Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (2)

1

Атлантическият океан, 1784 година

Тя вдигна лице срещу вятъра, който нахлу устремно в дългата й черна коса и я разроши като лъвска грива. Погледът й се плъзна изпитателно към издутите платна на трипалубния линеен кораб от първи ред и спря за момент в наблюдателния кош, където младият матрос, определен да наблюдава хоризонта, повръщаше за пореден път. Момчето беше дошло на борда на „Адвенчър“ само преди три седмици. Очевидно това беше първото му пътуване по море, и то не доброволно, но и то щеше да свикне в люлеенето и друсането. Баща й щеше да се погрижи за това.

— Лейди Моргана.

Гласът на първия офицер Сантяго Алварес я откъсна от нерадостните мисли. Тя се обърна към испанеца и сърцето й неволно заби по-силно. Той беше първият чужденец, с когото се срещаше. Всички останали на кораба бяха англичани. Дори само заради това Алварес изглеждаше по-особен. За това допринасяше и външният му вид — едър и строен, със силни мускули, наситеночерна коса и остро изсечено лице, в което доминираха смарагдовозелените очи. Никога преди това Моргана не беше виждала толкова интензивно зелени очи — при това съвсем не изглеждаха котешки, а излъчваха завладяваща топлина, макар че поведението му отразяваше твърдостта и безкомпромисността на дългия живот в морето. Моргана знаеше, че първият офицер е строг, но справедлив. В отношенията си с нея той беше винаги спокоен, почти мек, а самото му присъствие будеше у младото, неопитно момиче копнежи, които му бяха непонятни.

Лицето й изведнъж се озари от сърдечна усмивка и стана още по-красиво. Тя нямаше представа колко чувственост излъчваше при това извивката на устните й… колко силно самообладание трябваше да има един мъж, за да не я грабне в обятията си и да я целуне.

— Какво има, сър? — попита тя с неосъзнато кокетство и очите й светнаха.

Погледът на Моргана не убягна от вниманието на първия офицер. Въпреки това той побърза да прогони чувствата, които красотата й будеше у него. Беше му достатъчно само да я зърне, за да запулсира кръвта в слабините му. Тя беше млада и невинна като неразцъфнала розова пъпка и всеки път, когато я видеше, Сантяго си пожелаваше именно той да доведе тази роза до първия й цъфтеж и да разгърне сладкия й аромат. Каква дръзка мисъл…

Защото той беше само един испанец, който беше използвал връзките на настойника си, за да започне работа в Англия. Тук го търпяха, но не го ценяха особено високо. И изобщо, отношението на англичаните към Испания в момента не беше много добро: все пак испанците не само се бяха сражавали на страната на Америка във войната за независимост, ами и бяха излезли победители, което Англия още не можеше да преодолее.

На всичкото отгоре Моргана беше дъщеря на капитана, а той беше английски благородник. Нито един човек на борда, камо ли пък испанец като Сантяго, нямаше право да прояви към нея нещо повече от симпатия. При това всички обичаха младата жена — и офицерите, и юнгите. Моргана Уингейт беше като светъл лъч за моряците… не само защото беше ослепително красива, но и защото веселият й смях правеше жалкото съществуване на кораба на баща й по-поносимо, защото тя беше наследила топлото и добро сърце на майка си.

— Лейди Моргана, мисля, че ще бъде по-добре да се преоблечете — проговори учтиво Сантяго. — Баща ви скоро ще излезе на палубата, а вие знаете, че не обича да се разхождате в моряшко облекло.

Моргана направи гримаса.

— Мразя роклите.

Сантяго неволно се засмя.

— Знам, милейди, но не би трябвало да провокирате ненужно лошото настроение на баща си.

Моргана въздъхна недоволно, после кимна примирено.

— Прав сте, сър, ще ида да се преоблека. — Погледът й отново се устреми към наблюдателницата. — Свалете онова бедно дяволче, преди да си е изповръщало червата.

Сантяго вече познаваше достатъчно добре Моргана и не се учуди на не особено приличния израз. Вместо това вдигна поглед към коша и съжалително сви рамене.

— Нямам право, милейди. Заповед на баща ви. Били трябва да остане горе, докато се научи да се справя с морската болест.

Лицето на Моргана помрачня. Защо, по дяволите, баща й беше толкова студен и корав човек? Ако не беше любовта й към морето, сигурно никога вече нямаше да стъпи на кораба му.

— Свалете го, Алварес — нареди енергично тя. — Аз поемам отговорността.

Първият офицер се поколеба. Той се подчиняваше пряко на капитана. Заповед, която не идваше от него, всъщност не би трябвало да го интересува. Освен това той не беше от фаворитите на капитана — точно обратното. Граф Уексли не криеше, че не може да понася младия испанец. Изобщо не се бе зарадвал, когато непосредствено след войната — уж за подобряване на английско-испанските връзки — му изпратиха Сантяго Алварес за първи офицер, и оттогава търсеше начин да се отърве от него. Младият испанец отдавна се беше научил, че не трябва да дразни излишно капитана си.

От друга страна обаче Моргана беше дъщеря на капитана и тревогата й за младия Били беше напълно оправдана. Ако оставеха момчето в коша, то със сигурност щеше да умре. Когато го изпратиха горе през нощта, вече беше загубило твърде много течности от постоянното повръщане, лицето му беше хлътнало, тялото му трепереше. Оттогава бяха минали часове и състоянието му със сигурност не се беше подобрило.

— Лейди Моргана… — опита се Сантяго въпреки това да възрази, но младата жена го прекъсна енергично:

— Свалете го веднага, иначе ще го направя сама.

Сантяго капитулира. Знаеше, че Моргана говори напълно сериозно. След кратко колебание махна заповеднически на двама едри, мускулести матроси.

— Свалете момчето от коша. — Той се обърна към единия и додаде: — Брандън, ти ще останеш горе.

— Тъй вярно, сър — изръмжаха мъжете и побързаха да изпълнят заповедта на първия офицер.

— Благодаря ви, сър — каза му шепнешком Моргана. — Знам какво рискувате.

Напротив, ти нямаш представа, рече си наум Сантяго, но от устата му излязоха съвсем други думи:

— Със сигурност не колкото вас, милейди.

Моргана вдигна рамене.

— Не вярвам баща ми да посмее да ме нашиба с камшик. — Погледът й отново се устреми към коша, където единият матрос тъкмо бе натоварил малкия Били на рамото си като мокър чувал.

Моргана кимна доволно и напусна палубата с леки стъпки. Първият офицер беше напълно прав. Баща й в никакъв случай не биваше да я вижда в това одеяние. Не понасяше да я гледа в черни шалвари и бяла риза, твърдеше, че приличала на омразен пират. Всъщност той мразеше целия свят.

Моргана не си спомняше някога да е видяла баща си да се засмее или поне да се усмихне. Нито веднъж не я бе целунал по бузата, не я беше дарил с нито една любезна дума. Вероятно все още се гневеше, че някога, преди почти деветнадесет години, жена му не го бе дарила със син и наследник на името му. Моргана си остана единственото дете на семейство Уингейт — още една причина граф Уексли да се гневи на съпругата си.

Докато обличаше една от омразните си рокли, Моргана се замисли за майка си.

„Ти си най-важното нещо в живота ми, спомен от най-прекрасните ми дни“ — казваше често Селин Уингейт, контеса Уексли — но само когато беше насаме с дъщеря си.

Какви ли са били тези прекрасни дни? — запита се Моргана. Не можеше да си представи, че някога родителите й са живели щастливо. Възможно ли беше майка й да е изпитала дори полъх от щастие редом с Чарлс Уингейт, този безчувствен, студен мъж?

Моргана чу гръмкия глас на баща си чак до каютата си и закопча, колкото можеше по-бързо, безбройните копченца на роклята си. Отдавна се беше научила да се облича и съблича сама, защото често пребиваваше на борда на „Адвенчър“, където нямаше камериерки и слугини. Приготви се и побърза да излезе на палубата.

Граф Уексли се беше изправил като бог на отмъщението пред първия си офицер и крещеше така силно, че гласът му се чуваше чак до долната палуба. Моргана веднага разбра, че опасенията й се бяха оправдали. Затова се запъти решително към двамата мъже.

— Аз издадох тази заповед, татко — обяви тя с твърд глас, без да я е грижа, че прекъсва капитана.

Граф Уексли се обърна към нея с разкривено от гняв лице.

— Как смееш да ме прекъсваш!? — изрева ядно той и отново се обърна към първия си офицер. — Е, какво, Алварес, толкова ли искахте понижение?

— Съвсем не, сър — отговори испанецът, знаейки, че Чарлс Уингейт очакваше от него именно такъв отговор.

Мускулчетата на лицето му потръпваха и Моргана повярва, че знаеше какво става в душата му. Той със сигурност съжаляваше, че е изпълнил заповедта й. Но Сантяго мислеше за друго. Не съжаляваше ни най-малко, че беше заповядал на моряците да свалят Били от коша, но се ядосваше, че беше постъпил като несръчен глупак и бе дал на Чарлс Уингейт повода, който досега напразно беше търсил.

Сантяго стисна здраво зъби — с такава сила, че усети болка в челюстите. Познаваше дяволското огънче в очите на капитана. Шансът, който Сантяго неволно бе сложил в ръцете му, щеше де бъде използван с цялата възможна жестокост. Първият офицер осъзна, че в момента ставаше въпрос за живота му. Чарлс Уингейт можеше да изтълкува поведението му като бунт, а наказанието за бунт беше смърт.

— Като капитан на този кораб аз имам всички пълномощия незабавно да ви предявя обвинение и да ви осъдя — проговори ледено граф Уексли. — Мога да ви обеся — надявам се, че това ви е ясно. — Без да чака отговора на първия си офицер, той продължи с жестоко наслаждение: — Но съм решен още веднъж да загърбя правото и да проявя снизхождение. Ще оценя постъпката ви не като бунт, а само като всяване на смут сред екипажа и ще ви накажа с пет дузини удари с камшик.

Сантяго едва не извика. Наказанието беше прекалено жестоко дори за истински бунт. Обикновено подобни простъпки се наказваха с три дузини удари.

Моргана също знаеше това, макар че не беше добре запозната с морското право. Ужасена от жестокостта на баща си, тя побърза да се намеси.

— Не бива да правиш това, татко! — извика с треперещ глас тя. — Ако искаш да накажеш някого, трябва да бичуваш мен! Аз дадох заповедта.

Чарлс Уингейт се направи, че не е чул възраженията на Моргана. Студеният му, непоколебим поглед беше впит в лицето на Сантяго.

— Шест дузини — увеличи наказанието той. — И за това трябва да благодарите на дъщеря ми. — Той махна на двама яки матроси. — Наказанието да се изпълни веднага, но бих искал да ви осигуря и компания, Алварес. — Очите му потърсиха в множеството едно точно определено лице… бледо, напълно изпито. — Ти си напуснал поста си без мое позволение. Това се тълкува като отказ за изпълнение на капитанска заповед, но аз искам да разбереш, че не съм толкова коравосърдечен. За наказание ще получиш само две дузини удари с камшик.

Момчето, което беше на шестнайсет или най-много на седемнайсет години, изплака и падна на колене.

— Не! — изхълца то и умолително вдигна ръце. — Моля ви, сър, недейте!

Чарлс Уингейт хвърли хладен поглед към плачещото момче и махна заповеднически. Двама едри матроси сграбчиха Били и го повлякоха към главната палуба.

По заповед на Чарлс Уингейт лоцманът наду свирката си и сигналът на барабана свика всички моряци на палубата. Офицерите облякоха служебните си костюми и препасаха сабите си. Пред тях застанаха подофицерите и помощниците.

Моргана се взираше с парещи от болка очи в Сантяго, което стоеше с неподвижно лице. Нещастният Били отново започна да повръща, което този път се дължеше по-скоро на страха, отколкото на морската болест.

Младата жена беше като парализирана от ужас. Знаеше, че обикновено наказанията се изпълняват към единадесет сутринта, и разчиташе, че ще има време да усмири баща си. Изведнъж се оказа, че я бяха лишили от този шанс. Въпреки това тя беше твърдо решена да предотврати това безсмислено бичуване — с всички средства.

— Е, имате ли да кажете нещо за свое оправдание? — попита Чарлс Уингейт, обърнат към двамата осъдени, които стояха пред него, охранявани от четирима силни моряци. Сантяго само поклати глава, докато Били продължаваше да хълца неудържимо.

— Съблечете ги! — заповяда капитанът.

Първият офицер сам свали униформения си жакет и ризата си, ала момчето се разкрещя като безумно, когато морякът смъкна ризата от гърба му.

— Вържете ги! — изкомандва Чарлс Уингейт и Моргана остана с чувството, че в гласа му имаше радост. Лицето му също беше необичайно ведро.

Двама моряци завлякоха Били до парапета и вързаха ръцете му за една греда. Момчето нададе жални викове за помощ, но капитанът изобщо не се трогна. Точно обратното, той явно се наслаждаваше на страха на хлапака. Другите двама моряци завързаха Сантяго за втората греда, като се отнесоха към него с по-голямо внимание — като към първи офицер.

— Завързани са, сър — доложи един от моряците.

— Не бива да правиш това, татко! — Моргана направи последен опит да спре изтезанието. Говореше съвсем тихо, за да не изложи капитана пред екипажа му. — Все още можеш да кажеш, че само си искал да ги уплашиш. Моля те, татко. Алварес е офицер. Нямаш право да го излагаш на подобно унижение.

Все едно че говореше на стена. Широко разкрачен, с доволно изражение, Чарлс Уингейт стоеше в средата на палубата и гледаше към двамата вързани на гредите. Макар че не беше превишил правата си на капитан, публичното бичуване на един офицер беше нещо непознато досега в британската флота.

Моргана застана плътно пред баща си и го погледна умолително.

— Моля те, татко, не го прави!

Студеният му поглед я прониза.

— Върви под палубата, Моргана. Бичуването не е гледка за една млада дама.

Решена да се бори, девойката скръсти ръце пред гърдите си.

— Ще остана. Може би ще успея да ти попреча да бичуваш до смърт двама невинни.

— Не са невинни — възрази с корав глас баща й. — А що се отнася до ранга на Алварес — този нагъл испанец твърде дълго време беше офицер. — Той помълча малко и нареди със строг глас: — Махни се най-после оттук, Моргана.

Тя не се помръдна от мястото си.

Чарлс Уингейт присви очи, после равнодушно вдигна рамене.

— Е, добре. Знам, че много скоро ще си отидеш доброволно, защото няма да понесеш гледката.

Той обърна гръб на дъщеря си и прочете съответния откъс от морското право, при което всички присъстващи почтително свалиха шапки. След това се обърна към двамата помощници, които вече бяха готови:

— Изпълнете дълга си.

Мъжете свалиха от коланите си тежките моряшки камшици, направени от девет здрави въжета.

Грозният плясък прониза Моргана до кости. Макар да знаеше, че наказанията с камшик бяха част от ежедневието на баща й, тя никога досега не беше присъствала на бичуване.

Първият удар остави по гърбовете на двамата осъдени по девет пурпурночервени ивици. Сантяго го понесе, без да издаде звук, но Били изрева от болка. Отново се чу злокобното плющене. Следващите удари се врязваха все по-дълбоко в кожата на нещастниците и оставяха кървящи рани — три пъти, четири пъти, пет пъти. Във виковете на момчето вече нямаше нищо човешко, но от устните на Сантяго не бе излязъл нито стон.

Моргана виждаше очите му и четеше в тях омраза, но и решителност. Той нямаше да вика — колкото и страшни да бяха ударите.

По лицето на Моргана потекоха сълзи. Имаше чувството, че няма да понесе това безсмислено мъчение нито секунда повече. Вкопчи се с две ръце в жакета на баща си и го раздруса с безмерно отчаяние.

— Трябва да сложиш край на това! — изплака тя. — Моля те, татко!

Той я оттласна от себе си като досадно насекомо.

— Щом не можеш да гледаш повече, махни се.

След дванадесетия удар от гърдите на Сантяго се изтръгна първият, едва чут стон. Били загуби съзнание. Чарлс Уингейт вдигна ръка и двамата палачи спряха.

Моргана затаи дъх. Може би баща й все пак щеше да се смили над изтезаваните? Ала Чарлс Уингейт извика:

— Събудете го! Трябва да знае какво му правят!

Един моряк загреба морска вода с голяма дървена кофа и я изсипа върху окървавения гръб на момчето. То нададе болезнен вик и разтърси глава.

Моргана усети как в гърлото й се надигна гадене. Солената вода сигурно беше опарила като огън отворените рани.

— Продължавайте! — заповяда капитанът и сега вече Моргана не издържа.

Когато двамата палачи замахнаха с камшиците си, тя се втурна към перилата и застана с разперени ръце пред двамата нещастници. Моряците едва успяха да отклонят камшиците си.

— Престанете! Веднага! — изкрещя заповеднически тя.

Възхитен шепот премина през редиците на мъжете.

— Моргана! — Гласът на баща й отекна над палубата. — Онова, което вършиш, граничи с бунт.

Тя се обърна към него с гневно святкащи очи.

— И какво от това? Няма да допусна да измъчват ненужно тези двама невинни! Аз дадох заповед да свалят момчето и щом ти трябва жертва, можеш да накажеш мен.

Моргана знаеше много добре, че с тази си постъпка поставя баща си в много неудобно положение. Той беше капитан на кораба и ако отстъпеше пред дъщеря си, можеше да рискува да загуби уважението на хората си.

— Махни се оттам, Моргана! — нареди строго Чарлс Уингейт.

— Ще сложиш ли край на това недостойно наказание? — попита в отговор тя.

Капитанът поклати глава.

— Не. Двамата бяха осъдени за всяване на смут сред екипажа и отказ да изпълнят заповедта ми и трябва да получат наказанието си. — Той помълча малко и добави: — Но за да ти докажа, че не съм чудовище, намалявам наказанието наполовина. — Той махна заповеднически на моряците, които се занимаваха с Били. — Отвържете момчето. Вече си получи дванадесетте удара. Ударете още две дузини на Алварес.

Моргана пое дълбоко дъх. Съзнаваше, че е постигнала много, но мисълта, че първият офицер ще получи още двадесет и четири жестоки удара с камшик, й причиняваше гадене. С ъгълчето на окото си отбеляза как двамата помощници отнесоха Били под палубата, а застаналият до нея палач плъзна опашатия камшик по ръката си, сякаш гореше от нетърпение да продължи бичуването. Моргана видя капките кръв по гредите, хвърли изпитателен поглед към помощника и се убеди в нещо, което отдавна подозираше: Дейвид Хауърд беше от хората, които не обичаха Сантяго… и дори го мразеха. От него не можеше да се очаква милост. Тя се приближи до баща си и този път не постави изискване, а произнесе пламенна молба, подбирайки думите си много внимателно:

— Татко, умолявам ви, покажете на всички присъстващи тук, че имате добро сърце, и отменете наказанието на Алварес.

Моргана видя, че баща й се бореше със себе си, а погледът в студените му очи й показа повече от ясно, че той се колебаеше не защото се боеше да не загуби уважението на хората си с една проява на снизходителност. Не, той се колебаеше, защото изпитваше дълбоко удоволствие да причинява болка на другите и сега искаше да се наслади на могъществото си.

Чарлс Уингейт огледа палубата и махна на един широкоплещест помощник-офицер.

— Янг, назначавам ви за първи офицер. Заповедта влиза в сила веднага. Алварес ще върши вашата работа. — Той даде знак на Хауърд и помощникът се подчини незабавно, макар и с видимо неудоволствие. Той прибра камшика си, а двамата моряци развързаха Сантяго. Бившият първи офицер се свлече на колене, но веднага се овладя и се изправи. Залюля се като дърво на вятъра, но успя да се задържи на крака.

— Наказанието се променя — продължи Чарлс Уингейт. — Алварес, трябва да изстържете палубата — веднага. Останалите да вървят да си вършат работата.

С тези думи той обърна гръб на екипажа и се загледа към морето.

Моргана пое дълбоко дъх. Не беше очаквала, че ще успее да спаси двамата осъдени.

— Благодаря ви.

Шепотът я накара да се обърне. Без да съзнава какво прави, тя докосна ръката на Сантяго.

— Много съжалявам — пошепна тихо тя. — Всичко това стана по моя вина.

Сантяго поклати глава.

— За него това беше благоприятен повод да се разправи с мен. Отдавна търсеше причина да ме лиши от офицерския ми ранг и да ме накаже.

— Хайде, Алварес, на колене и почвай да стържеш палубата! — заповяда новоизбраният първи офицер Янг. И той беше от хората, които не обичаха Сантяго и с радост щяха да го тормозят.

Моргана го удостои с гневен поглед.

— Първо трябва да се погрижат за раните му.

— Капитанът каза, че палубата трябва да бъде почистена веднага. — Янг се ухили безсрамно. — Няколкото драскотини на гърба му ще бъдат нищо в сравнение с разранените колене, които ще ви покаже довечера.

— Погрижете се за Били, милейди — помоли Сантяго. — Той е много по-зле и…

Той не успя да довърши изречението, защото Янг му нанесе силен удар в коленете, който го свали на дъските.

— Хайде, Алварес, на работа! — заповяда първият офицер.

Моргана стисна юмруци в безсилен гняв, съзнавайки, че нямаше право да се намеси. С прекъсването на бичуването беше постигнала много повече, отколкото се надяваше.

Тя хвърли към Сантяго последен, изпълнен с болка поглед и слезе под палубата, в голямата каюта за екипажа, където малкият Били лежеше по корем в койката си и хълцаше. Корабният лекар, който през повечето време беше пиян, беше покрил изранения му гръб с чиста бяла кърпа.

— Този и без това няма да доживее края на плаването — изръмжа той, без да поглежда Моргана, и напусна каютата с тежки стъпки.

Младата жена пристъпи към тясната койка, където лежеше Били, и нежно помилва дългата му тъмна коса. Момчето скочи уплашено и тя видя почти детско лице с огромни сини очи, които плуваха в сълзи. Затрогваща гледка.

— Не се страхувай — прошепна ободрително тя. — Ще ти помогна.

— Но вие… вече го направихте, милейди — отговори с пресекващ глас Били.

— Не така, както исках — възрази тъжно тя. Отметна предпазливо кърпата и огледа с ужас жестоките рани, които камшикът беше нанесъл на слабичкия момчешки гръб.

Без да се бави, тя отиде в каютата си, извади мехлема, който майка й произвеждаше по стара семейна рецепта, и се върна да намаже раните на Били.

При всяко докосване момчето се гърчеше и стенеше, но накрая заспа от изтощение. Моргана го покри грижливо с кърпата и се върна на палубата. Не се наложи да търси дълго Сантяго. Кървавата следа я отведе право при него.

Той се влачеше на колене по коравите дъски и ги обработваше с помощта на каменно стъргало и кофа солена вода. Кървавите следи показваха, че коленете му са вече разранени. Сигурно съприкосновението с остатъците от морската вода му причиняваше адски болки. На всичкото отгоре не му бяха позволили да облече ризата си и яркото обедно слънце, което днес за първи път беше пробило облаците, гореше гърба му. Първите рани, оставени от камшика, вече се възпаляваха.

— О, Сантяго — пошепна с болка Моргана и дори не забеляза, че за първи път го бе нарекла с името му. Той я погледна мълчаливо със зачервените си очи и продължи да работи. Без да се бави, Моргана му обърна гръб и се запъти с решителни стъпки към баща си, който стоеше до руля и бе проследил внимателно срещата й със Сантяго.

— Татко, позволете ми да се погрижа за раните на Алварес — помоли тихо тя.

Лицето на капитана остана твърдо като камък.

— След като изстърже палубата, можеш да се погрижиш за него, щом искаш — но не преди това.

Моргана стисна ръце в юмруци и направи последен опит да го умилостиви — и да не дава воля на гнева си.

— Слънцето изгаря кожата му, раните се възпаляват. Той ще умре, татко.

Чарлс Уингейт кимна и се обърна към Джон Янг.

— Охладете Алварес.

— Тъй вярно, сър — отговори почти весело новият първи офицер.

Моргана го проследи с поглед, докато с ужас осъзна какво имаше предвид баща й.

— Не! — изпищя тя и се хвърли към Янг, но закъсня. Докато стигне до него, той вече беше изсипал голяма кофа морска вода върху главата на Сантяго. Испанецът простена от болка. При това страшното тепърва предстоеше: слънцето щеше бързо да изсуши мократа кожа, солта щеше да остане в раните и да му причини адски болки.

Моргана се приведе към измъчения мъж и нежно помилва мократа черна коса. Сантяго отново вдигна поглед към нея — видимо благодарен за малката милост. Напрегна последните си сили и продължи да стърже палубата, но Моргана вече не се отдели от него. Тялото й щеше да го предпази от парещото слънце.

Когато слънцето залезе, Сантяго свърши работата си, но вече не беше в състояние да се изправи на краката си. Двама моряци трябваше да го отнесат долу. Корабният лекар предложи да се погрижи за раните му, но Моргана го отпрати.

— Аз ще го лекувам. Отнесете го в моята каюта — заповяда тя.

Мъжете се поколебаха, но не посмяха да възразят.

— Пак ме… излагате на опасност — произнесе с мъка Сантяго, когато остана насаме с Моргана.

— Имате нужда от почивка — отговори решително тя и се зае да маже раните му с майчиния си мехлем.

Сантяго въздъхна тихо и тя бързо отдръпна ръката си.

— Много ли ви боли? — В гласа й звучеше нежна загриженост.

Той поклати глава.

— Мехлемът е приятно хладен, а вашите ръце са меки като перца. — Устата му се изкриви в усмивка. — Днес изтърпях много по-страшни неща.

— По моя вина — допълни горчиво Моргана. Изпитваше огромно чувство за вина, че Сантяго беше наказан заради нея — той и Били. Вероятно за всички щеше да бъде по-добре, ако момчето си беше останало в наблюдателницата. Морската болест не беше толкова страшна като бичуването. А Сантяго нямаше да работи като роб и щеше да си остане първи офицер…

Меко докосване по лицето изтръгна Моргана от мрачните мисли. Тя се извърна уплашено и неволно отстъпи крачка назад — не защото меката милувка й беше неприятна, а защото се стресна от силната реакция на тялото си. Трябваше да положи усилие, за да укроти интензивното вибриране в себе си.

— Вече ви казах — за него това беше благоприятен повод да ме накаже. — Дълбокият глас на Сантяго накара кръвта й да закипи. Трябваше да се съсредоточи, за да може да следи думите му. — Откакто за първи път стъпих на борда на кораба му преди година, той търси поводи да се разправи с мен.

— Толкова по-лошо е, че му дадох този повод, макар и неволно — отвърна Моргана и се учуди, че гласът й звучеше както винаги, без да издава бурята от чувства, която беше предизвикало докосването на Сантяго. След кратко колебание тя продължи да маже раните му с мехлема, после се погрижи и за изранените колене. При това се стараеше да не го поглежда в лицето.

— Вие сте знаели какво ви очаква и въпреки това изпълнихте заповедта ми — пошепна укорително тя.

Сантяго въздъхна.

— Очаквах наказание, но не допусках, че ще нареди да ме бичуват публично.

— Беше ужасно — въздъхна Моргана и импулсивно помилва гъстата му черна коса — както беше сторила на палубата, но този път много по-нежно.

Сантяго задържа ръката й.

— Не бива да правите това, милейди — промълви той и гласът му изведнъж пресипна. — Аз съм мъж и… — Той помълча малко и изведнъж се усмихна. — Ти дори не подозираш за какво говоря, нали?

Моргана разбра, че последните думи бяха казани с много интимен тон, и се смути още повече. Първоначално не искаше нищо друго, освен да се погрижи за раните му, а сега с нея ставаше нещо, което не познаваше… и никога не беше усещала. Осъзна го още по-силно, когато той докосна лицето й.

Сантяго отдавна бе пуснал ръката й, но тя все още усещаше натиска на пръстите му. Мястото, където я бе докоснал, пареше като огън.

— Ще си вървя — прошепна той и с мъка се изправи на крака. Когато стъпи на краката си, коленете му едва издържаха тежестта.

Моргана понечи да му помогне, но не посмя да го докосне. През последните минути с нея беше станало нещо, но тя не знаеше какво.

— Сантяго, какво беше това… искам да кажа… — Тя не посмя да довърши.

Той се обърна предпазливо, за да не си причинява ненужни болки. Протегна бавно ръка, улови десницата на Моргана и я притегли към себе си.

— Днес ти спаси живота ми — пошепна в ухото й той.

Моргана затрепери с цялото си тяло. Близостта на този мъж я обърка напълно. Тя вдъхна дълбоко тръпчивия му мъжки аромат, който се смесваше по възбуждащ начин с приятния, добре познат мирис на мехлема, с който бе намазала раните му.

— Не, Сантяго — отговори с треперещ глас тя. — Аз не те спасих, аз изложих живота ти на смъртна опасност. Заради мен те изтезаваха жестоко и не знам как да…

Тя не успя да довърши, защото в този момент той се наведе към нея и впи устни в нейните. В първите секунди Моргана се скова в ръцете му, но след това напрежението изчезна. Устата върху нейната беше топла и мека. Това беше първата й целувка и тя беше съвсем различна от онова, което си беше представяла. Но не само устните им се докосваха. Тя усети как той изведнъж отвори уста и меко, но категорично я принуди да направи същото. Езикът му се плъзна игриво и търсещо в устата й. В първия момент тя се уплаши и понечи да се отдръпне, но ръката му я задържа. С другата си ръка той помилва внимателно гърдите й.

Моргана не беше съвсем сигурна дали да хареса или да се уплаши от онова, което ставаше с нея. Тялото й запламтя, едновременно с това обаче ръката на Сантяго, която внезапно се мушна между краката й, я стресна. Тя отново се опита да се отдръпне.

Сантяго го забеляза и избухна в тих смях.

— Не се бой, Моргана, в момента не съм способен на повече.

Устните му се плъзнаха нежно по бузата й и отново намериха устата й. Тя се отговори с готовност за целувката му и дори изпита известна наслада от ръката, която милваше бедрата й.

— Много ми се иска да бях в малко по-добро състояние — прошепна дрезгаво Сантяго съвсем близо до ухото й. — Тогава щях да ти покажа колко прекрасна е любовта.

Той се отдели от нея и тя забеляза потръпващите мускулчета на лицето му.

— Само да можех да облекча болките ти — прошепна едва чуто тя, опитвайки се да овладее треперенето на тялото си. Какво беше станало с нея? Защо копнееше за още милувки?

— Цялото ми тяло е една голяма болка — отговори Сантяго. — Но нежните ти ръце вече извършиха чудо. — Той очерта контурите на брадичката й е връхчетата на пръстите си. — Един ден ще довършим онова, което започнахме днес.

Моргана не можа да се овладее. Вдигна колебливо ръка и докосна черните, леко накъдрени косъмчета на гърдите му.

— Сантяго, баща ми… — започна тя.

Той зарови пръсти в гъстата й черна коса.

— Не се тревожи. Баща ти никога вече няма да има възможност да ми стори зло. — Целуна я за последен път и добави: — Ще се видим отново, Моргана, обещавам ти. — С тези думи я пусна, обърна се и напусна кабината.

— Сантяго! — Моргана се опита да го върне, но той не реагира и тя изтича след него, без да се замисля. Не го беше настигнала, когато той погледна през рамо. В очите му изведнъж светна строгост.

— Върни се! — заповяда остро той.

Стресната от този рязък тон, Моргана се закова на място. Но веднага разбра защо той се държеше така… защо трябваше да се държи така. Ако баща й заподозреше какво се бе случило…

— Върни се веднага — повтори той, хвана ръката й и я поведе обратно към каютата й. Едва там погледът му отново омекна.

— Ще дойда да те взема, обещавам ти — изрече твърдо той и обхвана лицето й с две ръце. После изведнъж я пусна, гласът му отново стана твърд и непоколебим. — Също така обещавам, че баща ти ще се кае за това, което ми стори днес. — Моргана откри в лицето му болка, която не беше причинена от раните. — Може би след това вече няма да ме искаш, но аз ще поема този риск.

В сърцето й се събуди страх. През последния час беше преживяла твърде много. Нежността на Сантяго, внезапната омраза в очите му… Тя протегна ръка да го докосне — да върне нежния, изпълнен с любов мъж от преди малко. Но той вече не беше същият.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Сантяго…

Той се обърна рязко и потрепери от болка. Тръгна към изхода, без да се обърне още веднъж. Моргана въздъхна тихо, затвори вратата на каютата, съблече се бавно и се пъхна в леглото. Все още усещаше устните му върху своите — горещ, тръпнещ спомен. Мъжественото мускулесто тяло, меките косъмчета на гърдите…

Тя затвори очи и си пожела да е вече утре, за да може да го види отново — макар и само отдалече. Скоро заспа дълбоко със сладкия спомен за нежността на Сантяго.

Бившият първи офицер излезе на палубата. Към физическата болка се бе прибавил и сърдечен копнеж. Младият испанец беше недоволен от себе си. Досега любовта беше чисто физическо удоволствие, в което сърцето не вземаше участие. Този път обаче беше друго.

Естествено той искаше да притежава Моргана, да се потопи дълбоко в сладката й женственост. Но това не беше всичко. Той искаше повече… искаше сърцето й, искаше да чуе, че и тя го обича.

— По дяволите — промърмори той. Точно сега не беше време да мисли за любов!

Ала споменът за топлото тяло на Моргана в обятията му не го напускаше. Все още усещаше сладките й устни върху своите и мисълта, че няма да я види седмици или дори месеци… а може би и никога вече, беше много по-болезнена от изранения гръб и одраните колене. От друга страна обаче, той нямаше да изтърпи живота на този прокълнат кораб нито ден повече. Досега понасяше несгодите, без да се оплаква — несправедливостта на капитана, отчасти откритата, отчасти тайна враждебност на екипажа, дори неоправданите дисциплинарни мерки, които Уингейт бе предприел срещу него, когато корабът бе нападнат от пирати и капитанът реши, че младият испанец не е проявил нужната решителност в бол… Всъщност Уингейт изобщо не можеше да прецени дали Сантяго е щадил противниците си или не, защото веднага след началото на битката се бе оттеглил в каютата си. Но в хаоса това беше останало незабелязано за офицерите и моряците. Впрочем самото оцеляване на Сантяго беше дало повод на Уингейт да го накаже — независимо от факта, че той беше спасил живота на втория офицер.

Въпреки това Сантяго не се оплакваше… дори не помисляше да се оплаква, но унижението, което изтърпя днес, преля чашата.

Сантяго се качи на горната палуба и се огледа предпазливо. Офицерът, който беше на вахта, Джак Нортън, разговаряше с моряка на руля. Без да изпуска от очи двамата мъже, испанецът се запъти към спасителните лодки. Опитният му поглед веднага се спря на баркаса. С този здрав съд имаше всички шансове да стигне до Испания. За съжаление баркасът беше твърде голям и той не можеше да го спусне на вода сам. Повече изгледи за успех имаше с жига, сравнително тясна, малка лодка, която всъщност трябваше да бъде на разположение на капитана. Тя беше пригодена за къси разстояния, но не и за дълго плаване и Сантяго потръпна при мисълта какво щеше да стане, ако попаднеше в буря.

— Сър…

Тихият, плах глас зад гърба му го стресна. Зад него беше застанал Били Кенридж.

— Сър — повтори плахо момчето, — много ли ви боли гърбът? Сантяго кимна кратко и посочи с глава към входа за каютите.

— Върви да спиш.

Били преглътна. Първият му импулс беше да се подчини незабавно, но споменът за онова, което беше изстрадал днес, го спря.

— Сър, ако аз… ако сега скоча през борда… ще имам ли шанс? — попита той, без да смее да погледне бившия офицер в лицето.

— Единственият ти шанс е да те изядат акулите — отговори грубо Сантяго. Протегна ръка и стисна в желязна хватка тила на момчето, което простена от болка. — Радвай се, че го каза на мен, защото ще забравя веднага глупавия ти въпрос. — Погледът му стана леден. — Предупреждавам те, Били, никога не повтаряй тези думи пред друг от екипажа. Фактът, че мислиш такива неща, ще ти донесе много повече от дузина удари с камшик.

Били се разтрепери с цялото си тяло и когато Сантяго рязко го пусна, едва не се строполи на дъските.

— Изчезвай най-сетне — заповяда тихо испанецът. Не искаше нито морякът на руля, нито вторият офицер да ги чуят.

Били се подчини и закрачи със сведена глава към отвора. Там се обърна още веднъж и проследи с поглед Сантяго, който се облегна странишком на релинга, за да не натоварва ранения си гръб, като през цялото време не откъсваше очи от жига. В този момент Били осъзна, че другарят му по съдба имаше същите мисли като него. Сантяго Алварес беше решил да дезертира.

Били се опита да се пребори със себе си… и преди всичко със страха от бившия си началник. Накрая желанието му да се спаси от страшния кораб надделя.

— Сър, вземете ме със себе си, моля ви.

Сантяго се обърна гневно, стреснат повторно от плахия глас на момчето. Очите му светнаха заплашително на лунната светлина и младият моряк неволно отстъпи крачка назад.

— Моля ви, сър — проплака тихо той.

Сантяго протегна ръка, сграбчи момчето за яката и го дръпна толкова близо до себе си, че топлият му дъх опари кожата на лицето му. Били затвори очи, защото не можеше да понася повече гневния поглед на испанеца.

— Кой те е изпратил? — изсъска Сантяго.

Били отвори смаяно очи и енергично заклати глава. Устните му трепереха. Беше сигурен, че Алварес няма да повярва в уверенията му.

— Никой, сър — заекна той. — Кълна ви се, че аз… бях излязъл на палубата, защото не можех да спя от болки и… когато преди малко ме отпратихте… обърнах се още веднъж и си помислих… Вие стояхте толкова близо до жига, че аз… че вие мислите също като мен…

Сантяго го блъсна с такава сила, че момчето се олюля и едва не падна.

— Изчезвай — заповяда сърдито той.

Но Били събра всичките си сили и поклати глава.

— Умолявам ви, сър, вземете ме с вас.

— Какво правите тук, вие двамата? — прозвуча внезапно строгият глас на втория офицер Джак Нортън.

Сантяго се обърна и в този момент Нортън го позна. Бдителният му поглед веднага се насочи към жига. Явно не му беше трудно да си извади заключения от видяното.

— Вървете да спите, Сантяго — посъветва го приятелски той и се обърна към Били: — Това важи и за теб. — Когато момчето се поколеба, той добави рязко: — Тръгвай, иначе ще докладвам за теб!

Били увеси нос и закрачи послушно към отвора, когато изведнъж бе задържан.

— Остани — изрече Сантяго, без да го погледне.

— Какво беше това? — попита ядосано Нортън. — Да не искате още веднъж да го вържат за гредата? Малко ли му бяха дванадесет удара е камшик?

Сантяго го измери с непроницаем поглед.

— Джак, вие ми дължите нещо — проговори след малко той.

Нортън го погледна с разширени от ужас очи.

— А аз се надявах, че съм ви срещнал тук случайно. — Той поклати глава. — Онова, което възнамерявате, е лудост. Ако капитанът ви залови, ще ви одере кожите.

Сантяго вдигна равнодушно рамене.

— Той ще намери начин да ме убие и ако остана на борда. Както видяхте, тази сутрин не се поколеба да ме бичува публично, макар че съм офицер.

— В моите очи все още сте офицер — промърмори Нортън и го погледна настойчиво. — Помислете, моля ви. Все още можете да се върнете долу, да си легнете и никой няма да узнае какво се е случило тази нощ.

Сантяго помисли за Моргана, която сигурно копнееше да го види отново още утре. Мисълта беше примамлива… много по-приятна, отколкото да прекара тази и следващите нощи в крехкия жиг — да остане в морето няколко седмици или, при неблагоприятно развитие на нещата, дори месеци. В непрекъснато очакване да го заловят и екзекутират.

От друга страна — да бъде понижен от първи офицер в чистач на палубата, да го бичуват пред целия екипаж, цял следобед да стърже дебелите дъски, да изтърпи целия този позор…

— Решението ми е твърдо — заяви спокойно той.

Нортън кимна примирено.

— Е, добре. Ще ви помогна да избягате, макар че рискувам живота си. Но ако не бяхте вие, сега нямаш да съм жив. — Той посочи с глава към Били, който ги наблюдаваше с плаха надежда. — Нека поне момчето остане тук. То само ще ви пречи.

Сантяго се обърна към Били, който неволно отстъпи крачка назад. Трябваше отново да го хване за яката и да го дръпне към себе си.

— Ясно ли ти е какво рискуваш? — попита спокойно той.

Били преглътна.

— Ние с вас ще дезертираме. За това се полага смъртно наказание. — Гласът му трепереше. В момента не знаеше от какво да се страхува повече — от строгия, непоколебим испанец или от бруталния капитан, който беше превърнал живота му в ад.

Сантяго кимна.

— Много правилно, Били. Ако ни хванат, ще ни окачат на голямата мачта — ако имаме късмет. Ако не стане така — а това е много по-вероятно, — ще ни оковат във вериги и ще ни откарат в Англия. Там ще ни бичуват пред цялата флота. Ще получим по сто, а може би и по двеста удара — наказание, което със сигурност няма да преживеем… ще дойде момент, когато ще се молим да ни убият, за да ни спестят страшните мъки.

Сантяго преувеличаваше съзнателно. Беше му ясно, че Чарлс Уингейт нямаше да си направи труда да откара дезертьорите в Англия. Той щеше да ги осъди и да ги обеси… но преди това щеше да ги изтезава. Точно затова Били трябваше да знае какво го очаква. Момчето трябваше да е наясно с какво се захваща и какво рискува.

Лицето на Били, обляно от лунната светлина, стана призрачно бяло. Сантяго схвана тази реакция като отговор, пусна рязко момчето и се обърна към Нортън.

— Помогнете ми да пусна жига на вода. — Той хвърли кратък поглед през рамо. — Момчето няма да ни предаде.

Нортън избухна в горчиво смях.

— Трябва само някой да го заплаши с камшика. Мога със сигурност да твърдя, че утре ще бъде последният ден на живота ми.

— Моля ви, сър — обади се с треперещ глас Били. — Искам да дойда с вас, моля ви.

Сантяго се обърна изненадано към него. По лицето на Били се четеше нещо като решителност.

— Сигурен ли си? — попита само той.

— Съвсем сигурен, сър.

Сантяго кимна, обърна се към втория офицер и без предупреждение му нанесе силен удар в брадичката. Джак Нортън се строполи на дъските като отсечено дърво. Сантяго намери няколко тънки въжета, коленичи пред Нортън, опитвайки се да игнорира парещата болка в краката си, и върза ръцете му на гърба. След това стегна краката му, накрая откъсна парцал от ризата си и я натъпка в устата му.

Били го гледаше, без да разбира. Знаеше, че Сантяго Алварес е корав мъж, но не беше очаквал от него такава бруталност. Досега Били беше на мнение, че Сантяго Алварес и Джак Нортън са почти приятели — доколкото изобщо беше възможно приятелство между испанец и англичанин.

— Защо направихте това? — попита той, когато най-сетне си възвърна дар слово.

— За да спася живота му — отговори просто Сантяго. — Няколко дни ще страда от главоболие, но това е много по-добре, отколкото капитанът да го бичува до смърт, задето ни е помогнал да избягаме. — Той блъсна Били към лодките. — Хайде, не се мотай! Трябва да спуснем жига на вода и да се махнем оттук. Вахтата ще се смени след два часа и дотогава трябва да сме се измъкнали. Иначе знаеш какво ни очаква.

Били кимна бързо, но въпреки това хвърли последен поглед към овързания Нортън. Беше сигурен, че утре ще го боли не само главата. Болезнен удар в ребрата го изтръгна от нерадостните мисли. Момчето простена тихо и пое въздух. В следващия момент лицето на Сантяго се озова съвсем близо до неговото.

— Забрави Нортън — изсъска сърдито той. — Хайде, трябва да побързаме.

Без да съзнава какво върши, Били му помогна да напълни жига с хранителни продукти и да го подготви за пускането на вода. Тъй като всеки подозрителен шум можеше да ги издаде, приготовленията бяха доста дълги. Накрая двамата се спуснаха безшумно по стълбичката и отблъснаха жига от стената на кораба. Трябваше да гребат усилено, докато излязат от сянката на могъщия линеен кораб. Едва тогава вдигнаха платната на голямата и бизанмачтата, която в тази малка лодка беше не повече от помощно платно.

Били погледна със страх назад. Платната се белееха под лунната светлина и той повярва, че всички на борда на „Адвенчър“ са видели бегълците. Имаше чувството, че само след миг линейният кораб ще направи завой и ще се втурне да ги гони.

— Ами ако ни видят… — прошепна плахо той.

— Тогава ни чака смърт — отговори спокойно Сантяго и пусна жига по вятъра. Но и неговият поглед търсеше кораба. Припомни си Моргана и отново усети болезнено пулсиране в слабините — но и мъчително свиване на сърцето.

— По дяволите! — процеди през зъби той.

Били се сгърчи като от удар и отново втренчи поглед в кораба.

— Откриха ли ни? — попита страхливо той. — Преследват ли ни?

Сантяго махна пренебрежително.

— Глупости! Никой не ни е забелязал! Сега да не напълниш гащите от страх! Ти поиска да дойдеш с мен и трябва да си наясно, че сам си нахлузи примката на шията. И повече да не си отваряш устата, чу ли!

Сплашен от грубите думи, Били се сви в ъгъла на лодката. При това не смееше дори да диша, за да не се изложи отново на гнева на спасителя си.

— Вдигни задното платно — нареди кратко Сантяго.

Били побърза да изпълни заповедта и се заплете във въжетата. Сантяго изръмжа недоволно, бутна го настрана и свърши работата сам. След това се обърна към момчето и го огледа неодобрително.

— Кажи ми, жалък сухоземен плъх, ти за нищо ли не си годен? — попита строго той.

Долната устна на Били отново затрепери. Сантяго се наведе към него и очите му засвяткаха опасно.

— Не смей да ревеш — изсъска заплашително той. — Защото ще ти намеря основателна причина да плачеш, обещавам ти. — Думите му бяха придружени от недвусмислен жест.

Били смело преглътна сълзите си.

— Никога не съм искал да стана моряк — призна тихо той. — Те ме принудиха…

Сантяго изпита съжаление към нещастното момче. Познаваше методите на англичаните да набират „доброволци“ за флота.

— Сега вече няма значение искал ли си да станеш моряк или не — отвърна той, вече доста по-меко. — Сега си тук и трябва да се справиш със ситуацията. От мен не очаквай снизхождение. В тази лодка сме само двамата с теб и трябва да оцелеем. Трябва да издържим докрай, а това значи, че трябва да си помагаме. Ти си длъжен да дадеш своя принос, за да стигнем живи до Испания.

Били кимна решително.

— Ще се постарая, сър.

— Сантяго — поправи го испанецът. — Вече не сме в британския флот и можем да изоставим формалностите.

— Тъй вярно, сър… Сантяго. — Момчето се страхуваше твърде много от младия испанец и му струваше много усилия да го нарече по име.

Сантяго хвърли бърз поглед назад и доволно установи, че „Адвенчър“ почти не се виждаше.

— Легни и спи — заповяда той. — Няма смисъл и двамата да будуваме. След това ще застанеш на кормилото, за да мога и аз да поспя.

— О, сър, не вярвам, че ще…

Гневът на Сантяго пламна отново. След напрежението и мъченията на изминалия ден му трябваше само една искра, за да експлодира.

— Щом ти казвам да спиш, трябва да спиш, по дяволите! — изрева той.

Момчето кимна покорно, сви се на кълбо на пода между въжетата и затвори очи. Гърбът го болеше непоносимо, страхът от Сантяго беше по-силен от всякога — Били не можа да задържи сълзите си. Отчаян, той притисна с две ръце устата си, за да прикрие хълцането си.

Сантяго наблюдаваше безмълвно конвулсивно потрепващото тяло на момчето. След малко се наведе и сложи ръка на рамото му. Били скочи уплашено и обърна обляното си в сълзи лице към него. Очите му бяха осветени от сребърната светлина на луната. Сантяго отново изпита съжаление — и осъзна, че беше несправедлив към Били. Момчето се страхуваше и в ситуация като тяхната това беше напълно разбираемо. Въпреки това Сантяго не намери сили да признае на младия си спътник, че е реагирал така несдържано само защото не е могъл да се справи по друг начин с напрежението и нервността.

— Длъжен съм да бъда строг, Били — обясни кратко той, стараейки се да говори спокойно. — В крайна сметка и двамата искаме да оцелеем, нали?

Били кимна и стисна здраво устни. Макар че Сантяго изглеждаше умиротворен, той не посмя да даде воля на сълзите си. Боеше се, че испанецът ще го накаже строго, както беше обещал.

— Хайде, поплачи си — изръмжа недоволно Сантяго и го заплаши с пръст. — Но те предупреждавам, момчето ми, че за последен път търпя сълзите ти. Никога вече няма да ти доставя това удоволствие, повярвай.

Били изхълца и сълзите бликнаха като потоци от очите му. Сантяго извърна глава, но сърцераздирателният плач не го остави равнодушен.

— На колко години си, малкият? — попита той.

— На петнайсет — изплака тихо Били.

Горкото дете. Насила качено на борда на непознат кораб, измъчвано от морска болест, тормозено от капитан, известен с жестокостта си. Ръката му неволно се вдигна и помилва гъстата тъмна коса на Били. Момчето го погледна с разплакани очи. Откакто беше попаднало в британския флот, беше забравило какво е човешко отношение.

— По-добре ли си сега? — попита тихо Сантяго, когато хълцането постепенно заглъхна.

Били кимна.

— Да, сър… Сантяго. Благодаря.

— Добре. Хайде, опитай се да заспиш.

Момчето си легна послушно, но след малко вдигна глава.

— Гърбът ме боли ужасно…

— Моят също — отвърна сухо Сантяго. — И болките ще ни измъчват още доста време. Хайде, заспивай най-после.

Били се подчини — затвори очи и вече не помръдна. Но Сантяго знаеше, че нещастното момче още дълго няма да заспи от страх и болки. Погледът му се устреми към „Адвенчър“. Платната на линейния кораб все още се белееха някъде в далечината. Към тревогата, че при смяната на вахтата можеха да ги забележат, се прибави болезненият копнеж да види отново Моргана. Колко топла и мека беше лежала в обятията му. Сладките й устни се впиваха в неговите, твърдите й гърди се триеха в коравия му гръден кош…

Той усети как тялото му реагира на спомена. Обзе го гняв и се опита да се пребори с желанието, но натискът между бедрата отслабна твърде бавно. Заповяда си да отвърне поглед от „Адвенчър“ и да погледне към небето, за да се ориентира по звездите. Коригира курса и когато мислите му отново се насочиха към Моргана, стисна кормилото с такава сила, че го заболя. Трябваше да забрави Моргана — поне засега. Един ден щеше да я намери и да я вземе… разбира се, ако преди това не увиснеше на въжето.