Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (6)

5

Сантяго беше преуморен и съответно крайно раздразнителен, което караше моряците да се промъкват покрай него в предпазливо мълчание. Вместо да бъде благодарен, че го оставяха на мира, поведението им го изнервяше още повече. А може би беше вбесен от държанието на Моргана?

Малкото зверче имаше наглостта да се заключи в каютата и това му струваше две безсънни нощи. Не можеше да признае пред екипажа, че капитанът няма достъп до собствената си каюта. И че този достъп му е отказан от едно опърничаво момиче!

Всъщност двете безсънни нощи не му се отразиха чак толкова зле, още повече че през последните дни времето непрекъснато се подобряваше. Много по-болезнен беше копнежът по близостта на Моргана… след нежностите, на които се бяха наслаждавали един-единствен път. И всичко това заради онази смешна караница, която той бе забравил още първата вечер. Решен да я умилостиви, той слезе при нея и се озова пред заключена врата — Моргана не реагира нито на нежните молби, нито на енергичните заповеди.

— Ще хвърлим котва тук! — извика Сантяго. — Пуснете лодката на вода. — Той вдигна поглед към обсипаното със звезди небе, после се обърна към Том. — Изведи дамата на палубата.

— Тъй вярно, капитане — отговори пиратът и се ухили безсрамно. Много добре знаеше защо през последните два дни Сантяго беше непоносим и тайно се възхищаваше на смелостта на Моргана. Самият той никога не би посмял да се опълчи срещу капитана си по този предизвикателен начин.

— Ама пък и аз не съм жена — изръмжа под носа си Том. — Жените винаги си позволяват повече.

Противно на навиците си, той почука предпазливо на вратата на каютата.

— Милейди, капитанът желае да ви види на палубата! — съобщи той и изпита гордост, че въпреки многото години в морето все още умееше да се изразява изискано.

Вратата се отвори с трясък и пред него застана Моргана — по риза и панталон като мъж. Само буйните къдрици, които падаха свободно по раменете, не подхождаха на вида й. Или може би да? Във всеки случай Том никога не беше виждал жена, която да изглежда по-красива от лейди Моргана в това одеяние. Сложила ръце на кръста си, тя застана на прага и го огледа от главата до петите.

— И защо капитанът ви не дойде сам? — поиска да узнае тя.

Том се ухили.

— Защото вероятно нямаше да му отворите вратата. — Той се наведе доверително към нея. — Но това го знам само аз.

Изведнъж гневът на Моргана се изпари. Един див пират стоеше пред нея и й говореше тайнствено като на другар в игрите.

— Хайде, милейди, да вървим на палубата — подкани я Том. — Капитанът е кисел като чувал лимони. Не го дразнете повече.

Моргана гордо отметна глава.

— По-добре остави това на мен.

Тя мина покрай Том и след минута излезе на палубата, като че корабът беше неин. Сантяго я посрещна с мрачен поглед, но когато луната я потопи в сребърна светлина, усети как сърцето му заудря мъчително в гърдите. В този момент й прости всичко. Имаше само едно желание — да я грабне в прегръдките си и никога да не я пусне. Неволно направи стъпка към нея и протегна ръце.

— Е, капитане, какво ще ме правите? — попита нахално Моргана и кръвта му незабавно закипя. Той отпусна ръце и очите му станаха ледени.

— Не ме предизвиквай, Моргана — изръмжа той. — Иначе, кълна се, ще ти насиня задника тук, на палубата, пред очите на целия екипаж.

Очите на Моргана изпращаха светкавици, докато обмисляше как да парира този словесен удар.

— Докато не правиш нищо друго, добре — изсъска тя, преди да е осъзнала последствията от подобни думи.

Сантяго присви очи.

— Това ме навежда на чудесна идея. — Той я притисна към коравите си гърди и тя изтръпна. — Би било крайно… интересно да те взема тук, на гредите.

Моргана се скова в ръцете му.

— Няма да посмееш.

— Сигурна ли си? — попита Сантяго, притисна я още по-силно и впи устни в нейните. Тя усети ерекцията му на корема си и понечи да се брани, но тялото й реагира посвоему. Вместо да го изрита, тя се притисна към него, езикът й се плъзна в устата му, а дясната ръка отвори ризата му на гърдите. В същия момент тя съжали дълбоко, че се бе заключила за цели два дни. Колко прекрасни… колко изпълнени можеха да бъдат двете нощи, ако не беше проклетата й гордост.

Сантяго се отдели от нея и избухна в тих смях.

— Виж ти, май си струва да опитаме на дъските — не сега, но като се върна от Карибието…

— Ти си чудовище — промърмори Моргана. Мигът на необуздано пламтяща любов отлетя, гневът й се върна с предишната сила. Как смееше Сантяго да я изключи така безцеремонно от живота си?

— Бъди по-внимателна — произнесе предупредително той. — Заради твоето упорство не съм спал две нощи и съм в ужасно настроение. — Той стисна ръката й в желязна хватка и я поведе към релинга. — Надявам се, че можеш да се спуснеш по стълбичката.

— Аз съм отраснала на кораби — отговори ядно тя.

Сантяго кимна кратко.

— Толкова по-добре. — Той й даде знак да слезе в лодката, където вече чакаха шестима моряци. Те щяха да откарат Сантяго и Моргана на брега и да чакат връщането на капитана.

— Ще се върна около обяд — обеща Сантяго и преметна крак през релинга, за да последва Моргана.

— Не бързай, Черна лисицо — отговори ухилено Том и се приведе след него. — Даваме ти време да наваксаш пропуснатите две нощи.

Сантяго се прехвърли отново през релинга и стисна Том за гърлото.

— Чуй, приятелче, още една подобна забележка и ще усетиш камшика — изсъска той.

— Тъй вярно, капитане — отговори послушно Том, макар да знаеше, че Сантяго няма да изпълни заплахата си. Откакто испанецът командваше „Либера“, нито един моряк не беше получавал подобно наказание, макар че според Том някои си го заслужаваха напълно. Но Сантяго умееше да наказва много по-ефективно. Онова, което ставаше на борда, можеше да бъде определено с думата „превъзпитаване“, а начинът, по който новият капитан управляваше, вече започваше да дава резултати. Пиратите го уважаваха и твърдо стояха зад него.

Сантяго отстъпи крачка назад. Гневът му изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил.

— Може наистина да се върна едва утре — усмихна се леко той. — Няколко часа сън ще ми се отразят добре.

Том си забрани нова дръзка забележка и само кимна.

— Докато те няма, аз ще се грижа добре за „Либера“.

— Надявам се — отвърна Сантяго и най-после скочи в лодката при Моргана и моряците. Пиратите загребаха към брега и много скоро под кила заскърца пясък. Сантяго скочи от лодката и без много церемонии изнесе Моргана на сушата.

— Къщата на настойника ми не е далече — каза ободряващо той, но не получи отговор. Моргана до последния миг се беше надявала, че любимият й ще промени решението си, но сега й стана ясно, че той наистина ще я остави в чуждата страна.

Едва се бяха скрили от мъжете в лодката, когато тя се отдръпна рязко от Сантяго.

— Не искам да отида при настойника ти!

Без да се трогне, Сантяго вдигна рамене.

— Това си е твой проблем. Никой не те пита.

Луната освети гневно святкащите й очи и той въздъхна.

— Моргана, защо, по дяволите, не искаш да проумееш, че съм взел най-доброто решение за теб? — Той я хвана за раменете и я обърна към себе си. — Аз те обичам, кариня, и не искам да ти се случи нищо лошо.

— Обичаш ме! — Моргана буквално изплю думите. — Ти не ме обичаш, ти ме смяташ за своя собственост. Отвлече ме от „Адвенчър“, без да ме питаш, сега ме сваляш на този непознат бряг, без да се осведомиш искам ли или не. Но не разчитай, че ще те чакам тук, когато се върнеш.

Сантяго се намръщи грозно.

— Какво трябва да означава това?

— Точно това, което казах — отговори решително Моргана. — Не разчитай, че ще те чакам послушно в дома на настойника ти.

Сантяго кимна замислено.

— Добре, че ми каза. Това ми дава възможност да взема някои предпазни мерки. — Хватката около раменете й се стегна. — Ти ще бъдеш тук, когато се върна, разбра ли ме?

Моргана вирна брадичка, но не отговори.

— Зверче — изсъска Сантяго. — Но почакай, аз ще те укротя. — Той направи кратка пауза. — Впрочем не забравяй, че се намираш в Испания. Не владееш езика, не познаваш страната. Затова остани при баща ми, докато дойда да те взема.

Думите на Сантяго я отрезвиха. Стана й ясно, че беше безпомощна. Той беше напълно прав. Тя се намираше в чужда страна, хората тук не бяха особено добре настроени към англичаните. Мисълта, че зависеше изцяло от Сантяго, я разгневи още повече.

— Мразя те! — изкрещя в лицето му тя.

Ала Сантяго не допусна да бъде предизвикан и се ухили.

— Да, на палубата преди малко остави у мен точно това впечатление. — Той я хвана през кръста и я привлече към себе си със собственически жест. — Признай, Моргана, ти си луда по мен също както аз съм луд по теб.

Възбуждащата му близост я лиши от възможността да разсъждава разумно. Но точно сега не биваше да отстъпва. Когато той се наведе да я целуне, тя извърна глава.

— Вземи ме със себе си в Карибието — поиска тя.

— Не — отговори твърдо той и отново се опита да я целуне, но без успех.

— Ако ме оставиш тук, не искам да имам нищо повече с теб — заплаши го тя.

Сантяго издиша шумно, пусна я и отстъпи крачка назад.

— Сега вече край! — изкрещя той и отново я стисна за раменете. — Защо, по дяволите, не искаш да разбереш? Да не мислиш, че ми е приятно да се разделя с теб?

— Защо тогава го правиш? — попита иронично Моргана.

— Защото до Карибието има много път, а бордът на пиратския кораб е опасен за теб — отговори категорично Сантяго. — Проклятие, Моргана, ако ти се случи нещо лошо, няма да си го простя!

В гърдите й се надигна топла вълна. Той наистина я обичаше, но точно сега не можеше да понесе загрижеността му. Тя искаше да бъде до него и толкова. Мисълта да остане тук, докато той плаваше може би към смъртни опасности, направо я подлудяваше.

— Ами аз? — изплака тя. — Да не мислиш, че ще оживея? Сантяго, искам да бъда с теб! По-добре да умра заедно с теб, отколкото да седя в този чужд дом, докато ти…

Той затвори устата й с пламенна целувка. Разбираше какво става в сърцето й, но нямаше смисъл да продължават този разговор. Решението му беше взето. Думите й му показаха, че тя също го обичаше, и той не можа да устои на признанието. Трябваше да я целуне, трябваше да й покаже, че я разбира, макар и да не може да изпълни желанието й.

В първия момент Моргана се ядоса, че Сантяго й беше забранил да говори — макар и много ефективно, това трябваше да му се признае, но гневът й не трая дълго. Тя въздъхна от наслада, обви ръце около шията му и се притисна към него. Как силно копнееше за любовта му! Без да се срамува, тя отвори с треперещи от възбуда ръце панталона му и мушна пръсти между краката му.

Той простена и бързо я положи върху хладния пясък. Мястото не беше особено удобно, но двамата изобщо не усещаха нощния хлад и досадните песъчинки. Моргана му помогна да я освободи от дрехите и веднага го привлече между разтворените си крака.

— Божичко, Сантяго, вземи ме веднага! — простена до ухото му тя.

Усети проникването му, горещата му целувка опари устните й. Той я обгърна здраво и езикът му се втурна в устата й. Нахлу в утробата й с мощен тласък и се задвижи в бърз ритъм, който я подлудяваше. Тя стигна невероятно бързо до оргазма и се освободи с див вик, а той простена гърлено и се изпразни в нея със сладостни тръпки.

Изтощена, но и доволна като никога преди, Моргана се отпусна в обятията му и се почувства съвсем близо до целта. След тази кратка, но бурна любовна игра Сантяго нямаше да я отдели от себе си, сърцето нямаше да му позволи. Щяха да останат още малко тук, отдадени на нежни милувки, после щяха да се върнат на „Либера“.

Тя погледна в лицето на Сантяго с нежна усмивка. Лунната светлина запалваше сребърни искри в очите му и й напомняше за първата нощ, която беше прекарала на борда на кораба му. Тогава я беше гледал по същия начин и тя отново разбра колко голяма беше любовта й към този мъж. Безусловността на чувството дори я плашеше малко. Сантяго умееше да я прави безкрайно щастлива — и в същото време да я тласне в дълбока черна пропаст.

Тя отхвърли бързо тази заплашителна мисъл. Знаеше, че може да бъде сигурна в любовта му.

— Става хладно — установи Сантяго и я привлече по-близо до себе си, за да й даде и малкото топлина, която беше останала в тялото му. Не искаше тя да мръзне.

Търсейки закрила, тя се сгуши в прегръдката му и се усмихна доволно.

— Мисля, че е време да тръгваме — предложи тя. — Колкото по-скоро отплаваме, толкова по-бързо ще стигнем в Карибието.

Сантяго се надигна и я погледна изненадано.

— Тук има недоразумение. Това малко интермецо няма нищо общо с веднъж взетото решение. Ти ще останеш тук, докато аз…

Моргана извика сърдито и го отблъсна от себе си.

— Ти… ти… — Беше толкова ядосана, че не й хрумна подходящо ругателство. После изведнъж избухна в сълзи. — Какво да правя тук? Не знам нито дума испански. Когато настойникът ти ме попита нещо, няма да съм в състояние да му отговоря. Сантяго… — Хълцанията я задавиха.

Мъжът стана и я изправи на крака. Този път се опита да остане равнодушен към сълзите й, но това не му се удаде изцяло. Тъгата й преряза сърцето му, макар да предполагаше, че зад реакцията й се крие и малко пресметливост.

— Моргана… — Той й помогна да се облече, после приглади гъстата й дълга коса. — Престани да плачеш, кариня. Няма смисъл. Няма да ме размекнеш със сълзи. Твърде важна си за мен, за да ти позволя да го сториш. — Той я заключи в прегръдката си с огромна любов. — Чуй ме, мила, аз ще намеря най-прекрасното място, където ще живеем заедно, и ще побързам да се върна при теб, за да…

Още преди да е довършил, Моргана го отблъсна и размаха юмрук под носа му.

— Спести си обещанията! — изфуча тя. — Когато се върнеш, аз вече няма да бъда тук!

Сантяго я улови за рамото и я придърпа към себе си, макар че тя се съпротивляваше ожесточено.

— Първо, както вече ми каза, ти не говориш нито дума испански, значи няма да стигнеш далеч дори ако успееш да се измъкнеш от имението на баща ми, което — и това е второто — според мен е изключено. Баща ми се справя отлично с диви котки. Впрочем няма да имате никакви проблеми да се разбирате, защото той говори много добре английски. И трето, ти ще видиш в дома му един стар познат, който ще бъде назначен за твой пазител.

Моргана го погледна неразбиращо.

— Стар познат?

Сантяго кимна усмихнато.

— Били.

— Били? — повтори смаяно тя. — Били Кенридж? И него ли си разтоварил тук?

— Какво значи разтоварил? — Сантяго започваше да се ядосва. — По дяволите, ние с Били избягахме! Към кого да се обърнем, ако не към приемния ми баща? Ако искаш да знаеш, Били не понася морето и с радост се съгласи да остане на сушата.

— След онова, което преживя, това е напълно естествено — отговори с отровна ирония Моргана. — От моя баща на теб той е попаднал от трън, та на глог.

Сантяго вдигна рамене.

— След няколко минути ще можеш лично да го попиташ как е живял с мен.

— Докато си при нас, той със сигурност няма да посмее да ми каже истината.

— Защо си толкова несправедлива? — въздъхна Сантяго и тонът му издаде, че беше дълбоко наранен. — Все пак аз спасих живота на Били. Без мен той щеше да загине в бурята — естествено, ако преди това баща ти не го беше заловил и не го беше изтезавал до смърт.

Моргана сведе глава. Сантяго беше напълно прав, но ожесточението й срещу отказа му да я вземе със себе си беше твърде голямо, за да се предаде точно сега.

— Били е имал късмет, защото ти трябваше да спасиш своя живот — отговори упорито тя, макар и без убеждение.

Сантяго се умори от безплодната дискусия.

— Да вървим — въздъхна той. — Много скоро ще стигнем.

Моргана го последва неохотно. Пътят се изкачи стръмно и под първата бледа светлина на зората двамата видяха огромната порта с красиво изкованото „С“ в средата.

Само след минути Моргана можа да види за първи път величествената господарска къща и остана дълбоко впечатлена. Досега винаги беше вярвала, че Уингейт Хол е огромен, но в сравнение с това имение домът на родителите й беше като бедняшка колиба.

— Баща ти сигурно също е бил пират, за да се сдобие с такова богатство? — попита дръзко тя.

Сантяго избухна в смях.

— О, не, той е спечелил парите си по честен начин и със сигурност няма да се зарадва особено, като чуе по какъв съмнителен път съм поел. — Той спря и се протегна. — Аз обаче няма да му дам възможност да ме укорява. Веднага ще си потърся някое тихо местенце, където да си отпочина от изпитанията на последните дни. — Той хвърли многозначителен поглед към Моргана и я привлече към себе си. — Знам, че и ти имаш нужда от почивка.

Тя разбра и го удостои с гневен поглед.

— Не се надявай!

Сантяго отново се изсмя.

— Не бой се, зверчето ми, няма да те докосна — макар да съм сигурен, че тайно го желаеш. Исках да кажа, че трябва да наваксам пропуснатия сън, и се надявам…

Сантяго не можа да довърши, защото в този момент вратата на къщата се отвори и една дребничка фигура се втурна към новодошлите.

— Сантяго! — извика отдалеч Били. Той застана пред спасителя си, дишайки тежко, но с щастливо святкащи очи и гордо поздрави на испански: — Буенос диас.

Сантяго се засмя и разроши непокорната му коса.

— Знаех си, че при завръщането ми ще говориш добре испански.

— Е, не съм чак толкова добър — поклати глава Били. — Но мисля, че се справям. — Едва в този момент той забеляза Моргана и почтително отстъпи крачка назад. — Милейди, радвам се да ви видя.

— Не бъди толкова официален, Били — укори го тя и спонтанно го прегърна. — Толкова се радвам да те видя здрав и бодър.

Били се изчерви като момиче.

— За това трябва да благодаря на Сантяго — отвърна тихо той и отново устреми към младия испанец поглед, изпълнен с обожание.

Светлината в красивите сини очи на момчето беше достатъчно доказателство, че Моргана се беше държала несправедливо със Сантяго.

— Донесох ти нещо — обяви Сантяго и подаде на Били продълговат предмет, грижливо увит в платно.

Били зяпна смаяно подаръка в ръцете си.

— За мен? — Той вдигна поглед и се усмихна щастливо. — Помислил си за мен?

— Естествено, през цялото време мислех за теб — увери го Сантяго. — А ти какво си мислеше? Все пак ние двамата с теб преживяхме голямо изпитание. Как бих могъл да те забравя?

Били разгъна платното с напрегнато очакване и като видя подаръка си, ахна — в ръцете си държеше кама, но не каква да е, а скъпо, богато украсено оръжие. Дръжката представляваше лъвска глава от сив и бял халцедон, а очите бяха от малки рубини. Ножницата и ръкохватката бяха украсени със златни и разноцветно емайлирани обковки, обсипани с гранати и планински кристал. Върху страничните части бяха изрязани ониксови фигури. Когато извади камата от ножницата и хвърли поглед върху извитото острие, Били буквално спря да диша, защото и острието беше особено. От най-добра стомана, то беше наточено до блясък и украсено със златни нишки.

— Това е… това е… — заекна възхитено момчето. Очите му се напълниха със сълзи.

— Аз държа всеки мъж да има свое оръжие — обясни Сантяго.

Били поклати глава.

— Аз не съм мъж.

— Кой го казва? — попита Сантяго, сложи пръст под брадичката му и вдигна лицето му към своето. Забеляза сълзите в очите му и въздъхна. — Крайно време е да престанеш да плачеш, иначе ще се наложи да се съглася с това твърдение. Децата плачат, но мъжете никога.

Били преглътна и прехапа долната си устна. Сантяго поклати неодобрително глава, пусна момчето и го смушка ободрително.

— Хайде, върви да оправиш стаята ми — заповяда той. — Уморен съм до смърт и трябва да се наспя.

Били кимна с готовност.

— Колко време ще останеш?

— Само няколко часа, може би до утре сутринта — отговори Сантяго и като забеляза разочарованото лице на момчето, побърза да задуши възраженията с енергичен жест. — Не искам да чувам нищо, разбрахме ли се? Хайде, изчезвай най-после!

Били се обърна послушно, но гласът на Сантяго го спря.

— Трябва да ти кажа нещо много важно, Били. — Той посегна към ръката, в която момчето стискаше подаръка си. — Никога не я вдигай срещу някого без причина. Обещаваш ли ми?

Били кимна сериозно.

— Да, Сантяго, обещавам. — Той се обърна и затича към къщата.

— Не разбирам защо се е привързал като кученце към теб — промърмори Моргана. — Ти се държиш с него като…

— Държа се с него, както трябва — прекъсна я строго Сантяго. — И той очевидно го разбира, за разлика от теб.

Моргана понечи да му отговори е някоя отровна забележка, но Сантяго я накара да замълчи с ядно движение.

— Защо, по дяволите, трябва да се караме за всяка дреболия? — попита сърдито той.

— Защото ти винаги трябва да заповядваш! — отвърна възбудено Моргана. — Правиш се на много важен, все трябва да си отгоре. Дори само глупавата ти забележка, че децата плачат, но мъжете никога! Били е още почти дете и има пълно право да плаче, когато е тъжен.

Сантяго поклати глава.

— Някой трябва да го научи как се става мъж. — Той въздъхна. — Защо се караме всъщност? Онова, което става между мен и Били, изобщо не те засяга. Аз искам да възпитам него, не теб.

Моргана отметна глава и буйните къдрици нападаха в безредие по гърба й.

— О, ти се опитваш да възпитаваш и мен! Искаш да ме направиш кротка и покорна.

Устните му потрепериха.

— Не отричам, че би било желателно, но се боя, че Били е много по-разумен от теб.

Моргана отново тръсна яростно глава и Сантяго не можа да се удържи. Избухна в смях и привлече противящото се момиче към себе си.

— В същото време не мога да отрека, че те харесвам точно толкова необуздана, колкото си — призна той и впи устни в нейните. Както винаги, целувката му сломи съпротивата й. Тя му отговори с отдаденост и страст, които накараха кръвта му да закипи.

— Колко досадно би било, ако никога вече не ми се налагаше да се боря за тези нежности — пошепна до устата й той. — Любовта с теб нямаше да бъде и наполовина толкова красива, ако не се налагаше всеки път да те завладявам наново.

— В бъдеще няма да имаш тази възможност — напомни му подигравателно тя.

Сантяго погледна в тъмните й очи.

— Още ли си играеш с мисълта за бягство? — Той се засмя и поклати глава. — Забрави я. Щом се върна, ще те намеря тук. — И той добави енергично: — Това е заповед и то такава, на която по изключение трябва да се подчиниш.

— Никога! — изсъска Моргана и вирна брадичка.

— Напротив, скъпа — възрази сериозно Сантяго. Изведнъж му хрумна много ефективна заплаха: — Ще назнача Били за твой личен пазач и ако му избягаш, ще си понесе наказанието. Искаш ли да го накажа?

Моргана се опита да прочете нещо по лицето му.

— Няма да го направиш — отговори предизвикателно тя.

— Рискувай — посъветва я Сантяго. — Нали няма да накажа теб.

Моргана се намръщи още повече и той разбра, че размишляваше усилено. Явно много й се искаше да разбере дали заплахата му е сериозна, но изражението му беше непроницаемо. В действителност той беше убеден, че бягството й е невъзможно.

Беше уверен, че при връщането си от Карибието ще я намери в имението на баща си.

— Дон Сантяго. — Икономът Карлос се поклони дълбоко. — Дон Хосе желае да говори с вас — насаме.

Сантяго пое дълбоко въздух. Твърде добре познаваше тази заповед. Когато приемният му баща го викаше при себе си по този начин, трябваше да прояви изключителна предпазливост.

Сантяго кимна кратко и се обърна към Били, който тъкмо слизаше по стълбата.

— Погрижи се за Моргана, докато се върна. — Той се обърна към любимата си и направи кратък поклон. — Извини ме, моля те.

Той последва с дълги крачки Карлос, който му отвори вратата към кабинета на господаря си. Сантяго влезе, без да се поколебае нито за миг.

— Е, пирате?

Лицето на дон Хосе изглеждаше напълно равнодушно, но гласът му потреперваше, макар и съвсем леко. Сантяго изпъна рамене и се приготви да се отбранява срещу добре обоснованите обвинения, които със сигурност беше подготвил приемният му баща.

— Добре си информиран — отговори спокойно той и реши веднага да премине в нападение. — Тогава сигурно знаеш, че нямах избор.

Дон Хосе вдигна вежди. Продължаваше да седи видимо безучастен в креслото си и само пръстите, които барабаняха по мраморната плоча на масичката, издаваха недоволството, което се мъчеше да прикрие. Сантяго обаче беше сигурен, че привидното безразличие на баща му е само затишие пред буря.

— Така ли? — отвърна иронично дон Хосе. — Значи пак не си имал избор. Тези думи прозвучаха познато. — Той стана рязко и лицето му потъмня. — Този път обаче няма да ти повярвам.

Сантяго не трепна под погледа му.

— Кога съм те лъгал?

Дон Хосе не отговори. Обърна гръб на сина си и посегна към някакъв предмет, оставен зад писалището му. Когато отново се обърна, Сантяго спря да диша. Този път не знаеше докъде беше готов да стигне баща му.

Дон Хосе замахна, пръчката изсвистя и се удари в мраморната плоча. Сантяго проследи ставащото, без да трепне.

— Пират! — повтори дон Хосе и придружи тази единствена дума с нов удар по масата. — Не стига, че си дезертьор, ами и се нареди сред отлъчените от обществото. Този път обаче няма да ти простя. Този път, синко, те чака пръчката.

Сантяго знаеше, че това не е празна заплаха. За разлика бастуна, който винаги стоеше зад писалището, но никога не използваше, дон Хосе изваждаше пръчката само когато наистина имаше намерение да набие някого. Разбира се, това се случваше извънредно рядко. Самият Сантяго беше получавал удари с пръчка само веднъж в живота си, когато беше малко по-млад от Били… и беше извършил простъпка, която си заслужаваше боя. Този път обаче беше друго.

— Татко, преди да ме набиеш, бих желал да ти разкажа как се стигна дотам, че бях удостоен със съмнителната чест да стана пиратски капитан.

Дон Хосе кимна, без да остави пръчката.

— Естествено ще изслушам обяснението ти, но то трябва да бъде дяволски добро, ако държиш да избегнеш наказанието.

Това предупреждение беше ненужно. Сантяго знаеше много добре какво бе заложено на карта. Кратко и точно той описа какво се бе случило на борда на „Фелисидад“, как се беше бил с пиратския капитан за живота си и накрая се беше самопровъзгласил за водач на дивата банда.

Когато свърши, дон Хосе мълча доста дълго, но накрая все пак остави пръчката.

— Добре, Сантяго, вярвам ти — отвърна кратко той. — Какво възнамеряваш сега?

— Обещах на хората си да ги отведа в Карибието — отговори честно Сантяго. — След това ще се върна тук — не като пират.

Дон Хосе се отпусна с въздишка в креслото си.

— Благородни идеи, Сантяго, но вероятно неизпълними. В страната вече се говори за деянията ти и сигурно е само въпрос на време да получиш пиратско име.

— Вече го имам — призна Сантяго. — На „Либера“ ме наричат Черната лисица. — Той пое дълбоко дъх и заключи: — Въпреки това съм решен да сложа край на пиратството. Трябва да има някаква възможност…

— Как си го представяш? — попита сърдито дон Хосе. — Естествено, можеш да се наемеш на някой кораб, но един ден непременно ще застанеш пред някой капитан, когото си оставил жив, след като си му отнел кораба. — Като видя изненаданото лице на Сантяго, той си позволи лека усмивка. — Говори се, че никога не убиваш без причина. Макар че и хората, които са под твоя команда, не смеят да убиват, това не променя факта, че си пират… че крадеш чуждата собственост и ако те заловят, ще увиснеш на въжето.

Сантяго разбра, че баща му беше прав. След като беше прекарал известно време като пиратски капитан, животът му никога нямаше да бъде същият като преди. Въпреки това не можеше да се откаже от надеждите си.

— Ти имаш кораб и…

Дон Хосе поклати глава.

— Дезертьори и пирати нямат място на моя кораб.

Сантяго преглътна. Макар да познаваше строгите принципи на баща си, му беше много трудно да ги приеме.

— Татко… — започна умолително той, но дон Хосе вдигна заповеднически ръка.

— Този път номерът няма да мине, синко. Ти си тръгнал по път, от който няма връщане назад — макар че не си го направил доброволно. — Той стана. — Все пак си кръстосвал Атлантика повече от шест месеца и си заплашвал почтените хора.

— Ти знаеш защо — отговори Сантяго.

Дон Хосе кимна.

— Разбира се, че знам. Искаше да се срещнеш с Уингейт в морето. Намери ли го?

— Преди три дни.

Дон Хосе побледня едва забележимо.

— В такъв случай той е… мъртъв? — попита той и Сантяго остана смаян от тона му. В очите му светеше непонятна надежда.

— Какво е имало между теб и Уингейт? — попита тихо той.

— Това изобщо не те засяга! — избухна съвсем против навика си дон Хосе. — Трябва само да отговориш на въпроса ми. Мъртъв ли е или не?

— Не, не го убих — отговори Сантяго и се учуди още повече от видимото разочарование на баща си. Този път обаче не посмя да попита за причината. — Щях да го убия, ако не беше дъщеря му — обясни спокойно той. — Въжето беше вече на шията му, но… не можех да сторя това на Моргана.

Дон Хосе наостри уши.

— За втори път я наричаш на малко име.

Сантяго се поколеба. Никога не беше имал тайни от баща си и този път имаше намерение да му каже цялата истина, но разговорът за Уингейт го стресна. Нещо се беше случило между британеца и дон Хосе… двамата имаха да уреждат сметка, това беше повече от ясно. При тези обстоятелства за Моргана беше опасно да остане сама в тази къща.

— Какво става? — попита нетърпеливо баща му. — Дължиш ми отговор.

— Ти също — отговори сериозно Сантяго. — Татко, не ме разбирай погрешно. Последното, което бих направил, е да се меся в личните ти дела, но непременно трябва да знам колко мразиш Уингейт.

Лицето на дон Хосе потръпна и Сантяго очакваше, че и този път няма да получи задоволяващ отговор. Затова остана много учуден, когато баща му призна открито:

— Мразя го достатъчно, за да му желая смъртта.

— По-точно казано, ти си готов да го пратиш в ада и ти се иска това да стане колкото може по-скоро — поправи го Сантяго. — Това важи ли и за дъщеря му?

Най-после дон Хосе проумя как стояха нещата.

— Ти обичаш това момиче. — Той въздъхна и поклати глава. — Това е безумие, Сантяго. Дъщерята на Уингейт е недостижима за теб — сега повече отпреди.

Сантяго пое дълбоко дъх.

— Лъжеш се, татко. Аз доведох Моргана в дома ти, затова трябва да знам…

— Ти си довел… какво? — прекъсна го ужасено дон Хосе. — Майко божия, синко, ти си неспасяем! Отвлякъл си дъщерята на Уингейт? — Той се отпусна тежко в креслото си. — Онзи звяр ще те гони по всички морета.

Сантяго вдигна равнодушно рамене.

— Нека ме гони. Въпросът е дали ще ме хване. Впрочем аз не отведох Моргана против волята й… Е, може би не е точно така, но тя… тя ме обича. Сама ми го призна. В момента ми е много сърдита, защото искам да я оставя тук, но…

Дон Хосе кимна с разбиране.

— Значи затова ме попита колко силна е омразата ми към Уингейт. — На устните му заигра усмивка. — Не се бой, синко, момичето ще бъде на сигурно място при мен.

Сантяго се облегна на писалището и го погледна замислено.

— Всъщност бих могъл още сега да я взема със себе си — след като за добро или за лошо трябва да остана пират… — Той въздъхна още по-тежко. — При това аз се надявах да й намеря нова родина… сигурен дом…

Дон Хосе скочи от мястото си.

— Какво лошо има, ако си намериш дом някъде в Карибието? Разбира се, това ще стане едва когато си създадеш известна финансова сигурност. Дотогава момичето може спокойно да остане при мен. — Той се запъти към вратата. — Искам да я видя.

— Естествено, татко. — Сантяго избърза след него и улови ръката му, преди да излязат от кабинета. — Само още едно — тя има намерение да избяга. — Той поклати глава и отново въздъхна. — Убеждавах я, говорих й какво ли не, привеждах всевъзможни аргументи, но тя просто не иска да разбере, че е твърде опасно да пътува до Карибието с пиратски кораб.

Дон Хосе се ухили.

— Някога и аз познавах една такава дива котка.

Той отвори със замах вратата, огледа празния салон и се запъти с големи крачки към библиотеката, където обикновено отвеждаха гостите му.

Когато влезе, Моргана се изправи стреснато. Като я видя, дон Хосе застина на прага. Имаше чувството, че някой го е върнал преди двадесет години.

С много мъка той успя да си възвърне самообладанието, пристъпи към Моргана, поклони се и целуна връхчетата на пръстите й.

— Милейди, за мен е голяма чест да ви поздравя в дома си — произнесе той на съвършен английски.

— Виждаш ли, Моргана, опасенията ти, че няма да се разбираш с баща ми, се оказаха неоснователни — обади се Сантяго, зарадван от възможността да й докаже правотата си. При тези думи Моргана се изчерви смутено.

Дон Хосе се обърна и удостои сина си с гневен поглед.

— Дръж се прилично, Сантяго! — Той се обърна към Били, който чакаше в ъгъла: — Ами ти? Какво се мотаеш тук? Наел съм те за камериер, значи трябва да изпълниш задълженията си и да приготвиш стаята на лейди Моргана!

Момчето кимна и побърза да излезе. Сантяго го проследи с поглед и се обърна укорително към баща си.

— Непременно ли трябва да се държиш така строго с бедното момче, татко?

— Кой ми го казва! — изфуча дон Хосе, после отново посвети вниманието си на младото момиче. — Сантяго спомена, че през следващите месеци ще ми гостувате.

Моргана се бореше със себе си. Дон Хосе й беше напълно чужд. Но беше толкова мил, че й беше много трудно да откаже гостоприемството му.

Развеселен, Сантяго наблюдаваше мълчаливата й борба.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър — отговори най-после Моргана. Беше забелязала безсрамното хилене на Сантяго и вече подозираше какви ще бъдат следващите му думи.

— Моргана искаше да каже, че много се радва, дето ще прекара известно време тук, с теб — обясни със самодоволна усмивка Сантяго и трябваше да понесе унищожителния поглед на любимата си. Едва прикриваният й гняв го забавляваше.

Дон Хосе също се засмя вътрешно. Моргана толкова приличаше на майка си! Нищо чудно, че Сантяго се беше влюбил в нея от пръв поглед. Дон Хосе помнеше много добре някогашните си чувства. Копнежът по Селин го измъчваше и до днес.

Плахо почукване на вратата го върна в действителността.

— Влез! — изгърмя той.

Появи се Били.

— Стаята на лейди Моргана е готова, сър. Консуело приготвя банята. — Той се обърна към Сантяго: — И твоята стая е готова.

Сантяго кимна с усмивка и застана пред дон Хосе.

— Моля те да ме извиниш. Уморен съм до смърт и искам да си отпочина, преди да се върна на кораба си.

Моргана се присъедини към него.

— Сър, ако позволите, аз бих искала да се изкъпя и също да си почина.

Дон Хосе й се усмихна бащински.

— Чувствайте се като у дома си, лейди Моргана. — Той помълча малко и добави: — Бих се радвал всички да вечеряме заедно. — Той се обърна към Сантяго: — Ти също ще ни правиш компания.

— Съжалявам, татко, но трябва да се върна на кораба преди падането на мрака и…

— Ще вечеряш с нас — нареди кратко дон Хосе и тонът му не търпеше противоречие.

Сантяго се поколеба, но после предпочете да се подчини на волята на баща си и кимна в знак на съгласие. Дон Хосе ги освободи с бегло движение на ръката.

— Значи има човек, на когото дори ти се подчиняваш — установи доволно Моргана, докато се изкачваха по стълбата. — Добре е да го знам.

Сантяго равнодушно вдигна рамене.

— Той ме е отгледал — поне на хартия. Затова му дължа подчинение.

Моргана спря и го погледна.

— Какво означава „на хартия“?

Сантяго се облегна на парапета.

— Той беше най-добрият приятел на баща ми и след смъртта на родителите ми му се стори естествено да ме приеме в дома си. За съжаление той беше почти през цялото време в морето, а аз бях под надзора на една строга възрастна бавачка, от която получавах повече бой, отколкото ядене. Естествено той не знаеше нищо за това.

— Нима не си му казал нищо? — попита смаяно Моргана.

Сантяго се ухили.

— Да не би да изпитваш съчувствие към мен? — Той бързо стана отново сериозен. — Бях дете и се оставях да ме сплашат. Тя казваше, че Хосе и без това няма да ми повярва и само ще рискувам да ме бият още повече. Затова предпочетох да мълча.

Впрочем възпитанието, на което ме подлагаше Хосе при кратките си престои в Англия, беше също толкова строго, макар че минаваше без бой — освен един-единствен път. — Той се ухили. — Тогава обаче си бях заслужил пръчката. — Той направи кратка пауза и прибави: — Бях само четиринадесетгодишен, когато Хосе ме прати в британския военен флот, чиито офицери са известни с безмилостната си строгост. — Усмивката му стана принудена. — Както виждаш, минал съм през сурова школа.

Моргана кимна замислено.

— Затова ли си толкова… толкова властен? С Били… и с мен?

Сантяго вдигна неодобрително вежди.

— Аз ли съм властен? Защото искам да превърна изнежения Били в мъж? И защото се тревожа за теб? — Изведнъж го обзе гняв. — Майко божия, не те оставям тук, защото държа да ти покажа властта си! Мислех, че ме познаваш по-добре! — Той мина с големи крачки по коридора, отвори една от многото врати и я тресна зад гърба си.

Моргана го проследи с въздишка. Не биваше да казва това. Може би „властен“ не беше подходяща дума, но не й беше хрумнала по-добра. А и не беше очаквала такава бурна реакция. Тя въздъхна отново, после решително отиде до вратата, зад която беше изчезнал Сантяго. Натисна бравата, но той наистина се беше заключил отвътре.

— Понякога е много избухлив.

Моргана се обърна стреснато. Като видя насреща си Били, въздъхна облекчено. Макар че се държа много мило с нея, дон Хосе излъчваше същия авторитет като Сантяго и тя щеше да се почувства много неприятно, ако я беше изненадал тук.

— Вероятно си изпитал избухливостта му на собствения си гръб — отговори иронично тя.

Били кимна.

— Няколко пъти.

Моргана го погледна изпитателно.

— И въпреки това го обичаш, нали?

Били кимна отново.

— Без него отдавна щях да бъда мъртъв. — Той скри ръце в джобовете си. — В началото изпитвах ужасен страх от него… всъщност част от страха се е запазила и до днес — особено когато ми крещи. Сега обаче знам, че той има много добро сърце. Преди това… божичко, боях се от него повече от всичко друго на света, докато го видях долу в библиотеката… — Той спря и след малко добави почти със страхопочитание: — Трябваше да видите как смело се пребори за живота ни.

Моргана се изненада още повече.

— Тук? В дома на приемния му баща? — Тя поклати недоверчиво глава. — Как да разбирам това, Били?

— Той каза, че ще ни предаде на англичаните.

— Дон Хосе? — пошепна смаяно Моргана. — Не мога да повярвам. Той е отгледал Сантяго. — Тя направи кратка пауза. — Той може да бъде много строг, но не вярвам да прояви чак такова безсърдечие и да предаде момче като теб на англичаните. Особено след като е сигурен, че там те очаква бесилка.

Били въздъхна.

— Сигурно нямаше да го направи, но тогава аз наистина бях в смъртна опасност. Преди няколко седмици дон Хосе ми каза, че ме е помилвал само защото баща ви ми е бил капитан. Ако бил друг, той лично щял да ме обеси като дезертьор и да бичува Сантяго.

Моргана беше ужасена от неумолимостта на дон Хосе, но учудването, че той познава баща й, надделя. После се сети какво й беше разказал Сантяго.

— Дон Хосе е прекарвал много време в Англия — продължи Били. — Сантяго практически е израснал там…

В този момент вратата се отвори и Сантяго излезе в коридора. Лицето му мрачнееше застрашително, но гласът му беше подозрително спокоен.

— Аз се опитвам да спя, по дяволите. — Той се обърна към Били: — Мислех, че си имаш достатъчно работа и ако не искаш да ти намеря още…

Момчето се врътна и избяга. Моргана обаче не се остави да я сплашат така бързо.

— Ние просто разговаряхме и ако наистина си бил уморен… — започна смело тя, но не успя да довърши изречението, защото Сантяго я сграбчи за ръката и я повлече по коридора към банята.

— Консуело те чака — заяви кратко той. — Изкъпи се и си почини.

След тези думи той просто я остави сама.

— Негодник — промърмори Моргана и влезе в банята. Вероятно Сантяго беше просто уморен и раздразнен. След няколко часа, когато седнеха да вечерят заедно, щеше да си е отпочинал и нещата щяха да бъдат други.

Мислите й отидоха още по-далече. Може би Сантяго щеше да прекара нощта тук…

Тя се усмихна. С целенасочена атака към чувствеността му може би все пак щеше да успее да повлияе върху решението му в своя изгода.

— Милейди.

Гласът на Консуело я изтръгна от мислите й. Явно всички в къщата говореха майчиния й език. Ала много бързо се установи, че красивата млада испанка знаеше само няколко английски думи.

Без да се натрапва, тя помогна на Моргана да се съблече. При това не допусна да проличи дали беше шокирана от мъжкото й облекло или не. Консуело й извади бельо и рокля, направи реверанс и тихо напусна банята.

Моргана въздъхна блажено и се изтегна в голямата вана. Колко отдавна не беше имала възможност да се наслади на гореща баня. Нежната миризма на лавандула я замая, топлата вода беше като балсам за кожата й.

Моргана затвори очи и се отдаде на наслаждението от банята. Мислите й бродеха надалеч… но накрая спряха при Сантяго, който беше само няколко стаи по-нататък и спеше в леглото си. Тази представа я възбуди и тя изведнъж разбра, че не беше нужно да чака до вечерта. Трябваше да действа — сега, веднага.

Решена да се бори за правото си, Моргана се изправи във ваната и огледа роклята, приготвена от Консуело. Макар да не можеше да се сравнява със собствения й гардероб, останал на борда на „Адвенчър“, тя беше напълно прилична.

За съжаление роклята беше напълно неподходяща за намерението й. Търсещият й поглед обходи стаята и когато спря върху приготвената от Консуело хавлия, изведнъж я осени прекрасна идея. По нежното й лице се плъзна самодоволна усмивка. Тя излезе от ваната и се уви в голямата кърпа. След няколко незадоволителни опита успя да се загърне в нея като в римска тога. Огледа се изпитателно и кимна доволно.

Отвори тихо вратата на банята и огледа празния коридор. Излезе навън, прекоси боса коридора и влезе в стаята на Сантяго. Вътре беше сумрачно, защото той беше спуснал тежките завеси. Очите й постепенно свикнаха с мрака.

Погледът й се устреми към широкото легло, където Сантяго лежеше по гръб и спеше. Моргана се плъзна безшумно към леглото. За момент я обзеха съмнения и спря. По нейна вина Сантяго не беше спал цели две нощи. Ако сега го събудеше, сигурно щеше да се ядоса. От друга страна обаче, тя трябваше веднага да предприеме нещо, ако не искаше да пропусне последния си шанс. Той сигурно беше решил да се върне на кораба си веднага след вечеря и да отплава към Карибието. Ако искаше да отплава с него, тя трябваше да действа незабавно… Трябваше да заложи всичко на карта и да му изясни, че щеше да му липсва болезнено по време на дългото пътуване.

Моргана отметна предпазливо завивката, но Сантяго продължи да спи дълбоко. Наистина беше смъртно уморен. Моргана отново се поколеба, докато погледът й се плъзгаше по мускулестото му тяло — широките рамене, силните ръце, стоманената, гъсто окосмена гръд. При тази гледка тялото и завибрира. Без да иска, тя протегна ръка и докосна нежно плоския корем, после бавно я плъзна надолу, докато стигна до центъра на мъжествеността му. Той си беше легнал гол, което улесняваше намерението й. Тя усети съвсем ясно лекото пулсиране в шепата си. Припомни си какво удоволствие й даряваше тази част от тялото му и реши да действа. Сантяго може би щеше да се събуди ядосан, но тя щеше да намери начин да го укроти.

Без да сваля кърпата, Моргана коленичи на леглото и ръката й отново потърси познатото пулсиране, докато главата й се сведе над гърдите му и езикът й започна да милва зърната на гърдите му. Коравите косъмчета гъделичкаха устата й и увеличаваха желанието й.

Сантяго се раздвижи насън. Моргана погледна изпитателно към лицето му, после отново се приведе над гърдите му и внимателно пое едното зърно между зъбите си, докато ръката й отново се плъзна между краката му с меки масажиращи движения.

Сантяго се раздвижи отново и този път отвори очи, но преди да е успял да каже или попита нещо, Моргана легна върху него и затвори устата му с гореща целувка. Тя усети съпротивата му и той без усилия успя да я отстрани от себе си.

— Много добре знам какво искаш да постигнеш — изръмжа недоволно той. — Забрави го и ме остави да спя.

Моргана избухна в тих смях.

— Наистина ли искаш да те оставя да спиш, след като днес ни е последният ден? — Тя го имитира умело: — Забрави го.

Бавно и с наслаждение тя се надигна, отвърза кърпата от рамото си и я остави бавно да се плъзне по тялото й. Въпреки че в стаята беше сумрачно, Сантяго отбеляза всяка подробност от женската й закръгленост. Той задиша възбудено и веднага разбра, че нямаше да устои на това изкушение от плът и кръв.

Меко и едновременно с това настойчиво тя сложи двете си ръце върху гърдите му и усети топлия му дъх. По лицето й пробяга усмивка. Беше сигурна в победата си. Връхчетата на пръстите й се заеха да масажират гърдите му, палците потъркаха внимателно зърната и той рязко пое въздух.

— Какво правиш с мен, Моргана? — изохка той, надигна се и властно я привлече към себе си. Ала когато понечи да я сложи върху леглото, тя се изплъзна умело от ръцете му. Нямаше намерение да му позволи да я води. Днес тя щеше да определя какво да се прави.

С гъвкаво движение тя преметна крак през тялото му и се настани удобно на корема му. После отново опря ръце на гърдите му и се надигна на колене, за да може да милва корема му с меките си коси.

За първи път се случваше една жена да възпламенява страстта на Сантяго по този начин и макар да знаеше, че тя преследва точно определена цел, той не успя да потисне пулсиращото в гърдите му желание. Обхвана бедрата й с две ръце, изстена и се надигна към нея.

При това движение Моргана усети как членът му се изправи и се притисна в дупето й.

Тя се засмя тихо и отново се наведе над него. Зъбите й се впиха в зърното на гърдата му и тялото му се разтърси от нови горещи вълни. Беше имал много жени, но нито една от тях не умееше да му доставя такова удоволствие като Моргана. Той направи нов опит да я сложи върху леглото и да се настани отгоре й, за да сложи край на чувственото мъчение… да поеме инициативата, но Моргана го натисна в леглото с цялата си тежест.

— Не мърдай! — заповяда до устата му тя, след това изгори устните му с огнена целувка и Сантяго се подчини, защото беше на път да загуби съзнание от възбуда.

Моргана усети, че той копнееше за освобождаване, и се усмихна самодоволно. Отдели устни от устата му и загриза върха на ухото му.

— Няма ли да ти липсвам? — пошепна страстно тя. — Само си представи безкрайния океан и ние двамата… сами на кораба ти…

— Престани — изпъшка тежко той.

— Вземи ме със себе си, Сантяго. — Думите проникваха в ухото му горещи и стенещи.

Той поклати глава, обхвана лицето й с две ръце и поиска да затвори устата й с целувка, но Моргана отново успя да се изплъзне. Гъвкава като дива котка, тя се плъзна надолу, разтвори крака над мъжката му твърдост и му позволи да проникне бавно в нея — достатъчно дълбоко, за да увеличи възбудата, но не толкова, че да се освободи от напрежението.

— Зверче! — изхърка той. Онова, което тя правеше с него, беше истинско мъчение! Увеличаваше възбудата му до непоносимост, за да го манипулира в своя изгода. Не беше очаквал такава жестока пресметливост. Все пак успя с нечовешки усилия да обуздае пламъка в слабините си. Топло и меко, тялото на Моргана го обгърна, леките й движения го доведоха до ръба на лудостта. Отчаян, той се опитваше да разсъждава разумно, но беше безсмислено. В тези минути на сексуално удоволствие реагираше тялото, не разумът му.

В момента пръстите на Моргана масажираха слабините му. Той простена и се надигна срещу нея, но и Моргана вече не беше на себе си от желание. Начинът, по който беше решена да наложи волята си на Сантяго, се превърна в капан за самата нея. Желанието да получи пълно удовлетворение я заля като лава. Моргана простена, надигна се и почти прекъсна интимния кон такт с тялото му. Разумът й все още функционираше, докато долната част на тялото й се гърчеше от необуздано желание.

— Вземи ме! — извика дрезгаво тя. — Обещай!

— Никога! — изпъшка Сантяго, макар че в този момент беше готов да изпълни всяко нейно желание. Силните му ръце, реше ни да отидат докрай, обхванаха хълбоците й и безмилостно я притиснаха към тялото му. Тя го усети отново в себе си, корав и горещ, нагоди се към изискващия му ритъм. При всеки тласък от гърдите й се изтръгваха сладостни стонове, докато цялото й тяло експлодира. Отворила уста да изкрещи, тя усети как той се освободи в нея, усети собствените си екстатични тръпки и в същия момент осъзна, че е загубила.

Захълца тихо и се отпусна безсилно на гърдите му.

— Зверче! — повтори той, този път с безкрайна нежност. Ръцете му милваха треперещия й гръб.

— Не ме оставяй сама, Сантяго — помоли през сълзи тя.

Той я отстрани от себе си, положи я в леглото, опря се на лакът и погледна в насълзените й очи.

— Не мисли, че това решение беше лесно за мен — проговори едва чуто той. Целуна нежно устните й, вкуси солта на сълзите й. — Ще се утешиш ли, ако ти призная, че едва не ме подлуди и че ще ми липсваш мъчително?

Вбесена, тя понечи да го отблъсне, но той я задържа.

— Кариня, аз нямам право да променя решението си. Ако с теб се случи нещо, няма да си го простя до края на живота си. Затова ще удържа на веднъж дадената дума, а ти ще ме послушаш и ще останеш тук, докато се върна да те взема.

Очите й засвяткаха яростно.

— Забрави го!