Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (7)

6

Още първите часове без Сантяго бяха мъчение за Моргана. Атаката срещу чувствеността му, молбите, гневът и ругатните не можаха да го накарат да промени решението си. Веднага след вечеря той си отиде и само Били получи позволение да го придружи до кораба. Това беше най-обидното за Моргана, преди всичко, защото тя знаеше по каква причина Сантяго беше взел момчето със себе си.

Били се върна късно вечерта и лицето му издаваше загриженост.

— Е? — попита предизвикателно Моргана. — Важният господин даде ли заповедите си?

Лицето на Били пламна и той нервно скри треперещите си ръце в джобовете.

— Не е това, което си мислите — заекна той, съзнавайки, че лъже. Сантяго му беше дал точни указания и Били не смееше да си представи какво щеше да стане, ако не ги следваше.

Моргана отметна назад дългите си черни къдрици и очите й засвяткаха от гняв.

— Не ме лъжи, момче! Казал ти е да ме следиш денонощно, но те уверявам, че задачата ти ще бъде много трудна!

Били преглътна мъчително. Макар че Сантяго го беше подготвил за реакцията на Моргана, той все пак беше шокиран от промяната, настъпила у нея. На борда на „Адвенчър“ тя беше мила и съчувстваща, а сега приличаше на фурия.

— Милейди, аз… аз… — заекна безпомощно той.

— Остави ни сами — прекъсна го внезапно дон Хосе, който през цялото време беше стоял в дъното на салона. Облекчен от неочакваната намеса на господаря, Били се втурна да бяга.

Дон Хосе го проследи с развеселено лице. През цялото време беше наблюдавал Моргана и Били и спонтанно реши да освободи момчето от неловкото положение — най-вече защото самият той трябваше да проведе важен разговор с Моргана.

— Струва ми се, че сте много сърдита на Сантяго, лейди Моргана — започна той и галантно й предложи ръка, за да я отведе в библиотеката.

— Да върви по дяволите! — изсъска вбесено тя и лицето й веднага се обля в червенина. — Много съжалявам, сър, Сантяго ви е като син, но… — Тя млъкна смутено.

Дон Хосе кимна с разбиране.

— Знам, за вас той е много повече… И чувствата са взаимни.

Моргана отново забрави, че трябва да се държи като дама. Тъмните й очи засвяткаха.

— Сигурен ли сте?

Дон Хосе избухна в смях.

— Да, лейди Моргана — отговори той. — Напълно сигурен. Как би могъл да ви устои? — Погледът му беше изпълнен с копнеж. — Майко божия, толкова й приличате!

— На кого приличам, сър? — попита Моргана, изненадана от тона му.

— На една жена, която някога познавах. — Споменът за Селин беше жив в сърцето му. — Тя беше англичанка като вас, лейди Моргана, и имаше същия темперамент. — Той се изсмя кратко.

— Никога няма да забравя как ме ругаеше и веднага след това…

— Внезапното му замлъкване каза на Моргана повече, отколкото ако беше продължил.

— Вие сте бил влюбен в нея — прошепна тя, без да се досети, че това беше непростима намеса в личния му живот. — И вероятно все още я обичате.

Дон Хосе не се разсърди на прямотата й — дори напротив. Тя беше още едно доказателство, че девойката приличаше на майка си — и нямаше нищо общо с проклетия Чарлс Уингейт, когото за щастие познаваше само от разказите на други хора.

— Права сте, лейди Моргана, не съм престанал да я обичам.

— Той се усмихна меланхолично. — Но нека не говорим за мен, а за вас. Разбира се, Сантяго ми каза, че мислите за бягство.

Гневът й моментално се върна.

— Естествено, че ще избягам! Щом ме остави сама тук, не заслужава да ме намери при завръщането си!

Дон Хосе наблюдаваше с нежна усмивка гневната млада дама.

— Нима с тази постъпка не бихте наказали преди всичко себе си?

Моргана го погледна стъписано. Никога не беше поглеждала на нещата от тази страна.

— Но аз… аз… — заекна тя, ала гневът й отново взе връх. — По дяволите! Той отказа да ме вземе със себе си, защото било много опасно! При това обаче забрави, че и аз се тревожа за него, не само той за мен!

Дон Хосе не се впечатли от начина й на изразяване, толкова нетипичен за една дама. Откровеността й беше знак, че е способна на дълбоки чувства, и това отново му напомни за Селин — макар че майката беше много по-мека.

— Сантяго може да се грижи много добре за себе си — опита се да я успокои той. — За разлика от вас. Или ще ме уверите, че сте в състояние да си служите с оръжие?

Моргана поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Къде бих могла да се науча?

— О, нали сте плавали дълго на борда на британски военен кораб? Баща ви можеше да ви научи.

Моргана махна пренебрежително.

— Никога не би направил подобно нещо. Бях щастлива, че поне ме търпеше на „Адвенчър“. Според него във вените ми тече твърде много приключенска кръв. — Тя се усмихна на спомена. — Мама често се питаше откъде я имам…

Испанецът изведнъж се скова. В главата му се завъртя мисъл, която изглеждаше напълно абсурдна, но не искаше да го напусне.

— На колко сте години, лейди Моргана?

Въпросът дойде от само себе си, макар че може би не биваше да го изрича.

— Следващия месец ще навърша двадесет — отговори тя, учудена от рязката смяна на темата. Нали говореха за оръжията!

Не беше нужно да е математик, за да пресметне, че спонтанно дошлата мисъл беше напълно оправдана. Черната коса и тъмните очи на Моргана бяха още доказателства. От друга страна обаче той нямаше представа как изглежда Чарлс Уингейт. Може би косите и очите бяха от него.

„Не, от мен са.“

Абсурдната идея го обсеби. Ако Моргана беше негова дъщеря… живото доказателство за любовта му към Селин…

— Какво ви е, сър? — попита загрижено Моргана. — Зле ли ви стана?

Гласът й дойде някъде много отдалеч. Дон Хосе поклати глава.

— Нищо ми няма, лейди Моргана. — Той се изправи и й кимна. — Вече е много късно. Трябва да си починете. Утре ще говорим пак.

Моргана също стана, макар че мисълта за студеното, празно легло не беше особено привлекателна.

— Както желаете, сър — прошепна тя.

Дон Хосе я погледна изпитателно.

— Надявам се, че нямате намерение да избягате още тази нощ?

Моргана погледна в тъмните му очи и откри загриженост, която някак не подхождаше на поведението му.

— Не, сър — отговори честно тя. — Може да съм своенравна, но не съм глупава. Аз съм англичанка, не зная езика ви и не бих имала шанс да се скрия.

Дон Хосе се засмя одобрително.

— Заради Сантяго не би трябвало да ви давам уроци по майчиния си език.

— Не е нужно да сте вие, сър — отвърна кокетно Моргана. — Били ще ми помага.

Дон Хосе избухна в смях.

— Ако не е получил други заповеди от Сантяго. Би трябвало да знаете, че момчето е сляпо предано на приемния ми син. — Станал отново сериозен, той сложи ръка на рамото на Моргана, като се опитваше да преодолее лекото й треперене. — Окажете ми честта да бъдете моя гостенка до връщането на Сантяго.

Моргана се бореше със себе си. Дон Хосе беше изключително симпатичен. От друга страна обаче, гневът й срещу Сантяго, който въпреки всичките й усилия я беше оставил сама, все още бушуваше с пълна сила.

— Съжалявам, сър, но не мога да ви дам обещание, което вероятно няма да изпълня.

Дон Хосе въздъхна. Месеците до завръщането на Сантяго нямаше да бъдат лесни.

— Тогава поне бъдете така любезна да ме наричате дон Хосе — помоли той.

Моргана се изчерви до корените на косите. Трябваше по-рано да се сети за това. За един испанец английското „сър“ беше повече от неподходящо.

— Простете, дон Хосе, повече няма да го спомена — увери го тя, склони учтиво глава и се сбогува, за да отиде в стаята си.

Там спря нерешително пред широкото легло, после рязко се обърна и излезе отново в коридора. Застана пред стаята на Сантяго и погледна втренчено вратата. Беше крайно неприлично да прекара първата нощ в чужда стая, но пък дон Хосе вече знаеше, че гостенката му не е истинска дама. В случай на нужда щеше да твърди, че е объркала вратите. Къщата беше огромна и сигурно щяха да й повярват.

Моргана пое дълбоко въздух, влезе безшумно в стаята на Сантяго и запали газената лампа. Огледа се изпитателно и сърцето й се сви. Стаята изглеждаше, като че не е била обитавана седмици наред, при това Сантяго беше заминал само преди няколко часа. Моргана приглади нежно копринения чаршаф, припомни си колко измачкан беше, докато се любеха, и в прилив на срам помисли за камериерката, която беше дошла да почисти стаята.

Тя побърза да отхвърли тази мисъл. Обходи бавно помещението, докосвайки предметите, които принадлежаха на Сантяго. Изпълваше я безграничен копнеж. Може би все пак трябваше да остане в този дом до завръщането му, макар че с това щеше да засили самонадеяността му. Не, той не биваше да мисли, че една заповед беше достатъчна, за да я направи абсолютно послушна.

— Негодник — промърмори Моргана и погледна ризата, която камериерката грижливо беше преметнала на стола. Това със сигурност не беше работа на Сантяго. Моргана неволно се засмя. Вече познаваше навиците му по отношение на облеклото.

Тя посегна импулсивно към ризата и зарови лице в гладката бяла материя. Вдъхна дълбоко мъжкия му аромат, несравним с ничий друг, и моментално усети как към копнежа на сърцето се прибави физическо желание. Макар че беше заминал само преди няколко часа, тя усещаше липсата му с всяка частица на тялото си.

— О, Сантяго — прошепна с мъка тя.

Разстла ризата му на леглото, съблече роклята, смъкна леката ризка, която носеше вместо корсаж, и облече ризата на Сантяго. Беше прекрасно да я усети върху тялото си.

Моргана се пъхна в леглото, зарови глава във възглавницата и усети и там остатъците от аромата на Сантяго. Затвори очи и изведнъж изпита чувството, че е отново на борда на „Либера“. Точно така беше прекарала първата си нощ на борда на пиратската фрегата — в леглото на Сантяго, облечена с ризата му.

— Ще съжаляваш, че ме остави тук — пошепна укорително тя. — Сантяго, ти си чудовище. — Тя въздъхна с болка. — Обичам те, Сантяго.

 

 

Моргана не подозираше, че Сантяго горчиво съжалява за решението си. Той прекара цялата нощ на палубата, защото не смееше да влезе в празната каюта. Едва на разсъмване умората го надви и най-после си легна. Ала нежният аромат на Моргана се беше загнездил във възглавниците и не му позволи да заспи. Мислите му се надпреварваха и колкото и да се стараеше, той не можеше да потисне изгарящия копнеж по нея.

Най-после се отказа. Скочи от леглото с ядно ръмжене, навлече панталона и ризата си и обу високите ботуши. При това погледът му падна върху разкъсаната рокля, която лежеше на пода като предупреждение. Странно, досега не беше забелязал, че роклята, която Моргана беше носила при идването си от „Адвенчър“, беше лежала тук през цялото време.

Той я вдигна, помилва благородната материя и копнежът стана толкова силен, че едва не разкъса сърцето му.

— Постъпих, както трябваше.

Той произнесе думите няколко пъти, високо и ясно, за да се убеди в правотата си, но не успя. Трябваше да вземе Моргана със себе си. И без това трябваше да направят това пътуване до Карибието, а то беше възможно само на борда на пиратски кораб. В крайна сметка не му оставаше друг избор.

— Проклятие — промърмори той, сгъна роклята и я скри в раклата си. После се върна на палубата.

Том го посрещна със знаещ поглед.

— Да се върнем ли? — осведоми се той.

— Що за глупав въпрос! — изсъска вбесено Сантяго. — Разбира се, че няма да се върнем! Нали искате да идете в Карибието?

Том не се впечатли от грубостта на капитана и даже се ухили.

— Не се преструвай, Черна лисицо. Без дамата на сърцето си ти си половин човек.

— Но цял капитан — отговори натъртено Сантяго. — Който заповядва курсът да се спазва.

Том кимна.

— Тъй вярно, капитане. — След малко обаче не издържа и попита: — Когато стигнем на Карибските острови… колко време ще ни ощастливяваш с присъствието си?

Сантяго недоверчиво вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Чуй ме, Лисицо, аз може да имам само едно ухо, но това не означава, че съм глух — а пък сляп съвсем не съм. Ти обеща да ни отведеш в Карибието и ще сдържиш обещанието си, но след това…

Сантяго му махна властно, за да го накара да замълчи.

— Прав си — призна открито той. — Наистина имах намерение да се откажа от съмнителната пиратска кариера. Само че никога не бих се измъкнал тайно, както ме обвиняваш. — Той въздъхна и се облегна на релинга. — За съжаление съм стигнал до точка, от която няма връщане назад.

Обруленото от вятъра лице на Том се озари от радостна усмивка.

— Значи ли това, че ще ни останеш верен?

Сантяго вдигна рамене.

— Така изглежда.

— А малката дива котка? — попита настойчиво Том.

— Щом разбера на какво мога да се надявам в Карибието, ще се върна да я взема.

Том кимна.

— Умно решение, капитане. — Усмивката му стана още по-широка. — Всъщност не съм и очаквал друго от Черната лисица.

Сантяго го смушка приятелски в ребрата.

— Престани да се подмазваш!

— Капитане! — изкрещя в този момент младият Ник Морисън. — Испански галеон отдясно пред нас!

Сантяго грабна далекогледа и го насочи в указаната посока. На лицето му се изписа доволна усмивка.

— Плячката ни е сигурна.

Той подаде далекогледа на Том и помощникът също се ухили.

— Така са се натоварили, че изобщо не могат да маневрират. — Той избухна в смях. — А оръдията на палубата са само за украса.

— Пълен напред — изкомандва Сантяго. — Никога не сме имали по-лесна плячка.

— Но те са испанци — възрази Ник. — Искам да кажа… — Сантяго се обърна рязко към него и момъкът замлъкна.

— Ти още ли не ме познаваш? — попита строго капитанът. — Аз съм пират и националността на корабите, които нападам, ми е напълно безразлична.

Това не беше цялата истина. Дълбоко в сърцето си той си оставаше испанец и трябваше да преодолее чувствата си, за да нападне сънародниците си.

— Вдигнете нашия флаг! — заповяда той. Какво беше учудването му, когато на мачтата се издигна не само старият пиратски флаг с череп и кръстосани кости, но и нов с черна лисица на бял фон.

Сантяго хвърли поглед към мъжете, които стояха наоколо и очакваха с нетърпение реакцията му.

— Чия беше идеята? — попита строго той.

— Моя — призна съкрушено Ник. Вече не беше сигурен, че самоволното му действие ще получи одобрението на капитана.

Сантяго огледа внимателно знамето, което се развяваше на вятъра.

— Предполагам, че сам си го измислил и изработил? — попита той.

Ник отстъпи крачка назад и кимна. Сантяго му махна енергично да се приближи.

— Ела тук! — заповяда той и когато Ник застана пред него, се засмя сърдечно. — Добра работа, момче. — Погледът му отново се устреми към знамето. — Бих казал, че следващия път ще заменим стария флаг с този. Значението на новото ни знаме ще се разпространи много скоро.

Лицето на Ник засия, но преди да е успял да каже нещо, Сантяго изкрещя заповеднически:

— На работа! Не сме се събрали тук да се забавляваме! Курс към испанците! Ако са умни, ще се предадат.

Разбира се, че бяха умни. Веднага разбраха, че нямат шанс срещу гъвкавата и добре въоръжена фрегата. Докато подготвят оръжията си, пиратите щяха да ги изпозастрелят и потопят.

— Вземете всичко, което сме натоварили — предложи отчаяният испански капитан. — Моля само да пощадите живота на хората ми.

Сантяго кимна кратко.

— Ще изпълня молбата ви. — Той огледа плячката — предимно оръжия — и даде заповедите си.

— Той и без това нямаше да убие никого от вас — обърна се разговорливият Том към испанския капитан. — Черната лисица е пират, но не е убиец. — Той се ухили многозначително. — Кажете това на другите капитани. Можете да им разкажете и историята как Лисицата залови английския дявол Чарлс Уингейт…

Някой го дръпна грубо за рамото и той замлъкна. Капитанът беше бесен от гняв.

— От днес нататък ти забранявам да разговаряш с капитаните на пленените кораби, разбрахме ли се? — изсъска заплашително Сантяго.

— Но аз само… — опита се да се оправдае Том, ала Сантяго го изблъска назад и го притисна към релинга на испанския галеон.

— Ти току-що даде на Уингейт указание къде да ни търси — изръмжа гневно Сантяго. — Аз заповядах да го бичуват, отвлякох дъщеря му и го превърнах в свой смъртен враг. А ти се разбъбри и той непременно ще попита кой се крие зад Черната лисица.

Том преглътна тежко. Веднага разбра, че беше извършил непростима грешка.

— Онзи е испанец — пошепна извинително той и посочи с глава капитана на пленения галеон. — Надали ще му се удаде случай да говори с Уингейт.

— Интересните новини се разпространяват бързо — възрази Сантяго. — Но да се надяваме, че бъбривостта ти няма да има неприятни последствия. — Той стисна още по-силно яката на Том и мъжът започна да се дави. — Чуй ме добре, приятелю, ще ти го кажа само веднъж. Ако още един път издадеш някоя от тайните ми, ще ти отрежа собственоръчно езика и ще замлъкнеш веднъж завинаги. Разбрахме ли се?

Том се опита да прочете нещо в очите му и стигна до заключение, че испанецът беше напълно сериозен.

— Няма да го направиш — отговори въпреки това той, за да види реакцията му.

— Ти не разчитай много на добротата ми — посъветва го капитанът и го пусна. — Хайде, върви да си гледаш работата.

Том се отдалечи с бързи крачки. Сантяго го проследи с поглед и въздъхна. Естествено, че никога нямаше да извърши подобна жестокост. Но беше сигурен, че Том е приел заплахата сериозно и следващия път ще си държи устата затворена.

Сантяго се обърна и отиде при испанския капитан, който беше проследил с любопитство караницата между двамата пирати, макар че не можеше да разбере нищо от това разстояние.

— Колко струва мълчанието ви? — попита Сантяго, без да го усуква.

Испанецът видимо се учуди.

— Мълчанието ми? Не разбирам…

Сантяго не го остави да довърши. Прескочи на „Либера“, отиде в каютата си и извади от раклата си торбичка със злато — част от плячката, получена от последните набези.

— Бих могъл да ви убия, за да съм сигурен в мълчанието ви — заяви той. — Но не съм привърженик на убийствата. — Той пъхна златото в ръката на испанеца. — Надявам се да забравите завинаги името ми и връзката с Чарлс Уингейт.

Усетил тежестта на златото, испанецът не се поколеба.

— Никога не съм чувал нито вашето име, нито това на англичанина — увери го тържествено той. Но дали щеше да сдържи обещанието си, когато се отървеше от пиратите…

— Не мислете, че няма да ви намеря — изръмжа заплашително Сантяго.

Капитанът отстъпи крачка назад.

— Ще пазя мълчание — обеща отново той. — Но не можете да ме държите отговорен за онова, което ще кажат хората ми.

Страшният поглед на Сантяго го накара да направи още една крачка назад.

— Наистина ли не мога? — попита предизвикателно той. — Платих ви скъпо и прескъпо и имам право да очаквам, че държите екипажа си в подчинение. Така че ми е все едно от кого ще дойде предателството — аз ще търся вас.

Испанецът усети как го изби студена пот. Започна да проумява, че онова, което знаеше, беше много ценно. Тежката торбичка в ръката му беше още едно доказателство.

Той кимна сериозно.

— Моят екипаж и аз бяхме нападнати от пирати. Не знаем нищо повече.

Сантяго го измери с остър поглед. Вероятно беше на път да извърши грешка. Испанецът беше алчен и при всички случаи беше по-сигурно да го убие. Ръката му се стрелна към дръжката на сабята.

— Плячката е на борда, капитане! — извика Том откъм „Либера“.

Сантяго хвърли бърз поглед към кораба си и отново се обърна към испанеца. Извади сабята си и притисна острието й в гърлото му. Видя страха в очите на пленника, видя как потта потече на вадички по челото му и леко разряза кожата, преди да свали оръжието.

— Бог да ви е на помощ, ако не удържите на думата си! — заключи той, обърна се и се върна на своя кораб.

През следващите седмици дон Хосе не можеше да се отърси от мисълта, която го бе пронизала в деня на първата му среща с Моргана. Последвалите събития само засилиха съмненията му, защото Моргана научи родния му език без никакви усилия, сякаш основните познания са били заложени още в люлката й.

Умелото й боравене с оръжието беше още едно камъче в мозайката, която постепенно се оформяше в сърцето на дон Хосе. Все пак той не смееше да повярва напълно в догадките си. Ала чувството на доверие и спонтанна обич, които изпитваше към Моргана, му подсказваха, че тя наистина беше негова дъщеря.

Още на втория ден след пристигането си Моргана неволно наля масло в огъня. Дон Хосе я помоли да си избере оръжие и без да мисли дълго, тя посегна към сабята. Когато видя как пръстите й се сключиха около дръжката… как вдигна оръжието, дон Хосе изпита чувството, че се е погледнал в огледалото.

— Явно не за първи път хващате оръжие. — Думите излязоха от устата му спонтанно, но когато погледна в изненаданите й очи, веднага разбра: това се дължеше на приключенската кръв във вените й. Тя обичаше морето, свободата и със сигурност щеше да покаже умение в боравенето с оръжието.

Тя е като мен, повтори си за кой ли път той, докато наблюдаваше тренировката й. Крехкото й тяло беше като стоманена пружина. Тя се движеше бързо, но не прибързано. Всеки удар със сабята беше доказателство за контролирана сила — и това само след няколко седмици упражнения! Невероятно! За да постигнат тази сръчност, много мъже се нуждаеха от двойно по-дълго време.

— Моята дъщеря.

Дон Хосе произнесе тези думи за проба и не остана изненадан. Въпреки това съмненията останаха.

Мислите му се върнаха години назад… до деня, когато беше напуснал Англия.

— Ела с мен! — Той беше готов да моли Селин на колене. — Бракът ти с Уингейт е един жалък фарс! Ние се обичаме…

Но тя остана непреклонна.

— За мен бракът е свещен — гласеше отговорът й. — В деня на сватбата ни се заклех да остана вярна на Чарлс до смъртта.

— Но ти му изневери! — извика дон Хосе. — Цели три месеца споделяше леглото с мен. Ако Уингейт знаеше…

— Няма да тръгна с теб, както се надяваш — пресече го остро Селин. — Ако го направя, той ще убие и двама ни. — Тя се облегна на гърдите му, сякаш търсеше помощ. — Аз те обичам, Хосе. Сърцето ми винаги ще бие само за теб, но Чарлс е мой съпруг и нашата любов не може да промени този факт.

Той я наруга страшно, но в крайна сметка се подчини на волята й и напусна Англия без нея. Върна се няколко пъти, но не я видя никога вече. Опитваше се да я срещне… отново и отново, но тя се криеше, а накрая избухна войната за независимост на Америка и Англия и Испания отново станаха врагове.

— Може би така беше по-добре — въздъхна с болка дон Хосе. Всяка нова среща само би отворила стари рани… рани, които така и не бяха зараснали. Копнежът да види отново Селин го измъчваше и днес както преди двадесет години.

Преди двадесет години. Дон Хосе се намръщи недоволно. Когато той напусна Англия, тя сигурно е знаела за детето. По онова време вече е била бременна. Защо, по дяволите, не му беше казала? Единственото логично обяснение беше, че Моргана не е негова дъщеря. Но нима жените винаги постъпваха логично?

Съмненията го разкъсваха. Цели двадесет години беше пазил в сърцето си сияещия, чист образ на жената, която беше обичал повече от всичко друго на света и все още обичаше. И този образ сега беше на път да бъде разрушен. Ако Моргана наистина беше негова дъщеря — на което пламенно се надяваше, — защо Селин беше премълчала, че е забременяла от него? Двамата се бяха любили и общото им дете би било връх на любовта им. Той просто не искаше да повярва, че бракът с Уингейт беше по-важен за Селин от любовта й към него и плода на тази любов.

— Проклятие! — изсъска гневно той и с такава сила удари юмрук в стената, че една от окачените картини падна на пода. Стъклото се счупи и по плочките се посипаха блещукащи парченца.

— Какво стана, дон Хосе?

Испанецът се обърна рязко и погледна в уплашеното лице на Моргана. Бузите й все още бяха зачервени от тренировката. Днес повече от всякога му напомняше за Селин — точно така беше изглеждала след последната им любовна нощ… разрошени коси, зачервени бузи, блестящи очи. Сега знаеше, че в тях бяха блещукали сълзи.

— Не се безпокойте, лейди Моргана, всичко е наред — увери я с дрезгав глас той, въздъхна и й махна да се приближи. — Седнете, моля, искам да говоря с вас.

Моргана се настани в едно кресло, учудена и възхитена от способността на домакина си веднага след изблика на необуздан гняв да постави под контрол чувствата си.

— Появиха се някои обстоятелства, които правят необходимо скорошното ми отпътуване — започна направо дон Хосе. — Естествено аз не мога да ви принудя да останете в имението по време на отсъствието ми, но… — Той млъкна. По лицето му пробяга едва забележима усмивка. — Разбира се, аз имам начини да ви принудя, но бих го направил с неудоволствие. Ще ми бъде много по-лесно, ако ми обещаете да не предприемате опити за бягство, докато ме няма.

Погледът на тъмните й очи беше неразгадаем и дон Хосе отново изпита чувството, че се е погледнал в огледалото.

— Наистина ли вярвате, че ще се придържам към едно такова обещание? — попита тихо тя. — Все пак съм англичанка…

Дон Хосе се засмя одобрително.

— Последното прозвуча доста странно. Като че ли не ви се иска да бъдете англичанка… — Той стана отново сериозен. — Сигурен съм, че няма да нарушите веднъж дадено обещание. Вие сте дама с чувство за чест.

— А вие сте ласкател, дон Хосе — отвърна кокетно Моргана, но веднага се намръщи. — Трябва обаче да ви кажа, че аз не се поддавам на ласкателства. — Тя помисли малко. — Вие, разбира се, сте прав, като смятате, че ще се придържам към веднъж даденото обещание. Затова трябва предварително да знам колко време ще отсъствате.

Дон Хосе избухна в смях и учудено поклати глава.

— Не предполагах, че умеете да се пазарите. Всяка друга жена… дори повечето мъже, които познавам, щяха да дадат исканото обещание, за да се подчинят на авторитета ми.

— Вашият авторитет не ме плаши — отговори открито Моргана. — Защото много добре знам, че сте справедлив човек. Ако случаят не беше такъв, нямаше да ме молите да ви обещая, а просто щяхте да ме затворите.

— За толкова кратко време сте ме опознали доста добре… твърде добре според мен. Мисля, че Сантяго се страхува от мен повече, отколкото вие.

Моргана неволно се усмихна.

— Сантяго има повече основания за това. Разбираемо е, че с приемния си син сте по-строг, отколкото с гостите си. — Тя направи кратка пауза. — Но да се върнем на молбата ви — ще ви дам обещанието, което искате. Докато сте на път, няма да се опитвам да бягам.

— Но ще го сторите веднага след завръщането ми — допълни дон Хосе, предполагайки, че е отгатнал мислите й, и въздъхна. — Откъде имате тази дяволска упоритост? Сантяго имаше най-добри намерения. Иска да е уверен, че сте на сигурно място, и в това няма нищо укорително. Защо искате да причините болка и на него, и на себе си, и да удължите и без това болезнената раздяла — да не говорим за опасността, която ви заплашва.

— Сантяго има реален шанс — отговори Моргана. — Ако се върне навреме, ще ме намери тук. — Тя положи ръката си върху лакътя на дон Хосе. — Моля, опитайте се да ме разберете. Много добре знам, че Сантяго се тревожи за мен, но той би трябвало да знае по-добре от всеки друг, че тази тревога е неоснователна. Откакто се помня, прекарвах повече време на татковите кораби, отколкото в Уингейт Хол. Познавам опасностите на морето…

— Присъствали ли сте някога на битка на пиратски кораб? — прекъсна я укорно дон Хосе.

Моргана сведе глава и не отговори. Точно тук беше ранимата точка. Колкото повече размишляваше, толкова по-оправдано й се струваше поведението на Сантяго, но всеки път, щом стигнеше до тази точка, даваше воля на своенравието си. Истинската й цел беше да докаже на Сантяго, че тревогата му е неоснователна, и ако беше необходимо заради това да избяга, щеше да го направи. Това беше недостойно за една дама и вероятно много опасно, но наранената гордост не й оставяше избор.

— Искам да помислите много сериозно дали си струва да разгневите Сантяго с едно напълно ненужно бягство — посъветва я сериозно дон Хосе. — И най-вече помислете дали си струва риска, който поемате. Може да имате опит в мореплаването, може след няколко месеца да си служите сносно със сабята, но винаги ще бъдете безсилна пред шепа мъже, които гледат на вас като на свободна плячка.

Тези думи уплашиха Моргана повече, отколкото беше готова да признае. Мислите й не бяха стигали толкова далеч. На борда на „Адвенчър“ тя беше дъщеря на капитана и матросите не смееха да я докоснат под страх от смъртно наказание, на „Либера“ беше същото. Сантяго би одрал кожата на всеки, който би се осмелил да й досажда. Но ако трябваше да разчита само на себе си…

Дон Хосе я наблюдаваше внимателно и остана доволен от въздействието на думите си. Моргана щеше да си помисли много внимателно дали да се откаже от сигурността в имението му само за да даде на Сантяго съмнително доказателство за силата си.

Той не можеше да подозира, че в главата й вече се оформяше друга идея.

 

 

Селин Уингейт не повярва на очите си, когато докараха мъжа й — трескав, близо до смъртта.

— Моргана! — изплака тя, когато се съвзе от първия шок.

Вторият офицер Джак Нортън пристъпваше смутено от крак на крак.

— Много съжалявам, милейди — промърмори той. — Нашите хора останаха безразлични… — Той хвърли предпазлив поглед към леглото, но граф Уексли беше в безсъзнание. — Повечето не обичат капитана и затова не се биха с пиратите, както беше нужно.

Селин затисна с ръка устата си, за да не изпищи.

— Пирати… — прошепна с пресекващ глас тя. — О, божичко…

Нортън вдигна успокоително ръка.

— Не мисля, че трябва да се тревожите за дъщеря си, милейди. Сантяго Алварес беше водачът на пиратската орда. Макар че е избрал живот извън закона, аз съм абсолютно сигурен, че никога не би сторил зло на лейди Моргана.

Сантяго Алварес. Мъжът, който обичаше дъщеря й и когото съпругът й мразеше. Погледът на Селин се стрелна към леглото на Чарлс. Беше страшно да го види в тази вид, но не можа да изпита съчувствие.

Лекарят, за когото беше изпратила, пристигна задъхан и веднага се зае с болния.

— Милейди. — Джак Нортън се поклони и се накани да си върви.

— Един момент, сър — спря го Селин, макар да съзнаваше колко неприлично е поведението й. Мястото на загрижената съпруга беше до леглото на мъжа й, а контесата нямаше право да помоли неговия офицер за доверителен разговор. Но сега не беше време за етикеция. Селин трябваше да узнае повече за Сантяго Алварес… за мъжа, когото дъщеря й обичаше и който беше смъртен враг на съпруга й.

— Трябва да говоря с вас — заяви тя и се обърна към иконома: — Джордж, отведи, ако обичаш, госта в библиотеката и се погрижи да му поднесат нещо освежително. Сигурно е и гладен…

Икономът се поклони и отведе Нортън в южното крило на Уингейт Хол. През това време Селин пристъпи колебливо към леглото на мъжа си. Лекарят се изправи със загрижено изражение. Обясни, че раните са се възпалили, че положението е много сериозно, но Селин почти не го слушаше. Единствената й грижа беше Моргана.

Тя склони учтиво глава, обеща да направи всичко, което лекарят препоръча, и механично предаде указанията му на прислужничките. Веднага щом лекарят си отиде, тя си обеща да се погрижи лично за Чарлс, щом проведеше много по-важния разговор с втория офицер.

Щом Селин влезе с бързи крачки в библиотеката, Джак Нортън скочи и побърза да преглътне хапката си.

— Моля ви, сър, останете на мястото си — покани го Селин и веднага премина към темата: — Предполагам, че познавате Сантяго Алварес.

Нортън кимна.

— Той беше първи офицер, следователно мой началник.

Макар че Селин никога преди това не беше виждала този мъж, погледът му й вдъхна доверие.

— За вас той е бил нещо много особено или се лъжа?

Нортън се изчерви. След последната си среща със Сантяго той се опитваше да си внуши, че го е намразил, но това не му се удаваше.

— Сантяго ми спаси живота — призна тихо той и след кратко колебание добави: — Макар че не ми е особено приятно да си го спомням.

— Разбирам — проговори хладно Селин. — Но в момента не мога да се съобразя с чувствата ви. — Тя застана до прозореца и го погледна изпитателно. — Що за човек е той?

Нортън въздъхна и сведе глава.

— Преди една година щях веднага да отговоря, че Сантяго е честен, почтен и строг, но винаги справедлив офицер. — Той отново се поколеба. — Повече от това. Щях да отговоря, че съм горд да имам такъв началник… Нашите отношения бяха почти приятелски.

— А сега? Какво бихте отговорили сега? — настоя Селин.

— Той е пират — отвърна горчиво Нортън. — Човек извън закона, който напада кораби и убива хора. Заповяда да бичуват безмилостно нашия капитан и ако не беше дъщеря ви, щеше да го обеси. Тя го умоляваше да остави баща й жив.

— И той го е направил — прошепна Селин и добави настойчиво: — Следователно не е толкова лош, колкото твърдите. — Тя направи кратка пауза. — Впрочем вие казахте, че никога не би сторил зло на дъщеря ми.

Нортън пое дълбоко въздух.

— Точно това казах. — Той зарови пръсти в гъстата си руса коса, вдигна поглед и сви рамене. — Вероятно съм бил несправедлив. Сантяго не стори зло на никого от нас. Когато един от пиратите се втурна към един от младите ни кадети с намерението да го заколи, той го спря, а преди това… — Той отново пое въздух, за да преодолее себе си и да признае добрите страни на Сантяго. — Той спечели прекия двубой с мен и можеше да ме убие, но не го направи. Каза, че не е спасил живота ми, за да му сложи край собственоръчно. Бичуването на мъжа ви… — Той млъкна, защото не знаеше как да каже на тази хладна, овладяна красавица, че се е омъжила за едно чудовище.

— Знам какво му е сторил мъжът ми — помогна му Селин да излезе от затрудненото положение. — Моргана ми разказа всичко и… — Аз мога да разбера желанието му да си отмъсти, прибави на ум тя. Ако го беше казала гласно, този млад офицер щеше да я сметне за луда. — Моргана… доброволно ли отиде при него? — попита вместо това тя.

След кратко колебание Нортън поклати глава.

— Не, милейди. Сантяго я принуди да отиде на кораба му. Може би е била ужасена, че е станал пират, или се е страхувала, че ще убие баща й, ако напусне „Адвенчър“.

Селин кимна замислено. Сърцето й се сви болезнено, но по лицето й не пролича нищо. Малкото й момиче… отвлечено от един пират — вероятно от любов, но може би това беше само част от отмъщението му. Селин принуди мислите си да тръгнат в друга посока.

— Още нещо, сър. Знам, че бичуването е обичайна практика на борда на „Адвенчър“, но… дали всеки мъж, изтърпял подобно наказание, изпада в същото състояние като съпруга ми?

— Зависи от броя на ударите — отговори честно Нортън. — И от състоянието на наказания. — Той направи кратка пауза. — Непосредствено след бичуването капитанът не беше в толкова лошо положение, но отказа да се погрижим за раните му. След сблъсъка с пиратите „Адвенчър“ беше повреден и той накара всички да работят като луди. Искаше повредата да бъде отстранена веднага, за да преследва пиратите. Ремонтът трая почти пет дни, след това кръстосвахме известно време пред испанското крайбрежие, но не открихме и следа от фрегатата. През цялото това време капитанът почти не спеше и не се хранеше, макар че всички се опитвахме да го вразумим. Рухването беше неизбежно, а нашият корабен лекар не беше в състояние да му окаже професионална помощ.

Селин кимна. Точно това беше предполагала. Макар че е страдал от болки, Чарлс е мислил единствено за отмъщението си. Нищо, че именно той е бил виновен за случилото се.

Тя кимна учтиво и заключи:

— Благодаря ви за този разговор, сър. Моят кочияш ще ви откара в Лондон.

— Много ви благодаря, милейди. — Нортън се сбогува церемониално. На вратата се обърна още веднъж. — Надявам се, че съпругът ви ще се възстанови скоро.

Селин изчака Нортън да си отиде и падна в едно кресло. Тя лото й се разтресе от дълго потискани хълцания. Най-после можеше да даде воля на сълзите си.

— Моргана… — пошепна с пресекващ глас тя. — Моргана, милото ми момиче!

Почтително почукване на вратата я прекъсна. Тя скочи и отиде до прозореца. Никой не биваше да забележи, че е плакала.

— Да, моля! — извика тя и се учуди колко твърдо прозвуча гласът й.

— Милейди. — Икономът Джордж се поклони учтиво, макар че контесата беше с гръб към него. — Господарят иска да ви види.

Селин се обърна стреснато.

— Съпругът ми е дошъл в съзнание?

— Точно така, милейди. Събуди се преди няколко минути и ме помоли да ви заведа при него.

Горчива усмивка заигра около устните на Селин. Съпругът й никога не молеше.

Тя събра полите си и се запъти към съпружеската спалня. Чарлс наистина беше буден. В трескаво святкащите му очи се четеше безгранична омраза.

— Как се озовах тук? — попита със слаб глас той, но тонът му беше недвусмислено заплашителен.

— Твоите хора те докараха — отговори Селин.

Чарлс се опита да се изправи, но болките не му позволиха.

— Кой им е позволил да влязат в Лондонското пристанище? — изсъска той, макар че всяка дума му струваше нечовешки усилия.

Селин потисна с мъка въздишката си.

— Чарлс, ти си бил близо до смъртта. Твоите хора не са имали друг избор, освен да…

— Ще го хвана! — прекъсна я, пъшкайки, Уингейт. — Кълна се в името си на граф Уексли — аз ще заловя онзи кучи син и ще го накарам да си плати за всеки удар с камшик, с който ме наказа. Да си плати стократно и хилядократно!

— Чарлс… — Селин се опита да го укроти, но той се ядоса още повече.

— Спести си увещанията! — изкрещя той и в гласа му имаше енергия, неочаквана за сегашното му състояние. — Или ще се грижиш за мен, както подобава на съпруга, или се махай оттук!

Лицето на Селин се вкамени. Мъжът й се бореше със смъртта… все още беше повече мъртъв, отколкото жив, и въпреки това беснееше от злоба! А може би именно омразата го поддържаше жив?

Селин се обърна и излезе от спалнята, стиснала юмруци.

— Защо не го е убил? — изохка тихо тя, когато беше сигурна, че никой не я чува. — Вместо да похити дъщеря ми, онзи проклет испанец можеше да свърши едно добро дело и да освободи света от този сатана!

Само след половин час Селин помоли бога за прошка, че беше допуснала тези престъпни мисли. Постара се да бъде добра и грижовна съпруга, прекара много часове до леглото на Чарлс и прогони Моргана от мислите си. Всъщност, опитваше се, но не успяваше. Не минаваше и минута, без да помисли за дъщеря си. В отчаян опит да отклони вниманието си тя заобикаляше Чарлс с грижи, на които той реагираше с грозни ругатни и изблици на ярост.

Мъжът й се възстанови учудващо бързо от раните и треската. Веднага щом се изправи на крака, той потегли за Лондон. Селия остана сама в Уингейт Хол — облекчена, че се е отървала от потискащото присъствие на мъжа си, но и потисната, защото болката от отвличането на Моргана заемаше всичките й мисли. Вече нямаше какво да отклонява вниманието й. Остана сам-сама с мъката си.

 

 

Моргана взе решение. Нямаше да чака дон Хосе да се върне от пътуването си. Нямаше да чака дори докато той замине, защото от мига на заминаването му беше обвързана с обещанието си. Днес беше най-удачният ден за бягството й.

Дон Хосе изпрати Били в града с леката двуколка да направи някои покупки. Това означаваше, че Сантяго няма да държи момчето отговорно за бягството й. Господарят на дома се беше заключил в кабинета си, за да направи последни приготовления за пътуването.

Сега или никога, каза си Моргана и прогони ядно спомена за последния разговор с дон Хосе. Той беше напълно прав. Бягството й беше глупаво и опасно, но решението беше взето.

— Консуело — обърна се тя към камериерката, — моля те, предай на дон Хосе, че не съм разположена и тази вечер няма да сляза за вечеря. — Тя помълча малко и добави: — Ще си легна и бих искала никой да не ме безпокои.

Младата испанка кимна почтително.

— Много добре, милейди.

Моргана я изчака да излезе и се заключи в стаята си, за да се приготви за пътуването. Още рано сутринта беше откраднала от стаята на Били риза, панталон и обувки. Момчето имаше горе-долу нейната фигура и тя се надяваше дрехите му да й станат.

Моргана навлече бързо ризата и панталона, огледа се изпитателно и кимна доволно. Лесно щеше да мине за мъж. Само дългата й коса трябваше да стане жертва на ножицата. Е, не цялата, но все пак трябваше да отреже доста голяма част. Това беше болезнено, защото Моргана беше много привързана към лъвската си грива. Но за да бъде свободна, трябваше да принесе и тази жертва. Въпреки това върху отрязаната коса капнаха няколко сълзи.

Най-после тя завърза на тила останалата коса, нахлупи шапка и пъхна крака в обувките на Били. Малко я стискаха, вероятно защото подобни обувки не се правеха за дами.

Тя се огледа още веднъж. Изглеждаше променена, но не и мъжествена.

— За съжаление не мога да си направя брада — промърмори тя и нахлупи шапката по-дълбоко. Е, така ставаше. Щяха да я сметнат за момче. Това беше по-добре, отколкото да познаят, че е жена.

Моргана направи няколко крачки в стаята, опитвайки се да имитира походката на Били. Не беше съвсем просто, защото обувките бяха крайно неудобни.

— В Испания е топло — каза си ободрително тя и смъкна обувките. — Ще ходя боса. Може би така е още по-добре. Ще бъда бедно момче, което иска да се наеме на някой кораб.

Това беше най-добрата роля. Следващата й грижа беше дали ще се справи с испанския. В никакъв случай не можеше да се представи като английско момче. Сега й хрумна, че трябваше да си измисли и име.

Припомни си имената на слугите и се спря на един млад оборски ратай. Маноло Рамирес. Моргана кимна. Чудесно име.

Реши да препаше сабята, но спря насред движението. Бедно момче с такава ценна сабя — гледката щеше да бъде повече от необичайна. Макар че й беше мъчно да се раздели с прекрасното оръжие, тя го остави на леглото и взе една кама, която скри под широката риза.

Накрая извади лист хартия и надраска набързо:

„Не съм нарушила обещанието си, дон Хосе. Когато тръгнах, вие си бяхте още у дома. Простете ми, моля ви.

Моргана.“

Тя прочете бележката и я остави на леглото си, за да се вижда. Ако дон Хосе тръгнеше на разсъмване, както възнамеряваше, щеше да намери писъмцето й едва след завръщането си. По-точно, икономът Карлос щеше да му го връчи — разбира се, ако не я заловяха още на излизане, но в момента не искаше да мисли за това.

Тя отвори тихо вратата и огледа пустия коридор. Все още беше твърде светло за планираното бягство, но не биваше да рискува Били да се върне, преди да е изчезнала. Малкият й приятел беше неотстъпно до нея, както беше наредил Сантяго, и тя не биваше да дава никакъв повод да обвинят момчето за бягството й.

Тя излезе тихо от стаята си, спусна се по стълбата и излезе от къщата през задния вход. От гърдите й се изтръгна облекчена въздишка. Първото, може би най-трудното препятствие беше преодоляно.

Тя се скри бързо в ниските трънливи храсти и изруга тихо, когато бодлите се забиха в кожата й. Представи си майка си, която сигурно щеше да се ужаси от поведението на дъщеря си, която ругаеше като моряк и се преобличаше като мъж. Доплака й се. Майка й. Дали щеше да я види отново?

Моргана разтърси енергично глава, за да отхвърли тъжните мисли. Сега нямаше време за това. Пътят през трънливите храсти беше неудобен и болезнен, но иначе не може да мине незабелязана покрай господарската къща. Отново си каза, че бягството й е безсмислено. Дон Хосе беше мил и отзивчив, тя се чувстваше в къщата му като у дома си, но сега вече нямаше връщане назад. Беше заплашила Сантяго, че при връщането си няма да я намери в дома на настойника му, и сега трябваше да осъществи тази заплаха — колкото и да беше глупава. Тя се опита да се пребори с надигащия се страх. Отиваше към неизвестността… А Сантяго щеше да побеснее от гняв… Всъщност неговият гняв беше много по-страшен от опасностите в морето.

Погледът й се върна към господарската къща. Ако сега се върнеше, никой нямаше да узнае какво е направила. Но после отново помисли за Сантяго… как щеше да застане пред нея и да каже с развеселена усмивка: „Ето, виждаш ли, знаех си, че ще те намеря тук!“

— Няма да ме намериш — проговори решително Моргана и продължи трудния си път през тръните. Много скоро стигна до крайбрежните скали. Това беше второто голямо препятствие, което трябваше да преодолее. За времето, което й трябваше да прекоси билото, тя щеше да се вижда съвсем ясно от къщата. Можеше само да се надява, че никому нямаше да хрумне да зяпа през прозорците.

Наведена, тя забърза, доколкото изранените от тръните крака бяха в състояние да я носят. Премина от другата страна на скалите и се отпусна в тревата с лудо биещо сърце. Изчака дишането й да се успокои, вслушвайки се напрегнато. Но всичко остана спокойно. След няколко минути Моргана се изправи и продължи пътя си с бързи, но равномерни крачки. Погледна към небето и разбра, че щеше да стигне до Кадис най-рано на разсъмване, а може би и чак на обед.

Дълбоко под нея Атлантикът блещукаше на светлината на залязващото слънце. Могъщият четиримачтов галеон на дон Хосе, наречен „Есперанца“, беше хвърлил котва и чакаше утре рано капитанът да се качи на борда и да даде заповед за отплаване. Моргана се усмихна самодоволно. Утре и тя щеше да излезе в открито море… е, поне се надяваше.

А щом се върнеше, Сантяго щеше да я гледа с повече уважение. Дори само заради това си струваше да се изложи на опасност.