Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (3)

2

Когато Джак Нортън дойде на себе си, главата му забуча, сякаш в мозъка му се беше загнездил цял рояк оси. Той изпъшка и се опита да се обърне, но болката, която прониза ръцете му, го накара да забрави това намерение.

Сантяго, проклет кучи сине, помисли ядно той, макар веднага да беше разбрал, че трябва да бъде благодарен на испанеца за болките, които му причиняваше. Сантяго си беше свършил много добре работата и като видеше овързания втори офицер, никой нямаше да помисли, че е помогнал на дезертьорите да избягат.

Нортън се опита да раздвижи ръце, но парещата болка го предупреди да не предприема втори подобен опит. Докато дойдеше новата вахта, трябваше да остане в това крайно неприятно и болезнено положение. При това нямаше право да се движи и да вдига шум. Все пак беше длъжник на Сантяго Алварес.

Въжетата се врязваха в кожата му и Нортън беше сигурен, че китките и глезените му кървяха. Но най-ужасен беше парцалът в устата му, който предизвикваше постоянни напъни за повръщане. Сантяго наистина си беше свършил работата докрай.

— Мистър Нортън, сър, за бога!

Офицерът понечи да обърне глава, но не успя. В следващия миг един от лоцманите коленичи до него, измъкна парцала от устата му и незабавно се зае да го освободи от въжетата.

— Алварес! — изхърка Нортън. — Просна ме с един удар и избяга.

— Кучият му син! — изсъска ядно Хауърд. — Вчера трябваше да го пребия до смърт.

Нортън се изправи и разтърка ударената си брадичка.

— Мисля, че ще имате възможност да наваксате. — Точно сега не биваше да си навлича подозрения. Огледа изпитателно хоризонта и облекчено установи, че от жита нямаше и следа. Разбира се, това още не означаваше, че бягството ще успее. „Адвенчър“ беше добър и много бърз кораб.

Нортън се обърна и забърза към долната палуба. За да запази лицето си, трябваше веднага да докладва на капитана. Приглади униформата си и почука на вратата на каютата му. Мина доста време, преди да го поканят. Причината стана ясна веднага. Очевидно изтръгнат от дълбок сън, Чарлс Уингейт само беше наметнал тъмносиния си халат и бе вързал на тила ненапудрената коса.

— Сър, тази нощ Алварес и Кенридж дезертираха — докладва стегнато Нортън.

Лицето на Уингейт помрачня, в студените му очи блесна сляпа омраза.

— Вие бяхте офицер на вахта! — изсъска вбесено той и Нортън преглътна мъчително.

— Тъй вярно, сър, но Алварес ме изненада, просна ме в безсъзнание, върза ме и запуши устата ми. Нищо не можех да направя.

Уингейт му махна да замълчи. Без да се облече, той излезе от каютата си и се качи на палубата.

— Всички на борда! — изрева капитанът.

В следващия миг лоцманът наду свирката си, но мина доста време, преди екипажът да се събере под голямата мачта. Повечето моряци изглеждаха уморени и недоволни, задето бяха прекъснали заслужената им почивка.

— Поемаме курс към Испания — заповяда Чарлс Уингейт и изгледа студено втория си офицер. — Позволявам ви да съобщите причината, мистър Нортън.

Циничният му глас накара Нортън да потрепери. Очевидно предпазните мерки на Сантяго нямаше да му послужат особено. Чарлс Уингейт го обвиняваше за бягството на двамата.

— Тази нощ Алварес и Кенридж дезертираха — съобщи съвестно той.

Моряците заръмжаха недоволно. Никой не беше особено въодушевен от забавянето, което щеше да предизвика бягството на двамата дезертьори. Плаването току-що беше започнало, но щеше да трае достатъчно дълго и без тази неприятна случка. Курсът към Испания означаваше, че ще прекарат още няколко седмици на този проклет кораб — обстоятелство, което всеки моряк с готовност би премахнал.

— Няма ли да попитате защо двамата са могли да избягат? — подсети ги с подозрително мек тон Чарлс Уингейт.

Нортън преглътна.

— Алварес ме удари, върза ме и ми запуши устата.

— Не, мистър Нортън — прекъсна го капитанът. — Вие сте му позволили да ви удари! Офицерът на вахта няма право да допуска подобни неща. И аз ще се погрижа да ви дам добър урок! — Той се обърна към най-близо стоящия помощник и му махна заповеднически. — Мистър Хауърд, вържете втория офицер на онова оръдие и му ударете една дузина с камшика.

Помощникът изпълни заповедта с видима неохота. Според него наказанието на Нортън беше несправедливо. Вторият офицер беше не само коректен, но и справедлив и моряците го харесваха. Той не заслужаваше страшния позор да бъде бичуван пред очите на целия екипаж. Хауърд направи няколко крачки към Нортън и спря.

— Хайде, мистър Хауърд, какво се бавите! — изсъска Чарлс Уингейт и размаха ръце. — Дадох ясна заповед и очаквам да я изпълните незабавно. Иначе ще заповядам да вържат и вас за оръдието. Ако не изпълните заповедта ми, ще получите две дузини.

Хауърд знаеше, че заплахата е сериозна. Хвана ръката на втория офицер и го погледна умолително.

— Много съжалявам, сър — прошепна той.

Нортън кимна кратко. Знаеше, че помощникът няма избор. Огледа се с надеждата да открие Моргана Уингейт, която със сигурност щеше да се застъпи за него… или поне да направи опит да облекчи участта му, да му спести позора, но очевидно младата дама имаше здрав сън и шумът не бе успял да я събуди.

Нортън се лъжеше. Моргана беше будна, но мина доста време, преди да облече една от омразните си рокли и да затвори безбройните копченца на гърба. Още докато се занимаваше с тоалета си, тя чу барабанния бой, който предвещаваше изпълнение на наказание. Разтрепери се цялата, сърцето й се сви от болка. Ами ако баща й беше решил да продължи онова, което вчера спря по нейна молба?

Най-после тя се приготви и изхвърча от каютата си. Видя тичащия по коридора млад кадет и в последната секунда успя да го хване за ръкава.

— Какво се случило? — попита задъхано тя.

— Алварес и Кенридж са дезертирали — съобщи младият кадет. По лицето му личеше, че се страхува. Заповедта всички да се съберат на палубата важеше и за него, но последната смяна го беше изтощила и свирката на лоцмана не можа да го събуди. Вероятно щеше да спи и досега, ако един от другарите му не беше събрал смелост да слезе в каютата, да го събуди и накратко да го уведоми за случилото се. Сега можеше само да се надява, че капитанът още не е забелязал отсъствието му. В противен случай можеше да бъде наказан за отказ да изпълни заповед.

При тези думи Моргана се закова на място. Значи Сантяго си беше отишъл окончателно? Ами обещанието му да се върне и да я вземе? Дали беше само лъжа? Девойката отхвърли яростно тази мисъл, но дълбоката болка остана.

Какво означаваше тогава барабанният бой? Обзе я панически страх. Ами ако двамата бегълци вече бяха заловени?

— Наказанието — прошепна с мъка тя и посочи с глава към изхода.

Младият кадет я погледна обезпокоено.

— Нортън ще получи дузина удари е въже — съобщи той. — Защото е бил офицер на вахта.

Моргана усети огромно облекчение. Този път не беше Сантяго. Този път друг щеше да пострада от бруталността на баща й. Едновременно с това в сърцето й лумна гняв. Джак Нортън беше почтен и много симпатичен мъж, изпълняваше съвестно задълженията си и всички го обичаха. Защо баща й поне веднъж не проявеше снизхождение? Защо отново трябваше да опозори един офицер пред събрания екипаж?

Моргана се качи на палубата тъкмо в мига, когато двама моряци отвързаха Нортън от оръдието. Беше закъсняла. Макар че надали щеше да може да стори нещо. Баща й сигурно щеше хладнокръвно да увеличи наказанието, ако се беше намесила. Вероятно Нортън се беше отървал по-леко, отколкото ако се бе застъпила за него.

Моргана вдигна поглед към обсипаното със звезди небе и установи, че корабът е променил курса си. Очевидно баща й беше решен да гони двамата дезертьори. Чарлс Уингейт откри дъщеря си в навалицата и лицето му се разкриви от гняв.

— Вчера трябваше да му ударят още поне две дузини с камшика! — изкрещя ядно той и всички на борда го чуха. — Така щяха да избият от главата му желанието да предприеме този излет. Но аз ще го хвана! Кълна се в името си на граф Уексли — ще го хвана и още същия час ще го окача на голямата мачта. А може би ще бъде по-добре… — Той не довърши изречението си, а устреми гневен поглед към Моргана. Гневът срещу Сантяго се изля върху дъщерята. — Ти ме възпря да го накажа, както заслужаваше — обвини я той, но все пак понижи глас, за да не го чуе екипажът. — И в отплата изисканият испански господин ми открадна жига и офейка. — Лицето му се разкриви от гняв и жажда за отмъщение. — Но негодникът няма да избегне наказанието, уверявам те. Ще му дам време и възможност да съжали поне сто пъти за бягството си, преди да го обеся.

По гърба на Моргана полазиха студени тръпки. Много добре знаеше какво възнамерява да стори баща й. Ако наистина успееше да залови Сантяго, нямаше просто да го обеси, а щеше да го изтезава до смърт. Жестоките наказания бяха нещо обичайно в морето и садистичният й баща нямаше да се поколебае да изпробва върху Сантяго всички видове мъчение, които познаваше… докато смъртта загубеше ужаса си за младия испанец и се превърнеше в спасение.

Когато слънцето изгря, Сантяго откри на хоризонта мъничка точка — толкова дребна, че почти не се виждаше с просто око. Въпреки това той разбра веднага, че граф Уексли се беше втурнал по петите им. Ако не станеше чудо, „Адвенчър“ щеше да настигне малкия жиг още преди да изтече денят.

Сантяго хвърли бърз поглед към Били, който се беше свил на кълбо между въжетата. Момчето беше заспало едва на разсъмване. Сантяго също се чувстваше уморен и всичко го болеше, но сърцето не му позволяваше да събуди хлапака, който в съня си беше заприличал съвсем на дете.

Били се събуди към обед, когато „Адвенчър“ вече се виждаше ясно на хоризонта. Момчето веднага го забеляза и се обърна към Сантяго с разширени от ужас очи.

— Сър, вижте! — изкрещя той и протегна ръка.

Сантяго само кимна, без да се огледа.

— Наблюдавам го от часове.

Били се разтрепери като в треска.

— Ще ни… ще ни настигнат ли?

— Със сигурност — Отговори Сантяго. Нямаше смисъл да лъже момчето. Били трябваше да погледне истината в очите, колкото и жестока да беше.

Момчето скочи и размаха ръце.

— Но ние трябва… трябва да… — Погледът му заблестя трескаво.

— Веднага седни! — заповяда сърдито Сантяго. — Или искаш да обърнеш лодката?

Били се подчини. Тялото му се тресеше, очите му отново се напълниха със сълзи.

Сантяго вдигна заплашително пръст.

— Не смей да ревеш! Още от самото начало знаеше на какъв риск се излагаме.

Били преглътна мъчително. Страхът му нарастваше с всяка секунда.

С опитен поглед Сантяго прецени разстоянието между „Адвенчър“ и лодката и се обърна отново към момчето.

— Ще ни хванат малко преди здрачаване. — Той въздъхна. — Ако бяхме малко по-близо до сушата, бихме имали шанс, но сега… — Той вдигна рамене.

— Но аз не искам да умра! — изплака Били.

— В нашия случай смъртта е най-малкият проблем — предрече Сантяго със спокойствие, което беше ужасяващо. По лицето му нямаше и следа от страх. — Страшен е пътят до нея. Не вярвам, че ще ни изправят пред съда. Капитанът има пълното право да реши какво ще прави с нас, а ти познаваш достатъчно добре Уингейт, за да знаеш, че вече ни е обрекъл на адски страдания.

Долната устна на Били затрепери, от очите му потекоха сълзи, той се наведе над ръба на лодката и започна да повръща. Като видя паниката му, Сантяго разбра какво трябва да направи. Приближи се до Били и го потупа успокоително по рамото.

— Не се бой, малкият, капитанът няма да те хване жив — обеща той.

Били кимна замаяно.

— Какво… какво искате да кажете?

— Щом се уверя, че нямаме друг изход, ще те убия — отговори Сантяго напълно спокойно, като че говореше за времето. В гласа му нямаше и следа от емоция.

Били се отдръпна уплашено.

— Не! — Той поклати глава и отново се разхълца. — Не, сър, моля ви, не! Искам да кажа… може би капитанът само ще ни… само ще ни накаже. Възможно е да ни пощади, нали?

Сантяго чу отчаяната надежда в гласа на момчето и се трогна. Макар че не обичаше да прибягва до милостиви лъжи, той разбра, че Били беше твърде млад, за да се сблъска с окончателната истина. Не искаше момчето да прекара последните си часове в панически страх. Той беше длъжен да му остави поне искрица надежда, за да има в какво да се вкопчи.

— Може би ти ще имаш късмет и Уингейт ще те пощади — отвърна той и се трогна още повече от облекчението, блеснало в погледа на момчето. — Все пак ти си само на петнайсет години. Не се плаши.

Сантяго знаеше много добре, че Чарлс Уингейт изобщо няма да се впечатли от крехката възраст на беглеца. Нито момчето, нито той можеха да очакват снизхождение. Затова решението му беше твърдо и нищо нямаше да му попречи да го изпълни. Когато се увереше окончателно, че няма спасение, той щеше да убие Били със собствените си ръце. Щеше да направи бързо, за да не го уплаши. Били щеше да посрещне смъртта без болка и страх.

— Сър… Сантяго — обади се тихо Били. — Наистина ли мислите, че той ще ме пощади? Искам да кажа… той заповяда да ме бичуват, а после… — Момчето прехапа устни, за да спре треперенето им, и продължи едва чуто: — Толкова ме е страх. Нали разбирате, още съм много млад и… не ставам за моряк. Капитанът не може просто да ме обеси, нали?

— Не мисли повече за това — посъветва го Сантяго и отново помилва гъстата му коса. — Може пък да стане чудо.

За съжаление той не вярваше в чудеса и когато могъщият линеен кораб се приближи още повече, реши да се прости с живота си. Знаеше, че ако попадне отново в ръцете на Уингейт, ще плати дезертьорството с живота си. Някой друг капитан щеше просто да го окачи на голямата мачта, но Чарлс Уингейт щеше да му подготви мъчителна, бавна смърт. Във всеки случай резултатът щеше да бъде един и същ.

Сантяго не откъсваше поглед от кораба. Неописуемо мъчение беше да гледа как смъртта наближава неумолимо, без да може да предприеме нищо. Младият испанец неведнъж беше поглеждал смъртта в очите, но това беше в битка, където имаше възможност да се отбранява. Сега обаче щяха да го отведат на кораба, да го осъдят и убият, без да му дадат шанс да се защити.

Моргана беше непрекъснато в мислите му. Сигурно щеше да я види още веднъж, преди да умре. Споменът за нея щеше да го придружи в смъртта.

— По дяволите! — процеди през зъби той, обзет от дива ярост. Не искаше да умре пред очите й! Искаше да живее! Да живее с нея!

Погледът му отново се отправи към кораба. „Адвенчър“ щеше да ги настигне най-много след два или три часа. В същия момент Сантяго усети как вятърът внезапно се засили. Обърна се и претърси с очи хоризонта. От запад се събираха тъмни облаци и се издигаха като непроницаема стена.

Без да се бави, Сантяго завъртя кормилото. Може би това беше чудото, на което се надяваше.

Били го зяпаше с разширени от ужас очи.

— Какво възнамерявате, сър?

Сантяго посочи облаците.

— Надига се буря. Ако я стигнем навреме, имаме някакъв шанс за спасение.

Били се огледа нервно.

— Ама ние… лодката ни е толкова малка… При буря в открито море…

Сантяго отново бе обзет от гняв.

— Ти какво предпочиташ? Да оцелееш в бурята или да те обесят на борда на „Адвенчър“?

Били го погледна и разбра, че спасителят му го беше лъгал. Дезертьорът нямаше шанс да получи опрощение — дори да беше само петнадесетгодишен. Били отново се разтрепери. Беше излишно да отговаря на въпроса на Сантяго.

— Преследват ни — пошепна Били, като видя, че огромният кораб също взе курс на запад.

— Естествено, че ще тръгнат след нас. А ти какво си мислеше?

Вятърът се усили, но „Адвенчър“ все още напредваше бързо.

— Хайде, какво се бавиш! — изръмжа Сантяго, като че можеше да влияе върху вятъра и морето.

Стихиите явно го чуха, защото само след половин час бурята забушува с пълна сила.

— Свий платната! — заповяда Сантяго на Били и сам се зае да скрие запасите им на сигурно място. Малкото храна, с която разполагаха, трябваше да осигури оцеляването им. Тъй като Били явно не можеше да се справи с платната, той побърза да му помогне. Само след минути синьото море около тях се превърна в черна ревяща маса, която се стремеше да ги погълне заедно с лодката.

Сантяго стискаше кормилото с все сила и се опитваше да попречи на вълните да подмятат жига във всички посоки. Небето над главите им се превърна в непрогледна нощ, а под кила на лодката забушува адът. Огромни вълни заливаха лодката и се отдръпваха с вой.

— Ще умрем! — изпищя Били, опитвайки се да надвика бурята.

Сантяго не отговори. Нямаше смисъл да си хаби силите в безполезни думи. Посегна към дървената кофа, която предвидливо беше взел в лодката, и я подаде на Били. Намери и едно канче и се зае да изтребва водата от дъното.

— Помогни ми! — заповяда рязко той.

Момчето коленичи на пода на жига, вкопчи се в дървената рамка и безпомощно поклати глава.

— Няма смисъл! — изплака то и посочи непрекъснато надигащата се вода. — Ще се удавим като…

Били не успя да довърши изречението, защото Сантяго го сграбчи в железните си ръце и потопи главата му във водата. Момчето размаха безпомощно ръце и зарита с крака, но не можа да се изтръгне от яката хватка. Дробовете му се напълниха с въздух, който напираше да излезе и момчето стисна здраво устни, за да го спре. Но не можа да издържи дълго, солената вода нахлу устремно в устата му и той я глътна. Кръвта зашумя в ушите му, натискът в носа се усили до непоносимост. В същото време усети болезнени пробождания в дробовете и разбра, че само след секунди ще настъпи мъчително задушаване.

В този момент Сантяго го извади над водата със същата грубост, с която го беше потопил. Били се закашля и са опита да изхвърли погълнатата вода. Сантяго го беше държал под водата само няколко секунди, но за измъченото момче те бяха цяла вечност.

— Разбра ли какво значи да се удавиш? — попита безмилостно испанецът. — Искаш ли да те сполети тази участ?

Били изпъшка и отново се закашля.

— Отговори! — заповяда гневно Сантяго и го раздруса безмилостно. — Искаш ли да се удавиш?

— Не — отговори с мъка Били.

— Тогава работи. — Най-сетне Сантяго го освободи от хватката си. — Веднага започни да изтребваш водата от лодката.

Били се подчини, без да каже дума. Урокът, даден от Сантяго, беше най-ефективният за момента.

Лодката се носеше без посока по вълните, докато младият испанец стискаше кормилото с непроницаемо изражение. Понякога помагаше на Били да изхвърля водата, без да откъсва поглед от бушуващата буря. Работата изискваше цялата му сила и съсредоточеност. Само една малка грешка в управлението и жигът щеше да потъне.

Два или три пъти Сантяго хвърли бърз поглед назад, но не можа да открие „Адвенчър“. Разбира се, в този ад беше твърде възможно корабът да се намира в непосредствена близост. Черните буреносни облаци, които бяха превърнали деня в нощ, бяха толкова гъсти, че той не виждаше ясно дори Били, който беше само на метър от него.

Сантяго усети как краката му се сковаха от студа и влагата. Движенията на Били, които се различаваха едва-едва в мъглата, също се забавиха.

— Не преставай, Били! — изкрещя заплашително Сантяго.

Момчето събра остатъка от силите си, макар да не знаеше откъде са се взели. Дървената кофа непрекъснато натежаваше в ръцете му, дрехите му бяха мокри и студени, тялото му постепенно се вкочаняваше. Пръстите вече не му се подчиняваха, кофата неведнъж се изплъзна от ръцете му, но страхът от Сантяго и от мъчителното удавяне беше по-силен от слабостта и студа.

— Сър? — попита Били в мрака, който го заобикаляше като стена. Зъбите му тракаха от страх и студ.

— Тук съм — отвърна с дълбокия си, успокояващ глас Сантяго. — Всичко е наред, малкия. Лодката ще издържи.

Били се приближи опипом към него. Така отчаяно копнееше за утеха и топлина, че забрави страха си. Притисна се до краката на испанеца и изпита безкрайно облекчение от близостта на другия човек.

Сантяго приглади косата му с изтръпналите си пръсти.

— Ако бурята продължи още няколко часа, имаме добри шансове да се измъкнем — обясни той и ободрително смушка Били в ребрата. — Хайде, момче, продължавай да изтребваш водата. Опасността още не е отминала.

Момчето кимна и се надигна.

— Мога ли да остана близо до вас? — попита то, достатъчно високо, за да го чуе Сантяго през воя на бурята и свирещия вятър.

— Естествено — отвърна испанецът. — Главното е да работиш с кофата. — Той помилва още веднъж косата на момчето. — Ти се държа смело, малкият.

За първи път от два дни чертите на момчето се отпуснаха.

— Сантяго? — За първи път Били произнесе името на испанеца без колебание и продължи на „ти“: — Наистина ли щеше да ме убиеш?

— Да — отговори спокойно мъжът. — Смъртта щеше да бъде избавление, Били. Нямаше да ти причиня болка. — Той помълча малко и добави: — Но се надявам, че няма да ми се наложи да прибягна до това решение.

 

 

През целия ден Чарлс Уингейт беше в приповдигнато настроение, защото часовете, които Сантяго Алварес щеше да прекара между живите, бяха преброени. „Адвенчър“ настигаше неумолимо малкия жиг и още преди здрачаване жалките дезертьори щяха да бъдат доведени на борда.

Оковите, в които Били и Сантяго щяха да прекарат часовете до смъртта си, вече бяха приготвени на задната палуба. От време на време Чарлс Уингейт отиваше да ги погледа с наслаждение, докато Моргана се опитваше да не ги забелязва.

Сърцето й биеше с такава сила, че гърдите я боляха. Тя стоеше до релинга, вкопчила се в дебелата дъска, и се взираше в мъничката точка, за която знаеше, че е лодката на Сантяго. Можеше само да се моли за него и да чака някакво чудо. Баща й не биваше да го залови!

Ала „Адвенчър“ напредваше бързо. Рано следобед двете фигури й жига вече се различаваха с просто око. Изведнъж вятърът се усили. Крехката фигура на Моргана се изпъна, погледът й се отправи на запад и в сърцето й пламна надежда. Ето го чудото, за което се беше молила!

Тя видя как лодката зави на запад и се вкопчи с такава сила в релинга, че пръстите й побеляха. Ако Сантяго стигнеше навреме до черната стена от облаци…

Ходът на мислите й бе прекъснат от пристъп на ужас. Буря в морето — това беше предизвикателство дори за тежък линеен кораб като „Адвенчър“. А за малка лодка като тяхната… орехова черупка в разбушуваното море… дали двамата бегълци щяха да устоят на бурята или неизбежно щяха да срещнат смъртта?

— Ще ни избягат! — изрева Чарлс Уингейт и лицето му се разкриви от гняв. — По дяволите, кучият син ще избяга!

В момента все още нямаше изгледи за успешно бягство. „Адвенчър“ се движеше с пълна скорост, но само след минути жигът бе погълнат от морето. Моргана се взираше с широко отворени очи в мястото, където допреди малко се беше люляла малката лодка и където сега бушуваха огромни вълни.

— Лейди Моргана!

Вторият офицер я откъсна от релинга — точно навреме, защото в този момент към кораба се устреми вълна, висока като църковна кула. Джак Нортън отведе Моргана под палубата и се зае за работа, макар че раните от наказанието му причиняваха адски болки.

— Трябва да свием платната! — изкрещя Нортън, за да надвие воя на бурята, но Чарлс Уингейт махна ядно с ръка.

— Сър… — опита още веднъж Нортън.

— Не! — изрева капитанът и посочи напред. — В морето има двама дезертьори! Ако свием платната, ще ги изгубим!

— Те няма да преживеят бурята — отговори Нортън. — Но ако ние не свием платната, със сигурност ще загубим кораба.

— Млъкнете, Нортън! — скастри го Уингейт. — Иначе ще заповядам да ви бичуват до смърт!

Вторият офицер се отдалечи. Въпреки омразата си към Алварес, Уингейт беше опитен капитан и знаеше много добре какво рискува, ако продължеше напред с опънати платна. Офицерът се опита да пробие с поглед черния мрак, който ги заобикаляше след избухването на бурята, но не видя нищо, освен огромните вълни. След известно време и капитанът се предаде.

— Свий платната! — заповяда гневно той.

— Свийте платната! — повтори облекчено Нортън. — Тъй вярно, сър! — Той се обърна към хората си и даде бързи заповеди. При такава буря в такелажа биваха изпращани само най-опитните мъже.

„Адвенчър“ пъшкаше под напора на бурята и вълните, но корабът беше стабилен и беше преживял доста такива бури.

Точно това каза Нортън на Моргана, която се разхождаше неспокойно в каютата си. Вторият офицер, който беше довел един ранен матрос при корабния лекар, отиде да види какво става с дъщерята на капитана, защото вратата на каютата й непрекъснато се отваряше и затваряше с трясък. При това неволно се възхити на младата дама, която се движеше в люлеещия се кораб със сигурността на стар моряк.

— Знам, че „Адвенчър“ ще преживее бурята — отвърна Моргана, която с погледа си сякаш искаше да проникне през корабната стена и да види какво става в морето. — Тревожа се за… — Тя спря насред изречението.

Нортън се огледа бдително и се приближи до младата жена.

— Той е първокласен моряк — пошепна в ухото й той.

Моргана го прониза с тъмния си поглед.

— Да, но разполага само с една лека лодка.

Нортън се усмихна ободрително.

— Сантяго е като котка с девет живота.

— Но може да загуби само един — възрази тихо Моргана.

Нортън отстъпи назад. Трябваше да се върне на палубата, преди капитанът да е забелязал отсъствието му. Огледа се нерешително и отново се осмели да заговори.

— Не се надявайте да го видите отново — посъветва я той.

Нова вълна разлюля кораба и двамата загубиха равновесие.

— Не се надявам да го видя на борда на „Адвенчър“ — отвърна Моргана, когато отново застана стабилно.

Нортън потрепери. В думите й имаше такава страст…

— Вие сте английска лейди, а той… — Нортън преглътна и направи крачка към вратата. — Забравете го, милейди. Най-добре е да го забравите колкото се може по-бързо.

Не мога, помисли си Моргана, но не го каза. Никога нямаше да забрави Сантяго…

 

 

Испанецът и Били се събудиха от слънчевите лъчи, които към обяд пробиха облаците. Някъде в ранните утринни часове, когато бурята отслабна, и двамата бяха заспали от изтощение. Междувременно морето се беше успокоило и след като се огледа, Сантяго установи облекчено, че бяха сам-сами в океана. От „Адвенчър“ нямаше и следа.

— Бързо, Били, съблечи мокрите дрехи, за да изсъхнат на слънцето — заповяда испанецът и даде пример. Топлите слънчеви лъчи погалиха кожата му.

— Дали ще ни намерят? — попита страхливо момчето. Зъбите му тракаха. Беше обгърнал с две ръце слабичкото си тяло с надеждата да се постопли.

Сантяго сви рамене.

— Надявам се, че не. — Той махна нетърпеливо с ръка. — Ела при мен.

Момчето се подчини с очевидно смесени чувства. Все още не се доверяваше напълно на мирното настроение на испанеца.

— Остави слънцето да огрява тялото ти — нареди Сантяго. — В този сезон никога не се знае колко дълго ще ни топли.

С помощта на компаса, пясъчния часовник, октанта и таблиците, които беше взел със себе си, Сантяго изчисли къде се намираха и определи новия курс на лодката.

— Къде отиваме? — поиска да узнае Били.

— В Испания естествено, къде другаде! — изръмжа Сантяго и повтори изчисленията си, за да е по-сигурен. — Ако не се лъжа, вече ти казах.

Момчето преглътна.

— Испания — прошепна то и погледна предпазливо в лицето на спътника си. На борда на „Адвенчър“ младият испанец беше строг, но справедлив офицер, а откакто избягаха заедно, беше по-скоро избухлив и раздразнителен. Затова Били не беше съвсем сигурен дали да изкаже съмненията си.

В този момент, докато седеше до Сантяго, момчето осъзна колко висок и силен беше испанецът. Мускулите му бяха от стомана и редом с него Били се почувства още по-дребен и слаб, отколкото беше всъщност.

— Испания — повтори тихо той. — Ама аз… аз съм англичанин.

Сантяго го изгледа заплашително и Били бързо се извърна настрана.

— Значи искаш да се върнеш в родината си? — изсъска опасно тихо испанецът и продължи, без да чака отговор: — Тогава си отнеси въжето, на което ще те обесят.

Били вдигна рамене.

— Не е ли все едно и също? И в Испания няма да ме приемат радушно.

Гневните искри в очите на Сантяго угаснаха и той въздъхна.

— Ти май забравяш, че си с мен. Аз съм испанец, и то от висшата класа… Е, поне името ми е едно от най-уважаваните в страната.

Били го погледна изпитателно.

— Защо тогава служиш в британския флот? Искам да кажа… в Испания също има кораби и щом си от благородниците, можеше да си имаш свой кораб, вместо да…

— Тези неща не са ти ясни, хлапако! — изфуча сърдито Сантяго и Били се отдръпна още малко назад.

— Съжалявам — пошепна той, без да смее да го погледне.

Испанецът отново въздъхна.

— Е, добре, всъщност това не е тайна. След годините на войната, които естествено прекарах в родината си, аз практически израснах в Англия. Дойдох в Лондон още като малко момче, защото баща ми… всъщност настойникът ми имаше метреса там. Е, не беше само това. Той имаше влиятелни приятели в Англия и сключваше сделки с тях.

При това Сантяго премълча колко нещастно беше малкото момче, когато трябваше да напусне родната Испания. Копнежът по родителите, загинали трагично във войната, го измъчваше и не правеше живота му в студената, мъглива Англия по-лек. Хосе се опитваше да му бъде добър и справедлив баща и с годините Сантяго се научи да го обича, въпреки това детството му беше трудно и безотрадно. Повечето време прекарваше в мрачната градска къща на Хосе, надзираван от една възрастна, строга мадмоазел, докато настойникът му беше в морето.

Сантяго беше само четиринадесетгодишен, когато Хосе го изпрати в английския флот, и тогава много му се искаше да умре. Но оцеля. Желязната дисциплина, която изискваха от него, го закали, а жестокостите, на които бяха подлагани той и другите кадети, изостриха чувството му за справедливост. Никога нямаше да стане като повечето от началниците си.

— Но… щом си израсъл в Англия… — започна предпазливо Били.

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна го Сантяго. — Вярно е, аз прекарах по-голямата част от живота си в Англия, но това съвсем не означава, че Испания ми е чужда. Аз владея езика, хората произнасят името ми с уважение. Освен това настойникът ми е уважавана личност не само в Англия, но и в родината си.

Били кимна. Сантяго за първи път разговаряше така кротко с него и това му вдъхна смелост да продължи с въпросите:

— Къде е сега баща ти?

— В провинциалното си имение в Испания — отговори Сантяго и прибави ухилено: — Е, поне за момента. Сигурен съм, че сделките му скоро ще го отведат отново в Англия… и не само сделките. Винаги е казвал, че английските проститутки са най-добрите.

Били се изчерви до корените на косата си и Сантяго се засмя подигравателно.

— Защо си толкова плах?

Били се смути още повече. Сведе поглед, но не можеше да скрие пламтящите си бузи.

Небрежно подхвърлената забележка за английските уличници напомни на Сантяго, че от последната му любовна нощ беше минало твърде много време. Само че той желаеше не коя да е жена. Мислите му се движеха в съвсем конкретна посока и той отново се запита дали ще може да удържи обещанието, което беше дал на Моргана.

Споменът за нея събуди в сърцето му пламенен копнеж, който се изрази в болезнена ерекция.

— По дяволите, не ме гледай така!

След мирния разговор допреди малко резкият тон на Сантяго беше толкова по-страшен за Били. Едва след това в момчето забеляза какво ставаше между краката на испанеца и се уплаши още повече. Спомни си какво му беше разказвал пияният корабен лекар на „Адвенчър“. За мъже, които не обичали да спят с жени… и за такива, които си търсели млади момчета, когато нямали подръка жена.

Разтреперан, Били се отдръпна към другия край на жига и се наведе над парапета, готов да скочи във водата. Минаха няколко секунди, докато Сантяго проумя какво ставаше в главата на момчето. Това отклони мислите му и болезненият натиск в слабините понамаля.

— Ти да не си луд! — изфуча разярено той и Били се сгърчи като от удар. — Сериозно ли мислиш, че се готвя да се нахвърля върху теб като звяр? По дяволите, ти не си жена! А дори и да беше, пак щях да се овладея. Все пак мозъкът ми не е в панталоните!

Били преглътна нервно.

— Ама аз… докторът… той ми разказа, че някои мъже…

— Някои мъже може би — прекъсна го грубо Сантяго, — но аз със сигурност не съм от тях! Никога не бих задоволил сексуалните си потребности с невръстно момче!

Макар и бавно, Били се успокои, но за повече сигурност остана да седи на носа — готов по всяко време да скочи в морето, ако Сантяго се опиташе да му посегне.

Ала испанецът вече беше забравил случката и дори беше успял да прогони Моргана от мислите си. За да отклони вниманието си, той продължи с изчисленията и кимна доволно, когато пое правилния курс.

— Бурята ни е изхвърлила доста надалече — отбеляза той. — Но след трийсет или четиридесет дни ще сме в Испания.

Сметките му се оказаха верни. След почти два безкрайни месеца, когато запасите им от храна се изчерпаха напълно, двамата бегълци видяха за първи път земя — брега на Испания.

— Но аз не знам нито дума испански — пошепна загрижено Били, взрян в тясната ивица на хоризонта.

Сантяго вдигна рамене.

— Няма да имаш възможност да разговаряш с местните хора. Ще слезем на сушата през нощта.

— Колко път има до къщата на баща ти?

— Тя е на самия бряг. Да не мислиш, че един моряк би могъл да живее без всекидневното съприкосновение с морето?

— Аз бих си живял много добре и без море — промърмори Били. — Бих казал дори, че се надявам никога вече да не видя морето.

Сантяго избухна в смях.

— Не се бой, Били, ще ти намерим занимание, което няма нищо общо е мореплаването.

— Ами ти? — попита колебливо момчето.

Сантяго устреми поглед в далечината.

— Аз ще намеря жената, която ми принадлежи. И ще отмъстя за онова, което ми сториха.

Щом притъмня, Сантяго взе курс към брега. Когато най-после усети твърда земя под краката си, Били изхълца от облекчение. Бяха успели! Вече вървяха по земята — и бяха избягали от лапите на Чарлс Уингейт.

За съжаление Били нямаше време да се радва, защото Сантяго го хвана за ръката и го поведе със себе си. Пътят, който трябваше да извървят, не беше особено дълъг, но водеше стръмно нагоре. През последните дни двамата не бяха яли почти нищо и бяха изтощени. Били пъшкаше мъчително, препъваше се и на няколко пъти едва не падна, но Сантяго не му даде нито минута почивка.

На разсъмване видяха в далечината дълъг зид и врата от копано желязо е гравирано „С“ в средата.

— Продължавай, Били, почти пристигнахме — настоя Сантяго. — Щом влезем в къщата на баща ми, ще си почиваме.

Той вървеше леко и сигурно, сякаш изобщо нямаше нужда от почивка, и Били за кой ли път се запита откъде испанецът вземаше неизчерпаемата си сила.

Когато минаха през портата, Били можа да хвърли пръв поглед към многобройните стопански сгради и оборите, които превръщаха имението в малък град. Накрая видя и главната къща. В този момент Били разбра какво беше имал предвид Сантяго, когато говореше за съприкосновението с морето. От върха на хълма се разкриваше неописуемо красива гледка към Атлантика, а стръмно падащите назъбени скали създаваха впечатление за дива, неопитомена страна — като цяло преживяването беше наистина грандиозно. Дори Били, който през последните месеци се беше научил да мрази морето, се възхити на тази панорама и с усилие откъсна поглед от нея и насочи вниманието си към боядисаната в бяло къща.

На вратата застана едър, широкоплещест испанец, който сякаш беше очаквал появата им.

— Някой слуга ли е това? — попита момчето.

Сантяго го изгледа полуразвеселено, полусърдито.

— Това е настойникът ми — господарят на къщата. Дон Хосе де ла Кортес.

Били преглътна. Този мъж приличаше по-скоро на авантюрист, отколкото на аристократ. Обруленото от вятъра лице с набола брада и черната грива, която падаше свободно по раменете и създаваше впечатление, че никога не влиза в досег с четка и гребен, бяха внушителни. Дон Хосе направи няколко крачки към новодошлите, огледа ги внимателно, после засипа Сантяго с потоци испански думи.

Сантяго изпъна рамене, отговори кратко и посочи към Били. Май бащата не се зарадва особено, че е видял отново сина си.

— Естествено можем да говорим на английски — отвърна дон Хосе и направи властен жест към къщата. — Заповядайте в дома ми.

Просторният салон, в който влязоха Сантяго и Били, явно имаше нужда от женска ръка. Това беше типично мъжко помещение… по-точно казано, обитавано от моряк. Картини на платноходи, ценни шпаги и саби красяха стените. Тежките кадифени завеси и внушителните мебели слагаха допълнителен отпечатък върху салона, а миризмата на тютюн и кожа раздразни носа на Били, но той не посмя да се изкашля, тъй като не искаше да привлече вниманието върху себе си.

— Случката стигна до Испания по-бързо от теб — заяви с твърд глас дон Хосе. — Чух, че си бил наказан заради бунт и си дезертирал. Знаех, че ще дойдеш при мен, и искам да бъда откровен — играя си с мисълта да те предам на англичаните.

Сантяго преглътна мъчително.

— Те ще ме убият.

— И с право — кимна убедено дои Хосе. — Ти си дезертьор и заслужаваш да увиснеш на въжето.

Сантяго беше шокиран. От опит знаеше колко корав може да бъде настойникът му, но никога не беше очаквал такава безчувственост. Ала нямаше намерение да се примири с отредената му съдба. Можеше и щеше да се пребори с баща си и да защити себе си и Били. Усети как момчето до него затрепери с цялото си тяло, хвърли му бърз окуражителен поглед и каза нещо, в което сам не вярваше:

— Не бива да се страхуваш, Били.

— Напротив, напротив — възрази студено дон Хосе. — Ти може и да останеш тук, но той няма място в моя дом. Той е англичанин.

— Момчето е само на петнадесет години — отговори сърдито Сантяго. — И е невинно — също като мен.

— Вие сте дезертьори — повтори безмилостно дон Хосе. — Никой дезертьор не е невинен. Но моля ви… — Той се отпусна в едно от високите кресла. — Разкажете ми своята версия на случилото се.

— Няма ли да ни поканиш да седнем? — попита недоволно Сантяго, но дон Хосе поклати глава.

— Останете прави.

Сантяго познаваше неумолимостта на настойника си и знаеше, че няма смисъл да се възмущава. Въпреки това посочи Били.

— Нека поне момчето да седне. То е гладно, изтощено, уморено до смърт.

Дон Хосе не счете за нужно да му отговори, само го погледна подканващо.

— Разказвай!

Колкото можеше по-кратко, но без да изпусне нито една важна подробност, Сантяго разказа какво се беше случило на борда на „Адвенчър“.

— Капитанът ти е бил прав — отсъди дон Хосе. — Без неговото разрешение не си имал право да свалиш момчето от наблюдателницата. Ако моят първи офицер си беше позволил подобна волност, също щях да го накажа.

— С шест дузини удари с камшик?

— Но ти не си ги получил — възрази спокойно дон Хосе.

— Защото дъщерята на капитана се застъпи за мен. Ако не беше тя…

Сантяго млъкна, защото баща му стана и го измери с леден поглед.

— В случая си прав, Сантяго — отсече той. — Аз нямаше да те накажа с шест дузини удари, но и от мен щеше да получиш една дузина — не за бунт, а защото нямаш право да вземеш решение, което е от компетентността на капитана.

— Първо, аз не съм взел това решение, а получих заповед от Моргана и второ, тя беше напълно права. Ако не бях заповядал да свалят Били, момчето непременно щеше да умре, а капитанът щеше да се трогне от смъртта му толкова, колкото и от счупена бутилка ром.

Дон Хосе неволно се усмихна на сравнението.

— В морето бутилка ром наистина е по-важна от едно слабо хлапе, което непрекъснато повръща и се разтреперва само когато го погледнат. — Той разтърси глава и добави сериозно: — Признавам, че капитанът ви е бил много строг, но това изобщо не оправдава дезертирането ви. Ти ме познаваш, Сантяго, и знаеш, че бих могъл да ти простя всичко, само не това. Няма да търпя дезертьор в дома си.

Сантяго отстъпи крачка назад и в погледа му блесна непоколебимост.

— Нямах друг избор. Нашият капитан беше не само строг, както ти се изрази. Уингейт е тиран и щеше да ме…

— Уингейт ли? — прекъсна го дон Хосе толкова остро, че Сантяго се стресна. — Чарлс Уингейт?

Сантяго отговори с въпрос:

— Нима го познаваш?

Дон Хосе кимна, но спря насред движението и поклати глава.

— Не, не го познавам, във всеки случай не лично. Но онова, което съм чувал за него, е напълно достатъчно. — Очите му святкаха заплашително. — Искам да се разберем, Сантяго. Все още не одобрявам поведението ти, но с капитан като Чарлс Уингейт наистина не си имал друг избор. — Той посочи Били. — При него обаче е друго.

— Не, татко. — Сантяго нарочно употреби това обръщение и веднага забеляза, че дон Хосе омекна. Старият моряк винаги беше искал син, но не се ожени, защото единствената жена, която беше обичал, беше вече омъжена. — Ако беше останал на „Адвенчър“, Били нямаше да оживее. Той не е искал да стане моряк, принудили са го. Ти познаваш методите на англичаните не по-зле от мен. Да не говорим за капитан като Уингейт, който няма равен на себе си по бруталност. — Без да се бави, той обърна момчето и вдигна ризата му. Следите от бичуването личаха по слабичкия му гръб много по-ясно, отколкото при него. — Кажи сега, татко, можех ли да го оставя?

Дон Хосе не отговори.

— Какво възнамеряваш? — попита след малко той.

— Уингейт ще си плати — отговори без колебание Сантяго.

Дон Хосе поклати енергично глава.

— Това е лудост, момчето ми! Не можеш да се върнеш в Англия!

Сантяго изкриви подигравателно уста.

— И това беше казано от човека, който иска да ме предаде на англичаните!

Дон Хосе му махна да замълчи.

— Наистина ли повярва, че бих позволил да обесят най-близкия ми човек, който ми е по-скъп дори от роден син? — Той въздъхна. — Беше грешка, че те отведох в Англия.

— Моля те, татко, сега не е време да си спомняме миналото — махна с ръка Сантяго. — И без това не можем да го променим. — Той помълча малко и добави: — Впрочем аз нямам намерение да се върна в Англия. Ще се изправя срещу Уингейт в морето. Искам и той да изпита на гърба си морското право.

— И как ще го направиш? — попита със смръщено чело дон Хосе.

— Още не знам, но ще намеря начин, повярвай. — Сантяго се обърна към Били. — Какво ще правим с него? Той също не може да се върне в Англия.

Дон Хосе въздъхна отново и измери момчето с неодобрителен поглед.

— Къде да го дяна?

Сантяго познаваше достатъчно добре баща си, за да знае, че решението вече е взето. Дон Хосе нямаше да предаде Били на англичаните. Вероятно никога не беше обмислял тази възможност, а просто искаше да уплаши порядъчно сина си и Били — колкото и ужасна да беше тази представа. Във всеки случай дон Хосе беше известен с черния си хумор.

— Мисля, че от момчето ще излезе добър камериер — предложи Сантяго.

Дон Хосе кимна замислено и се обърна заповеднически към Били:

— Отговаряй, хлапе! Ще станеш ли добър камериер?

Момчето бързо отстъпи крачка назад и преглътна мъчително.

— Аз… ще се постарая, сър.

— Първо се научи да говориш испански — настави дон Хосе. — А после трябва да свикнеш с начина ми на общуване. Аз няма да търпя в къщата си слуга, който при всяка моя думи пълни гащите.

В сърцето на Били пламна надежда.

— Значи ли това… че няма да ме предадете?

— Това значи, че от този миг нататък си мой слуга и ако не слушаш, ще има бой — е, не с камшика, но с бастуна, а той е много здрав. — Дон Хосе отиде до вратата, за да повика иконома.

След минута се появи възрастен мъж, който получи указание да отведе Сантяго и Били на втория етаж, за да се измият и преоблекат. Показаха им две отделни бани, но когато след благодатната баня Сантяго излезе от стаята си, облечен в чисти дрехи, Били вече го чакаше пред вратата. Момчето също беше изкъпано, в нов панталон и риза, вероятно взети от някой слуга. Само че Били отново беше готов да заплаче.

— Страх ме е от него, Сантяго — призна с треперещ глас той. — Повече, отколкото от теб.

Младият испанец избухна в смях.

— Виж ти! — Той сложи ръце на раменете на Били и продължи вразумително: — Чуй ме, Били, Хосе е малко странен и ще мине време, докато свикнеш с обноските му. Той може да бъде много строг, но никога не би те наказал без причина, камо ли пък да те набие. Докато правиш онова, което ти казва, няма от какво да се опасяваш.

— Но… но… аз не мога — заекна отчаяно Били. — Камериер… аз нямам представа…

— Баща ми няма да изисква от теб никакви услуги през следващите седмици — успокои го Сантяго. — Не се страхувай, Били, ще ти дадат достатъчно време, за да свикнеш. Първо трябва да научиш испански, а после икономът Карлос ще те научи на всичко, което трябва да знае добрият камериер.

Били кимна и погледна с надежда младия испанец.

— Ще останеш ли още малко тук? Искам да кажа… тази обстановка е напълно чужда за мен, а теб… теб поне те познавам.

Сантяго се ухили иронично.

— Като си помисля какъв страх изпитваше да не те изнасиля…

Били се изчерви.

— Това беше глупост, знам. — За момент той се облегна на гърдите на Сантяго, сякаш търсеше закрила. — Аз ти дължа живота си.

Сантяго го бутна недоволно.

— Онова, което направих, беше и за двама ни. Сега обаче трябва да си уредя сметките с Уингейт. — Той обърна Били към стълбището. — Хайде, време е за ядене. И двамата имаме нужда от добра храна. След това Карлос ще ти покаже къде ще живееш.

Били разбра много добре какво означаваха тези думи.

— Ти искаш да тръгнеш още днес.

След кратко колебание Сантяго кимна.

— Да. Смятам да се наема на някой испански кораб. — Той сви рамене. — Знаеш, че трябва да изпълня задължението си. — На лицето му изгря усмивка. — Не се бой, Били, пак ще се видим. Дотогава сигурно ще говориш отлично испански. — Той помилва гъстата тъмна коса на момчето. — Горе главата, хлапако.

Били кимна.

— Пази се, Сантяго.

— Точно това възнамерявам — отвърна испанецът.

Само след два часа той напусна имението на баща си и се запъти към Кадис. Още същия ден се нае на един испански търговски кораб, който след седмица щеше да отплава от пристанището.

Животът на борда на „Фелисидад“ се различаваше много от положението в британския военен флот. Естествено и тук цареше желязна дисциплина, но това не беше проблем за Сантяго, тъй като капитанът Педро Мендоса беше справедлив човек. Много скоро обаче Сантяго разбра, че капитанът беше напълно лишен от така необходимия усет към морето и плавателните съдове — но не се разтревожи особено, тъй като пребиваването му на този кораб и без това щеше да бъде кратко. Същинската му цел — да вземе Моргана и да отмъсти на баща й — го занимаваше много повече. В момента той още не знаеше как би могъл да се добере до британския военен кораб, без да бъде припознат като дезертьор и незабавно обесен.

След няколко дни обаче тези размишления минаха на заден план. „Фелисидад“ беше вече две седмици в морето, когато насреща й се зададе безобидна на вид фрегата под испански флаг. Сантяго усети как космите на тила му настръхнаха и разбра, че ги заплашва опасност, фрегатата изглеждаше прекалено безобидна. Ако работата се окажеше сериозна, „Фелисидад“ нямаше никакъв шанс да се измъкне. Морето беше спокойно, а фрегатата беше много по-бърза от ленивия търговски кораб.

— Не е лошо да промените малко курса — обърна се Сантяго към капитана. — Ако се обърнем по вятъра, можем да открием битката и да…

Педро Мендоса не го остави да довърши.

— За каква битка говорите? — Той посочи фрегатата. — И те са испанци като нас.

Сантяго съвсем не беше уверен в това и само след минути подозрението му се потвърди, фрегатата направи точно това, което трябваше да стори „Фелисидад“: заплава към противника откъм наветрената страна. Едновременно с това свалиха испанския флаг и вдигнаха знамето с череп и кръстосани кости. Без да се бавят, пиратите откриха огъня.

— На оръдията! — изрева Педро Мендоса, но Сантяго вече знаеше, че е твърде късно.

Фрегатата беше бърза и гъвкава, освен това страната, която можеше да бъде обстрелвана от „Фелисидад“, лежеше по-дълбоко във водата след умелата маневра на нападателите и не предлагаше площ за нападение. Затова пък оръдията на пиратите почти не пропускаха целите си.

Когато на палубата избухна пожар, капитанът разбра, че битката е изгубена.

— Гасете! — заповяда Педро Мендоса, но заповедта му бе заглушена от трясъка на оръдието. Пиратите улучиха голямата мачта, тя се наклони застрашително и се стовари върху палубата, като погреба под себе си десетина матроси. Пиратите възприеха това като сигнал.

— Готови за абордаж! — прозвуча командата на пиратския капитан. В следващия момент към „Фелисидад“ полетяха първите абордажни куки. Екипажът около капитан Мендоса беше безсилен и можеше само да наблюдава как корабът бавно се приближава към противниковия. Първите пирати много скоро скочиха на борда на търговския кораб. Педро Мендоса се опълчи смело срещу тях, моряците също влязоха в бой, за да спасят, каквото можеше да се спаси, но пиратите бяха много повече от тях.

Сантяго стоеше на задната палуба и се биеше ожесточено за живота си. От сабята му капеше кръв. Вече беше изпратил в ада четирима пирати.

— Време е да си намериш майстора!

Сантяго се обърна светкавично и веднага разбра, че пред него беше застанал капитанът на пиратската фрегата. Това беше великолепен шанс! Той прецени противника си с опитен поглед. Достоен боец, който умееше да си служи със сабята. Но не можеше да се мери с него.

„Фелисидад“ беше отдавна в пиратски ръце, но Сантяго и капитанът продължаваха двубоя. С умела маневра пиратът му нанесе болезнен, но безобиден удар в гърдите. Разпорената риза на Сантяго се обагри в червено и нападателят повярва, че е победител в дуела. Това го разсея — само за миг, но Сантяго се възползва от това отклоняване на вниманието и безмилостно заби върха на сабята си в гърдите му. Улученият изгледа невярващо стоманата в сърцето си и се свлече на дъските.

Сантяго измъкна сабята си от безжизненото тяло и се обърна. Застанал с широко разкрачени крака на задната палуба, той погледна надолу към пиратите, които вървяха към него със заплашителни лица.

— Виждам, че имате нужда от нов капитан! — извика той и мъжете спряха изненадано. — Трябва ви човек, който умее да се бие.

Думите му бяха последвани от недоволно мърморене. След малко към него се запъти мъж, който очевидно изпълняваше ролята на първи офицер — едър здравеняк с дълга рунтава брада и гневно святкащи очи. Застана плътно пред Сантяго и испанецът забеляза, че лявото му ухо липсваше.

— Ако наистина искаш този пост, трябва първо да докажеш, че… — Той не можа да довърши, защото Сантяго мушна острието на сабята си между краката му и заплаши да отреже най-благородната му част.

— Трябва да докажа, че съм в състояние да победя всеки от вас, нали? — попита предизвикателно той. — Ти ще бъдеш следващият, който ще има възможност да се убеди в това. Само едно движение, и можеш да окачиш пиратството на пирона, за да пееш в хора на момчетата.

Пиратът инстинктивно посегна към сабята си, но спря насред движението, защото смъртоносната стомана проникна в панталона му.

— Престани — изхърка той и челото му се обля в пот. — Ти ще бъдеш новият ни капитан. — Не смеейки да се обърне, той извиси глас: — Съгласни ли сте, хора?

По редиците на пиратите се понесе одобрително мърморене и Сантяго се ухили.

— Решението ти беше напълно правилно. — Той отдръпна сабята си. — Хайде, момчета, отнесете плячката на кораба, а после ще пратим „Фелисидад“ на дъното. — Като огледа палубата на търговския кораб и видя няколкото жестоко обезобразени тела на моряците, които не бяха паднали в битката, а бяха станали жертва единствено на пиратската кръвожадност, той се намръщи грозно и обяви с леден глас: — Още нещо! От днес нататък след спечелена битка няма да убивате никого без мое съгласие. Ясен ли съм?

Пиратите посрещнаха тези думи с ядни протестни викове. Сантяго скочи от задната палуба и се озова в най-гъстата навалица.

— Който иска да застане срещу мен, може да го стори веднага. Искам да се разберем по този въпрос веднъж завинаги.

Мъжете се отдръпнаха и Сантяго кимна доволно.

— Виждам, че нямаме повече различия. Хайде, на работа, юнаци, чака ни богата плячка. Първо угасете огъня, иначе корабът може да потъне, преди да сме присвоили богатствата му.

Мъжете се хванаха на работа. Сантяго се прехвърли от „Фелисидад“ на фрегатата, която вече беше негова… бърз, повратлив кораб с добър екипаж.

— Трябва някой да се погрижи за раната ти, капитане.

Сантяго се огледа и видя насреща си едноухия. После сведе глава към гърдите си. Разрезът все още кървеше, но раната беше безопасна.

— Само драскотина — установи небрежно той и вдигна глава.

— Как ти е името?

— Том — отговори просто пиратът.

— Англичанин ли си? — продължи с въпросите Сантяго.

Том поклати глава.

— Пират.

Сантяго се ухили и кимна одобрително.

— Това ми хареса. — Той свали разкъсаната си риза и помоли:

— Хайде, Том, погрижи се за раната ми.

Едноухият хвърли поглед към гърба на новия капитан и се ухили безсрамно.

— Аха, явно и ти познаваш камшика.

Зелените очи на Сантяго станаха ледени.

— И ти ще го опознаеш, ако не изтриеш от лицето си тази глупава усмивка.

Том свали ризата с ядно движение и показа на капитана си грозните белези по гърба си.

— Спомен от първия ми капитан. Тогава бях само шестнадесетгодишен и бях толкова гладен, че откраднах парче мухлясало сирене. За това получих три дузини. Тъй че не ме заплашвай с камшика.

Двамата мъже се измериха с настойчиви погледи и Том беше първият, който сведе глава. Той усети авторитета на Сантяго и се подчини безмълвно, без да пречупи гордостта си.

— Дай най-после да се погрижа за раната ти, капитане — изръмжа той.

Том беше сръчен и внимателен, но Сантяго не го изпусна от очи нито за секунда, тъй като все още не знаеше дали може да му се довери.

— Плячката е на борда, капитане! — извика весело един от пиратите.

— Тогава потопете „Фелисидад“ и вдигнете английския флаг — заповяда Сантяго.

Том, който тъкмо слагаше превръзка, спря насред движението и го погледна гневно.

— Английския флаг? — повтори той и енергично тръсна глава. — Ние сме на път към Карибието!

— Тази заповед е на предшественика ми — възрази спокойно Сантяго. — На борда вече важат други правила. Аз търся един точно определен кораб и докато го намеря, ще останем в тази води.

Том се изправи пред Сантяго в целия си грамаден ръст.

— Екипажът няма да участва!

— Тогава ще го пратя в ада и ще си наема друг. — Очите на Сантяго засвяткаха опасно. Обикновено в тях блестяха светлина и топлота, но сега бяха пълни с решителност и твърдост.

— Ти си един проклет кучи син — изръмжа Том. — Някой ден ще се събудиш и ще установиш, че си мъртъв.

Сантяго дори не трепна.

— Съмнявам се. Както вече знаеш, аз умея да пазя кожата си. Казвам ти още веднъж: Карибието може да почака. Сега ще търсим „Адвенчър“.

При тези думи Том трепна така силно, че Сантяго веднага застана нащрек.

— Значи Уингейт е заповядал да нашарят така красиво гърба ти — заключи тихо той.

Том кимна.

— Щом си решил да хванеш онова куче, аз ще те подкрепям с всички сили и ще плета въжето за бесилката му.

— Хубави думи — ухили се Сантяго. — Е, Том, курс север-североизток. След няколко минути ще се върна на палубата. — Той се отдалечи, поемайки дълбоко въздух. Денят на отмъщението беше близо. Наближаваше и денят, когато най-сетне щеше да утоли копнежа си.

— Ще удържа на обещанието си, Моргана — пошепна той. — Скоро ще бъдеш моя.