Катриона Кемпбъл
Сладката мъка на миналото (4)

3

Чарлс Уингейт пристигна в Англия в отвратително настроение, което се отрази много зле на екипажа и дъщеря му. След опустошителната буря „Адвенчър“ беше кръстосвал още две седмици около мястото на бягството, но от жита и двамата дезертьори нямаше и следа.

— Сигурен съм, че Алварес и Кенридж са станали жертва на бурята — повтори за кой ли път Джак Нортън, когато корабът хвърли котва в пристанището на Лондон.

— Питал ли съм за мнението ви? — изфуча Чарлс Уингейт и се отдалечи с ядни крачки.

Моргана го проследи с поглед и се обърна към втория офицер.

— Наистина ли мислите така? — попита съвсем тихо тя.

Нортън въздъхна и вдигна рамене.

— Знам какво искате да чуете, милейди, но… Факт е, че шансовете им бяха нищожни.

— Казахте, че Сантяго е опитен моряк — напомни му тя.

Нортън кимна.

— Така е, но бурята беше силна, а той разполагаше само с една малка лодка. Освен това Били повече му е пречил, отколкото му е помагал.

— Моргана!

Резкият глас на бащата не й даде възможност да отговори. Девойката събра полите си и побърза да слезе от борда. Едва сега видя, че майка й беше дошла да ги посрещне. За съжаление присъствието на Селия Уингейт не повдигна ни най-малко настроението на капитана. Затова пък Моргана беше прещастлива да види отново любимата си майка след дългото пътуване по море.

— Надявам се, че този път ще останеш по-дълго при мен — пошепна Селин, прегърна дъщеря си и я целуна с обич.

Моргана се отдръпна малко от нея и сведе глава. Угризенията на съвестта не й позволяваха да погледне майка си в очите.

— Не ми се вярва да остана дълго в Англия — отговори тя и бавно вдигна поглед. Очите й молеха за прошка. — Щом „Адвенчър“ бъде готов да излезе в открито море, аз отново ще бъда на борда.

Лицето на майка й помръкна и Моргана изпита дълбоко съжаление. Не искаше да наранява майка си, но докато не узнаеше оцелял ли е Сантяго, не можеше да остане в Англия.

Пристигна каретата и Селин не можа да зададе на дъщеря си въпросите, които напираха на устните й. Чарлс Уингейт, все още намръщен, отвори подканващо вратичката и двете дами заеха местата си.

Пътуването до Уингейт Хол мина в мълчание. Чарлс гледаше през прозореца е мрачно изражение, а двете жени знаеха много добре, че когато беше в лошо настроение, той не търпеше да се водят разговори.

Щом пристигнаха в Уингейт Хол, господарят на дома слезе от каретата, без да се погрижи за жена си и дъщеря си. Тук имаше достатъчно прислужници, които щяха да се заемат с тях.

Селин изчака да остане насаме е дъщеря си и попита с дълбока въздишка:

— Какво, за бога, е станало с баща ти? От години не го бях виждала в такова лошо настроение. — Тя погледна сериозно дъщеря си. — Пак ли си носила мъжки дрехи?

Моргана поклати глава, но спря насред движението и призна:

— Е, да, няколко пъти, но той не ме видя.

Селин въздъхна отново и закърши ръце.

— Трябвало е да се родиш момче. Откъде ли се е взела тази любов към приключенията? — При това бузите й се зачервиха, защото всъщност знаеше много добре на кого Моргана дължеше темперамента и любовта си към морето.

Селин се извърна бързо, защото не искаше момичето да забележи внезапното й смущение. Сега, когато не беше непосредствено изложена на погледа на дъщеря си, изразът на лицето й стана меланхоличен. Отново я загриза копнеж, който никога нямаше да се изпълни.

Оттогава бяха минали двадесет години, но споменът беше жив у нея както първия ден. Никога нямаше да забрави този мъж!

— За кого говориш, мамо?

При въпроса на Моргана Селин трепна уплашено. Не бе забелязала, че бе произнесла гласно последните думи.

Тя се обърна бавно, решена да признае поне част от истината.

— В живота ми имаше един човек… — започна тихо тя, знаейки, че може да бъде откровена с дъщеря си — в известни граници. Въздъхна и добави: — Оттогава мина много време.

— Но ти продължаваш да го обичаш — отбеляза с треперещ глас Моргана. Пристъпи към майка си, обгърна с две ръце тънката й талия и сгуши глава на гърдите й. — Защо не се омъжи за него?

Потънала в мислите си, Селин помилва гъстата черна коса на дъщеря си.

— Не беше възможно, Моргана.

Младата жена вдигна глава и погледна майка си в очите.

— Да не би да е бил от друга класа?

Погледът на Селин се устреми в далечината. Сега не можеше да каже истината на Моргана: че когато се впусна в онази страстна афера с Хосе, вече беше омъжена.

— Да, мила, той беше от съвсем друг произход. — Селин сведе глава и целуна косата на Моргана със затворени очи. При това вдъхна дълбоко сладкия й аромат. Да, тя беше същата като него, дори косата й имаше същата миризма — на море, свобода, необузданост и приключения.

Струваше й много усилия да се върне в реалността.

— Ти не отговори на въпроса ми — напомни тя на дъщеря си. — Какво развали настроението на баща ти?

Моргана се отдръпна малко от майка си и погледът й потъмня.

— Двама дезертьори. За щастие не успя да ги залови.

Селин вдигна смаяно вежди.

— За щастие? Как да разбирам това, Моргана?

Младата жена се поколеба. Досега беше имала безгранично доверие в майка си, но знаеше, че Селин е лоялна към съпруга си. В противен случай този труден брак изобщо нямаше да просъществува толкова дълго. Сега въпросът беше какво, в крайна сметка, щеше да бъде по-важно за майка й — любовта към дъщерята или лоялността към Чарлс. На всичкото отгоре Джак Нортън също беше осведомен за чувствата й…

Селин веднага разбра, че дъщеря й се намира в конфликт със себе си, и улови ръцете й с нежен жест.

— Какво се е случило, мила? — попита меко тя.

Моргана вдигна глава и Селин видя истината в очите й. Дъщеря й беше срещнала любовта.

Селин пое дълбоко дъх.

— Смяташ ли, че баща ти ще го приеме? — попита тихо тя, макар вече да предвиждаше отговора. Моргана енергично поклати глава.

— Не, мамо, той вероятно е единственият мъж на света, когото баща ми никога не би одобрил.

През главата на Селин премина безумна, напълно невъзможна мисъл.

— Да не е… един от дезертьорите?

Моргана се отпусна безсилно в скута на майка си и кимна едва забележимо.

— Сантяго Алварес.

Името излезе от устните й меко и нежно. Тя вдигна глава и видя ужаса в очите на майка си.

— О, мамо, беше толкова… — Скри лице в ръцете си и обясни безпомощно: — Не знам откъде да започна…

— Знам, че баща ти няма да се появи повече до края на деня — рече тихо Селин, опитвайки се да запази самообладание. — Значи ние с теб имаме предостатъчно време да си поговорим.

Мислите се надпреварваха в главата и. Сантяго Алварес. Испанец. Отново испанец прекосяваше пътя на жена от семейство Уингейт.

Моргана заговори колебливо, после гласът й укрепна. Разказа за Били, изпратен да преодолее морската болест в наблюдателницата на мачтата, за заповедта й да бъде свален, за жестокото бичуване, което бе успяла да предотврати.

— Не можех да позволя да го пребият до смърт. — При тези думи гласът й потрепери. За втори път преживяваше ужасната сцена. — После татко му заповяда да изстърже палубата — в най-горещите часове на деня, под парещото слънце, със страшните рани на гърба. По едно време изсипаха отгоре му кофа със солена вода… — Гласът й пресекна, а лицето на Селин се вкамени. Как мразеше зверската грубост на мъжа си!

Тя си припомни последната им интимност и потръпна. Обикновено Чарлс я вземаше хладно, почти делово, но в онази последна нощ й бе причинил непоносими болки в пристъп на садистично удоволствие. Облада я по начин, който оскърби дълбоко женското й достойнство.

— Заповядах да го отнесат в каютата ми и се погрижих за раните му — продължи тихо Моргана и изтръгна майка си от безутешните мисли. — Той ме докосна… целуна ме… — Тя вдигна поглед и очите й заблестяха. — Отначало се уплаших, но после… — Тя млъкна и Селин кимна.

Да, тя познаваше начина, по който един испанец умееше да запали огъня на страстта у жената. О, да, познаваше го по-добре от дъщеря си.

— През нощта той и Били избягаха — заговори отново Моргана. — Татко веднага заповяда да ги преследват. — Тя преглътна с мъка. — Двамата бяха взели капитанската лодка и „Адвенчър“ почти я настигаше, когато… — От гърлото й се изтръгна задавено хълцане. — Никога през живота си не бях изпитвала такъв страх. После обаче се надигна буря. Тя спаси Сантяго и Били от татковото отмъщение, но… — Моргана вече не можеше да сдържа сълзите си. — Може би бурята ги е убила. — Тя се вкопчи в майка си като удавница. — Разбираш ли, мамо, защо трябва да бъда на борда, когато татковият кораб отново излезе в морето? Трябва да знам… — Гласът й се пречупи.

Селин нежно обхвана лицето й с две ръце.

— На какво се надяваш, мила? Двамата са дезертьори. Ако са оцелели след страшната буря, никога вече няма да посмеят да се доближат до „Адвенчър“, защото това означава сигурна смърт.

Моргана кимна.

— Знам, мамо, но въпреки това съм сигурна, че Сантяго ще удържи на думата си.

Селин я погледна неразбиращо и Моргана побърза да обясни:

— Преди да дезертира, той обеща, че ще дойде да ме вземе, и ако е оживял, непременно ще го направи.

 

 

Били Кенридж стоеше на скалите и се взираше към морето. Странно, от няколко седмици нещо го теглеше към брега и всеки път беше все по-трудно да се откъсне от тази гледка. А уж мразеше морето…

Времето, което беше прекарал на борда на „Адвенчър“, принадлежеше към най-страшните му спомени — не само заради Чарлс Уингейт. А после бягството с жига… безмилостната строгост на Сантяго… И днес Били потреперваше, щом си спомнеше как по време на бурята испанецът бе потопил главата му във водата, за да му покаже какво е да се давиш.

Били седна на земята, вдигна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. Беше научил горе-долу испански и започваше да свиква с доста грубите обноски на дон Хосе. Въпреки това се чувстваше като чуждо тяло в испанската къща.

— И аз много обичам това място.

Като чу гласа на дон Хосе, Били се огледа стреснато и скочи на крака. Тясното му лице се обля в червенина. Никой не му беше разрешил да дойде тук и вероятно го чакаше сурово наказание.

Ала дон Хосе изобщо не възнамеряваше да накаже момчето. От седмици наблюдаваше внимателно Били и си беше извадил някои заключения от поведението му.

— Седни, момчето ми — покани го той и приседна до него. — Нека да видим как ще залезе слънцето. — Той се усмихна и обясни: — Когато съм тук, на скалите, и слънцето се спуска към морето като огромно огнено кълбо, имам чувството, че чувам съскане.

Били зяпна учудено. Никога не беше помислял, че у дон Хосе има поетична жилка.

— Вие обичате морето — проговори плахо той.

Дон Хосе кимна.

— Повече от всичко друго. — След кратко колебание той поклати глава. — Не, май не е съвсем така. — При това мислеше за жената, която беше обичал дори повече от морето. За съжаление тя си остана недостижима за него. Той въздъхна и отново посвети вниманието си на Били. — А ти? — попита меко той. — И на теб ли ти липсва морето?

— Не, не е морето — отговори тихо Били с поклащане на главата.

Дон Хосе разбра. Макар че Били не беше споменал име, не беше направил дори намек, испанецът разбра какво имаше предвид момчето.

— Той обеща да се върне и досега винаги е удържал на думата си — проговори тихо той.

Били бавно обърна глава към него.

— Не мога да разбира защо толкова ми липсва. През цялото време беше строг и груб… А когато ми крещи, направо умирам от страх и…

— Страхуваш се от него почти колкото от мен — установи ухилено испанецът. Били само кимна.

Слънцето докосна хоризонта и бавно се потопи във водата, която стана огненочервена.

— Но той спаси живота ти — продължи дон Хосе и Били отново кимна.

— Никога няма да забравя това. — Момчето се поколеба и хвърли предпазлив поглед към господаря си. Светлината на залязващото слънце омекотяваше строгите му черти и Били намери смелост да зададе въпроса, който го измъчваше от самото му пристигане. — Ако не беше Сантяго… щяхте ли да ме предадете на англичаните?

Дон Хосе отговори, без да отделя поглед от залязващото слънце.

— Ако не беше Сантяго, ти никога нямаше да се появиш в дома ми. — Той помълча малко и обясни: — Но аз разбирам какво имаш предвид, Били. — Погледна момчето право в очите и заяви: — Не, нямаше да те предам, а щях лично да те обеся. Обикновено така постъпвам с дезертьорите.

Били преглътна.

— И… не го направихте само заради Сантяго, така ли?

Слънцето изчезна окончателно зад хоризонта. Дон Хосе скочи на крака и махна енергично на Били, за да му даде да разбере, че е време да се връщат вкъщи.

— Не, Били, проявих милост, защото сте били под командата на Уингейт. Ако бяхте при друг капитан, ти щеше да увиснеш на въжето, а Сантяго да бъде бичуван.

Момчето не посмя да каже нищо повече. Колко безмилостен можеше да бъде дон Хосе! Според Били беше разбираемо, че той щеше хладнокръвно да обеси едно непознато английско момче, но Сантяго му беше приемен син… най-близкият му човек… най-скъпият.

— Баща ти щеше ли да прояви милост? — попита дон Хосе, като че бе прочел мислите му. — Щеше ли да прости на сина си, че е станал дезертьор?

Били сви рамене.

— Нямам представа. Баща ми… — Той приглади назад развяната си от вятъра коса. — Не познавам баща си. Умрял е, преди да се родя. — Той въздъхна тихо. — Израснах с майка си и с трите си по-големи сестри.

Дон Хосе го огледа неодобрително и промърмори:

— Ако беше останал малко по-дълго във флота, щеше да станеш истински мъж.

Били сведе глава. Знаеше какво мислеше за него господарят му.

— Вие ме смятате за изнежен. — Той сведе глава. — Да, може би сте прав, но… Сантяго ми изби много неща от главата.

Дон Хосе се засмя снизходително.

— Той се държи с теб, както аз се държах на времето с него. — Помълча малко и добави сериозно: — Надявам се, разбираш, че никога вече няма да видиш майка си и сестрите си?

— Мама е мъртва — пошепна Били и напразно се опита да сдържи сълзите си. Когато продължи, гласът му трепереше: — Когато умря, аз се отчаях. Два дни бродих като безумен по улиците. На третия кралските войници ме хванаха и ме качиха на кораба…

Дон Хосе изпита съжаление към бедното англичанче. Сложи ръка на рамото му и го привлече към себе си.

— Искам да знаеш, че тук можеш да се чувстваш като у дома си.

— Благодаря ви — прошепна Били, макар да знаеше, че никога няма да приеме Испания и имението на дон Хосе за своя втора родина. Дон Хосе беше добър с него, но под дом Били си представяше място, където го обичаха… където го обграждаха с топлота и уют. Тук не беше така.

Двамата влязоха в къщата и Били се скри в стаята си. Бяха му дали малка, удобна стаичка под покрива, от чийто прозорец се разкриваше прекрасна гледка към Атлантика. Вече беше тъмно, но Били отиде до прозореца и се загледа към морето.

— Върни се — прошепна той. — Толкова съм самотен без теб! Моля те, върни се…

 

 

Когато започна студеният сезон, недоволството на борда на пиратския кораб „Либера“ нарасна неудържимо. Мъжете искаха най-после да потеглят към Карибието, но Сантяго изобщо не мислеше да изпълни исканията им. Единственият компромис, който направи, беше да промени курса малко на юг. Екипажът се надяваше да навлязат в малко по-топли води, но се видя измамен. Да пътуват през Атлантика в студената зима, която беше неприятна дори в по-умерените ширини, съвсем не беше удоволствие. Междувременно бяха почти достигнали Иберийската падина, но дори тук температурите бяха необичайно ниски и правеха живота на моряците труден.

— Не е ли време да изпратим испанското куче в ада и да направим Том капитан? — изръмжа сърдито едрият ирландец Пат О’Донъл, докато се опитваше да навие полузамръзналите въжета. При това отправи гневен поглед към Сантяго, който стоеше широко разкрачен на капитанския мостик и се взираше към морето.

— Но аз не искам да стана капитан — отговори Том, който стоеше до него. — Сантяго не е лош човек. Просто има да уреди една стара сметка. — Той помълча малко и довърши мисълта си: — Освен това иска да намери жената, която е заседнала в главата му.

Пат изхъмка презрително.

— В Карибието има жени, колкото щеш, а Сантяго нека урежда личните си дела без нас.

Том вдигна равнодушно рамене.

— Ако искаш, можеш да му го кажеш лично.

Мършавият Ник Морисън се изпъчи самодоволно.

— Какво сте го заусуквали? Капитанът трябва да бъде поставен пред свършен факт и толкова. — При това многозначително плъзна пръсти по сабята си.

Том избухна в смях.

— Ценя високо смелостта ти, Ник, но преди да си премериш силите със Сантяго, трябва да се поупражняваш няколко години. Нашият капитан е непобедим в бой със сабя.

Ник присви очи.

— Не е нужно да се бием със саби. — Той хвърли бърз поглед към Сантяго, който стоеше с гръб към тях до релинга. — Най-добре да свърша с него още сега — изръмжа заплашително той.

Преди екипажът да е разбрал какво се готви, дребният Ник измъкна ножа си от колана и се плъзна безшумно към капитана.

Том и Пат размениха въпросителни погледи. Не знаеха какво поведение да възприемат. Ако предупредяха Сантяго, щяха да произнесат смъртната присъда на Ник. Ако не реагираха, през следващите минути щеше да се състои избор на нов капитан.

Ник беше вече съвсем близо до Сантяго и все още вярваше, че ще се справи бързо с него. Тъкмо когато вдигна ръка, за да нанесе удар в гърба на капитана, Сантяго се обърна светкавично, сграбчи китката му с желязна хватка и я извъртя назад с такава сила, че Ник изпищя от болка и изпусна ножа.

— Ти, подло куче! — процеди гневно испанецът. — Искаше да ме убиеш изотзад, вместо като мъж да ме предизвикаш на двубой. — Той дръпна Ник към релинга и притисна китката му към твърдото дърво, като държеше ръката му така, че и най-малкият опит за съпротива да предизвика изваждане на раменната става. Ник изпъшка. Болката в ръката беше толкова силна, че въпреки зимния студ на челото му изби пот.

— Би трябвало да отсека ръката, която се вдигна срещу мен — продължи с леден глас Сантяго. Извади сабята си от ножницата и видя как в очите на младия пират блесна див страх. Сантяго насочи сабята си право към притиснатата китка и погледна втренчено Ник. — Имаш ли да кажеш още нещо? — попита строго той.

Ник преглътна. Не беше останала и искрица от предишната му смелост, сърцето му беше пълно с ужас и страх. Той се взря с парещи очи в сабята, опитвайки се да се съвземе. Ако беше сам със Сантяго, щеше да го умолява да получи дузина удари с бич или да бъде окован във вериги… само да му остави ръката цяла! Но не можеше да си позволи такава слабост в присъствието на другарите си.

— Ако си мислиш, че ще хленча за милост, жестоко се лъжеш — отговори той колкото можеше по-твърдо, но не можа да скрие треперенето на гласа си. Страхът му нарастваше неудържимо.

Сантяго го удостои с презрителен поглед, кимна и замахна със сабята. Ник моментално затвори очи и зачака осакатяващия удар. Изведнъж усети как капитанът го издърпа от релинга и със силен ритник го принуди да падне на колене. Смаян, младият пират отвори очи. После светкавично се наведе, защото през главата му бе минала мисълта, че капитанът няма да се задоволи с дясната му ръка, а ще вземе и главата му. Да, той беше абсолютно убеден в това.

Ник си въобрази, че е видял как капитанът замахна да го посече, и в панталона му потече топла влага. Отчаян, той се опита да предотврати позора си, но не можа. Под краката му се образува локвичка.

В същия момент Ник се отказа от гордостта си. Та той беше само двайсетгодишен! Не искаше да умре! Даже ако трябваше да се влачи по корем и да моли Сантяго за живота си, щеше да го направи. Ник отвори уста, но преди да е успял да изрече и дума, Сантяго разпори с добре прицелен удар задния шев на панталона му, разголи го, замахна със сабята и го цапардоса силно по голия задник.

Младият пират се сгърчи от удара и изохка тихо. Болката беше ужасна, а той беше сигурен, че ще последват още много удари. Сантяго явно беше решил да го набие, а после да сложи край на живота му. В следващия момент капитанът го изправи на крака. Това беше много унизително, защото разпореният панталон се свлече към глезените и по бедрата му потекоха вадички. Ник сведе глава и здраво стисна зъби. Въпреки това беше сигурен, че другарите му се подхилваха злобно.

— Ако някой се изсмее, ще получи същото! — изрева капитанът и огледа заплашително събрания на палубата екипаж. След това се обърна към младия пират. — Всеки друг капитан щеше да отсече десницата или дори главата ти за онова, което направи. Аз обаче реших да те лиша от част от гордостта ти.

Ник прехапа долната си устна. Ако беше малко по-смел, щеше да изкрещи в лицето на Сантяго, че предпочита смъртта пред унижението, което беше изтърпял! Но думите не поискаха да излязат от устата му. В действителност той беше много радостен, че е останал жив и с две цели ръце. Един ден щеше да забрави унижението, на което беше подложен.

Сантяго усещаше какво става в душата на младия пират, но не каза нищо. Само го обърна с гръб към себе си и го блъсна към отвора за каютите.

— Махни се от очите ми. Слез долу, заший панталона си и се хващай за работа.

Ник побърза да изпълни заповедта на капитана и се запъти с несигурни крачки към стълбичката. Сантяго го проследи с поглед, после се обърна към екипажа.

— Чуйте ме, другари, много добре знам, че не сте доволни, дето ви държа в Атлантика при този студ — заяви той, като местеше поглед от лице на лице. Усещаше, че повечето бяха готови да забият ножовете си между ребрата му. Засега се страхуваха от капитана си, но беше само въпрос на време да се съюзят и да се нахвърлят върху него. Ник Морисън беше сложил само началото.

— И на мен не ми е приятно да плавам в тази води през зимата — продължи спокойно той. — Затова ви правя предложение. Ще останем по тези ширини още един месец и ако не открием „Адвенчър“, ще заминем за Карибието и ще се върнем на следващото лято.

Пиратите закимаха одобрително.

— Добре, щом сте съгласни, вървете да си вършите работата — заключи строго капитанът и се върна на мостика. Том го последва.

— Хитро се справи, капитане — изръмжа с дълбокия си глас той. Сантяго се обърна рязко.

— Какво означава това?

— Никой от мъжете не знае колко дни има един месец — отговори сърдито Том. — Сантяго, ти даде обещание, което никога няма да изпълниш.

Капитанът вдигна вежди.

— Наистина ли мислиш, че другарите ти са глупаци? А какво съм аз в очите ти? Безсъвестно куче?

При тези думи Том се почувства неловко. Всъщност очакваше испанецът да се ядоса… и може би да признае, че е излъгал екипажа си. В такъв случай можеше да го убие с чиста съвест.

Ала Сантяго не показа никакво вълнение. Само поклати глава.

— Драги Том, имаш още много да учиш. Първо, аз съм твърдо решен да спазя даденото обещание. Второ, в едно отношение ти имаш право. Нашите мъже не знаят колко трае един месец. Въпреки това не бива да ги подценяваш, защото много добре правят разлика между един месец и половин година.

— Значи ли това… наистина ли ще потеглим за Карибието?

Сантяго наподоби кимване.

— Най-късно след месец.

Том поклати глава и се обърна да си върви, но спря на стълбичката.

— Никога не сме имали такъв капитан — призна смутено той. — Да дава обещания и да ги спазва… — Той тръсна глава, за да се овладее. — А и онова, което направи с Ник… Всеки друг щеше да му отсече ръката. Или да го убие.

— Знам — отговори спокойно Сантяго. — Но какво полза, ако направя момчето инвалид? Първо, с две ръце ще ми бъде много по-полезен и второ, той извърши само онова, което останалите многократно са проигравали в мислите си, нали? През изминалите седмици всеки от вас десетки пъти ми е пожелавал да ида в ада и е размишлявал как най-бързо да ме прати там.

При тези думи дори обръгналият на грубости Том се смути. Сантяго го удостои със знаеща усмивка, после му махна окуражително.

— Хайде, върви да си вършиш работата и следващия път не си блъскай главата заради мен. Аз знам какво правя.

Том му отговори с открит поглед.

— Никога не съм се съмнявал, капитане. И изобщо…

— Кораб отдясно и отпред! — изрева в този момент пиратът, който се беше настанил в наблюдателницата.

Сантяго грабна далекогледа и погледна в указаната посока. Дъхът му спря за миг, после сърцето му заби като лудо. Ето го най-после! В душата му се бореха противоречиви чувства — копнеж, плътско желание, когато мислеше за Моргана, но и пламтяща омраза, насочена срещу Чарлс Уингейт. За първи път в живота си изпитваше диво желание да убие някого.

— Да се готвим ли за битка? — попита зарадвано Том.

Сантяго свали далекогледа и се извърна. Очите на Том святкаха възбудено. Очевидно пиратът се радваше на предстоящия сблъсък. Но неговите намерения бяха други.

— Не — отговори кратко той, вдигна отново далекогледа и огледа внимателно „Адвенчър“. Британският линеен кораб беше много по-силен от „Либера“. Той подаде далекогледа на Том и обясни:

— Виж ги и ще разбереш, че нямаме никакъв шанс да победим в открит бой. Тук ще помогне само хитрост.

— И каква ще бъде тя? — осведоми се любопитно Том.

Усмивката на Сантяго беше непроницаема. Беше успял да прогони мисълта за Моргана в най-далечния ъгъл на съзнанието си. През тези секунди беше изпълнен само със студена ярост и настойчиво желание да отмъсти.

— Вдигнали сме английски флаг, значи ще ни сметнат за англичани — обясни той. — Трябва само да внимаваме да останем на разстояние, за да виждат с далекогледите си само фрегатата, не и хората в нея. — Той погледна Том с усмивка. — Ние с теб не приличаме много на британски офицери, а и екипажът не може да бъде сбъркан с англичани.

Том явно не беше въодушевен от перспективата да плават дни или дори седмици наред редом с линейния кораб.

— А аз си мислех, че искаш да отмъстиш на Уингейт — възрази той.

Сантяго кимна.

— Разбира се, че искам, но понякога е по-умно да използваш първо главата си, после оръжията. Ще чакаме безветрие.

Лицето на Том изрази ясно недоволство.

— Това може да трае дълго.

— Няма, не се безпокой. — Устата на Сантяго се опъна в студена усмивка.

Капитанът се оказа прав. Три дни плаваха с „Адвенчър“ — достатъчно близо, за да не го губят от очи, и в същото време достатъчно далече, за да не му дадат възможност да им изпрати сигнал.

Късно следобед на третия ден вятърът внезапно утихна и платната увиснаха. Това беше чаканото от Сантяго затишие и то дойде в най-подходящия момент.

— Пуснете лодката на вода! — заповяда капитанът и махна на Том, Пат и Ник. — Вие тримата ще дойдете с мен.

Когато заплаваха към „Адвенчър“, вече се здрачаваше. Достигнаха го в пълен мрак. Сантяго заповяда да гребат към кърмата.

— Какво смяташ да правиш, по дяволите? — изсъска Том.

— Ще блокираме руля — отговори Сантяго, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

В първите секунди пиратите мълчаха изумено, после Том избухна в бълбукащ смях.

— Гениален номер, капитане! — Той протегна тържествуващо юмрук към обсипаното със звезди небе. — Най-сетне ти измислих подходящо име: Лисицата.

Пат се засмя и поправи другаря си:

— Я го погледни, Том. Щом е лисица, по-добре да го наричаме Черната лисица.

— През нощта всички котки са черни — отговори сухо Сантяго. — Но може би ти имаш предвид косата ми — настави той и след кратка пауза добави: — Или душата ми…

— И двете — отговори откровено Пат.

— О, не си прав, душата му не е черна — намеси се Ник.

— Млъквайте вече — нареди тихо, но достатъчно властно Сантяго. — На работа, момчета! Побързайте! Трябва да блокираме кормилото достатъчно здраво, за да издържи известно време. Ако дадем на Уингейт възможност да даде дори един залп по широката ни страна, можем да забравим „Либера“.

— Разчитай на нас — отзова се Том. — Не само твоят план, нашата работа също ще бъде перфектна, Черна лисицо.

— Надявам се — промърмори Сантяго.

 

 

— Сър! Това не са англичани! — Джак Нортън изкачи капитанския мостик с бързи крачки. — Нападат ни пирати!

Чарлс Уингейт измери с мрачен поглед фрегатата, която плаваше към носа на „Адвенчър“. Веждите му се вдигнаха заплашително.

На сутринта вятърът най-сетне се беше усилил и изведнъж фрегатата заплава право към могъщия линеен кораб — а на мачтата й се развя не английският, а пиратският флаг.

— Защо, по дяволите, изведнъж решиха да ни нападнат? — изръмжа раздразнено капитанът. — Преди безветрието плаваха мирно и тихо с нас цели три дни. — Той поклати неразбиращо глава. — Според мен са луди. Не виждат ли, че „Адвенчър“ има тежки оръдия? — В този миг видя дъщеря си и изкрещя вбесено: — Моргана, слез под палубата!

— Татко, бих предпочела да… — започна тя, но Уингейт се обърна към нея с яростно святкащи очи.

— Направи, каквото ти казвам, или никога вече няма да те взема на кораба си!

Моргана се подчини неохотно — не защото непременно държеше да проследи битката с пиратите, а защото се боеше, че под палубата ще бъде в много по-голяма опасност. Все пак фрегатата също разполагаше с оръдия и пиратите нямаше да се поколебаят да ги използват. Макар че „Адвенчър“ ги превъзхождаше по всички линии — ако пиратите отправеха един-единствен успешен изстрел, под палубата щеше да нахлуе вода и тогава…

Моргана се прибра в каютата си и се заразхожда нервно напред-назад. От време на време отиваше до прозорчето и се опитваше да разбере какво става, макар че от тази страна не можеше да види фрегатата.

През това време Чарлс Уингейт даваше заповеди на екипажа.

— Дай кормилото силно вдясно! — Той се усмихна надменно. — Ей сега ще дадем залп по широката им страна и ще загубят ума и дума. Да запомнят кога са се осмелили да се опълчат срещу британски военен кораб!

Уингейт стоеше с широко разкрачени крака на капитанския мостик и чакаше корабът да завие. Когато „Адвенчър“ продължи по досегашния курс, гневът му избликна като фонтан.

— Кормилото силно вдясно, казах! Защо, по дяволите… — Той спря насред изречението, защото забеляза, че трима мъже се опитваха да завъртят кормилото, без да постигнат и най-малък успех.

— Кормилото е блокирано, сър! — изкрещя един от тях, обзет от паника. — Не можем да променим курса.

Уингейт разбра. Пиратите им бяха устроили клопка и сега си играеха с тях!

— Още пет души на кормилото! — изрева той. — Трябва на всяка цена да отклоним „Адвенчър“ от сблъсъка!

Ала фрегатата буквално летеше насреща им. Чарлс Уингейт разбра, че няма да избегне нито сблъсъка, нито битката с пиратите. Решението дойде спонтанно.

— Нортън! — изкрещя той и когато вторият офицер се яви, обясни кратко: — Възлагам ви отговорността за кораба.

Нортън погледна капитана си с разширени от ужас очи.

— Не ви разбирам…

— Какво има за разбиране? — изфуча граф Уексли. — Трябва да скрия дъщеря си на сигурно място!

— Естествено, сър — побърза да се съгласи Нортън и пое командата без повече възражения. Капитанът забърза към каютите.

Отмина каютата на дъщеря си, без да я удостои с внимание. Екипажът му беше преживял десетки битки и обикновено Уингейт се биеше редом с моряците, но битка с пирати беше нещо съвсем друго. Пиратите не вземаха пленници, а офицерите никога не можеха да очакват милост.

Уингейт се скри в общата каюта. Никой нямаше да се сети, че трябва да потърси капитана на британския линеен кораб именно там. Вероятно изпитаният му екипаж щеше да победи проклетите пирати, но ако загубеше, той можеше с малко повече късмет да спаси живота си.

Той си припомни бегло Моргана и че беше длъжен да я закриля, но успокои надигналите се угризения на съвестта с уверението, че пиратите не причиняваха зло на красивите млади жени. Мисълта, че дъщеря му може да бъде изнасилена, беше отхвърлена набързо. Моргана беше млада дама и трябваше да се пази сама. Освен това екипажът щеше да я защити. Всичките му хора бяха готови да се бият и да умрат за Моргана. Дъщеря му беше в много по-добро положение от него.

Уингейт усети как „Адвенчър“ изведнъж се наклони рязко наляво. Очевидно хората му най-после бяха успели да отблокират кормилото. За съжаление успешната маневра беше закъсняла. Чу се трясък от цепещо се дърво — пиратският кораб се удари в носа на „Адвенчър“. Уингейт се пъхна още по-дълбоко в скривалището си. Капитанът беше най-важният човек на борда. Неговият живот трябваше да бъде опазен на всяка цена. Кой, освен него можеше да командва линеен кораб като „Адвенчър“? Поведението му можеше да бъде изтълкувано като страхливост, но той нямаше право да рискува живота си заради орда пирати.

Сантяго бе проследил със задоволство неуспялата маневра на „Адвенчър“. Сега знаеше, че може да разчита не само на собствения си ум, но и на хората си. Те наистина бяха свършили добра работа.

Сигурен в победата, Сантяго стоеше отново на кърмовата палуба на „Либера“ и гледаше как фрегатата се носи право към носа на противника. Екипажът му вече виждаше как англичаните тичат в паника по палубите на линейния кораб.

— Приличат на подплашени пилета, но не и на военни моряци! — изсмя се Том, застанал под капитана.

Сантяго кимна. Том беше прав. Британският екипаж изглеждаше неспособен за действие.

В този момент англичаните най-после успяха да отблокират със сила спряното кормило. „Адвенчър“ се наклони наляво и застана точно в позицията, която желаеше Сантяго. Чу се шум от трошене на дърво, когато „Либера“ удари британския линеен кораб от дясната страна.

— Абордаж! — изкрещя Сантяго и скочи на борда на „Адвенчър“ — кораба, който преди месеци беше напуснал като дезертьор.

Първият, който се изпречи на пътя му, беше Джак Нортън. В първите секунди офицерът се вцепени от изненада.

— Вие? — прошепна невярващо той.

Сантяго кимна и вдигна сабята си.

— Предайте се, Джак, нищо няма да ви се случи.

В челото на Нортън се вдълбаха две дълбоки бръчки.

— Никога! Аз ви уважавах, Сантяго, приех дори дезертирането ви, но никога няма да проявя разбиране към един пират!

Сабите се удариха със звън, но Нортън си знаеше, че няма никакъв шанс срещу Сантяго. Испанецът го подкара безмилостно пред себе си, докато Нортън усети релинга в гърба си. В същия момент Сантяго изби оръжието от ръката му и притисна острието на сабята си в гърлото му.

— Убийте ме, какво чакате! — изхърка вторият офицер, попаднал в безизходно положение.

Сантяго отпусна сабята.

— Наистина ли мислите, че някога спасих живота ви, за да му сложа край със собствените си ръце? — Той хвърли бърз поглед през рамо и видя, че „Адвенчър“ беше вече в ръцете на хората му. Останали без водача си, английските моряци не оказаха особена съпротива. Може би повечето от мъжете се радваха, че са се отървали от капитана си. Сантяго не можеше да им се сърди.

— Хайде, Джак, вървете при другите. — Той подсили заповедта си, като натисна острието на сабята си в гърба на Нортън и го подкара към голямата мачта, където го вързаха заедно с другите офицери.

С ъгълчето на окото си Сантяго забеляза, че един от хората му се готвеше да пререже гърлото на един млад кадет. Хвърли се към него с огромен скок, блъсна го и му нанесе такъв силен удар, че пиратът се претърколи назад и се удари в релинга. Докато се изправи на крака, Сантяго вече стоеше пред него широко разкрачен и с опасно святкащи очи. Под острия поглед на капитана пиратът се сви като уплашено дете.

— Казах, че няма да търпя убийства! — изкрещя гневно испанецът. — Ако някой падне в битка, значи такава му е била съдбата, но няма да търпя моите хора да убиват. — Той изрита ядно падналия, обърна се и огледа изпитателно пленниците. Уингейт не беше между тях.

— Този ли търсиш?

Грамадният Пат О’Донъл влачеше Чарлс Уингейт към изхода.

— Това подло куче, което не заслужава да носи името капитан, се беше скрило в каютата на екипажа! — добави с насмешка Пат и изрита Уингейт в задните части.

Капитанът се спъна и падна на колене, но бързо се изправи и погледна пиратския капитан в лицето. Испанецът видя как очите му се разшириха от изненада, а после лицето му се разкриви в гневна маска.

— Алварес! — Уингейт буквално изплю омразното име. — Значи дяволът не ви е отнесъл в ада?

Сантяго се ухили, но очите му бяха пълни с омраза.

— Прав сте, сър. — Той подчерта официалното обръщение по начин, много подобен на обида. — Не му позволих, защото копнеех да ви видя отново.

Уингейт се разтрепери от едва потискан гняв. С удоволствие би сграбчил Сантяго за гърлото, но знаеше, че няма да му дадат възможност дори да протегне ръце към него. Мрачните лица на пиратите издаваха ясно какво ще му се случи, ако се докосне до капитана им.

През това време Моргана седеше неспокойно в каютата си и се вслушваше напрегнато, но откъм палубата не долитаха шумове от битка. Какво, за бога, ставаше горе?

Моргана не можеше да си обясни ставащото. Беше усетила сблъсъка на линейния кораб с фрегатата. По това време все още не беше даден нито един оръдеен изстрел, а това беше твърде необичайно. Защо баща й бе позволил на пиратите да се приближат, без дори да направи опит да защити „Адвенчър“?

Моргана нямаше време да си отговори на всички тези въпроси, защото в този момент някой отвори с трясък вратата на каютата и на прага застана непознат мъж с окъсани дрехи, кърпа на главата и черна превръзка на окото.

Девойката изписка уплашено и се отдръпна към стената. Пиратът спря и я погледна слисано. Никога не беше очаквал да види жена на британски линеен кораб. В следващия момент по небръснатото му лице се разля широка усмивка.

— Виж ти какво си намерих!

Моргана видя, че повечето от зъбите му липсваха, и при мисълта, че този тип може да я докосне, й стана гадно. След като успя да се съвземе, тя се престори, че се втурва наляво, и се опита да мине от дясната му страна и да излезе навън. Пиратът се хвана на уловката й, но преди Моргана да е стигнала до вратата, успя да я сграбчи за ръката.

— Стой тук, лейди! — заповяда той и се изсмя гръмко. — Капитанът много ще се радва да те види. Знам, че харесва темпераментни жени. — Той облиза жадно устни. — Кой знае, може би ще позволи и ние да опитаме.

Моргана се отбраняваше отчаяно, удряше, щипеше и риташе, но пиратът изобщо не се трогна. Хвана я за косите и я извлече на палубата.

— Капитане, виж каква кукличка намерих! — извика тържествуващо той.

— Веднага я пусни!

При звука на заповедническия глас Моргана замръзна на мястото си. Вдигна рязко глава… и не повярва на очите си.

— Сантяго.

Устните й беззвучно оформиха името му. Очите им се срещнаха. Да, ето го пак яркото зелено — единственото, което разпозна от пръв поглед, освен дълбокия глас. Всичко останало в него беше променено до неузнаваемост. Гъстата черна коса, която по-рано носеше по британски маниер вързана на тила, сега падаше свободно по раменете и му придаваше вид на скитник. Естествено вече не носеше униформа, а тесни черни панталони до коленете и дълги черни ботуши. Широката бяла риза беше наполовина отворена и разкриваше мускулестите гърди, което още повече подчертаваше мъжествеността му. Моргана никога не беше срещала мъж, който да изглежда така раздърпан и в същото време така неустоим.

Сантяго се обърна властно към хората си:

— Никой от вас да не е посмял да докосне тази жена!

— Това важи и за теб, негоднико! — изсъска Чарлс Уингейт и се хвърли върху Сантяго, който понечи да привлече към себе си все още неразбиращата Моргана. В следващия момент едноухият пират, застанал до него, изви ръцете му на гърба и Уингейт изрева от болка.

Викът на баща й прониза Моргана до кости. Никога не го беше обичала истински, той се държеше с нея студено и безсърдечно, но при това грубо отношение съчувствието й се събуди. Понечи да протегне ръка, за да привлече вниманието на Сантяго, да го помоли да бъде милостив към баща й — макар че той не го заслужаваше. Ала не успя, защото в този момент едноухият се обърна с широка усмивка към Сантяго.

— Позволявате ли да го окача на голямата мачта, капитане? — попита той, изпълнен с радостно очакване.

Сантяго се поколеба, но само за секунда. После кимна.

— Да, Том, обеси го. Но бавничко. Искам да го усети.

В гърдите на Моргана се надигна див ужас. Не можеше да повярва, че Сантяго можеше да бъде толкова безмилостен. Като първи офицер той беше строг, но справедлив, а в каютата й се бе държал като нежен, сърдечен мъж. Невъзможно беше хладнокръвно да осъди някого на смърт — особено баща й!

Когато Том се приготви да отведе Чарлс Уингейт при голямата мачта, Моргана осъзна с болка, че Сантяго беше казал тези думи напълно сериозно.

— Не! — изпищя диво тя и се хвърли към баща си. Очите й, обърнати към Сантяго, бяха пълни с отчаяна молба. — Не бива да го убиваш! — Тя се вкопчи като удавница в ризата му. — Моля те, Сантяго, той ми е баща!

С ъгълчето на окото си Моргана улови ужасения поглед на баща си. Очевидно Уингейт не можеше да проумее, че дъщеря му говореше така интимно с един дезертьор… с човека, който току-що беше осъдил собствения й баща на мъчителна смърт.

— Сантяго, моля те… — прошепна с пресекващ глас тя и отчаяно потърси в смарагдовозелените очи остатък от топлота и доброта, но мъжът, който я беше целунал в каютата, вече не съществуваше.

Тя чу как баща й започна да се отбранява. Явно искаше да се хвърли между нея и Сантяго, но Том стегна желязната си хватка. Полудял от болка, капитанът изстена и падна на колене.

Моргана протегна ръка и помилва голите гърди на Сантяго. Докосването й го опари като огън. Нямата молба в очите й го трогна до дън душа. Още малко, и щеше да отстъпи пред молбите й, макар че омразата към Уингейт беше все така силна.

— Моргана! — изрева в този момент Уингейт. — Ти да не искаш да му станеш любовница? Той е дезертьор, мръсен пират…

Очите на Сантяго се вледениха, тялото му се скова. Той дори не погледна Уингейт, но мигът на колебанието отлетя.

— Обещах да дойда да те взема и да отмъстя на баща ти за онова, което ми стори — обясни твърдо той. — Ще удържа и на двете си обещания. — Без да отвръща поглед от Моргана, той махна на един от хората си. — Пат, отведи дамата на нашия кораб. — Тонът му стана още по-остър. — Но те предупреждавам — ако посмееш да я докоснеш, няма да ти се размине. И те уверявам, че ако й се случи нещо, и ти няма да оживееш.

— Тъй вярно, капитане — изръмжа Пат и вдигна Моргана на ръце като малко дете.

Побесняла от гняв, тя го заудря по широките гърди и зарита с крака, но опитите й да се освободи бяха безсмислени. Само изтощиха силите й, без да доведат до нищо. С мъка, защото пиратът я държеше здраво, тя извърна глава и протегна ръце назад.

— Сантяго! — изпищя тя. — Не бива да го убиваш!

Испанецът я проследи с поглед.

— Моля те, Сантяго! — Гласът й отекна болезнено в ушите му. — Ако означавам поне малко за теб…

Остатъкът от изречението заглъхна. Лицето на Сантяго беше като издялано от камък, докато наблюдаваше как Том с видимо удоволствие навиваше въжето около шията на британския капитан. Ала дълбоко в себе си се гърчеше в адски мъки. Той беше длъжен да убие Уингейт! Най-съкровеното му желание беше да види как кучият син се люлее на голямата мачта!

Но любовта му към Моргана искаше друго. Нямаше да понесе тя да страда, нямаше да понесе да види в очите й обвинение, омраза и презрение, когато застанеше пред нея след екзекутирането на баща й. Преди време беше забранил убийствата, а сега действаше срещу собствената си заповед. И с това нараняваше човека, който му беше най-скъп на този свят.

— Спри! — изкомандва той, когато Том бавно потегли въжето.

Том го погледна неразбиращо.

— Какво каза, капитане? Нали щях да го беся? — Той се ухили многозначително. — Няма по-прекрасна гледка от мъчителната смърт на един мръсник.

Сантяго отиде при тях и грубо изтръгна въжето от ръцете му.

— Не заслужавате да проявя милост — заяви мрачно той. — Благодарете на дъщеря си, че ви оставих жив!

Уингейт веднага си възвърна надменността.

— Един ден ще съжаляваш, че си ме пощадил, Алварес, защото ти обещавам, че ще те преследвам безмилостно — ако трябва, до края на света.

Очите на Сантяго станаха почти черни от гняв.

— Още една дума и ще разреша на екипажа си да прави с вас, каквото иска. Това би означавало сигурна смърт. — Без да чака отговор, Сантяго се обърна към помощника си: — Том, бичувай го до кръв, но внимавай да остане жив!

По лицето на Том пролича, че не беше доволен от развоя на събитията. Според него Чарлс Уингейт заслужаваше смъртта.

— Много си мек — изръмжа той, като понижи глас, за да го чуе само Сантяго.

Испанецът го изтика към релинга и очите му засвяткаха от гняв. Думите на Том бяха капката, която преля чашата.

— Още един намек от този род, Том, и ще правиш компания на Уингейт — изсъска той. — Обещавам ти, че лично аз ще размахам камшика, и те уверявам, че няма да ти остане кожа по гърба.

Изведнъж Том разбра какво ставаше с капитана му. Очите му се отвориха и той произнесе замислено:

— Дъщерята на Уингейт е жената, в която си влюбен.

Гневът на Сантяго угасна и той кимна кратко.

— Не мога да го убия, разбираш ли? Тя никога няма да ми прости.

— Тогава всичко е наред, капитане — промърмори снизходително Том и отново се ухили — този път малко по-сдържано. — Уингейт има нужда да вкуси камшика. — Той помълча малко и попита вече съвсем сериозно: — А какво ще стане с екипажа?

Сантяго вдигна равнодушно рамене.

— Ако някой желае да се присъедини към нас, приеми го. Останалите да се занимаят с ремонта на „Адвенчър“ и да отплават към дома.

Той остави помощника си и отиде при Джак Нортън, който го следеше с мрачен поглед.

— Мъж като вас би бил истинско съкровище за екипажа ми — предложи мирно той.

— Аз съм британски офицер! — изфуча разярено Нортън. — По-скоро бих умрял, отколкото да ви последвам!

— Имате време да си помислите — отвърна спокойно Сантяго.

— Не ми е нужно време!

— Както желаете. — Сантяго огледа още веднъж палубата, после се прехвърли на „Либера“ и забърза към каютата си.

Моргана стоеше насред помещението, все още кипяща от гняв. Сантяго реши, че никога не я е виждал по-красива. Желанието да я грабне в обятията си, да покрие устата й… цялото й лице с горещи целувки се надигна в него с болезнена сила. И се разнесе по тялото му като могъща вълна. Той искаше не само да я целува! Искаше тялото й… искаше я цялата…

— И ти си същото жестоко животно като баща ми! — изкрещя вбесено тя и думите й изведнъж угасиха пламъка в тялото му.

Отрезвен, но и ядосан на желанието си, срещу което беше безсилен, той поклати глава.

— Не съм го убил.

— Да не мислиш, че ти вярвам? — отвърна с отровна ирония Моргана.

Дързостта й разпали гнева му. Той я хвана за ръката, отведе я на палубата и я качи на носа на „Либера“, откъдето ясно се виждаше баща й, вързан за релинга. Когато първият удар с камшик улучи гърба му, мъчителният му стон стигна чак до фрегатата.

Моргана се обърна към Сантяго и очите й бяха пълни с болка и гняв.

— Питам се защо всъщност се застъпих за теб. — Гласът й трепереше. — И ти си безмилостен като него!

— Аз го оставих жив — възрази глухо испанецът. — И това е много по-голяма милост, отколкото той заслужава. — Той посочи обвинително „Адвенчър“. — Човекът, който бичува баща ти, е бил само шестнадесетгодишен, когато е получил по заповед на граф Уексли три дузини удари с камшик, защото от глад е откраднал парче мухлясало сирене.

Моргана издържа на погледа му.

— Ти не си по-добър от него!

Крясъците на Уингейт станаха нечовешки. Моргана не издържа и забарабани с юмруци по гърдите на Сантяго.

— Трябва да сложиш край на това мъчение! Не допускай баща ми да страда!

— Ти също го мразиш! — отговори той, изпълнен с безпомощен гняв. — Него и бруталността му.

— Бруталност ли? — Моргана се хвана за думата. — Правилно, аз мразя бруталността — все едно от кого идва. Мразех го, когато ти стори… онова, а сега мразя теб, защото му причиняваш болка!

Сантяго й обърна гръб. Нямаше сили да гледа обвинително святкащите й очи… в които само до преди няколко минути светеше любов и нежност.

Погледът му се отправи към обления в кръв гръб на Уингейт. Не беше броил ударите, но вероятно бяха станали дузина — т.е. беше дошло времето, когато камшикът започваше да разкъсва мускулите на бичувания. Следващата дузина щеше да стигне до костите. Не, той не съжаляваше за Уингейт. Този жалък капитан беше заповядал да бичуват толкова много матроси, че беше крайно време и сам да опита камшика. Сантяго се измъчваше единствено от болката, която причиняваше на Моргана. Чарлс Уингейт може и да беше тиран, но той й беше баща.

— Върви под палубата! — заповяда дрезгаво той.

Погледът й, изпълнен с болка, го улучи право в сърцето.

— Да не мислиш, че така ще ми олекне? Да не мислиш, че ще забравя случилото се, след като вече не го виждам и чувам? Ти си варварин…

— Върви под палубата! — заповяда повторно той, върна се на „Адвенчър“ и викна на Том: — Стига толкова! — Морякът се обърна разочаровано към него.

— Та аз не съм направил дори две дузини, капитане!

— Стига! — повтори твърдо Сантяго и изтръгна окървавения камшик от ръката му. Помнеше какви мъчения беше изтърпял след бичуването, как трябваше да стърже палубата… Желанието да се отплати на Уингейт със същата монета стана нетърпимо… поне да му излее кофа вода върху изранения гръб. Сантяго едва устоя на напора.

Той се обърна рязко и застана пред пленниците.

— Който желае да се присъедини към нас, е добре дошъл на борда на „Либера“. Онези от вас, които искат да останат на стария си кораб, няма от какво да се страхуват. Погрижете се за капитана си, поправете кораба и се върнете в Англия. — Той отиде още веднъж при Уингейт, хвана кичур напудрена коса, сега разбъркана и окървавена, и го дръпна. Когато Сантяго обърна главата му към себе си, Уингейт простена жално. — Не искам никога вече да се мяркате пред очите ми — произнесе заплашително испанецът. — Следващия път със сигурност ще ви убия. — Той помълча малко и добави: — Никога вече няма да видите дъщеря си, но искам да ви уверя, че при мен Моргана ще има всичко необходимо.

— Върви в ада — изскърца със зъби Уингейт. Лицето му беше белязано от болки, но и от нечовешка омраза към Сантяго, подклаждана от спомена за бичуването. В тези минути Чарлс Уингейт се превърна окончателно в смъртен враг на испанеца.

— Със сигурност няма да ида в ада — отговори безгрижно младият испанец. — С Моргана до мен ще живея в небесно блаженство. — В очите на Уингейт блесна безпомощен гняв и Сантяго се наслади на триумфа си. Най-добре беше да повърти още малко ножа в раната. — За мен ще бъде особено удоволствие да отведа Моргана в леглото си и да я направя жена. Когато станете дядо, непременно ще ви уведомим. Внуците ви ще бъдат наполовина испанци. Сигурен съм, че ще заемат особено място в родословното ви дърво.

Уингейт процеди през зъби грозно проклятие и задърпа въжетата, докато от китките му потече кръв. Моргана отдавна му беше трън в окото. Той искаше син и наследник, а Селин му роди само едно момиче и сега това момиче щеше да стане любовница на мъжа, когото мразеше повече от всички на света. Децата, които Моргана щеше да роди на любовника си — неговите наследници, — щяха да бъдат испански копелета.

— Ще те убия, Алварес! — изрева Уингейт, когато Сантяго му обърна гръб. — Теб и всички копелета, които ще ти роди дъщеря ми!