да се твърди за повечето от британските офицери.

Нортън се изчерви до корените на косата си.

— Не говоря за теб — побърза да уточни Сантяго. — Още на „Адвенчър“ ти казах и думите ми все още са валидни: ти си почтен човек и аз те обичам, макар че привързаността ми може би не среща взаимност.

Засрамен и смутен, Нортън сведе глава.

— Напротив, Сантяго — прошепна той и погледна открито приятеля си. — Но няма да стана пират дори заради теб. Колкото и да си ми симпатичен, няма да отида против принципите си.

Сантяго избухна в смях.

— Никой не иска това от теб — да не говорим, че самият аз съм тешил да се откажа от тази съмнителна кариера. — Той посочи тайския остров. — В един прекрасен залив съм построил дом за Моргана, Кармела, Били и мен. Заклех се никога вече да не се кача на кораб. — Той се засмя добави: — Ще пътувам само с рибарски лодки. — Погледът му бързо стана отново сериозен. — Знаеш ли, Джак, в Салта Лусия има една хубава къщичка. Беше на Пат О’Донъл, едно от момчетата, които загинаха заради мен. Сега е празна и ако можеш да ме понасяш като съсед…

Нортън се усмихна доволно.

— Мисля, че все някак ще издържа.

Двамата си подадоха ръка и Нортън дискретно се оттегли.

— Ти беше прав, Сантяго — обяди се Моргана, която по време на разговора се беше държала на заден план. — Джак Нортън наистина е единственият почтен човек, който е работил под командата на моя… на Чарлс Уингейт.

Сантяго забеляза, че при тези думи лицето й се сгърчи от болка, и побърза да я утеши с прегръдка.

— Забрави го, Моргана. Той не заслужава да си хабиш мисли те за него.

Тя кимна и помилва с отсъстващ вид ужасните белези, които се виждаха по китките на мъжа й и вечно щяха да им напомнят за преживените мъчения. Сантяго стисна ръката й и нежно я потегли към каютата, която бяха споделяли по време на пътуването.

— Забрави — пошепна в ухото й той. Устните му намериха устата й, ръката му се плъзна по твърдите, малки гърди и се загуби между краката й.

Моргана издаде сладостна въздишка и се притисна към него. Той знаеше как да я накара да забрави всичко. Ала когато я побутна към леглото, тя се засмя и поклати глава.

— Недалече от тук ни чака прекрасна къщичка — пошепна изкусително тя.

— Докато слезем на сушата, ще минат поне два часа — възрази той. — Не мога да чакам толкова дълго.

Той се отдръпна и я погледна. Утринното слънце влизаше свободно през прозореца на каютата и лъчите му се пречупваха в смарагдовозелените очи. В зениците танцуваха златни искри и този поглед замая главата на Моргана. Тя простена сладостно и отново се притисна към него. Той беше напълно прав. За какво да чакат?

— На кърмовата палуба стои добър капитан, а дъщеря ни е в сигурните ръце на големия си брат — обясни с усмивка Сантяго и се плъзна гъвкаво между краката й. — Какво ни спира да увеличим семейството?

Моргана се отвори за него и плъзна ръце по гърба му.

— Какво желаеш този път, господарю мой и повелителю?

— Господар и повелител? — повтори с добре изиграно смайване Сантяго. — Много скоро ще ти напомня тези думи.

Той проникна в утробата й бавно и с наслаждение и постепенно ускори ритъма.

— За мен няма значение дали ще се роди наследник на името ми или още едно момиченце — пошепна страстно той. — Всяко дете, с което ме дариш, ще е добре дошло и ще го обичам с цялото си сърце.

Моргана простена, надигна се срещу него, усети твърдостта и горещината на тялото му и отново се наслади на топлината, сигурността и върховното удоволствие, с което умееше да я дарява само той.

Тя усети как тласъците му станаха по-силни, как двамата се устремиха заедно към висините на екстаза.

— Обичам те!

Моргана изкрещя тези думи, макар да знаеше, че те не са в състояние да изразят истинската сила на чувствата й. От днес нататък и завинаги Сантяго щеше да бъде нейното слънце…