Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (8)

7

— Знам, че заслужавам най-строго наказание — самоосъждаше се Селин Уингейт, коленичила пред кръста. — Измамих Чарлс, имам дете, което не е от него, пожелах смъртта му, но…

Силно чукане на вратата прекъсна молитвата й и тя скочи уплашено.

— Милейди!

Познала гласа на иконома, Селин въздъхна облекчено.

— Какво има, Джордж?

— Писмо за вас, милейди.

Селин се протегна мъчително. Беше прекарала дълго време на коравия под и коленете й бяха схванати. Запъти се с бавни крачки към вратата, отвори и пое писмото. Само няколко думи с непознат почерк: „Имам вести за дъщеря ви.“ Подпис нямаше. Само беше даден адрес в Лондон.

Селин не се поколеба нито секунда. Съзнаваше, че се излага на опасност, но нямаше друг избор. Парещото желание да научи нещо за съдбата на Моргана беше по-силно от повелите на разума.

Тя заповяда на кочияша да запрегне конете, каза му адреса в Лондон и позволи на Джордж да я настани в каретата. Пътят до Лондон й се стори по-дълъг от всякога. Най-после усети как конете забавиха ход. Вдигна завеската, проследи как минаха покрай пристанището и навлязоха в един доста изискан квартал. Джеймс спря пред една къща, скочи от капрата и отвори вратичката, за да помогне на господарката си.

— Чакай ме тук, Джеймс — заповяда тя.

— Не е необходимо!

Селин се обърна рязко. В първия момент не повярва на очите си. Това не можеше да бъде! Беше напълно изключено и все пак… Той стоеше пред нея, какъвто го беше сънувала хиляди пъти: едър, строен, с остро изсечено лице, както винаги небръснат, тъмната коса разрошена от вятъра, нападала безредно по раменете. Ето ги пак огнените тъмни очи, впити в лицето й, ето я и тясната, чувствителна уста, която можеше да целува страстно и да се усмихва неустоимо.

Оттогава бяха минали двадесет години, но те не бяха изличили чувственото му излъчване. Само строгото аристократично възпитание попречи на Селин да се хвърли в обятията му.

Тя се обърна механично към кочияша, който дискретно се беше оттеглил зад конете.

— Всичко е наред, Джеймс — каза тя — също като преди двадесет години. — Познавам дон Хосе от дома на баща си.

— След като поговоря с милейди, ще я върна в дома й с личния си кочияш — прибави дон Хосе, отстъпи крачка назад и й отвори вратата към елегантната си лондонска къща.

Тя се поколеба, но все пак влезе и се огледа. Озова се в богато наредено, подчертано мъжко жилище, което отговаряше напълно на нрава на дон Хосе. Естествено не беше изненадана, че той притежаваше собствен дом в Лондон, и неволно се запита дали беше същият като преди двадесет години.

— Селин…

Тя се вслуша в гласа му. В него имаше горчивина и болка… беше напълно различен от преди двадесет години. Тя се обърна бавно. Той стоеше непосредствено зад нея и тя отново изпита диво желание да го прегърне. Ала сериозното, отблъскващо лице задуши в зародиш надеждата й за малко нежност.

— Защо не ми каза? — Въпросът дойде корав и гневен.

— Откъде знаеш…? — започна Селин, но той я прекъсна с енергичен жест.

— Аз попитах пръв! — Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне самообладанието, макар да знаеше, че няма да успее. Не и когато стоеше пред Селин. — Моргана е моя дъщеря, нали?

Селин не смееше да се помръдне. Беше толкова сигурна, че този ден никога няма да настъпи. Как бе научил? Моргана беше отрасла в Англия, тя беше прекъснала всички контакти с Хосе, само и само да не тръгнат слухове. Сърцето й кървеше, но в крайна сметка разумът победи. Така Моргана отрасна като дъщеря на граф Уексли — с всички привилегии на общественото положение, с което беше родена.

Хосе се приближи още малко към нея.

— Отговори ми! — заповяда твърдо той. — Моргана е моя дъщеря, нали?

Селин го погледна и страхливо се запита как ли щеше да реагира, ако му кажеше истината. За миг си помисли да го излъже, но бързо отхвърли тази мисъл. Хосе щеше да разбере и тя дори не смееше да си представи как би реагирал на лъжата й. Безсилна, тя се облегна на стената.

— Да — пошепна тя. — Да, Хосе, тя е твоя дъщеря.

Той издиша шумно. Предположенията му се оказаха правилни. Моргана беше негова дъщеря и преди двадесет години, когато той трябваше да си замине, Селин е знаела, че е бременна. Селин го беше отблъснала… отказваше упорито всяка нова среща…

Тихият й стон го изтръгна от мрачните мисли.

— Ти ми писа, че имаш вести от дъщеря ми. Моля те, избави ме от ужасяващата неизвестност… Кажи ми, че тя е добре!

Хосе я измери с леден поглед и кимна кратко.

— Да, добре е. В момента гостува в имението ми в Испания. — Естествено той не знаеше, че Моргана отдавна се намираше в открито море. Не беше забелязал бягството й в деня преди заминаването си.

Селин въздъхна облекчено. В следващия миг очите й се разшириха от учудване.

— Тя е… но как така?… Не разбирам — заекна безпомощно тя. Зави й се свят. Твърде много й се беше събрало. Изнервящите дни до леглото на Чарлс, безсънните нощи… Силите й се изчерпаха.

Тя усети как силната ръка на Хосе я подкрепи и с готовност се отпусна в едно от удобните кресла. Ала грижовният му жест беше лишен от топлота. Той беше просто учтив и тя изпита болка. От друга страна обаче… какво друго можеше да очаква? Хосе се чувстваше използван и отхвърлен. Дълбоко унизен.

— Сантяго Алварес е мой приемен син — отговори Хосе и я върна в настоящето. — Той отвлече Моргана и я доведе при мен.

Изтощението й отлетя. В гърдите й пламна гняв.

— Значи ти си уредил всичко! Пиратското нападение, отвличането на Моргана, бичуването на Чарлс — всичко е било твоя идея!

Хосе изкриви уста в горчива усмивка.

— Оказвате ми твърде голяма чест, милейди. — Станал отново сериозен, той поклати глава. — Беше само глупава случайност. Сантяго се е влюбил в Моргана още на борда на „Адвенчър“. Той няма представа какво ме свързва с нея. Знае, че съм имал английска метреса, но не съм му споменавал името ти.

Ударът беше болезнен. Селин винаги беше вярвала, че е била за него много повече от бегла афера, а той… Но може би просто искаше да я нарани с това пренебрежително определение. Да й отмъсти за болката, която му беше причинила.

— Значи Сантяго смята Моргана за дъщеря на Чарлс — прошепна тя, опитвайки се да пренебрегне мъчителното теглене в сърцето.

Хосе кимна.

— Това е основното, нали?

Тя чу цинизма в гласа му и усети колко дълбоко беше наранен.

— Ти не разбираш — установи тъжно тя.

— Дяволски права си! — изкрещя във внезапен изблик на гняв той и удари с юмрук по масата. — И никога няма да разбера как си решила да останеш при Уингейт с моето дете в корема!

Селин сведе примирено глава.

— Нямах избор, Хосе. Чарлс щеше да убие и двама ни, ако узнаеше истината.

Хосе направи крачка към нея. В тъмните му очи пламтеше гняв и тя се отдръпна уплашено.

— Не мърдай! — заповяда той. — Никога не съм упражнявал насилие над жена и със сигурност няма да започна с теб, макар че имам всички основания.

— Хосе… — Тихият й глас умоляваше, но той си забрани да се разчувства.

— Съпругът ти — заговори отново той с подчертано презрение, — никога нямаше да ни намери, за да ни убие. Щеше да се върне в дома си и да установи, че ти си изчезнала. Никога нямаше да заподозре как и с кого…

— Не, Хосе — прекъсна го тя, макар да знаеше, че щеше да го разгневи още повече. — Даже ако бях избягала с теб в Испания… това нямаше да промени брачната ми клетва.

Той махна пренебрежително.

— Да не мислиш, че ми трябва венчално свидетелство, за да живея щастливо с теб?

Селин въздъхна и сведе глава.

— Тази дискусия не води доникъде, Хосе. Чарлс ми е съпруг и…

— Той е мъжът, който получи незаслужено правото да отгледа дъщеря ми! — изрева грубо испанецът. — Този проклет англичанин преживя с нея всичко, което се полагаше на мен. Първите й стъпки, първите думи… — Той загуби самообладание. Сграбчи я за раменете, вдигна я и безмилостно я раздруса. — Как можа да ми причиниш това? По дяволите, Селин, защо… — Той я пусна рязко и й обърна гръб. Задиша дълбоко и бавно, за да се успокои.

— Ти знаеше колко те обичам… колко копнея за семейство. — Гласът му отново звучеше овладяно, но Селин не можеше да не усети дълбоката болка, за която беше виновна само тя. — Ти роди моето дете, но отказа да ме виждаш повече. — Той се обърна с пламтящи от гняв очи. — Щеше ли да дойдеш, ако знаеше, че тук те чакам аз?

Селин поклати глава.

— Не, Хосе, нямаше да дойда. Виждаш, че и за двама ни е много болезнено. — Тя се надигна, събра полите си и направи крачка към вратата. Но се обърна още веднъж и попита: — Ще й кажеш ли?

— Да — отговори твърдо той, без да подозира, че скоро нямаше да има възможност да го стори. — Веднага щом се върна и Испания. Моргана най-сетне трябва да узнае, че баща й е мъж, а не жесток, безсърдечен звяр.

Селин преглътна тежко.

— Чарлс беше винаги добър към нея…

С това само наля масло в огъня. Хосе знаеше от Сантяго какво се бе случило на борда на „Адвенчър“.

— Бил добър към нея! — изгърмя той. — Щом видял нападението на пиратите, онзи подъл плъх се скрил в каютата на екипажа, за да спаси жалкия си животец. Хич и не помислил какво ще стане с Моргана. — Той събра заплашително черните си вежди и над носа се образува плътна линия. — Ако не са били хората на Сантяго… Знаеш ли какво правят пиратите с жените, които намират на победените кораби?

Селин се олюля. Представата, че Моргана е могла да бъде многократно изнасилена и след това убита, докато Чарлс се е криел в каютата на екипажа, беше толкова страшна, че й причерня. В гърлото й се надигна гадене. Гадене и гняв… бесен гняв срещу Чарлс.

— Сега проумя ли най-сетне какъв негодник си предпочела пред мен? — попита с леден глас Хосе.

— Не съм го предпочела! — отговори възбудено Селин. — Знаеш, че обичах само теб!

Хосе поклати глава.

— Бракът ти беше по-важен от мен. Ти подари детето ми на Уингейт.

Селин разбра, че щеше да загуби всичко, което имаше значение в живота й. Протегна ръце и се втурна към Хосе, но когато застана пред него, не посмя да го докосне. Лицето му беше студено и отблъскващо.

— Моргана е всичко, което ми остана — призна тихо тя. — През последните двадесет години живях само заради нея. — В очите й блесна нежност. — Когато се смееше, винаги имах чувството, че виждам теб.

Студенината не изчезна от лицето му.

— Твърде късно е, Селин.

Тя потрепери, макар че в жилището беше топло. В отчаяно усилие най-после да проникне до сърцето му тя сложи ръка на гърдите му, но той се отдръпна.

— Хосе… — Гласът й трепереше. През тези минути Селин осъзна с жестока увереност, че беше допуснала непростима грешка. Чарлс не заслужаваше жертвата, която тя му бе принесла. Макар че мъжът й винаги беше желал син, досега тя беше сигурна, че е бил привързан към Моргана. Но дори да не с изпитвал дълбока любов, един почтен мъж никога не би изложил момичето, което е смятал за своя дъщеря, на произвола на пиратите…

— Хосе — повтори умолително тя. — Щом Моргана е при теб… Искам да кажа… Бихме могли заедно… — Тя замлъкна. Лицето му все още беше ужасяващо студено. Струваше й нечовешко усилие да продължи… да каже думите, които бяха най-важни. — Никога не съм преставала да те обичам.

Хосе помълча няколко безкрайни секунди, после пое дълбоко дъх.

— Аз обаче престанах да те обичам — отсече студено той. — Престанах, когато ми каза, че си подарила детето ми на Уингейт.

— Хосе! — изплака отчаяно Селин и протегна ръце за помощ, сякаш невидима сила я теглеше към дъното на морето.

Хосе имаше чувството, че сърцето му се разкъсва. Болката беше толкова силна, че той простена и бързо обърна гръб на Селин.

— Ще дам нареждане на кочияша да те откара у дома. — Думите излязоха от устата му тежко и почти беззвучно.

— Наистина ли ме отблъскваш? — попита съкрушено тя.

— Както ти ме отблъсна преди двадесет години — отговори сухо той.

— Хосе! — пошепна умолително Селин. — Аз нямах избор…

— Напротив, Селин, имаше. Ти носеше детето ми и знаеше, че моята любов ти принадлежи. Реши да останеш с Уингейт. Бъди щастлива с него, защото вече нямаш нищо друго.

Селин разбра какво искаше да й каже и ръцете й се разтрепериха. По лицето й потекоха сълзи.

— Върни ми дъщерята! — изхълца тя.

Лицето му остана кораво и затворено.

— Това не е в моя власт, но дори и да беше… — Ръцете му обхванаха раменете й толкова здраво, че тя простена от болка. — Ти ме раздели от Моргана за цели двадесет години. Нямам ли право и аз да сторя същото?

Селин заудря с юмруци по гърдите му.

— Ти изобщо не се интересуваш от Моргана! Искаш само да ми отмъстиш… да ми причиниш болка!

Хосе я отблъсна грубо.

— Уингейт може би е способен на такава подлост, но не и аз. — Той отново пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Както вече казах — не е в моята власт да ти върна дъщерята. Моргана ще остане в имението ми, докато Сантяго дойде да я вземе. Но за теб резултатът е един и същ: ти няма да видиш повече дъщеря си.

Селин изхълца и се вкопчи в него.

— Вземи ме със себе си, Хосе, умолявам те…

Сълзите й не го оставиха равнодушен, но болката, която тя му беше причинила, беше твърде дълбока. Решен да отиде докрай, той я отблъсна, излезе и нареди на кочияша да впрегне конете.

В този момент Селин осъзна, че нямаше смисъл да моли Хосе беше взел решението си и тя не можеше дори да му се сърди. Изтри сълзите си и примирено се запъти към вратата.

— Той… наистина ли я обича? — попита тя, не смеейки да вдигне глава.

— Сантяго? — Хосе кимна. — Да, обича я повече от всичко друго на света.

Селин го погледна недоверчиво.

— Но тя не е тръгнала доброволно с него…

Хосе отговори на погледа й.

— Явно е наследила упоритостта на майка си.

— И приключенската кръв на баща си — допълни тихо Селин.

— Избухлива смес — потвърди той. — На Сантяго няма да му е лесно. — Той направи кратка пауза. — Само че той знае съвсем точно какво иска и умее да налага волята си.

Отвън се чу трополенето на конете. Изведнъж и двамата изпитаха смущение. Хосе вече не беше сигурен, че постъпва правилно, а Селин трябваше да се пребори с пламенното желание да го помоли още веднъж да я вземе със себе си в Испания.

— Сбогом, Хосе — пошепна едва чуто тя и излезе.

Той я последва и учтиво й отвори вратичката на каретата. Селин събра остатъците от достойнството си, настани се на седалката и се обърна отново към него.

— Ще ми съобщиш ли… искам да кажа, ще науча ли… — Тя не можа да довърши.

Хосе поклати глава.

— Не, Селин, вече няма да чуеш нищо за нас — не защото аз бих го предотвратил, а защото всяка вест до теб автоматично ще насочи Чарлс по следите ни.

Селин кимна примирено. Хосе беше напълно прав. Тя бе загубила завинаги мъжа, когото обичаше, и дъщеря си. Хосе затвори вратичката и я погледна в очите. Неспособен да понесе нямата молба в тях, той сведе поглед.

— Сбогом, Селин. — Думите излязоха от устата му дрезгаво и несигурно, но той стисна зъби и отстъпи назад.

Кочияшът знаеше адреса и потегли веднага. Селин се обърна, за да види как мъжът пред къщата ставаше все по-дребен и по-дребен, а когато каретата зави, Хосе изчезна окончателно от погледа й. В този момент я обзе чувство за обреченост. Беше съвсем сама на света.

 

 

— Земя на хоризонта! — изрева Ник Морисън от наблюдателницата.

Сантяго посегна към далекогледа и погледна в посоката, която Ник сочеше с протегнатата си ръка. Пред очите му се разкриха гористи хълмове, а зад тях два остри върха, които стърчаха от морето като зъби на акула. Сантяго отпусна бавно далекогледа и след малко го предаде на Том, който стоеше до него.

— Санта Лусия — отбеляза помощникът му, след като хвърли поглед към острова.

Сантяго го погледна учудено.

— Познаваш ли го?

Том кимна ухилено.

— Преди няколко години съм идвал тук. За нещастие тогавашният ми капитан беше заловен и осъден и аз трябваше да се спасявам с бягство.

Сантяго взе отново далекогледа и потърси планинските върхове.

— Ще хвърлим котва в залива.

Том поклати глава и махна към другия край на острова.

— Всъщност доброто място е оттатък и…

— Я ми кажи, ти още ли не си разбрал кой заповядва на този кораб?

— Разбира се, че ти — изръмжа недоволно Том. — Не бих ти възразил, но все пак аз познавам острова.

— И аз ще го опозная — отговори Сантяго, обърна гръб на Том и даде заповед за промяна на курса, фрегатата зави надясно и пое право към двата остри върха.

— Упорит като магаре — промърмори недоволно Том, но съвсем тихо, за да не го чуе капитанът. За съжаление Сантяго имаше остър слух.

— Внимавай какво говориш — предупреди го той. — Иначе ще ме опознаеш от най-неприятната ми страна.

— Вече имах това удоволствие — изръмжа сърдито Том. — Не преди много време ме заплаши, че ще ми отрежеш езика.

Сантяго неволно се ухили.

— И подейства, нали? Оттогава завладяхме два кораба и ти се държа учудващо кротко.

Том го погледна изпитателно.

— Бъди честен, Черна лисицо — ти никога не би превърнал подобна заплаха в действителност, нали?

Сантяго вдигна рамене.

— Можеш да провериш.

Отново — както често правеше — Том се опита да прочете нещо в очите на Сантяго, но не успя. Те не разкриваха мислите му.

— Проклет кучи син — изръмжа гневно той.

Младият испанец го погледна неодобрително.

— Струва ми се, че имаш нужда от няколко урока по добро възпитание. Добре, Том, ще ги имаш. Щом хвърлим котва, ще поемеш първата нощна вахта.

— Капитане! — извика възмутено Том. — Знаеш ли от колко месеца съм на този проклет кораб! — Той посочи обвинително към острова. — Можеш ли изобщо да си представиш какви красавици ни чакат там? А ти ме принуждаваш да седя тук само заради няколко необмислени думи!

— Възражения ли чувам? — попита високомерно Сантяго.

Том млъкна и стисна толкова здраво зъби, че се чу скърцане. След малко успя да процеди едно едва чуто „Не“.

— Много добре — отсъди Сантяго. — Хайде, върви си гледай работата.

— Бих могъл да те удуша — изсъска вбесено Том.

— С удоволствие ще ти възложа още една нощна вахта — отговори равнодушно Сантяго. — И ще я получиш, ако си отвориш устата дори един-единствен път, за да изречеш още една подобна дързост. Достатъчно ясно ли се изразих?

Том кимна мълчаливо и се оттегли. Сантяго го проследи с поглед. След два часа щяха да хвърлят котва и той възнамеряваше да поизмъчи малко помощника си, преди да го пусне да слезе на сушата. Както и другите пирати, Том имаше спешна нужда от здрава земя под краката си, но той беше длъжен да го накаже след всички неуважителни прояви, които си беше позволил. Сантяго умееше да дозира правилно наказанията, за да постигне нужната ефективност.

Той наблюдаваше Том, който работеше с недоволно изражение. Явно помощникът му вече съжаляваше, че се беше отнесъл така с капитана си. Накрая тръсна решително глава и се върна на кърмовата палуба.

— Съжалявам — изръмжа той и погледна умолително Сантяго. — Сега мога ли да сляза с другите на сушата?

Сантяго кимна.

— Ще помисля и ще реша.

Том преглътна, но този път прие решението на капитана без нито дума за възражение. Сантяго го прие като потвърждение за правилността на метода си. Стратегията му започваше да дава резултати. Беше успял да превърне дивата пиратска орда, която беше приел от предшественика си, в доста дисциплиниран екипаж.

С доволна усмивка Сантяго вдигна отново далекогледа, за да узнае нещо повече за наближаващите планини. Още отсега знаеше, че там го очаква новата родина, която търсеше за себе си и Моргана. В този живописен залив той щеше да построи прекрасен дом за любимата си, а после щеше да се върне и да я вземе със себе си — завинаги.

 

 

В Кадис тайната надежда на Моргана се осъществи. В началото на бягството си тя не беше сигурна дали познанията й по езика ще са достатъчни, за да изглежда достоверна като испанско момче. Затова беше безкрайно облекчена, когато откри в пристанището на Кадис двупалубен линеен кораб под английски флаг, фактът, че британски кораб беше хвърлил котва в испанско пристанище, я учуди, но много скоро намери обяснението: линейният кораб беше повреден и испанците, които в момента не бяха особено приятелски настроени към Англия, но и не бяха в открита война, бяха позволили на английския капитан да остане на котва, докато корабът му бъде поправен.

В продължение на цяла седмица Моргана се мота из пристанището, без да изпуска от очи английския „Суверен“. Уж го наблюдаваше внимателно, но изобщо не обърна внимание, че всеки ден бягаха по няколко моряци. Поне веднъж дневно изпращаха офицери с по-нисък ранг да търсят избягалите. Моргана познаваше добре британските кораби и знаеше колко лошо хранеха моряците и как повечето биваха набирани принудително на служба във флота. Така че тя отдаде опитите за бягство на тези обстоятелства и не се замисли за желязната дисциплина, която вероятно цареше на борда, и за жестокостите, които се вършеха там.

Накрая Моргана събра цялата си смелост и се нае на „Суверен“ като помощник на готвача.

— Идваш тъкмо навреме — посрещна я капитан Саймън Мор. — Момчето от кухнята избяга преди два дни.

Моргана знаеше много добре какво означава това. Даже ако намереха момчето, то никога вече нямаше да се върне на работа в кухнята, защото неизбежно щеше да свърши на бесилката.

— Как ти е името? — попита Мор.

— Морган Уилкс, сър — отговори Моргана, опитвайки се да наподоби мъжки глас, но капитанът избухна в гръмък смях.

— Велики боже, от кой детски дом си се измъкнал? — Той сложи мазолестата си ръка под брадичката на Моргана и вдигна лицето й. — Даже нямаш мъх на бузите. На колко години си?

— На шестнайсет — отговори Моргана, опитвайки се да скрие нервността си. Ако Мор откриеше, че е жена…

— На шестнайсет? — повтори недоверчиво капитанът и поклати глава. — В никакъв случай. Най-много на тринайсет, четиринайсет. — Той я блъсна доста грубо. — Все едно. Слизай в камбуза! Готвачът ще се радва да те види.

Начинът, по който го каза, я стресна, но тя нямаше време да размисли, защото капитанът я спря.

— Как си се озовал в Кадис? — попита той със смръщено чело. — Един испански пристанищен град не е обичайно място за английските момчета.

Моргана преглътна. Беше очаквала този въпрос и си беше приготвила отговор, но сега изведнъж се усъмни в доводите си.

— Корабът, на който се бях наел, бе нападнат от пирати.

Мор присви очи и я погледна подозрително.

— Нима твърдиш, че си единственият, който се е отървал жив? — Той я сграбчи за яката и я притисна безмилостно към релинга. — Който лъже, получава камшик!

— Не лъжа — увери го Моргана. — Бях на „Адвенчър“. Сантяго Алварес и пиратската му банда ни нападнаха и…

Мор кимна замислено.

— Чух за това. — Изведнъж той избухна в доволен смях. — Онова проклето копеле отвлякло дъщерята на Уингейт, но добрият граф се заклел да му отмъсти жестоко. — Той стана отново сериозен. — Значи след това си избягал? Уингейт беше твърде строг капитан, а? — Той се ухили злобно. — Боя се, че си попаднал от трън, та на глог, момчето ми. — Той освободи ризата й и отново я блъсна грубо. — Хайде, слез долу! Брадли има работа за теб.

Моргана се подчини — без да подозира, че от този ден за нея щеше да започне кошмар.

Докато „Суверен“ беше в пристанището на Кадис, дебелият, постоянно мрачен готвач Стан Брадли се въздържаше, но когато след около два месеца могъщият линеен кораб най-сетне излезе в открито море, престана да крие извратените си наклонности. При всеки удобен случай щипеше Моргана по задника и тя много скоро разбра защо предишният прислужник в камбуза се беше спасил с бягство.

Оказа се също, че Саймън Мор не е преувеличил. По отношение стила си на ръководство той не отстъпваше по нищо на баща й. Поне веднъж на ден екипажът се събираше на палубата, за да присъства на поредното жестоко наказание.

След една седмица Моргана съжали за първи път, че не беше послушала Сантяго. Трябваше да си остане в имението на дон Хосе, защото тук, на борда на „Суверен“, беше само въпрос на време, докато открият тайната й, и тя изобщо не смееше да си представи какво я очакваше тогава. Единственият й шанс беше да избяга веднага щом стигнеха достатъчно близо до сушата, но тъй като Мор идваше от Африка и беше натоварил много роби, корабът плаваше възможно най-далеч от брега, за да не могат бедните, умиращи от глад хора да избягат. Моргана трябваше да изтърпи, докато пристигнат в Холандия — крайната цел на пътуването им. Беше разбрала от разговорите между моряците, че Мор познавал там няколко важни търговци, на които смятал да продаде черната стока за добри пари.

— Ей, Морган! — Готвачът я ощипа болезнено. — Събуди се и отнеси яденето в офицерската кабина!

Моргана побърза да изпълни заповедта. Радваше се всеки път, когато можеше да се измъкне от камбуза и да се отърве поне за малко от близостта на Брадли. Като балансираше сръчно таблата по люлеещата се палуба, тя слезе по стълбичката и се запъти към офицерската кабина. За разлика от друг път днес там беше само първият офицер Хауърд Колинс — изключително строг, коравосърдечен мъж, макар и добре образован и абсолютно надежден.

При влизането на Моргана той се обърна и я измери с леденосините си очи. Както всеки път, Моргана изпита чувството, че той прониква до дъното на душата й. Макар че той беше единственият истински способен и справедлив офицер на борда, тя се боеше най-много от него — повече, отколкото от капитана. Тя измърмори няколко учтиви думи и бързо остави таблата с намерението да се оттегли веднага, но Колинс я задържа.

— Може би си успял да заблудиш другите, но не и мен — заяви с твърд глас той.

Моргана се скова. Той беше прозрял прикритието й! Значи беше само въпрос на време, докато я предаде на жестокия капитан или — в момента това й се струваше най-страшното — й обещаеше да мълчи срещу съответни услуги.

Моргана повярва, че подозренията й се потвърждават, когато мазолестите ръце на Колинс посегнаха към яката й, сякаш искаха да разкъсат ризата. В същия момент тя се отърси от вцепенението и преди Колинс да е успял да реагира, вече стискаше в ръка сабята му.

Моргана не беше сигурна каква реакция може да очаква, но когато той отметна глава назад и избухна в смях, остана изумена. Отпусна бавно сабята, но остана нащрек.

— Браво на теб — похвали я Колинс, когато престана да се смее. — Много си сръчна. — Той посочи сабята в ръката й. — Умееш ли да си служиш с оръжие?

Моргана кимна без колебание.

— Като мъж.

Колинс се ухили на думите й.

— Значи признаваш, че не си мъж.

— Никога не съм твърдяла, че съм мъж — отговори Моргана, без да губи присъствие на духа. — Аз съм момче, едва навършило шестнайсет години.

— Съблечи се и ми докажи — заповяда Колинс.

Моргана вирна глава и вдигна сабята.

— Не мисля, че в тази ситуация можете да ми давате заповеди. Все пак аз съм… тази, която държи оръжието.

Колинс вдигна вежди и се ухили.

— Ами ако се лъжеш?

Преди Моргана да е усетила какво става, той също държеше в ръка сабя и тя не можеше да си обясни откъде я е взел.

— Е, покажи какво можеш — подкани я той. — Ако спечеля аз, ще ми кажеш истината.

— Ами ако спечеля аз? — попита Моргана.

Колинс се засмя и поклати глава.

— Има да чакаш.

Двете острия се сблъскаха със звън. Колинс веднага забеляза колко сръчна беше Моргана в боравенето с оръжието. Освен това тя беше по-дребна и повратлива от него и на няколко пъти го притисна до стената. Накрая богатият му опит си каза думата. С върха на сабята си той успя да прикове ръката й за стената на кабината.

— Пусни оръжието! — заповяда той и Моргана нямаше друг избор, освен да се предаде.

— Добра си — отсъди Колинс и премести върха на сабята към лицето й. Моргана не показа признаци на страх, макар че вътрешно вибрираше. Сега, без оръжие, тя беше изцяло в негова власт. Е, добре, може би беше така от самото начало. Все пак той беше първи офицер, а тя само помощник в камбуза. Тя нямаше никакъв шанс да го победи.

Изведнъж, с такава бързина, че движението остана почти незабелязано, той плъзна върха на сабята си по ризата й. Едновременно с това Моргана усети как я разряза точно на гърдите.

— Така ли изглежда едно шестнадесетгодишно момче? — попита той и докосна розовите зърна на гърдите й с плоската страна на оръжието.

— Защо не? — възрази преспокойно Моргана. — Каприз на природата.

Колинс отново избухна в смях.

— Имаш остър език. — Той свали сабята и бързо съблече униформения си жакет и ризата. Хвърли ризата на Моргана и й заповяда: — Облечи се веднага, момиче, преди още някой да е разкрил малката ти тайна.

Моргана побърза да изпълни заповедта. Когато свърши, застана смело пред Колинс.

— Как ще се възползвате от онова, което узнахте? — попита направо тя.

Англичанинът вдигна рамене.

— При всеки друг случай щях да се позабавлявам с теб. Може би щях да поканя и някои от по-добрите офицери. Но видях, че си служиш умело със сабята, и няма да пропилея таланта ти в безполезни игрички. Онова, което знам за теб, ще те принуди да застанеш на моя страна.

Моргана се намръщи още повече.

— На ваша страна? Какво означава това?

Колинс се наведе към нея със сериозно лице.

— Как мислиш, защо съм тук сам? Всички, които са на моя страна, са готови и чакат само моя знак.

Моргана разбра веднага.

— Бунт на борда — прошепна потиснато тя. — Наказанието е смърт.

Колинс се изсмя горчиво.

— А какво ни очаква с капитан като Мор? Може би вечен живот?

Моргана сведе глава.

— Не, разбира се, че не. Или да… но в отвъдното.

Едва вчера Мор беше заповядал да бичуват до смърт едно може би двадесетгодишно момче само защото беше започнало вахтата си дъвчейки последната хапка. За последната седмица това беше четвъртият моряк, който нямаше да се върне при семейството си.

— Ти ще застанеш на моя страна, иначе ще разкрия тайната ти пред целия екипаж и тежко ти тогава! — изрече предупредително Колинс.

Заплахата в леденосините очи беше недвусмислена и Моргана потрепери.

— Заставам на ваша страна — увери го тя. — Не защото ме заплашвате, а защото садист като Мор няма право да командва кораб. — Тя направи кратка пауза. — Бих искала да ми кажете още нещо. Защо толкова държите и аз да участвам? Аз съм просто едно момиче, което умее да си служи със сабята. Вероятно зад вас стоят твърде малко хора и всеки човек е ценен?

След кратко колебание Колинс кимна.

— Наистина не сме толкова много, колкото се надявах. Повечето се страхуват повече от бесилката, отколкото от Мор. Впрочем ти си служиш много добре със сабята. Беше достоен противник, уверявам те, а аз не пилея комплиментите си.

Моргана се усмихна щастливо.

— Много сте самонадеян, сър. — В гласа й имаше предизвикателство.

— Знам какво мога — отговори ухилено Колинс и показа падналата на земята сабя. — Вдигни я.

— Но тя е ваша — възрази Моргана.

Първият офицер кимна.

— Затова казах да я вдигнеш.

Моргана се подчини и му я подаде. Срещу това получи сабята, с която се беше сражавал той.

— Да вървим… — Той млъкна и я погледна изпитателно. — Как е истинското ти име?

— Моргана — отговори тя, надявайки се той да не попита за фамилията й.

— Моргана — повтори провлечено мъжът. — Така се казва и дъщерята на Уингейт, която беше отвлечена от един испанец.

Моргана преглътна. Дали да каже на Колинс цялата истина? Но още преди да е взела решение, първият офицер й махна подканващо.

— Да вървим, Моргана, битката започва. — Очевидно не се интересуваше от истинската й самоличност. Щом стигнаха до вратата, той добави: — Не бих имал нищо против, ако продължиш да играеш ролята на момче. — Усмивката му стана още по-широка. — Така ще бъде най-добре за теб. Иначе мъжете ще се смущават от присъствието ти.

Моргана си припомни готвача Брадли, който ставаше все по-досаден — и това, макар че я мислеше за момче. Тя пое дълбоко въздух. От днес нататък можеше да се надява на закрилата на Колинс.

Стиснала сабята в десница, тя последва първия офицер на палубата. Ала като видя колко малко хора бяха на тяхна страна, направо й стана лошо. Планът на Колинс трябваше да бъде изключително добър, иначе още тази вечер всички заговорници щяха да увиснат на голямата мачта или да бъдат бичувани до смърт. Вероятно Саймън Мор щеше да измисли и по-особени мъчения за нея. В това отношение той притежаваше богата фантазия, по-богата дори от бащината й. Моргана потрепери и отново си припомни как капитанът бе направил няколко разреза в тялото на един окован матрос и го бе пуснал в морето, за да го разкъсат акулите. Нечовешките викове на момъка все още кънтяха в ушите й.

Скоро й стана ясно, че Колинс е обмислил много внимателно действията си. Той изобщо не се впусна в словесна престрелка с капитана. Качи се на кърмовата палуба с бързи крачки, сграбчи Мор изотзад и с едно-единствено движение му преряза гърлото. Стана толкова бързо, че капитанът нямаше време дори да извика.

— Корабът е наш! — извика тържествуващо Колин, като стискаше мъртвеца пред себе си като щит.

Повечето моряци зяпаха като замаяни кръвта, която бликаше от гърлото на Мор. Няколко души се опитаха да нападнат бунтовниците, но опитът за съпротива бързо беше смазан.

Колинс изчака да приключи и последната схватка и хвърли мъртвия капитан в морето.

— Който не се присъедини към нас, може веднага да го последва — обяви той. — Акулите ще се зарадват на богатия обяд.

Моргана преглътна и в душата й се надигнаха съмнения в почтеността на първия офицер. Дали екипажът щеше да живее по-добре под неговата команда? Изострените й сетива долавяха несигурността на моряците. Повечето от тях бяха прости хорица, които изпълняваха дълга си към Британската империя и сега изведнъж бяха изправени пред решението дали да изберат живота на хора извън закона и да бягат цял живот от бесилката или веднага да скочат в морето.

След кратко колебание тя изкачи стълбите до кърмовата палуба.

— Дайте на хората малко време да се окопитят, сър — помоли тихо тя.

Колинс й хвърли остър поглед.

— Заповеди ли ще ми даваш?

— Разбира се, че не — поклати глава Моргана и посочи уж небрежно скупчените на палубата матроси. — Погледнете ги, моля ви. Шокирани и несигурни. Мор беше жесток и несправедлив, но беше техният капитан. Вие го убихте и им заповядахте да ви приемат. С това свое действие ги поставихте извън закона. Ако ги заловят, ще ги обесят — все едно искали ли са този бунт или не.

Колинс смръщи чело.

— Ти си дъщерята на Уингейт, нали? Като те слушам как говориш, разбирам, че не си беднячка, за каквато се представяш.

Моргана вдигна рамене.

— Сега не е важно коя съм и откъде идвам. И аз съм извън закона като вас.

Колинс я погледна втренчено, опитвайки се да проникне в душата й, и кимна замислено.

— Е, добре, ще им дам време… до тази вечер — отсече той. — Тогава трябва да вземат решение.

— Който не иска да ви признае за капитан, може да потърси спасение с лодка — предложи Моргана. — Иначе ще бъдете същият садист като Мор.

Колинс потръпна, сякаш беше получил удар, и Моргана повярва, че е отишла твърде далеч.

— Прекаляваш — изрече ледено той. — Който не се присъедини към нас, ще излети през борда.

В крайна сметка той не изпълни заплахата си. Десетината мъже, които предпочитаха смъртта пред неизвестността на разбунтувания кораб, бяха натоварени в малка лодка с оскъден запас от храна и питейна вода. С малко повече късмет и добър вятър може би щяха да стигнат живи до Испания.

— Е, момчета, вече сме извън закона! — обяви Колинс пред, целия екипаж. — За в бъдеще не ни остава нищо друго, освен да си изкарваме прехраната с пиратство.

Мъжете изреваха въодушевено и Колинс избухна в смях.

— Смятам, че няма да живеем зле — продължи той и посочи на юг. — Променяме курса. Първо ще плаваме покрай крайбрежието. Знам едно селце, където ще ни снабдят с прясна вода и храна. Там ще разтоварим и робите. После потегляме за пиратския рай — заключи ухилено той. — Карибието ни чака!

Моргана кимна доволно. Това беше чудесно. Маршрутът, избран от Колинс, й предлагаше най-голяма вероятност да срещнат някъде „Либера“.

И тогава, скъпи мой Сантяго, ликуваше вътрешно тя, ще разбереш, че е трябвало да ме вземеш със себе си.

 

 

Сантяго нямаше намерение да се задържа твърде дълго в Карибието. В живописния залив между двата остри планински върха той откри чудесно местенце, където издигна за себе си и Моргана една по-скоро скромна къща. Скри дълбоко в планината своята част от пиратската плячка, събрана при пътуването през Атлантика. Беше много доволен от това как се нареждаха нещата, но копнееше да се върне при Моргана.

Всяка частица от тялото му изгаряше от желание. Искаше най-после да я вземе! Когато уведоми екипажа, че е време да се върнат в Испания, мъжете не се зарадваха особено, но се подчиниха без възражения.

— Защо не я взе още първия път? — промърмори Пат О’Донъл, който като всички останали беше взел в леглото си едно местно момиче и се наслаждаваше на прелестите му.

— Защото не знаех какво ни очаква в Карибието — отговори Сантяго, който беше пристъпил безшумно зад него и беше чул думите му. — Впрочем Моргана вероятно вече се е научила да си служи със сабята и морските битки, които ни очакват на връщане, няма да бъдат толкова опасни за нея, както щеше да бъде преди няколко месеца. — Той се обърна към наобиколилите го моряци: — Много добре знам, че не ви е приятно да потеглим толкова бързо към Испания, и проявявам разбиране. Но ако изпитвате копнеж по жените си, помислете, че и с мен е същото.

Пиратите смутено сведоха глави. Повече никой не посмя да се оплаче.

— Хайде на работа — заповяда по обичая си Сантяго. — Ако вятърът остане благоприятен, ще се върнем в Карибието по-бързо, отколкото очаквате.

Благоприятният вятър наистина се задържа и когато в един топъл летен ден хвърлиха котва пред испанския бряг, Сантяго побърза да слезе на сушата. Четирима мъже го откараха с лодка на брега.

— Приберете се на „Либера“ — заповяда той. — Моргана и аз ще се върнем най-рано утре вечер.

Мъжете се ухилиха скритом. Не им беше трудно да си представят как капитанът им ще прекара следващите часове.

Сантяго наистина имаше съвсем конкретни представи за идващата нощ. Всъщност… защо трябваше да чакат толкова дълго? Погледът му се устреми към небето. Слънцето беше точно над главата му, а болезненото пулсиране в слабините му подсказваше, че няма да обуздае желанието си, докато небесното светило залезе.

Изведнъж го обзе безумен копнеж да види по-скоро Моргана. Месеците без нея бяха ужасяващо дълги и самотни. Сантяго закрачи по-бързо и измина последните метри бежешком въпреки стръмния склон. Най-после мина през голямата порта и хвърли бърз поглед към къщата на баща си. Сърцето биеше болезнено в гърдите му. Почака с надеждата Моргана да го зърне от някой прозорец и да го поздрави зарадвано, но нищо подобно не се случи. Сантяго се намръщи недоволно. После си каза, че любимата му не може да стои по цял ден до прозореца и да чака завръщането му. Може би беше излязла на езда или се разхождаше по скалите.

Вече беше стигнал почти до къщата, когато тежката входна врата се отвори. Икономът излезе и се поклони почтително.

— Дон Сантяго, чудесно е, че се завърнахте.

— Здравей, Карлос — кимна с усмивка Сантяго, неспособен да обуздае нетърпението си. — Моля те, повикай веднага лейди Моргана!

Карлос спря колебливо, лицето му побледня. В този момент Сантяго разбра.

Една мисъл прекоси главата му като светкавица — направила го е! И най-важното — имала е възможност да го направи!

В гърдите му лумна гняв. Той избута Карлос настрана с ядно движение и се втурна като вихър в антрето. Изобщо не усети приятния хлад след лятната горещина.

— Били!

Гласът му отекна заплашително. В следващия миг на горния етаж се отвори врата. Били изтича надолу по стълбата, но спря на сигурно разстояние от Сантяго. Веднага бе разпознал опасния пламък в зелените очи.

— Бях ти дал ясна заповед. — За разлика от заплашителното изражение на лицето, гласът на Сантяго прозвуча подчертано спокойно, едва ли не меко, но това беше много по-страшно, отколкото ако беше изкрещял. — Предполагам, че си изпитвал достатъчно уважение към мен, за да я изпълниш.

Били преглътна. От седмици чакаше този момент с нарастващ страх.

— Да, Сантяго — отговори едва чуто той. — Внимавах да не избяга, бях неотстъпно до нея — честно.

Младият испанец кимна многозначително.

— Много добре. Тогава сигурно знаеш къде е сега Моргана.

Устните на момчето затрепериха. Какво, за бога, можеше да отговори?

— Попитах те нещо! — Изведнъж гласът на Сантяго стана толкова силен и остър, че Били се разтрепери. — Къде е Моргана?

Момчето преплете ръце, за да спре треперенето им. Никога — дори по време на общото им бягство, не беше изпитвал такъв страх от Сантяго като в този миг.

— Аз… тя е… — заекна той и замлъкна. Знаеше, че Сантяго няма да чуе обяснението му. Все пак Били беше получил ясна заповед. За нещастие тя не се покриваше с нарежданията на дон Хосе, но без съмнение Сантяго щеше да приеме това като евтино извинение.

— Чакам обяснението ти — повтори испанецът отново с опасно тих тон и направи няколко крачки към него.

Били отстъпи назад и спря едва когато усети стената в гърба си. Нямаше къде да бяга. Беше изцяло във властта на гневния Сантяго.

Сантяго спря насред салона. Никога преди това не беше изглеждал пред Били толкова едър и силен. Зелените му очи святкаха.

— Ела при мен, Били! Веднага!

Категоричната заповед отекна като гръм в помещението. Били се притисна още по-силно към стената, макар да знаеше, че няма полза. Сантяго го обвиняваше за бягството на Моргана и през следващите минути щеше да излезе целия си гняв върху него.

— Ела тук, казах! — Сантяго посочи пода пред себе си. Веждите му бяха заплашително вдигнати, от погледа му струеше гняв.

Били се поколеба, после направи крачка напред. Беше му ясно, че няма да избяга от гнева на Сантяго, но вероятно беше по-добре да се предаде доброволно, вместо да прави опити за бягство.

Испанецът проследи с неподвижно лице как момчето се придвижи бавно напред, докато застана пред него — слабичко и треперещо като лист.

— Сантяго, моля те… — започна с пресекващ глас Били, но не можа да продължи.

Стана толкова бързо, че той дори не видя заплашителното движение на ръката. Усети само парещата болка в лицето и за секунди изпита чувството, че цялата му глава ще експлодира. Очите му се напълниха със сълзи и той погледна Сантяго като ранено животинче.

Не можеше да повярва, че наистина е получил плесница. Сантяго беше винаги строг с него, понякога дори груб, но никога не беше проявявал такава необуздана ярост. Но не беше само това. Отношението на Били към Сантяго се беше променило. Още по време на общото им бягство началният страх беше преминал в нещо като привързаност, която се засили неимоверно много, след като Сантяго енергично се застъпи за него пред баща си. Дългото му отсъствие не промени нищо — дори напротив. Копнежът на Били се засилваше с всеки изминал ден… копнежът да си има дом… да има голям, силен брат, който да го защитава. Да има баща… Младият испанец беше олицетворение на всичко това и по тази причина плесницата беше особено болезнена.

Но Сантяго не знаеше нищо за болката на Били и поне в този момент изобщо не се интересуваше от него.

— Но аз не съм виновен — изхълца тихо Били.

— Престани да ревеш! — изгърмя Сантяго. — Още нямаш причина, но много скоро ще ти я доставя!

Той сграбчи ръката на Били в желязна хватка, завлече го в кабинета на приемния си баща и посегна към бастуна, който винаги стоеше в ъгъла, но никога не се използваше. Дон Хосе редовно заплашваше да го пусне в употреба, но никога не осъществяваше заплахите си. В редките случаи, когато считаше физическото наказание за необходимо, изборът му винаги падаше върху пръчката. По правило той почти никога нямаше основание да прибягва до такива драстични мерки, защото авторитетът му принуждаваше слугите към абсолютно послушание.

Затова пък сега Били имаше възможност да изпита бастуна на гърба си. Момчето изпищя и се опита да се изтръгне от хватката на Сантяго — напразно. Все едно да направи опит за бягство от желязна клетка. Ала съпротивата му накара Сантяго да се осъзнае. Отвратен от бруталността, към която го беше тласнал необузданият гняв, той запрати бастуна в ъгъла и пусна момчето. Били изхълца и се сви като пребито куче. Сантяго го погледна безпомощно и за секунди изпита желание да се извини, но гневът му заради бягството на Моргана беше все още много по-силен от надигащите се угризения на съвестта.

— Махни се и днес не се мяркай повече пред очите ми — заплаши той и излезе от стаята, като тресна оглушително вратата.

Не знаеше, че баща му беше видял края на драматичната сцена. За съжаление дон Хосе се появи твърде късно, за да се намеси. Когато влезе в къщата си, Сантяго вече беше захвърлил бастуна.

— Ти наказа един невинен.

Обвинението на баща му улучи болезнено Сантяго. Той се обърна рязко.

Дон Хосе се облегна на вратата. Изглеждаше спокоен и отпуснат, но Сантяго го познаваше достатъчно добре, за да разгадае блясъка в очите му. Дон Хосе мразеше несправедливостта.

— Онзи ден бях изпратил Били в града да направи някои покупки — разказа той. — Имах нужда от запаси за неотложното пътуване, което трябваше да предприема. — Дон Хосе беше достатъчно умен да премълчи причината за пътуването си.

Сега не му е времето, каза си той. В действителност за него беше твърде болезнено да говори за това. Беше намерил дъщеря си и веднага след това я бе изгубил… този път може би завинаги. В първия момент беше решил да се върне незабавно на кораба си, но скоро осъзна, че е безсмислено. Беше по-лесно да се намери игла в купа сено, отколкото едно младо момиче в безкрайния океан, което беше решило непременно да докаже самостоятелността си. Може би вече не беше между живите…

Дон Хосе въздъхна дълбоко и продължи:

— Просто не помислих, че тя наистина ще го направи, особено след като ми обеща, че по време на отсъствието ми ще остане тук. Ако бях заподозрял… — Той млъкна и с уморен жест подаде на Сантяго бележката, която Карлос му беше връчил веднага след завръщането му от Англия.

Сантяго я прочете с мрачно изражение, смачка я и я захвърли на пода.

— Това е… това е… — заекна той, твърде гневен, за да намери подходящите думи, и удари с юмрук по стената. — Това зверче! Това проклето своенравно зверче!

Дон Хосе го наблюдаваше сериозно. Беше малко учуден, че Сантяго беше само разгневен, не и загрижен, но може би тази реакция беше единствената му възможност да преодолее разочарованието. Затова трябваше да насочи мислите му в точно определена посока.

— Вече знаеш какво се случи, синко. Ако непременно трябва да намериш виновника за бягството на Моргана, той стои сега пред теб.

Сантяго веднага се овладя. Само мускулчетата на лицето му потръпваха. Не само, че се беше държал непростимо грубо с Били, ами и извърши несправедливост.

— Надявам се, че имаш поне угризения на съвестта — изръмжа дон Хосе и посочи вратата към работната стая. — Очаквам поне сега да постъпиш правилно.

Сантяго стисна зъби. Много добре знаеше какво иска да каже баща му — и също така беше сигурен, че сега не можеше да се извини. В момента не беше в състояние да погледне в очите бедното момче.

Дон Хосе помисли, че знае причината за колебанието му, и поклати неодобрително глава.

— Откъде имаш този инат? — попита той. — Знаеш ли какво стори на нещастното момче? Имаш ли представа какво означаваш за него?

Сантяго му обърна гръб. Не искаше да чува нищо. Ала баща му продължи невъзмутимо:

— Били иска дом.

Думите увиснаха в салона като обвинение.

— При мен няма да го намери — отговори твърдо Сантяго, обърна се към баща си и смарагдовите му очи засвяткаха. — Аз съм моряк… пират — поправи се той. — Какво бих могъл да предложа на едно петнадесетгодишно хлапе, което се страхува до смърт от мен и се отвращава от морето като от нищо друго на света?

Дон Хосе поклати глава.

— Ти виждаш само външната страна, момчето ми. — Той въздъхна тихо. — Предложих му да остане да живее в имението и той кимна послушно, но знам, че не го желае. Той отдавна си е намерил заместник на изгубения баща и това не съм аз. — Той помълча малко и добави: — Не разбираш ли, Сантяго? За теб момчето е готово да мине дори през ада.

Сантяго не повярва нито дума. Обясненията на дон Хосе му се сториха преувеличени. С какво беше заслужил тази силна привързаност? Винаги се беше държал строго с Били, преди малко го беше наложил с бастуна, макар че сега съжаляваше. Ударите му бяха истински, силни, той беше унижил Били нарочно, защото го обвиняваше за бягството на Моргана. Но дори Били наистина да беше виновен, собственото му поведение спрямо момчето беше непростимо.

Дон Хосе го наблюдаваше внимателно и знаеше какво става в душата му. След малко го бутна доста грубичко към работната си стая.

— Хайде, върви и му кажи, че съжаляваш.

Сантяго знаеше много добре, че няма избор. Дон Хосе нямаше да отстъпи, а и той самият беше наясно, че след всичко, което трябваше да изтърпи, Били заслужава поне извинение.

Сантяго влезе колебливо в кабинета. Били все още седеше свит на пода и го посрещна със страхлив поглед, който прониза сърцето му. Та той не искаше момчето да се страхува от него!

— Били…

Гласът му беше мек, но момчето беше толкова уплашено, че изобщо не го усети.

Сантяго се озова с две крачки до него, хвана го за раменете и го изправи.

— Не — изплака Били и вдигна ръце над главата си. — Моля те, недей!

Сантяго притисна треперещото момче до гърдите си.

— Съжалявам — изръмжа неохотно той. — Бях груб и несправедлив.

Той усети как Били се отпусна в ръцете му, в същото време ризата му се навлажни и му стана ясно, че момчето не беше удържало и пак се беше разплакало. Сантяго въздъхна дълбоко, хвана го по-здраво за раменете и го отдалечи от себе си.

— Какво да направя, та най-после да станеш мъж? — попита той със смесица от съжаление и внезапно пламнал гняв.

Били вдигна обляното си в сълзи лице.

— Вземи ме с теб, Сантяго.

— Да те взема с мен? На кораба? — Сантяго поклати глава. — Божичко, Били, ти мразиш морето и всичко, свързано с него.

Били преглътна и смутено сведе глава. Най-после трябваше да каже истината на Сантяго. От друга страна обаче, не беше сигурен как той ще реагира на признанието му.

— Ако мога да съм с теб, аз… аз съм готов да се помиря с морето — прошепна той и зачака с лудо биещо сърце отговора на Сантяго.

Значи дон Хосе беше отгатнал правилно!

— О, Били! — Сантяго отново поклати глава. — Майчице мила… преди няколко минути те набих, за което съжалявам дълбоко… Защо, за бога, искаш да дойдеш с мен въпреки всичко? Страхът ти от морето… от мен… — Той млъкна и вдигна рамене. — Не разбирам.

Момчето бавно вдигна глава. Красивите сини очи молеха.

— Не искам повече да бъда сам.

— Тук не си сам — възрази Сантяго. — Баща ми е тук, а той те обича. И със сигурност се отнася с теб по-добре, отколкото аз.

Били опря чело на гърдите му.

— Моля те, вземи ме!

Сантяго въздъхна дълбоко. Какво, по дяволите, щеше да прави това дете на пиратския кораб? Още при първия сблъсък щеше да напълни гащите от страх.

— Ти имаш ли представа колко е опасно да си пират?

Били отново вдигна поглед.

— Искам да дойда с теб, Сантяго, моля те. И… и ти обещавам, че вече няма да плача… честно.

Как би могъл да каже не? Сантяго знаеше, че прави грешка, по не можеше да отхвърли молбата на момчето.

— Е, добре, ще те взема — обеща неохотно той.

Лицето на Били светна като слънце и гледката беше трогателна, защото по бузите му все още се стичаха сълзи. Сантяго ги изтри енергично.

— Край с това! — заяви сърдито той и го побутна подканващо. — Хайде, върви да събереш вещите си! Трябва веднага да се върна на кораба, защото тръгвам да търся Моргана.

Гневът срещу жената, която обичаше повече от всичко на света, се беше изпарил без остатък и беше отстъпил място на безумен страх. Сантяго беше абсолютно сигурен, че Моргана се е наела на някой кораб: бедното наивно момиче си въобразяваше, че познава живота в морето. Но тя беше жена… изключително красива жена, и беше сама… беззащитна. Само при мисълта, че любимата му е попаднала в лапите на пияни моряци, стомахът му се преобръщаше. За него нямаше съмнение, че ако с Моргана се беше случило нещо лошо, и той нямаше да живее.