Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (10)

9

На зазоряване „Адвенчър“ даде първия залп по широката страна. Сантяго даде заповед да отговорят, макар да знаеше, че е безсмислено. Но дори и най-малкото забавяне можеше да бъде спасително за бегълците — разбира се, ако Уингейт изобщо имаше намерение да ги преследва, след като заловеше своя личен враг.

Макар че имаше множество пробойни, „Либера“ успя да се задържи почти час, преди да допусне „Адвенчър“ да се приближи. Сантяго и шепата хора, останали на борда, нямаха никакъв шанс срещу численото превъзходство на британските войници. Въпреки това мъжете се биха като лъвове.

Решен да умре, Сантяго се хвърли смело срещу трима нападатели едновременно. Опита се да ги предизвика, за да бъде пронизан от сабите им, но те явно бяха получили от капитана си строга заповед да го обезоръжат, за да го хванат жив. Никой не искаше да го дари с бърза смърт.

Пат, който успя да се освободи от обръча на английските войници, се втурна да помогне на капитана си, но и англичаните получиха подкрепление. Точно когато замахна да нанесе смъртоносен удар, Сантяго се озова лице в лице с Джак Нортън. Моментално спря удара и отпусна сабята си.

— Не мога да ви убия — заяви мрачно той.

Нортън вдигна рамене.

— Лош късмет, Сантяго. — Той опря острието на сабята си в гърлото му. — Дайте заповед на хората си да се предадат.

Сантяго поклати глава.

— Никога! Който падне в битката, значи е получил най-висшата милост. Който се предаде, ще страда, а моите хора не го заслужават. — Той погледна в стоманеносините очи на Нортън. — При последния ни двубой пощадих живота ви. Сега ми направете услуга и ме убийте.

Нортън бавно поклати глава.

— Не мога, Сантяго. Ако ви пронижа със сабята си, ще трябва да се простя с главата си. — Той хвърли поглед назад. Пиратите бяха заловени и вързани. Само един беше намерил бърза смърт.

Пленниците бяха отведени на „Адвенчър“. Двама тежко ранени бяха оставени на борда на „Либера“ да умрат от загуба на кръв.

— Е, Черна лисицо, каква приятна изненада — посрещна го с преливащ от подигравка глас Уингейт. Сантяго се изправи пред убиеца, без дори да трепне.

— Откъде знаете прякора ми? — попита той.

Уингейт се ухили злобно.

— От време на време англичаните се унижават да разговарят с испанците, знаете ли? Водих много интересен разговор с капитана на един галеон, нападнат и ограбен от пирати. Разправи ми, че капитанът на пиратите паднал дотам да купи мълчанието му, и аз си извадих съответните заключения.

Неподвижното лице на Сантяго не издаде нищо от бурята, която бушуваше в сърцето му. Беше станало точно така, както се беше опасявал. Бъбривостта на Том беше позволила на Уингейт да попадне на следите им. Трябваше да убия онзи жалък плъх, помисли си ядно той.

През това време Уингейт огледа другите пирати и махна пренебрежително.

— Това ли е всичко, което е останало от бандата ти?

— Така изглежда — отговори Сантяго без ни най-малки признаци на страх. Уингейт не биваше да забележи треперенето му. На този кораб беше започнало всичко и тук щеше да завърши.

— Къде е дъщеря ми? — попита Уингейт.

— На сигурно място — отговори кратко Сантяго.

Челото на лорда се намръщи заплашително.

— Какво трябва да означава това? Аз съм й баща! Нима има място, където би могла да бъде по-сигурна, отколкото при мен.

Сантяго избухна в горчив смях.

— Прекрасен баща! Ако си спомням добре, вие се скрихте в каютата на екипажа, когато аз и хората ми нападнахме кораби ви. Изобщо не се загрижихте за съдбата на Моргана…

— Млъкни! — изрева Уингейт и го зашлеви с все сила по лицето. После даде знак на грамадните си помощници. — Окачен онази безполезна сбирщина на голямата мачта. Но един по един, за да си доставим малко забавление. — Той се обърна отново към Сантяго: — А ти, уважаеми „капитане“, ще гледаш.

Лицето на Сантяго се сгърчи, окованите му ръце се свиха в юмруци.

— Имате мен, Уингейт. Защо не пуснете хората ми? Те не са ви сторили нищо.

Уингейт избухна в смях.

— Хубава шега, Алварес. Наистина хубава. — Той стана отново сериозен. — Те са пирати и ти би трябвало да знаеш какво наказание се полага за пиратство.

Междувременно двамата помощници бяха сложили въжето на шията на първия пират и го издигнаха на голямата мачта с помощта на котвеното въже. После търпеливо изчакаха, докато обесеният се задуши и умря в адски мъки. Останалите бяха екзекутирани един след друг по същия жесток начин. Пат беше последен.

Сантяго стискаше зъби с такава сила, че устните му побеляха. Сърцето му се обливаше в кръв, а когато видя как и верният Пат увисна на бесилката, от гърлото му се изтръгна мъчителен стон.

— Прекрасна смърт, нали? — попита подигравателно Уингейт.

Сантяго го погледна с нечовешка омраза, но не беше в състояние да каже нито дума. Безкрайната процедура по обесването го беше изтощила повече, отколкото ожесточената битка.

— Само почакай, Алварес — продължи с очевидна наслада Уингейт. — Щом дойде и твоят час, ще ме умоляваш да те даря с бърза смърт, както постъпих с хората ти. Но аз лично ще се погрижа да изтърпиш адски мъки. Няма да ти окажа милостта да те убия веднага.

— Не се съмнявам — отговори глухо Сантяго и лицето му дори не трепна. Погледът му се отправи към Пат, който вече беше изпуснал последния си дъх. Той висеше безжизнен на мачтата, но бе свален едва по заповед на капитана.

— Хвърлете труповете през борда! — заповяда хладнокръвно Уингейт. — Акулите вече ги чакат. — Той се обърна към Сантяго и усмивката му стана още по-широка. — Междувременно ще ти покажа каква квартира съм ти приготвил. Ще видиш, че отдавна те чакаме.

Той заповяда да отведат Сантяго в грозната дървена клетка на палубата, която очевидно беше изработена специално за него. Помещението беше толкова малко, че Сантяго не можеше дори да се протегне. На горната скара беше поставено стъкло, което привличаше слънчевите лъчи и вътре беше непоносимо горещо. Макар че слънцето беше изгряло само преди два или три часа, в клетката вече не можеше да се диша. Беше толкова горещо и задушно, че Сантяго веднага се задъха. По лицето му потече пот и той се запита дали ще издържи и един час в този ад.

— Оковете госта ни в желязо — заповяда Уингейт, застанал пред отворената врата широко разкрачен и с доволна усмивка на лицето. Явно му доставяше удоволствие да гледа, докато моряците поставяха тежките окови на пленника. Накрая лично той провери добре ли са стегнати китките и глезените.

— Прекалено хлабаво — отсъди той и заповяда на ковача да затегне оковите. Когато ги донесоха, едва успяха да ги нахлузят на ръцете и краката на Сантяго, което му причини силни болки. Но от устата му не излезе нито звук.

Уингейт провери още веднъж как стоят оковите, като опря единия си крак върху гърдите на Сантяго и в същото време дръпна веригата с все сила. Младият испанец изпита чувството, че в следващия момент ще му откъсне ръцете. За да не изкрещи, стисна здраво зъби, които чак заскърцаха. В никакъв случай нямаше да достави на Уингейт така желаното удоволствие да чуе стоновете му.

— Ама ти си бил много издръжлив — установи със злобна усмивка лордът. — Всеки друг щеше да вие от болка. — Той се приведе към пленника си. — Само почакай, Алварес, много скоро и ти ще хленчиш за милост. — Той посочи дебелото стъкло. — Нека слънцето се вдигне, да видим каква песен ще запееш.

Капитанът без съмнение беше прав. Часовете в затвора бяха едно непрестанно мъчение. Слънцето превърна мъничкото помещение в пещ, а лекият ветрец, който влизаше през дупките в страничните стени, не носеше прохлада. Мъчителна жажда изсуши гърлото му и когато рано следобед Уингейт му донесе чаша вода, той я изпи на един дъх. Едва тогава усети, че беше морска вода.

— Проклето куче — процеди с дрезгав глас Сантяго.

Уингейт избухна в смях.

— Чаках дълго, за да те видя как страдаш. — Той се намръщи заплашително. — Ненапразно заповяда да ме бичуват. Сега ще ти върна хилядократно всеки удар, който трябваше да изтърпя.

Той изчака, докато Сантяго повърна морската вода и така лиши тялото си от още повече течности. Гърлото му пареше мъчително, стомахът му се бунтуваше нетърпимо, но той беше готов да си отхапе езика, преди да помоли мъчителя си за глътка вода.

Надвечер капитанът му донесе още вода и макар че се беше заклел първо да я изпробва, парещата жажда го накара да я погълне на един дъх. Той изпита кратковременно облекчение, че този път бе получил сладка вода, но я бе изпил прекалено бърз и това предизвика нови болки в стомаха и ново повръщане.

Сантяго се сви на кълбо на пода и простена мъчително. Цялото тяло го болеше. Твърде тесните окови разраняваха китките и глезените му. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да отклони мислите си в друга посока… да забрави жалкото си положение, но дори образът на Моргана, който извика в съзнанието си, се разми пред вътрешния му взор, като че трептящата горещина беше изгорила мозъка му.

Падналият мрак почти не донесе облекчение. Горещината на деня се беше натрупала в мъничкото помещение и се разнесе твърде бавно. Едва в ранните утринни часове стана по-поносимо, но едва-що изгря слънцето, и затворът на Сантяго отново започна да пламти. И този ден Уингейт отпусна на изтощения пленник само една чаша солена вода, която Сантяго веднага повърна. За щастие скоро след това той потъна в спасително безсъзнание.

— Ще го убиете, сър — осмели се най-после да възрази Джак Нортън, след като надникна през единия страничен отвор и установи, че Сантяго е припаднал. — Ще го убиете, преди да бъде изправен пред съда и наказан според закона.

Около устата на Уингейт заигра арогантна усмивка.

— Грижите се за неща, които не ви засягат, мистър Нортън. — Той удостои втория си офицер с надменен поглед. — Кой ви е казал, че пиратът трябва да бъде изправен пред съда?

Нортън го погледна объркано.

— Не, всъщност никой, но… аз си мислех… все пак вие не обесихте Алварес с другите…

— Такава бърза смърт би била твърде меко наказание. Искам това испанско куче да ме умолява на колене… да проси смъртта си.

Нортън не успя да скрие обзелия го ужас.

— Ще го изтезавате до смърт?

Уингейт се усмихна отново и Нортън потрепери.

— Това е много мек израз, мистър Нортън. Бих казал дори безобиден. — Изведнъж лицето му се разкриви от омраза. — Кълна ви се, че никой не е изстрадал по-болезнена смърт от тази, която очаква Алварес. Мъченията му ще се засилват по малко всеки ден, а за да увенчая края му, ще късам парче по парче от живото му тяло и ще храня акулите.

Само при мисълта за мъченията, които очакваха Сантяго, Нортън усети гадене. Той погледна втренчено Уингейт, опитвайки се да открие признаци, че капитанът се е пошегувал. Никой, дори Чарлс Уингейт, не можеше да бъде толкова жесток.

Много скоро обаче Нортън разбра, че Уингейт ще превърне заплахите си в действителност. Той заповяда хладнокръвно да запушат устата на пленника, който все още не беше дошъл в съзнание, и да го бичуват, за да го събудят.

— Желая ти приятна нощ, Алварес — заяви цинично той. — Наслаждавай се на живота си, докато е поносим.

Сантяго затвори очи. Съществуването му отдавна вече не беше поносимо и за първи път в живота си той пожела да умре. Отворените рани, оставени от камшика, му причиняваха адски болки. В затвора му беше потискащо горещо и след падането на мрака, а отвратителната воня, която го заобикаляше, дразнеше празния му стомах. Той се давеше, но парчето дърво в устата не му позволяваше да повръща.

По някое време Сантяго усети хладен полъх и с мъка вдигна глава.

— Аз съм — пошепна Джак Нортън, коленичи пред пленника и внимателно развърза въжетата, с които беше стегнато парчето дърво в полуотворената уста на Сантяго. Устните му бяха напукани и кървяха.

— Ще ви донеса вода — обеща Нортън и много скоро се върна с голяма чаша вода. Когато Сантяго жадно закима с глава, първият офицер побърза да я дръпне от устата му. — Не толкова бързо — проговори предупредително той. — Пийте на малки глътки, иначе ще ви прилошее и пак ще повърнете всичко.

Сантяго се подчини безмълвно. След като наля водата между устните му, Нортън извади и парченце хляб.

— Защо? — попита едва чуто младият испанец. — Защо ми помагате? Ако онзи ви завари тук…

— Не одобрявам вашето пиратство — отговори честно Нортън. — Намирам, че заслужавате бесилка. Но онова, което прави Уингейт… — Той поклати глава. — Никой не заслужава подобно мъчение.

Той донесе още една чаша вода и Сантяго я изпи бавно. Вратата на клетката беше отворена, за да пропуска хладния нощен въздух.

— Ще дойда още веднъж преди разсъмване и ще ви донеса вода и хляб — обеща Нортън. — Надявам се, че това ще ви помогне да преживеете следващия ден.

— Той ще забележи — възрази със слаб глас Сантяго.

Нортън поклати глава.

— Вече няма да получавате солена вода. Уингейт е решил да ви отведе жив в Англия. — Беше му ясно, че излъга приятеля си. Уингейт нямаше никакво намерение да предостави пленника си на английските съдилища. Той му бе подготвил много по-страшна участ, която Нортън беше длъжен да предотврати.

Офицерът се опита да отхвърли тази мъчителна мисъл и се накани да си върви, но Сантяго го задържа със слабо движение на ръката.

— Благодаря, Джак — прошепна той.

Нортън вдигна рамене.

— Няма защо.

Той пусна резето на вратата и се върна безшумно в офицерската каюта. Стана малко преди разсъмване и занесе на Сантяго още вода и парче хляб.

— Много съжалявам, Сантяго, но се налага отново да сложа дървото в устата ви. Капитанът не бива да заподозре, че ви помагам — обясни той и по лицето му беше видно, че му е много трудно да причини това на измъчения пленник. Той завърза дървото колкото можеше по-хлабаво. — Ще се опитам да облекча поне малко болките ви — обеща той и се зае с всекидневните си задължения.

Когато след около час на палубата излезе Чарлс Уингейт, Нортън застана решително пред него.

— Моля ви, сър, позволете ми да освободя Алварес от дървото в устата му — заговори той. — Освен това ще заповядам да почистят затвора му. Пленникът непрекъснато повръща, пък и… ами, той се облекчава в клетката…

Презрителният поглед на Уингейт го накара да замълчи.

— Какви са тези приказки, мистър Нортън? — попита остро капитанът. — Откога е тази внезапна любов към пленника?

Вторият офицер поклати глава.

— Аз осъждам онова, което извърши Алварес, но съм на мнение, че дори пиратът заслужава човешко отношение.

— Ето какво било. — Гласът на Уингейт преливаше от сарказъм. — Значи искате човешко отношение към един пират? Е, мистър Нортън, искате ли да ви кажа своето мнение? — Гласът му стана безмилостно корав. — Според мен пиратът има едно-единствено право — да умре. А що се отнася до Алварес, аз ще отида още по-далеч. Той си позволи да ме бичува, не помните ли? Ако го отведа в Англия, ще го накажат да мине през цялата флота и да получи от всеки британски моряк по един удар с камшик.

Даже това би било по-хуманно от мъченията, които търпи тук, каза си Нортън, но не посмя да се обади. Отдаде чест и се върна към задълженията си, но не успя да се съсредоточи. Ставаше му все по-ясно, че вчера Уингейт беше говорил напълно сериозно. Той щеше да подложи Сантяго на бавни изтезания и да се наслаждава на мъките му.

Нортън неволно си припомни първия си двубой със Сантяго и думите: „Не ви спасих живота, за да му сложа край сега.“ А и вчерашния им сблъсък… Сантяго отново го пощади, макар че ударът му със сигурност щеше да прониже сърцето му. „Вас не мога да убия“ — такива бяха думите на Сантяго.

Нортън стисна ръце в юмруци. Той беше длъжен да мисли и действа като британски офицер. Сантяго заслужава да бъде наказан, повтаряше си той, но напразно. Съчувствието победи. Все едно какво беше сторил пиратът Сантяго, той не заслужаваше подобно отношение!

Нортън хвърли бърз поглед към Уингейт, който тъкмо влизаше в затвора на пленника. Много скоро след това се чуха болезнените стонове на Сантяго. Офицерът не можа да види какво прави капитанът, но от доволната усмивка, с която излезе, му стана ясно, че той изпитваше удоволствие да мъчи нещастника. Най-късно в този момент Нортън разбра, че Уингейт не искаше да отмъсти за отвличането на дъщеря си. Нито пък да накаже строго един пират, иначе щеше да обеси испанеца с другарите му. Чарлс Уингейт през цялото време беше мислил само за едно — да отмъсти на Сантяго за нанесеното му унижение. А това беше нещо, в което Нортън не можеше да участва.

Той изчака нетърпеливо, докато слънцето залезе и след кратко посещение при пленника Чарлс Уингейт най-сетне се прибра в каютата си. Офицерът напълни кана с вода и я отнесе на пленника заедно със своята вечеря. Когато вдигна резето на вратата, младият испанец направи немощно движение с глава, но като позна втория офицер, се отпусна облекчено.

Нортън коленичи до него, развърза въжетата и го освободи от дървото в устата. След това повдигна главата му, за да му даде да пие.

— Какво ви направи капитанът? — попита с болка той.

— Провери как ми стоят оковите — отговори Сантяго и издаде кратък, горчив смях. — Отслабнал съм, но още утре железата ще бъдат стегнати около глезените и китките ми.

Нортън погледна ужасено прилепналите окови, които разраняваха изсушената кожа.

— Майко божия! — пошепна ужасено той, напръска лицето му с останалата вода и му даде да хапне.

Сантяго направи безуспешен опит да се надигне.

— Надявам се, че знаете какво рискувате.

Нортън сви рамене.

— Веднъж спасихте живота ми, два пъти ме пощадихте, макар че можехте да ме убиете в честен двубой. Значи имам задължения към вас.

Сантяго го погледна втренчено.

— Един британски офицер не може да има задължения към пират.

Нортън прие думите му като плесница. Той сведе засрамено глава, изправи се и излезе, но само след минута се върна с още вода и парцал. Избърса внимателно лицето на пленника, охлади гърдите и гърба му.

— Това е всичко, което мога да направя за вас — прошепна с мъка той.

Сантяго хвана ръката му и Нортън бе смаян от силата, която се криеше в това изтощено тяло.

— Напротив, Джак, можете да направите много повече. Гласът му прозвуча съвсем спокойно. — Убийте ме.

Нортън поклати глава.

— Не, Сантяго, няма да ви убия. — Той пое дълбоко въздух и обяви решително: — Ще ви помогна да избягате.

Сантяго не повярва на ушите си, но Нортън потвърди:

— Дължа ви го — обясни кратко той.

Сантяго въздъхна и поклати глава.

— Не, Джак. Не искам да бъда отговорен за смъртта ви. Ако ми помогнете да избягам, Уингейт ще ви убие като куче.

— Грешка, Алварес! Ще убия и двама ви!

Сантяго и Нортън потрепериха от безименен ужас. На отворената врата беше застанал Уингейт и се хилеше сатанински.

— Сър, аз само… — опита се да се защити Нортън.

— Спестете си обясненията, мистър Нортън — прекъсна го надменно Уингейт. — Чух достатъчно. — Той замълча многозначително и продължи студено: — Онова, което направихте, може да бъде определено само с една дума: бунт. Сам знаете, че бунтът се наказва със смърт. Утре сутринта ще заповядам да ви ударят няколко дузини, за да разберете какво нещо е бичуването. През остатъка от пътуването ще правите компания на Алварес в клетката. — С тези думи той тресна вратата и пусна резето. Двамата пленници го чуха как се изплю презрително и добави с подигравателен тон: — След като двамата сте такива добри приятели, ще помисли как да ви уредя да умрете заедно.

 

 

Дон Хосе не повярва на очите си, когато един ден в къщата му нахлу дузина окъсани, мръсни мъже. Едва когато ордата наближи, той разпозна Били и Моргана и изпита неописуема болка. Дъщеря му висеше безсилно между двама мъже, които буквално я влачеха, лявото й рамо беше покрито със засъхнала кръв.

Дон Хосе се завтече да посрещне малката група.

— Моргана! — извика задавено той, вдигна младата жена на ръце и я понесе с бързи крачки към дома си. — Карлос, ти се погрижи за мъжете! — заповяда през рамо той. — И ми изпрати Били! Веднага!

Момчето го следваше по петите.

— Дон Хосе, Сантяго е в ръцете на Уингейт — извика възбудено то. Испанецът се обърна стреснато, за миг забравил ранената Моргана.

— Уингейт ли е виновен за раняването й? — попита остро той. Били поклати глава.

— Преди няколко дни нападнахме един търговски кораб и лейди Моргана ми помогна… всъщност спаси живота ми. Но после… — Той разтърси глава, зарови пръсти в косата си и разказа цялата история: за появата на „Адвенчър“, как Сантяго им заповядал да се спасят, как му подарил сабята…

През това време дон Хосе настани Моргана в леглото. Съобразителният Карлос вече беше извикал лекар, но докато той се появи, младата жена се беше съвзела.

— Дон Хосе, трябва веднага да намерите „Адвенчър“! — извика отчаяно тя и се опита да стане, но испанецът енергично я задържа.

— Моля ви, дон Хосе! — изплака тя. — Баща ми не бива да убие Сантяго.

— Може би вече го е направил — обади се тихо Били, но Моргана поклати глава.

— Не, той не иска просто да обеси Сантяго, той иска да го измъчва. Нали познавам баща си.

В думите й имаше такава горчивина, че дон Хосе внезапно получи съвсем конкретна представа за живота, който дъщеря му беше водила с така наречения си баща. Той стисна ръце в юмруци. Може би трябваше незабавно да разкрие истината на Моргана. Изкушението беше твърде голямо, но той остана безмълвен. Изтълкувала погрешно мълчанието му, младата жена се вкопчи отчаяно в ризата му.

— Дон Хосе, умолявам ви, трябва да преследвате „Адвенчър“!

— Трябва ни само кораб — бърз, добре въоръжен кораб — прозвуча дълбок мъжки глас откъм вратата.

Дон Хосе се обърна рязко и се озова лице в лице с едноухия пират, който му бе направил най-силно впечатление от всички. Другарите му се тълпяха зад него и беше ясно, че той говори и от тяхно име.

— Не сте ли малко закъснели? — попита остро испанецът, макар да знаеше истината от Били. — Изоставили сте сина ми…

Том поклати глава.

— Не, сър, ние…

— Наричай ме дон Хосе — заповяда гневно домакинът.

Том се изчерви леко и започна отначало:

— Не, дон Хосе, никой от нас не би изоставил Сантяго, независимо от ситуацията. Той ни принуди да тръгнем. — Том неволно стисна ръце в юмруци. — Аз дори нямах избор. Той взе решение вместо мен, при това… проклятие, мястото ми беше до него!

Дон Хосе видя по реакцията му, че грубият пират беше предан на Сантяго телом и духом. Трябваше да се пребори със себе си, но само след няколко секунди реши за първи път в живота си да действа против принципите си. Беше се заклел, че никога няма да допусне на кораба си дезертьор или пират — но днешната ситуация беше изключителна. Той кимна решително.

— Потегляме още днес — обяви кратко той.

— И аз ще дойда! — извика възбудено Моргана.

Дон Хосе въздъхна и приседна до нея.

— Ти си ранена, детето ми — възрази с мек глас той.

Необичайният тон трогна сърцето й. Но мислите й бяха заети единствено със съдбата на Сантяго. По-късно щеше да си поговори с дон Хосе.

— На вашия кораб със сигурност има лекар, който ще се грижи за мен — отвърна енергично тя и махна на едноухия пират. — Том също ще бъде с нас, а той е прекрасен болногледач.

Дон Хосе въздъхна още веднъж.

— Сантяго сигурно ще ме нареже на парчета, щом те види на кораба, но знам, че не мога да те спра. — Той вдигна заплашително пръст. — Но ще изпълняваш заповедите ми дословно!

Когато Моргана кимна сериозно, Том избухна в смях.

— Дон Хосе, съветвам ви да не й вярвате. Тя не се подчинява дори на Сантяго, та камо ли на вас!

— Ще видим — отговори с усмивка испанецът и заповяда енергично: — Заспивай, момиче. — После се обърна към Том: — А вие се погрижете хората ви да си починат и да се нахранят добре. Корабът ми ще бъде готов преди залез-слънце.

— Благодаря ви, дон Хосе — промърмори Том. Все още не можеше да повярва в онова, което ставаше. Испанецът — явно значителен мъж в родината си, аристократ — се отнасяше към него, обикновения пират, с учтивост, предназначена за благородниците.

— Той е прекрасен човек — прошепна Моргана, сякаш беше отгатнала мислите му.

Том кимна.

— Напълно сте права, милейди. — Той докосна почтително ръката й. — Сега обаче трябва да си починете. Чака ни дълъг и уморителен път… с неизвестен изход — заключи угрижено той.

Моргана разбра.

— Той е жив, Том, усещам го — отговори уверено тя. Но треперещият й глас издаваше, че страхът й за Сантяго е много по-силен от увереността.

 

 

Рано сутринта двама моряци извлякоха Джак Нортън на палубата, за да го бичуват. Само след половин час новият затворник бе върнат в дървената клетка — с разкъсана риза и облян в кръв гръб. Чарлс Уингейт застана зад него и се засмя доволно. Подобни гледки бяха по вкуса му.

— Донесете ни вода! — поиска енергично Сантяго.

Яденето, което Нортън му беше донесъл снощи, би възвърнало част от силите му, макар че парещото слънце вече оказваше унищожителното си въздействие. Към това се прибавяше и обстоятелството, че вече не ставаше въпрос само за него. В клетката беше и Джак Нортън, който му бе помогнал и по тази причина го наказаха жестоко. Макар само до преди няколко часа да беше абсолютно сигурен, че не са му останали резерви от сила, сега се чувстваше изпълнен с енергия и решен да помогне на приятеля си.

— Как смееш да поставяш изисквания? — изсъска Уингейт. — Ако не внимаваш, и ти ще идеш на гредата.

— Не искам нищо за себе си — отговори ядно Сантяго и посочи Нортън. — Само за него. — Помълча малко и добави: — Някой трябва да се погрижи за раните му. Нали не искате да умре веднага?

Уингейт се обърна със смръщено чело.

— Донесете им вода и чисти кърпи — нареди неохотно той, изчака, докато моряците изпълниха заповедта, и лично заключи дървената клетка, в която вече имаше двама затворници.

Железата на китките и глезените пречеха на Сантяго, горещината беше обезсилила тялото му. Въпреки това успя да вдигна главата на Нортън и да налее в устата му няколко капки вода. Младият офицер простена, задави се и се закашля.

— Джак, чуваш ли ме? — попита настойчиво Сантяго.

Нортън отвори с мъка очи.

— Какво…? Мина ли вече?

— Още не сме в ада, ако имаш предвид това — опита се да се пошегува Сантяго и отново поднесе чашата към устните му. Младият офицер поклати глава и се извърна настрани.

— Пийте вие, Сантяго — помоли той. — Вие имате по-голяма нужда от мен.

— Спести си церемониалностите — посъветва го Сантяго, отпи голяма глътка и му даде останалото.

— Защо… правиш това? — попита с пресекващ глас англичанинът. — Искам да кажа… освен че миналата нощ ти донесох вода и храна, не съм направил нищо добро за теб.

Сантяго вдигна рамене.

— Ти винаги си бил единственият почтен човек на този проклет кораб и това не се е променило. — Той направи кратка пауза. — Обърни се настрана, за да видя гърба ти.

Когато Сантяго се опита да избърше кръвта от раните, Нортън простена задавено.

— Знам, че боли — проговори успокоително младият испанец и превърза гърба му с чистите кърпи. Ала когато погледна към стъклото, лицето му помрачня. Слънцето беше точно над тях и пареше немилостиво. Горещината беше непоносима и щеше да трае още няколко часа.

Сантяго се опита да седне така, че да направи малко сянка на бичувания си приятел, макар да знаеше, че така се подлага на още по-силно мъчение.

Надвечер Уингейт заповяда да им донесат още вода. По това време Нортън вече имаше треска. Сантяго отпи предпазливо, за да провери дали става за пиене, но Уингейт явно беше решил да прекрати мъчението с морска вода.

— Трябва да пиеш, Джак — проговори настойчиво той, но горещината и високата температура бяха отнели силата на приятеля му. Сантяго едва успя да налее няколко капки в устата му. Ако имах малко повече, щях да охладя челото му, каза си гневно той. В този момент вратата се отвори с трясък и Уингейт застана пред пленниците си, широко разкрачен.

— Жив ли е още? — попита той и посочи към Нортън.

— Ако не ми дадете достатъчно вода, за да облекча треската му, скоро ще умре — отговори твърдо Сантяго.

Уингейт разбра, че тази промяна на обстоятелствата е вдъхнала нови сили на Сантяго, и реши незабавно да вземе мерки. Първо заповяда да стегнат железата и когато ковачът смени оковите, от гърдите на пленника за първи път се изтръгна болезнен стон. След това сложиха железен пръстен и на шията му, както правеха с робите. Веригата беше закрепена за стената на клетката и беше толкова къса, че Сантяго изобщо не можеше да се движи. Накрая ковачът се зае да окове и Нортън.

— Проклятие! — изсъска Сантяго. — Той и без това е повече мъртъв, отколкото жив!

Уингейт се озова с една крачка до него и го зашлеви с все сила през лицето. Главата на Сантяго отхвръкна настрани и челото му се удари във веригата, с която железният пръстен на шията му беше закрепен за стената. Кожата се разкъса и по лицето му потече кръв.

— Имаш ли още възражения, Алварес? — попита предизвикателно Уингейт.

Сантяго стисна зъби до болка и премълча. Изчака Уингейт и ковачът да излязат, наведе се към Нортън, доколкото позволяваха оковите, и сложи ръка на челото му. Температурата беше още по-висока и ако не станеше чудо, другарят му по съдба нямаше да преживее тази нощ.

Ала небето се смили над тях. Сантяго видя през стъклото как тъмни облаци закриха звездите. Надигна се вятър и малката клетка скоро се охлади. Накрая плисна пороен дъжд. Сантяго пълнеше шепите си с водата, която влизаше през страничните отвори, и я изливаше върху лицето на Нортън. После отвърза две от кърпите, с които беше превързал гърба му, намокри ги обилно със студената дъждовна вода и ги наложи върху челото на трескавия.

На зазоряване младият офицер дойде на себе си и Сантяго въздъхна облекчено. — Слава богу, върна се към живота — пошепна той и дори успя да се усмихне.

Нортън го погледна неразбиращо.

— Имаше висока температура — обясни Сантяго, — и ако тази нощ не беше завалял дъжд, нямаше да оживееш.

Нортън въздъхна и затвори очи.

— Което означава, че отново ти дължа живота си. Вече не знам как ще ти се отблагодаря. — Той помълча малко и добави: — Вероятно няма да имам възможност да го сторя…

Сантяго го стисна за рамото и когато Нортън бавно обърна глава, бе стреснат от пронизващия му поглед.

— Ти трябва да ми обещаеш нещо, което ще ме обезщети за всичко, което съм сторил за теб, Джак — изрече настойчиво испанецът. — Знаеш, че Уингейт ми е подготвил бавна и мъчителна смърт. Онова, което извърши дотук, беше само началото. — Той пое дълбоко дъх. — Когато видиш, че вече не мога, трябва да ме убиеш.

— Нос какво? — попита жално Нортън.

— Имаш две ръце — отговори сърдито Сантяго. — Макар че си много слаб, все ще успееш да ме удушиш, пък и аз няма да се отбранявам. Освен това знаеш как можеш бързо и лесно да ми счупиш врата.

Нортън отчаяно поклати глава.

— Не, Сантяго, това е…

Испанецът се наведе над него и макар че железният пръстен се впи в шията му, успя да стигне до косата на Нортън и да я дръпне с такава сила, че младият офицер простена болезнено.

— Чуй ме, Джак, това не е молба. — Гласът на Сантяго беше леден, а погледът на ослепително зелените очи беше повече от страшен. — Заповядвам ти да го направиш — не днес или утре, но щом ти кажа: Убий ме, ти трябва да го сториш. Дължиш ми го.

Нортън преглътна мъчително. Знаеше, че няма право да откаже. Сантяго винаги му беше помагал. Сега беше време да изплати дълга си.

— Ще го направя, Сантяго — пошепна той и всяка дума му струваше нечовешки усилия. Как, за бога, би могъл да удуши човека, от когото беше видял само добро? Въпреки това той кимна и добави: — Можеш да разчиташ на мен.

Сантяго въздъхна дълбоко и се отдръпна. Беше си осигурил бърза, милостива смърт. Нищо повече не можеше да очаква от живота.

 

 

В сравнение с могъщия четиримачтов галеон на дон Хосе, наречен „Есперанца“, „Адвенчър“, който на разсъмване се очерта на хоризонта, изглеждаше едва ли не незабележим.

— Наистина ли са те? — попита със съмнение в гласа Том, след, като дон Хосе безмълвно му подаде далекогледа. След минута морякът го пусна бавно и погледна изненадано капитана. — Имаха голяма преднина, а ние ги преследваме едва от седмица…

Дон Хосе кимна.

— Моят кораб е изключително бърз, а и, както видяхте, Уингейт не плава с всички платна. Явно не бърза да се прибере вкъщи.

— Защото не иска Сантяго да стигне жив в Англия — намеси се Моргана и грабна далекогледа от ръцете му. — Да, това наистина е „Адвенчър“. — Тя погледна с очакване дон Хосе. — Кога ще ги настигнем?

Испанецът измери разстоянието с опитно око.

— Рано следобед — освен ако Уингейт не реши да вдигне всички платна. В такъв случай вероятно ще мине цял ден, докато се приближим достатъчно.

Том стисна ръце в юмруци.

— Още отсега се радвам на мига, когато ще пратим онова английско куче и целия му кораб на морското дъно.

Моргана извика от ужас.

— Не бива да говориш така, Том!

Очите на пирата засвяткаха заплашително.

— Вие знаете много добре какво прави баща ви със Сантяго и въпреки това искате да пощадя проклетото копеле?

— Него не! — възрази сърдито Моргана, макар мисълта, че ще види убийството на собствения си баща, да я разтреперваше.

— Няма да дадем нито един изстрел — заяви решително дон Хосе. — Първо, защото не знаем къде е затворен синът ми… в случай че го е оставил жив — добави с болка той, но бързо се овладя. — Вероятно Сантяго е някъде под палубата, окован. Ако стреляме, можем да го убием. Ако прибегнем до открито нападение, ще предизвикаме война. В никакъв случай не мога да поема този риск — дори за да спася Сантяго.

— Но какво друго бихме могли да направим? — попита безпомощно Том. — Искам да кажа… Уингейт няма да се вслуша в думите ни. Особено като споменем Сантяго.

— Прав си, но ние няма да му позволим да отгатне намеренията ни — обясни с усмивка дон Хосе.

— Какъв е планът ви? — попита нетърпеливо Моргана.

— Първо трябва да видя кораба и да си създам представа за положението. — Той не каза нищо повече за намеренията си, но в тъмните му очи се четеше решителност, която стресна Моргана и едновременно с това й вдъхна кураж. Едно беше абсолютно сигурно: ако Сантяго беше още жив, дон Хосе щеше да направи всичко, за да го освободи от лапите на Уингейт.

— Всички да идат под палубата — разпореди се дон Хосе. — Не искам Уингейт да ви забележи и да заподозре нещо. Ще остане само моят екипаж…

— Но аз трябва… — понечи да възрази Моргана.

Дон Хосе я пресече енергично.

— Този път по изключение ще се подчиниш! — Той махна заповеднически на Били. — Ти ще внимаваш за нея, момко!

— Дон Хосе, моля ви… искам да помогна на Сантяго — намеси се момчето и дясната му ръка неволно стисна дръжката на сабята.

Трогнат от този прилив на смелост и от решителността, изписала се в дълбоките сини очи, дон Хосе се усмихна приятелски.

— Повярвай, Били, ти ще помогнеш най-добре на Сантяго, ако направиш, каквото ти казвам. — Тонът му отново стана енергичен. — Хайде, вървете под палубата!

Моргана, Били и Том се подчиниха неохотно, макар да разбираха, че дон Хосе има право. Ако Уингейт заподозреше нещо, можеше да убие пленника…

Часовете под палубата се проточиха безкрайно. Най-сетне Моргана, Били и мъжете около тях усетиха, че „Есперанца“ забавя ход. Силният глас на дон Хосе отекна чак до тях, но те не можаха да разберат нито дума и това ги изнерви още повече.

— Трябва да знам какво става горе! — Моргана скочи решително и преди някой да е успял да я спре, изкачи стълбичката.

„Есперанца“ беше минала откъм дългата страна на „Адвенчър“ и двата кораба бяха спуснали платна. Този вид контакт беше необичаен. Обикновено капитанът на единия кораб отиваше на другия с лодката си, но Моргана веднага разбра защо дон Хосе беше докарал „Есперанца“ в непосредствена близост до британския линеен кораб. По този начин, ако започнеше битка, и пиратите, и екипажът на дон Хосе можеха лесно да се прехвърлят на противниковия кораб и да се притекат на помощ на капитана.

— Моля ви, милейди, слезте веднага под палубата — извика Били, който беше последвал Моргана. Хвана я за ръката и се опита да я върне назад.

В този момент Моргана откри Сантяго, окован на голямата мачта. Уингейт беше заповядал да го окачат за раменете и беше подсилил желязната верига на глезените с допълнителна тежест. Мъченията, които му причиняваше това разтягане, бяха нечовешки.

Моргана изпищя, откъсна се от Били и без да се поколебае нито секунда, скочи през релинга на „Есперанца“. Усети как не излекуваната рана в рамото й се отвори, но изобщо не усети болка. В главата и имаше само една мисъл: трябваше незабавно да освободи Сантяго от лапите на баща си — или да умре с него.

Писъкът на Моргана събуди последните жизнени сили в тялото на Сантяго. Той простена, вдигна глава и не повярва на очите си. Май вече беше започнал да фантазира. Видя Моргана между двама британски матроси.

— Веднага я пуснете! — поиска да изкрещи той, но гласът отказа да му се подчинява. Задиша тежко и впи поглед в любимата си, без да забелязва, че на палубата под него настана същински ад. Пиратите и екипажът на дон Хосе прескочиха релинга и нападнаха британците.

За Моргана това беше желаният шанс. Изненаданите матроси я пуснаха и тя успя да извади сабята от ножницата си. Преди моряците да реагират, тя просна единия на земята с добре прицелен удар.

Другият се отдръпна с вдигнати ръце.

— Не мога да се бия с жена! — извика той.

— Това си е твоя работа, англичанино! — Моргана забрави, че и тя беше англичанка. — Не се страхувам от мъже като теб. И както виждаш, умея да се бия и да побеждавам.

Помагайки си със сабята, тя подкара уплашения матрос към релинга. Англичанинът захвърли оръжието си и потърси спасение в морето, смаян от силата и уменията на непознатата.

Сантяго трепереше от нерви. Докато той висеше безпомощно на проклетата мачта, Моргана трябваше да се бие за живота си. Още по-страшно стана, когато отново я нападнаха и тя изчезна от погледа му. Той се опита да обърне глава, но не успя.

— Сантяго! — Гласът на Били го накара да погледне надолу. Едновременно с това той усети силен тласък в краката си, когато момчето смело преряза въжето и камъкът, който подсилваше веригата, тупна на гредите. Сантяго простена от болка и направи опит да се раздвижи.

През това време Били завъртя котвената верига и бавно спусна Сантяго на палубата. Едва в този момент младият испанец забеляза, че на борда на „Адвенчър“ се водеше смъртоносна битка. Нападателите бяха неговите пирати — най-отпред едноухият Том, който поваляше като вихрушка всеки, осмелил се да се изпречи на пътя му.

— Аз ще остана с теб — обеща Били и застана широко разкрачен и с вдигната сабя пред Сантяго, за да го защити в случай на нужда. Момчето, което доскоро плачеше за всяка дреболия, беше неузнаваемо.

— Моргана… — пошепна безсилно Сантяго. — Били, ти трябва да се погрижиш за Моргана!

Момчето хвърли бърз поглед назад.

— Не се притеснявай, Сантяго, тя може да се грижи за себе си. Освен това…

Сантяго така и не разбра какво искаше да каже Били, защото в този момент забеляза с ъгълчето на окото си заплашителна сянка и едновременно с това чу предупредителния вик на Моргана. За съжаление беше вече много късно.

Били се опита да реагира, но Чарлс Уингейт, появил се незнайно откъде, замахна със сабята си и го прониза. Момчето нададе болезнен вик и се свлече на колене. Сабята се изплъзна от ръката му. Безпомощният му поглед се впи в лицето на Сантяго. След секунди раненият падна по лице на пода и остана неподвижен.

— Били!

Сантяго направи отчаян опит да се изправи, мъчейки се да изрита Уингейт и да го обезвреди поне за минута, но ръцете му все още бяха вързани за котвеното въже и не му позволяваха да се движи — да не говорим за това, че след многочасовото мъчение всички кости го боляха непоносимо.

— Мръсно копеле! Ти уби Били! — извика Сантяго и задърпа слепешката оковите си. Стегнатите железа разраниха още повече китките му.

Фактът, че може да измъчва Сантяго не само физически, но и душевно, накара Уингейт хладнокръвно да измъкне камата си от раната. Той замахна, за да нанесе нов удар, без да откъсва поглед от лицето на пленника си. Внезапно усети в гърба си болезнено пробождане и спря насред движението. Погледна бързо през рамо и очите му се разшириха от ужас.

— Моргана! — изхърка задавено той. — Заставаш срещу баща си? Собствената ми дъщеря…

— Не, Уингейт!

Дон Хосе се появи от нищото и застана до Моргана. Уингейт се обърна светкавично и вдигна оръжието си.

— Какво искате да кажете, испанецо? — Последната дума беше произнесена с безкрайно презрение.

Дон Хосе погледна Моргана и безмълвно я помоли за прошка. След това се обърна към врага си.

— Моргана е моя дъщеря!

Думите му бяха последвани от задъхана тишина — мълчание, което се разпростря над целия кораб. Макар че битката между британците и пиратите продължаваше с неотслабваща сила, нито Моргана, нито враждуващите капитани забелязваха хаоса наоколо.

Погледът на Моргана се потопи в тъмните очи на дон Хосе Изведнъж разбра откъде беше дошла тази промяна през последните два дни, макар да не й беше ясно защо той беше мълчал досега… Сигурно го е знаел отдавна — може би дори от години.

Болката в очите на Моргана засегна мъчително дон Хосе. Трябваше да бъде по-внимателен, да щади дъщеря си. Не, повече от това. Трябваше да й разкрие истината по нежен, мил начин — такова беше задължението на бащата. А той го бе направил жестоко и безогледно.

— Съжалявам, Моргана — промълви тихо той. — Не исках да го узнаеш точно сега, но…

Междувременно Уингейт се беше съвзел от шока. Когато погледна Моргана, очите му бяха пълни с презрение и отвращение.

— Значи съм отгледал копелето на един испанец? — Гласът му вибрираше от омраза. — И онази жалка мръсница, която наричаш своя майка, му е била любовница?

Всичко в Моргана се скова в лед. Ако досега беше изпитвала нещо като привързаност към този мъж, всяко чувство към него угасна най-късно в този миг.

Побеснял от гняв, дон Хосе направи крачка към Уингейт.

— Как смеете да обиждате Селин! — изгърмя той.

Уингейт вирна пренебрежително брадичка.

— Я виж ти, май съм събудил дълбоки чувства. — Той кимна презрително към Моргана. — За съжаление не сте успели да създадете нещо повече от момиче.

Дон Хосе си заповяда да запази спокойствие.

— Аз съм много горд с дъщеря си. Тя е умна и смела. — Той се усмихна с осъзнато превъзходство. — Впрочем, ще позволите ли да ви напомня, че вие така и не създадохте нищо — както благоволихте да се изразите.

В гърдите на Уингейт пламна смъртна омраза. Той се нахвърли срещу дон Хосе с камата, от която още капеше кръвта на Били, и замахна за смъртоносен удар. Пропусна целта само на сантиметри.

Дон Хосе го отблъсна и вдигна сабята си.

— Бъдете мъж, англичанино, и приемете честен двубой! — извика с гръмък глас той, но Уингейт не искаше дуел. Той измъкна сабята си и светкавично преряза едно дебело въже. Бизанреята се стовари на палубата със страхотен трясък и погреба под себе си няколко моряци. Дон Хосе успя да се спаси в последната секунда.

— Жалък подлец! — изсъска вбесено Сантяго. Цялото тяло го болеше и той беше сигурен, че не е в състояние да се раздвижи, но незнайно как успя да изрита Уингейт в коленете и да го извади от равновесие. Цялата дълго събирана омраза на англичанина се устреми срещу него.

— Испанско куче! — изграчи той и се хвърли върху полулегналия Сантяго. Сграбчи с лявата си ръка веригата, която стягаше шията на пленника, и я дръпна безмилостно, за да го лиши от въздух. — За последен път се опитваш да ме нападаш. — Десницата му се приготви за удар с камата.

Сантяго видя как металното острие светна над лицето му, но натискът върху гърлото му беше толкова силен, че не обърна внимание на смъртоносната заплаха. Гласът на Уингейт дойде до него някъде много отдалеч.

— Заклех се да те убия и, кълна се в бога, ще го направя, дори това да е последното, което ще свърша в този живот!

— Няма да имате възможност да извършите това последно злодеяние, сър!

Режещият глас на Моргана накара Уингейт да спре, макар и само за миг. Трескавият му поглед потърси момичето, което беше смятал за своя дъщеря. Видя как Моргана грабна сабята, паднала на дъските до Били, но беше сигурен, че тя иска само да го заплаши с оръжието, че никога не би посмяла да го нарани. Но дори Моргана да приведеше в изпълнение заплахата си — Уингейт беше стигнал до точка, когато от значение беше единствено сляпата му омраза към Сантяго. Той нададе тържествуващ вик, замахна и щеше да забие камата в сърцето на смъртния си враг, но движението му внезапно отслабна и замря, когато скъпоценната сабя, от поколения собственост на семейство Алварес, се заби в сърцето му.

Камата се изплъзна от безчувствените му пръсти и в погледа, отправен към Моргана, светна учудване — наистина не беше повярвал, че тя може да вдигне оръжие срещу него.

— Последното зло, което се опитахте да направите — проговори тя, натъртвайки на всяка дума.

Това беше и последното, което Уингейт отнесе със себе си във вечността. Очите му се оцъклиха и той се свлече на гредите. Умря, преди тялото му да е докоснало палубата.

Смъртта на Чарлс Уингейт беше сигнал. Почти веднага след това битката на борда на „Адвенчър“ се прекрати. Никой, дори британските моряци, не беше особено засегнат от насилствената смърт на жестокия капитан.

— Били! — Неузнаваемият, пресекващ глас на Сантяго беше първият звук, който разкъса тишината след смъртта на Уингейт.

— Господи, Били!

Струваше му нечовешко напрежение да придвижи ръката си, да я сложи върху главата на Били и да помилва гъстите къдрици. В този момент момчето се раздвижи и простена.

— Сантяго! — Гласът му едва се чуваше.

— Тук съм, синчето ми! — отговори дрезгаво младият испанец. — Тук съм, при теб! — Той се надигна, без да обръща внимание на адските болки. — Той е жив! Били е жив!

Том и няколко пирати се втурнаха към тях.

— Отнесете го на „Есперанца“! — заповяда дон Хосе. — Веднага!

Мъжете вдигнаха предпазливо ранения и го отнесоха на испанския галеон, където вече чакаше корабният лекар.

През това време по заповед на дон Хосе ковачът се зае да освободи Сантяго от тежките окови.

Моргана остана известно време неподвижна, докато вътрешното й напрежение се разсея. После захвърли окървавената сабя, с която бе пронизала Уингейт, и падна на колене до Сантяго. Захълца и обхвана с две ръце лицето на любимия мъж.

— О, Сантяго — прошепна с треперещ глас тя. Като видя безбройните рани, които беше оставила върху тялото му жестокостта на Уингейт, в сърцето й отново пламна нечовешка омраза. — Той беше сатана! Чудовище! — изплака тя. Ръцете й се разтрепериха още по-силно, от гърлото й се отрони слаба въздишка и тя се свлече на гредите.

— Днешният ден беше твърде мъчителен за нея — пошепна разстроено дон Хосе и се наведе над дъщеря си. Лицето на Моргана беше восъчнобледо, ръкавът на ризата й целият в кръв. Бащата скочи уплашено. — Но тя е ранена!

Сантяго рязко вдигна глава.

— Моргана!

— Не мърдай, по дяволите! — скара му се ковачът, който тъкмо сваляше железния пръстен от шията му. — Иначе ще ти прережа гърлото, без да искам!

— Не бой се, синко, веднага ще се погрижим за Моргана — успокои го дон Хосе. Вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе на борда на „Есперанца“.

Сантяго ги проследи с парещ поглед и отново прокле слабостта си. Сега трябваше да бъде до Моргана. Беше толкова загрижен за нея, че забрави собствените си болки. Едва когато ковачът свали железата от изранените му китки и глезени, той не можа да се удържи и простена. Белезите, които щяха да останат, щяха да му напомнят цял живот за мъченията, които беше претърпял на този проклет кораб.

Той усети тежка ръка на рамото си и се обърна с мъка.

— Том! — Гласът му прозвуча дрезгаво. Всеки тон причиняваше адски болки в пресъхналото гърло.

Без да каже дума, Том поднесе към устата му чаша вода, после изкриви уста в нещастен опит за усмивка.

— Както виждам, измъкнахме те от ада в последния момент — промърмори той.

Сантяго кимна слабо и се опита да се изправи, но не можа и Том трябваше да му помогне. Двамата се запътиха към дървената клетка, затвора, където беше прекарал последните десет дни.

— Джак Нортън — обясни тихо Сантяго. Трябваше да пести силите си. — Извади го оттам.

Том кимна с готовност.

— Още един затворник?

— Не — поклати глава Сантяго. — Вторият офицер на „Адвенчър“. Опита се да ми помогне.

Не беше нужно да обяснява повече. Том повика двама от моряците на дон Хосе.

— В клетката е затворен още един. Веднага го отнесете на „Есперанца“ — заповяда той и отново посвети вниманието си на Сантяго. — Хайде, Черна лисицо, и ти имаш нужда от лекар.

С помощта на Том Сантяго успя да направи няколко крачки, макар че болките ставаха все по-мъчителни.

— Ами… другите? — попита колебливо Том и се огледа, сякаш очакваше другарите му, останали със Сантяго на „Либера“, да се появят отнякъде.

— Уингейт заповяда да ги обесят — отговори Сантяго и гласът му затрепери от безпомощен гняв. Погледът му прониза Уингейт, който все още лежеше на гредите. — Дори само за това заслужаваше смърт… бавна, мъчителна смърт, не като тази, която го сполетя.

Том кимна.

— Забрави Уингейт. Вече няма да върши зло.

Сантяго бавно отвърна поглед от мъртвия враг и попипа изранените си китки. На много места се виждаше оголено месо. Глезените му бяха още по-зле. Раните дълго нямаше да зараснат.

Той погледна замислено Том.

— Не съм сигурен дали някога ще мога да забравя…

Моргана лежеше безсилно в тясната си койка. Очите й все още бяха подути от плач, но вече изглеждаше малко по-спокойна. Корабният лекар превърза отново раната на рамото й, коя то се беше отворила по време на битката, и след това я остави сама, за да се погрижи за другите ранени — преди всичко за Били. Камата на Уингейт беше минала само на сантиметър от сърцето му.

— Позволяваш ли?

Като чу гласа на дон Хосе, Моргана се обърна към вратата на каютата и кимна. Испанецът влезе, но спря нерешителни насред помещението, като че изведнъж го достраша да се приближи.

— Предполагам, че те шокирах с разкритието си — започна колебливо той.

Моргана го гледаше мълчаливо. Все още възприемаше случилото се като ужасен кошмар. Сантяго… окован, разпънат, наранен, окървавен. Баща й… не, той не й беше баща. Но тя го уби. Ръката й държа сабята, която го прониза. Той беше мъж на майка й… години наред го беше смятала за свой баща, макар че никога не го беше обичала истински.

— Моргана, съжалявам…

Гласът на дон Хосе я върна в действителността.

— Вече го казахте — отговори дрезгаво тя.

Дистанцираният й тон го направи още по-несигурен. Но какво друго можеше да очаква? Моргана да се хвърли на шията му и да извика: О, татко, колко е хубаво, че най-после сме заедно!

— Защо? — попита тихо Моргана и видя как дон Хосе се сгърчи като от удар. — Защо едва сега? Седмици наред бях гостенка в имението ви…

— Тогава още не знаех — прекъсна я забързано дон Хосе и пристъпи към леглото й, сякаш се страхуваше смелостта да не го напусне. — Моргана, моля те… опитай се да се обръщаш към мен като към… близък човек.

Тя простена и извърна глава.

— Какво всъщност искате от мен? — Тихото й хълцане разкъса сърцето ми. — Току-що убих един човек, когото двадесет години бях смятала за свой баща. — Тя се обърна отново към дон Хосе. — Никога не съм го обичала, но той беше баща ми… не, всъщност не беше… — Сълзите не й позволиха да продължи.

Дон Хосе я привлече в прегръдката си и тя не се възпротиви. Никога досега не беше намирала утеха при баща си и една част от нея се наслади на това ново чувство.

— Много исках да ти бъда баща — заговори тихичко дон Хосе и изведнъж гневът му пламна с нова сила. — Тя знаеше, но не ми каза нищо! Подари детето ми на онзи мръсник!

Моргана се отдръпна уплашено. Минаха няколко секунди, преди да разбере, че дон Хосе говореше за майка й… че омразата в очите му беше срещу жената, която някога сигурно беше обичал. Или… може би е била само бегла връзка… една пламенна нощ без любов? Тя си спомни един разговор с дон Хосе… признанието му, че е обичал една жена — и още я обича.

В следващия миг си припомни какво беше казала майка й: „Ти си най-важното в живота ми, споменът за най-прекрасните ми дни.“

— Най-прекрасните ми дни — повтори бавно Моргана, изведнъж осъзнала смисъла на тези думи. Майка й беше изживяла най-прекрасните си дни не с Чарлс Уингейт, а с дон Хосе де ла Кортес.

— Тя те обичаше — пошепна Моргана, потънала в мислите си. — И все още те обича.

Дон Хосе сърдито заклати глава.

— Не, Моргана. Ако ме е обичала истински, щеше да дойде с теб при мен… никога нямаше да остави детето ми в ръцете на онзи жесток човек.

Моргана си припомни още подробности от разговора с майка си. Оттогава беше минала само година, но й се струваше, че е било преди цяла вечност. Майка й беше споделила с нея, че някога е обичала един мъж… голямата й любов…

— Мисля, че тя просто не е имала друг избор — възрази плахо тя.

Дон Хосе сърдито поклати глава.

— Разбира се, че имаше избор! Заради нашата любов… заради общото ни дете трябваше да избяга от жалкия си брак! Как можа да предпочете пред мен онзи подлец? — Той погледна Моргана почти обвинително. — Нима ти би се отказала от Сантяго? Все едно по каква причина?

Моргана се поколеба. Естествено дон Хосе беше прав. Тя не би се отказала от Сантяго при никакви обстоятелства. Заради него беше извършила дори убийство и щеше да го направи пак, ако трябваше да спаси живота му.

— Аз не съм като мама — възрази тя. — От днес знам, че във вените ми тече не само английска, но и испанска кръв. Аз… обичам приключенията. Необуздана съм като баща си. — Тя се засмя тихо. — Попитай Сантяго. Той ме познава до болка.

Лицето на дон Хосе се разведри. Думичката „баща“ прогони гнева от очите му и в тях остана само щастлив блясък. Сантяго също го наричаше свой баща и той го обичаше като син, но не беше същото. Моргана беше негова плът и кръв.

Моргана усети, че имаше власт над този човек, и реши да действа. Надигна се в леглото и нежно докосна небръснатата му буза.

— Татко — пошепна тя и усети тръпката, която го прониза. Без да се колебае, тя сложи двете си ръце на бузите му. — Никога не съм имала истински дом, истинско семейство. Мама ме обсипваше с любов. Даваше ми хилядократно онова, което не можех да получа от… баща си, но майчината любов не може да замени бащината. — Тя го погледна дяволито. — Когато бях насаме е мама, тя често ми казваше, че й напомням най-прекрасните дни от живота й. Имала е предвид времето, прекарано с теб. Татко, моля те… нека станем едно семейство.

Дон Хосе пое дълбоко въздух. Правеше отчаяни опити да наложи срещу сърцето си, но много добре знаеше, че в ръцете на това момиче се разтапя като восък.

— Сантяго е напълно прав — изръмжа недоволно той. — Ти си едно зверче. Аз се заклех…

— Да ме направиш щастлива? — попита с усмивка Моргана и опря брадичка на гърдите му. — В началото бях шокирана. Не толкова, че ти си ми баща, по-скоро от начина, по който трябваше да го узная. — Тя усети силните ръце, които нежно я притиснаха, и отново разбра от какво се беше лишавала през всичките тези години. — Прекрасно е да имам баща като теб. — Тя вдигна глава и погледна в тъмните му очи… досущ като нейните. — Моля, те нека да отидем в Англия. След дългите безрадостни години като контеса Уексли майка ми има право да бъде щастлива с мъжа, когото обича.

— Ще си помисля — отговори мрачно дон Хосе, но Моргана веднага разбра, че е победила.