Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (9)

8

Въпреки удобствата в дома на Беси, през цялата дълга нощ Грешъм не можа да заспи спокойно. Въртеше се тревожно, стряскан отново и отново от сънища, в които го дебнеха нечии мъгляви силуети. Изтощена от опасното пътуване, Мег се беше сгушила в него, топла и мека, потънала в щастливия сън на невинните. Въпреки че беше понякога лекомислена и импулсивна, Грешъм знаеше, че е благородно и чисто същество, достойно да бъде почитано както се почитат светиците и мъчениците. Да я има толкова близо до себе си, толкова сладка и мека, сигурно беше наказание за всеки грях, който някога е извършил, бил той тежък или незначителен. Толкова му се искаше да я докосне — истински да я докосне, — но не смееше, защото знаеше как ще свърши това.

Развиделяването беше леденостудено и сиво, потънало в онази дълбока, изпълнена с очакване тишина, която носи нов снеговалеж. Мег се раздвижи до него и Грешъм, вече раздиран от желания, които не подобаваха на човек на честта, изпита някаква смесица от отчаяние и благоговение, заслушан в тихичките шумове, които тя издаваше докато се протягаше и сядаше.

— Ще продължим ли днес пътя си, милорд? — попита тя, все още малко сънена.

На Грешъм толкова му се искаше да я прегърне, да я пази от всяка възможна беда, но знаеше, че това ще ги направи толкова слаби.

— Не — отговори той с известно съжаление, защото много държеше да разкрие тайната на своето минало и да изпълни обещанието, което беше дал на Мег. Позволи си малкото, но все пак опасно удоволствие да я целуне леко по челото. — Навалял е още сняг. В такова време едва ли ще минем много път.

Тя се накани да стане от леглото, но после се пъхна отново под завивките и се притисна към него. С което причини на Грешъм, волно или неволно, адски мъки.

— По дяволите, толкова е студено! — възкликна тя.

Грешъм се засмя.

— Много ви моля, моя капризна лейди, не свиквайте да ругаете. Поел съм вече достатъчно отговорности, та не желая да ме обвинят и в това, че съм ви научил на такъв език. — Без да дочака отговора й, той стана смело от леглото и отиде до камината, за да сложи върху почти изгасналата жарава дърва от запаса на великодушната Беси. Когато пламъците лумнаха, той се върна с благодарност в леглото, а Мег се дръпна встрани, за да му направи място.

Кълна се във всички светци на небето и всички демони в ада — обеща си Грешъм, — но няма да си позволя слабост и да злоупотребя с тази жена.

През цялото време, докато се беше занимавал с огъня, тя беше лежала безмълвно, но сега заговори с тих и несигурен глас.

— Наистина ли ме мислите за капризна? — попита тя. — Наистина?

Грешъм я целуна леко по устата.

— Аз смятам, че сте красива — каза той — и смела.

Мег въздъхна доволна, но не смени темата, както той се беше надявал.

— Да, но съм малко щура или самонадеяна, или капризна, нали така?

— Да — отговори примирено той. Би предпочел да излъже, но нямаше да е разумно да добави към своя удължаващ се списък от грехове — знайни и незнайни, а много от тях и непростими — още един. — Ами малко.

— Понякога — прошепна тя доверчиво и загрижено, — понякога се боя, че съм порочна.

Грешъм вдигна глава, за да я погледне в очите.

— Порочна? — повтори той. За един кратък, достоен за укор миг, реши, че тя ще му разкаже как е имала и други мъже и как се е отдала на един от тях. Усещаше, че е готов да събори къщата от гняв, като побеснял бик, който налита на червено и е готов да нанижа на рогата си всеки, който го приближи.

— Кажете, наистина ли съм такава? — попита тя и устните й леко затрепериха. Порочна, искам да кажа. Грешъм знаеше колко храбра е Мег, та той се беше сражавал рамо до рамо с опитни войници, които, изправени срещу онези вълци, нямаше да са и наполовина толкова храбри, затова неприкритите й съмнения му направиха особено силно впечатление. — Грешъм, понякога ми минават през ума такива, такива мисли, обземат ме такива чувства…

Той я хвана с една ръка за брадичката и я задържа здраво, за да издържи тя погледа му. Идеше му да се разсмее, от облекчение и от изгаряща страст искаше да ликува. Какъвто и да беше, в този миг беше на това място, насаме с тази жена, а това беше вече достатъчен повод да тържествува и да е сигурен, че никога няма да нарани чувствата й. Въпреки невероятната си смелост, Мег беше чувствителна, дори крехка, по начин, който той започваше постепенно да разбира.

— Това е съвсем естествено, Мег — каза той. — Вие сте млада. — Гласът му секна и той се взря в лицето й. — И съзрявате.

Тя се поразкърши, изстена леко и събуди в душата на Грешъм толкова сладка и силна мъка, че той за малко не изкрещя.

— Съзрявам ли? — попита тя и го погледна съвсем объркана.

Освен това сте и невинна, каза си той. Или невероятно хитра. Толкова му се искаше да целуне бръчицата между веждите й, но и без туй беше навлязъл вече в опасна територия.

— Ами растете — обясни той, но гласът му прозвуча, дрезгав и сподавен. Той прецени все пак, че тя може да е просто срамежлива. Тъй като беше израснала в манастир, сигурно и представа нямаше каква игра играе или как го съблазнява.

— Но е, значи, съвсем ясно, че съм жена, нали?

— Нещо повече — този път избухна той, развълнуван по начин, който не можеше да обясни, защото вълнението обхващаше не само чувствата му, а го поглъщаше изцяло. — И вие го знаете — добави той.

— Смятате, че съм узряла за любов — изрече тя и в гласа й прозвуча, макар и едва забележимо, триумф.

Боже милостиви, помисли си той, безпомощен и нещастен.

— Какво ли знаете вие за всичко това? — погледна я строго той.

Тя въздъхна, леко и със съжаление.

— Откровено казано, малко или почти нищо, милорд. Мислите ли, че бих могла да съм добра в това отношение?

Всемогъщи, позволи ми да умра! — помоли Грешъм.

— Да — призна той, когато реши, че е в състояние да произнесе нормално дори толкова обикновена дума.

Тя вдигна вежди, объркана, но и изпълнена с надежда.

— Но как можете вие да знаете?

— Ами просто го зная — засмя се той.

Тя му подари усмивка, всъщност леко предизвикателна, но в очите й припламваше недоверие.

— Мисля, че що се отнася до жени, вие сте експерт — каза тя.

Той не отрече, защото ако паметта му си оставаше пуста, що се отнася до минали постъпки, тялото му ясно си спомняше за любов. Мускулите му си спомняха за движения в боеве и за дълги пътувания по суша и море. Когато вземеше в ръката си меч, имаше чувството, че кръвта му потича през метала и превръща острието в част от него, а що се отнася до ездата, тя беше за него естествена като дишането. Нали противното веднага щеше да му направи впечатление.

Все още с ръка под брадичката на Мег, Грешъм прокара леко палец по устните й. Иззад дебелите стени долитаха гласовете на животни — вълци и птици в горите, Инок и прасето в обора.

— Кълна ви се още веднъж, милейди, че ще се грижа за вашата сигурност, независимо от това дали имам съпруга или не.

Тя го погледна.

— Трудно ми е да повярвам, че имате съпруга. Но признавам, че тази мисъл не ми допада.

— Нито на мен — каза той сериозно.

Очите й изведнъж сякаш светнаха.

— Какво ще стане с нас двамата?

Той се опита гласът му да звучи убедено. Оптимистично.

— Вие ще намерите сестра си, а като му дойде времето, и подходящ съпруг, който да се грижи за вас. През целия си дълъг, дълъг живот ще бъдете безкрайно щастлива и ще родите много деца, които ще пораснат и ще ви благославят. А аз ще върна към онова, което съм изоставил, каквото и да е то. И двамата ще сме добре, Мег.

Мег примига, за да не види той сълзите й и му подари една сладка усмивка.

— Хайде да не говорим вече за раздяла, независимо от това дали поводът ще е щастлив или не — каза тя. — Вие бяхте добър към мен и се държахте като честен човек, макар аз да бих желала, може би…

Той изстена, поклати глава и понечи да протестира срещу онова, което щеше да последва, но тя сложи пръст на устните му.

— Шшът — прошепна тя. — Сега ще ви кажа, Грешъм Седжуик, какво ми мина през ума и ми е все едно дали желаете да го чуете или не. — Тя прокара леко връхчето на пръста си през устните му, сякаш за да очертае контурите им и да ги запомни.

Той чакаше, гледаше лицето й, четеше в него като в разтворена книга, от която иска да научи наизуст чудесен, но труден откъс.

— Ако можех да си избера мъж за съпруг — каза тя и заизбира внимателно думите си, — бих избрала вас, Грешъм, колкото и малко да зная за вас, то ми е предостатъчно.

Той прехапа език, за да не изтърси нещо глупаво, да не даде лекомислено обещание, което не би могъл да сдържи.

Тя продължи бавно и приятелски.

— Ако бях от онези жени, които са готови да станат метреси, а вие от мъжете, готови да имат такава, с удоволствие бих ви се отдала.

С него беше свършено. Той отпусна глава до нейната, зарови лице във възглавницата.

— Божичко, Мег, недейте…

Тя го погали по косата, прокара пръсти по врата му, после по гръбнака му. Куртизанка, опитна в изкуството да разпалва сетивата на мъжа, нямаше да накара кръвта му да кипне по-силно, отколкото го беше сторила тя. Той усети болката от вкоравяването и беше сигурен, че са толкова близо един до друг, че тя го е разбрала. Тя отвори широко очи.

— Не можем ли да си откраднем малко време? — прошепна тя. — Само един чудесен епизод, за да запазим завинаги тайната в сърцата си.

Той не можеше повече да се сдържа, притисна устни към нейните, но не за да я съблазни, а за да покаже, че я обожава Беше просто обожател, който се прекланя целомъдрено на една богиня. Когато я погледна, в очите му се появи странен блясък.

— Не, Мег — каза той. — Цената би била прекалено висока.

Тя дълго го гледа и най-сетне кимна отчаяно, за да не му противоречи. Той стана от леглото и се отдалечи, забързан да избяга колкото може по-далече от онова, което желаеше най-силно на този свят.

Снегът беше дебел, но както много смъртно опасни неща, и невероятно красив. Студените слънчеви лъчи караха ледените кристали по повърхността му да блестят. Някой сякаш беше пръснал скъпоценни камъни и Мег, застанала до единствения прозорец на долния етаж, беше дълбоко развълнувана от тайнственото великолепие на гледката. Не за пръв път през живота си се учудваше, че се е озовала на такова място като земята и това я радваше, защото в мигове като този всяко вдишване и всеки удар на сърцето бяха за нея нещо приказно, което трябва да изпълва със задоволство всеки смъртен.

В камината зад нея гореше огън, в лампите гореше скъпа газ. Седнала до огъня, Беси предеше и поглеждаше и при най-лекия шум към вратата. Тревожеше се за сина си Том, който толкова се беше забавил да търси бика. Грешъм беше оседлал Инок и беше потеглил с надеждата, че може да го намери, макар околността да беше всъщност непроходима.

Беше ужасно студено, но ясно. Мег събра длани и се замоли мълчаливо Грешъм и Том да се приберат здрави и читави.

— Той е всичко, което имам — каза й Беси, като имаше предвид, разбира се, своя син. — Той е яко момче, моят Том. Толкова е силен, че ако стане нужда, може да прехвърли през плет голяма свиня. — Тя се засмя тихо и поклати глава. — Не поиска да се ожени, моят Том, а щеше да е добър съпруг.

Преди да застане до прозореца, Мег беше изтъркала пода и сега седна на пейката до Беси и нейния чекрък.

— Но защо? Искам да кажа — защо не се е оженил?

Беси сви рамене.

— Много е притеснителен — каза тя. — Изобщо не прилича на братовчед си Тангуин. Тангуин е горд и самоуверен, иска да се издигне, иска да има все повече.

Мег се сепна. Името предизвика дълбоко в нея някаква тревога, макар да беше сигурна, че никога не го е чувала. Тя се озърна в простата, но солидна къща, изградена да устоява на ветрове и бури през всички годишни времена и да предложи закрила на всеки, който потърси убежище в нея. — Мисля, че разбирам защо Том не иска да се махне от тук — каза тя. — Мястото е много хубаво.

Беси я изгледа изпитателно.

— Защо не пожелаете вие да останете тук, момичето ми, и да се омъжите за Том?

Бузите на Мег пламнаха. Грешъм беше казал на Беси, че двамата с Мег са мъж и жена. Но изглежда старата жена не се хващаше толкова лесно. Сега Мег би трябвало да възрази, че вече си има съпруг, но като си знаеше, че не я бива да лъже, отказа се да опитва.

— Откъде знаете? — попита много тихо.

— Истината за вас и за лорд Седжуик? — Беси се усмихна и спря да преде. — Ами той вчера изкачи толкова бавно стълбата, въпреки че беше капнал. Мила моя, мъж, който има право да споделя леглото си с вас, изобщо нямаше да се разтакава.

Мег сведе очи и още по-силно се изчерви.

— Той не ме иска — призна си засрамено. — Може би ми липсва нещо…

— Нищо подобно, момиченце — прекъсна я уверено тя. — Той непрекъснато ви следва с поглед, а виждам и как му святкат очите. Само чувството за чест възпира Седжуик да ви направи своя, но решението не идва от неговото сърце. — Тя помълча и въздъхна. — За съжаление честта може да дърпа здраво юздите. Особено при човек като него.

Преценката на Беси повдигна настроението на Мег, но я и натъжи. Независимо от това какво изпитва към нея, Грешъм нямаше да се покори на чувствата си и дори ако се влюби в нея, няма да накърни честта си.

— Много сте наблюдателна — каза тя.

— И разумна — отговори убедено Беси. — Останете тук и вземете моя Том. Той е мъж, на когото може да се има доверие, освен това е много мил и не е от мъжете, които бият жените си или им изневеряват.

Мег си помисли за всички онези изоставени жени в Сейнт Суидънс, които биха благославяли господа и всички светии, ако получеха възможност да имат такъв живот. Усети се потисната. Не беше виждала този Том, но дори той да беше най-красивият, най-мъдрият и най-приемливият мъж на този свят, пак нямаше да се омъжи за него, защото той не беше Грешъм Седжуик. Боеше се, че е загубена за всеки друг.

— Убедена съм, че Том е чудесен човек — каза тя спокойно, но… Гласът й секна и тя можа само да поклати глава.

— Но сърцето ви копнее за друг и вие преследвате тази мечта — продължи вместо нея Беси, но толкова мило и благо, че Мег наистина си пожела, може би само за миг, да остане в тази сигурна, солидна къща и да живее до края на живота си като селянка.

Мег само кимна.

Часове по-късно, когато слънцето вече сипеше злато и пурпурно червено над западния хоризонт, Грешъм се върна капнал, премръзнал и сам, като се изключи инатчията Инок. Каза, че не открил и следа от Том или бика.

Беси беше много разтревожена, но полагаше усилия, да не й проличи. Тя извади от килера дивечово месо, опече го и всички се насладиха на чудесната вечеря. Вече беше навалял нов сняг, когато затвореният в обора Инок извести с оглушителен рев, че някой идва.

Грешъм скочи преди Беси от масата, защото беше по-млад и по-бърз, и изтича до прозореца. Старата жена веднага го последва и на лицето й се изписа надежда.

— По дяволите! — измърмори Грешъм, явно ядосан, като видя кой се приближава. С това събуди любопитството на Мег.

Беси погледна покрай широките му рамене и Мег видя, че старата жена е обхваната от нещо като добродушно примирение.

— Най-сетне — каза тя, избърза да отиде до вратата и широко я отвори.

Мег вече беше срещала мъжа, който престъпи прага; беше същият комедиант, с когото се запозна на панаира. Той й обеща да занесе на Габриела писмото, когато тръгне за Корноул.

Приликата му с Грешъм беше все така смайваща, но когато слабата светлина на лампите освети лицето му, тя разбра, че приликата е повърхностна. Този бедно облечен скитник беше водил живот съвсем различен от този на Грешъм и то си личеше по грубата му кожа, острия, дебнещ поглед на святкащите очи.

— Тангуин — каза Беси вместо поздрав. — Ела вътре на топло.

Той наведе глава и целуна старата жена по бузата. Беше втренчил поглед в Грешъм и двамата се спогледаха далеч не приятелски. Мег го усети, въпреки че мъжете не бяха разменили нито дума. Грешъм скръсти ръце на гърдите и силно присви сините си очи.

— Другите са в плевнята — каза мъжът на име Тангуин. — Мила лельо, няма да злоупотребя с твоето гостоприемство и да те моля да ги приютиш под покрива си, но понеже си роднина на покойната ми майка, реших, че мога да ги доведа за една-две нощи. — Той откъсна най-сетне очи от Грешъм и погледна към Мег. Начинът, по който я преценяваше, беше наистина отвратителен. — Виждам, че не съм първият, потърсил убежище от тази зла и ранна зима.

Беси не се усмихна.

— Ела и седни до огъня — каза тя уморено. — Ще донеса чиния.

— А няма ли да ни представиш? — попита уж мило Тангуин. Той откъсна поглед от Мег и отново се втренчи в Грешъм.

— Грешъм Седжуик — каза Грешъм, без да му подава ръка. — И моята съпруга.

Мег не бе имала възможност да каже на Грешъм, че Беси е прозряла лъжата за тях двамата, но сега това вече я радваше. Тангуин не й беше симпатичен, никак не й хареса начинът, по който я гледаше. Тя кимна леко и не възрази на твърдението на Грешъм. Беси изглежда също се беше отказала да осведомява племенника си по-подробно.

— Не сме ли се срещали вече? — попита Тангуин, изгледа Грешъм, седна на масата близо до огъня и зачака обещаната от Беси храна.

— Възможно — каза Грешъм и Мег разбра, че той се мъчи да си върне някакъв избледнял и тревожен спомен. — Струвате ми се някак познат.

— Наистина ли? — попита невъзмутимо Тангуин. — Странно, но и аз си помислих същото.

Между тези двамата във въздуха витаеше враждебност, въпреки добре премерената им учтивост.

Беси поглеждаше, присвила чело, ту към Тангуин, ту към Грешъм.

— Във вените на двама ви тече една и съща кръв — измърмори тя. — Готова съм да се закълна. Но как е възможно?

Тангуин, който беше поел с благодарно кимване, чинията, отговори пръв.

— Може би имаме някъде общ роднина — каза той и веднага забеляза, че предположението ядоса Грешъм. На комедианта сякаш му доставяше удоволствие да ядосва другия мъж.

— Баща ви войник ли беше, лорд Седжуик?

В отговор Грешъм изсумтя нещо. Той продължаваше да стои със скръстени ръце, но ясно даваше да се разбере, че е готов всеки миг да защити Мег, която още седеше на масата, но не си дояждаше вечерята.

— Майка ми, лека й пръст, беше курва — продължи Тангуин, забравил, че жената, за която се беше изразил с толкова пренебрежение, беше роднина и на Беси, но може и да му беше все едно. Мег си помисли за собствените си чувства към Габриела и Елизабет и се възхити от Беси, която се сдържа и не зашлеви този нехранимайко, въпреки че той си позволи такива думи в нейно присъствие. — Тя обичаше войниците, твърдеше, че били забавна компания. Може и баща ви да е бил някой от тях.

Грешъм не отговори нищо, но Мег видя как стисна устни. Беше толкова сигурна, сякаш беше вътре в якото му тяло, че сега гори от желание да извади меча.

— Глупости — намеси се Беси, която сигурно беше доловила нарастващото напрежение в стаята и се мъчеше да отпъди облаците. — Баща ти беше обикновен свинар и ти го знаеш. А майка ти беше добра жена. Не тя, аз предпочитах войниците.

След последните думи на Беси надвисна тягостна тишина, но тя може би тъкмо това целеше.

— А какво става с клетите ти спътници в плевнята? — продължи най-сетне Беси. — Сигурно са гладни и имат нужда от завивки.

— Не се притеснявай — каза Тангуин, ядосан, че тя го е принудила да си затвори устата. — Няколко жени и едно момче. Безобидни хора.

— Да де — въздъхна Беси. — Безобидни. Покани ги да влязат, просни одеялата им пред камината, ако имат някакви завивки, разбира се, не е речено, че трябва да гладуват на студа.

Тангуин, вече на топло и зает с това да пълни собствения си стомах, кимна разсеяно.

— Къде е Том? — попита той.

За миг Мег се уплаши, че Беси ще заплаче отчаяно, толкова й личеше страхът. За времето на един удар на сърцето и все пак не достатъчно бързо, за да измами прозорливия Тангуин, Беси успя да се усмихне.

— Замина по работа — каза тя и изгледа пренебрежително едрия Тангуин. — Моят Том е работливо момче.

Тангуин силно се изчерви, явно беше разбрал намека не по-зле от Грешъм и Мег.

— Всякога благороден, нашият Том — каза той след малко. — И все още толкова притеснителен, че не смее да направи на някоя кривогледа краварка предложение за женитба?

Гневът в очите на Беси беше толкова силен, че Мег си помисли — сега ще грабне метлата и ще го напердаши, — но се разочарова, защото старата жена не го направи. Един пердах щеше да е за нея добро разнообразие в студената зимна вечер. Но на Беси не й трябваше за оръжие метла, тя си имаше език.

— Момчето, което спомена̀ е сегашният ти любимец, нали? — попита тя.

Сега Тангуин се изчерви като рак и Мег разбра, че е готов да каже нещо обидно или дори да скочи и да отговори с насилие, но сигурно разбираше, че Грешъм е готов по най-малък повод да се изправи срещу него, затова прояви достатъчно разум и се въздържа. Не отговори, продължи да яде, а когато свърши, стана, излезе и доведе в къщата спътниците си, които до тогава бяха чакали в плевнята. Момчето беше същото, което бяха срещнали на панаира в Ъпър Горе да води Инок, изчезналия манастирски катър. Като ги зърна, то за малко не търти да бяга.

— Влизай! — каза му Грешъм с тон, в който прозвуча предупреждение, а усмивката му беше не само хладна като стоманена кама, но и остра като нея. Той сграбчи момчето за яката и го блъсна да седне на пейката. — Искам да си разменим няколко приказки с теб — заяви му той. Мег също би му задала няколко въпроса, защото на панаира момчето беше споменало Габриела и я беше нарекло „курвата на Чалстри“. Искаше да знае например кой е този Чалстри, защо сестра й е при него, а не при бъдещия си съпруг, лорд Ейвъндал.

— Ще имате достатъчно време за приказки — намеси се Тангуин. — Та ще ви помоля да не напирате чак толкова, Блодуин съобразява доста бавно и не различава муха от комар, дори когато някой го ухапе. Освен това вечер като тази би трябвало поне да се преструваме, че сме приятели, не мислите ли?

Грешъм хвърли на комедианта поглед по-красноречив от отговор на веселите му думи. После се обърна отново към Блодуин.

— Ние се познаваме — изрече престорено мило. — Хайде, кажи ми кой съм.

Блодуин погледна Тангуин с молба за помощ, а после мъчително преглътна.

— Лорд Седжуик, сър. Вие сте рицар. Слуга на краля. Това е всичко, което зная. Честно!

Пръстите на дясната ръка на Грешъм се свиха, разтвориха се, а после хванаха дръжката на меча.

— Ти лъжеш — отсече той с едва сдържана ярост.

Момчето отвори уста, отново я затвори и стисна устни.

— Може би онова, което би ви казал, нямаше да ви хареса — обади се комедиантът.

Грешъм извади меча и притисна острия му връх към вдлъбнатината под брадичката на момчето. Дори не го одраска, но момчето така се изпоти, че капчици пот се появиха над горната му устна.

— Говори! — заповяда Грешъм.

Мег беше готова да се закълне, че е зърнала предупреждение в погледа, който Тангуин хвърли на момчето. Момчето поклати глава и стисна още по-силно устни.

— Моята сестра, Габриела Радклиф… — пристъпи напред Мег.

В очите на момчето припламна упоритост и Мег разбра, че без намесата на Грешъм той няма да й каже нищо важно, какъвто въпрос и да му зададе. Грешъм беше стигнал изглежда до същото заключение, защото се навъси.

Цялата вечер Блодуин внимаваше да е по-надалеч от Грешъм и го наблюдаваше така сякаш очакваше да му пораснат рога. Докато яде, не произнесе нито дума, а после се сви като куче в един ъгъл, за да си отдъхне, но Мег беше сигурна, че не спи.

Тангуин седеше до камината като потънал в медитация монах, а двете жени донесоха някаква дъска, извадиха от вързопчето си малки шарени камъчета и подхванаха някаква игра. Приказваха си тихичко на език, който Мег никога не беше чувала. Сигурно се занимаваха с предсказване на бъдещето.

В края на краищата Грешъм се залови да остри меча си с точилото, Беси се върна при чекръка, а Мег раздигна масата и изми дървените чинии и ножовете.

Страничен наблюдател можеше да реши, че сцената е съвсем мирна, като се изключи това, че Грешъм си остреше меча.

Поне така си помисли Мег, застанала до мивката, когато обгърна с поглед странното малко общество. Беше разстроена и толкова желаеше да научи нещо за съдбата на Габриела, но освен това и за нещо друго, още по-неясно. Нямаше съмнение, че и останалите долавят напрежението, изпълващо въздуха, но само Блодуин и Грешъм му даваха израз.

Тя погледна Грешъм и видя стоманата на меча му да проблясва на светлината на огъня. Той улови погледа на Мег и й заповяда със своя толкова ясно, сякаш го беше изрекъл на висок глас, да излезе от стаята и да се качи горе. Тя поклати отрицателно глава, защото искаше да изчака удобен момент и да попита Блодуин за сестра си, но видя колко строг става изразът на лицето му и как в очите му проблясва вече и нещо друго, освен гняв.

Тангуин се надигна бавно и се протегна с продължителна, шумна въздишка.

Грешъм сложи меча на масата до себе си, но остана неподвижен.

Сякаш ставането на Тангуин беше сигнал, защото и цялата му тайфа изведнъж се надигна. Тангуин беше на половината път между хората си и Грешъм, който беше станал бавно от пейката, готов за всичко, което можеше да последва. Беси спря да преде, но не каза нищо. Мег се приближи към нея и хвана мазолестата ръка на старата жена.

— Няма как — каза Тангуин, разпери ръце и се престори, че много съжалява, — но сме принудени да ви подканим да ни дадете златото и всичко останало, което притежавате. — Погледът му срещна с презрение този на Мег, после се върна към Грешъм, в когото съзираше очевидно единствената присъстваща в стаята заплаха, след като Том не си беше у дома. — Предполагам, милорд, че се досещате кое съкровище желая да получа от вас. — Той направи пауза, после продължи: — Искам да кажа, след като ви прережа гръкляна. Вече имах веднъж възможност да ви убия, но бяхте в безсъзнание, а пък аз исках да знаете, че съм ви отнел живота именно аз.

Изразът на Грешъм беше невъзмутим, но внушаваше някак по-силен страх от заканата, произнесена току-що от Тангуин. Мег не се съмняваше, че мъжът, когото бе почнала да обича, е способен да убива други хора без изобщо или почти без да се замисля.

— Вземи колкото искаш храна и жълтици — каза Беси и стана. — Но те заклевам да не взимаш нищо друго.

Грешъм стоеше и наблюдаваше Тангуин със същата ледена студенина, която бе проявявал през цялото време. Та той по някакъв начин е предвиждал всичко това — каза си Мег — и е бил готов.

— Вземи онова, което добрата ти роднина ти предлага — каза той спокойно на комедианта, — но ако само докоснеш нещо или някого, който ми принадлежи, ще отделя ръцете ти от раменете.

В същия миг момчето се нахвърли върху Грешъм — проява на отчаяние, според Мег, но Грешъм лесно се справи с него. Той обгърна врата му с ръка и така силно го стисна, че момчето взе да рита с крака. След това събори момчето с бързо, едва доловимо движение на пода, където то остана да лежи в безсъзнание.

Мег си пое дълбоко дъх и двете жени, забравили дъската и камъчетата, впериха в Грешъм погледи, които напомняха за тези на гладните вълци, които ги бяха нападнали. Двете се раздвижиха толкова едновременно, сякаш бяха един човек. Мег се изненада, когато всяка се оказа ненадейно с малък нож в ръка, вдигнат и готов да прободе.

Тя потръпна, а после хвана метлата и се изправи срещу тях, и тя не по-малко яростна и решителна.

Като я видя, Тангуин се разсмя.

— Виж ти, тя имала не само хубаво личице и привлекателно тяло, но и темперамент. За жена като тази, лорд Седжуик, могат да се вземат добри пари по пазарите и панаирите. Тъй де, мъжете ще са готови да плащат дори само за няколко минути в палатката й.

Грешъм издаде тих гърлен звук и Мег усети как студени тръпки преминаха по гърба й. Комедиантът и неговите жени наистина ли не виждаха опасността? Толкова глупави и алчни ли бяха, та да не разберат, че са събудили лъв, отприщили са буря, достойна за Вехтия завет?

Двете жени се заприближаваха към Мег, която се опита да се брани умело с метлата, а Беси влезе в битката с тенджера в ръце. Грешъм мина точно между разярените жени както Мойсей при минаването през Червено море и изби с едно движение на ръката камата от ръката на Тангуин. Заета със собствената си битка, Мег не видя нищо. Една от нападателките я нарани в ръката, от която потече кръв, а Мег заби дръжката на метлата в корема й. Учуди се, когато видя, че и двете жени се присвиха. Преди да се изправят, Беси хвана ръжена и вече го беше вдигнала, готова да удари. Позата й беше толкова заплашителна, че жените застинаха за миг като вцепенени.

В това време Грешъм беше сграбчил Тангуин за врата и сега удряше лицето му в една от подпорните греди на тавана.

Когато Грешъм го пусна, тънка струйка кръв се точеше от едната ноздра на комедианта. Тангуин се размърда, сякаш искаше да си обърше ръката в дрехата, но вместо това измъкна с невероятна ловкост и бързина втори нож от ръкава. Беше малък, но изглеждаше достатъчно остър, за да пререже с едно движение някому гръкляна.

Като го видя, на Мег й спря за миг сърцето, но Грешъм сякаш се зарадва. В израза на лицето му се появи нещо диво, някаква страст към смъртоносни битки.

— Стоп! — изрече спокойно Беси.

Блодуин изведнъж изстена и дойде на себе си, а останалите си поеха дъх, вперили погледи в ръжена, който старата жена още държеше вдигнат.

Целият в кръв, Тангуин изръмжа нещо с ножа в ръка. По очите му Мег разбра, че с радост би пронизал черния дроб на Грешъм, стига да има и най-малката възможност.

— Още една крачка — каза провлечено Грешъм — и ще ти е последната, защото ще те направя на парчета.

Тангуин се поколеба, после отпусна ръка. Ножът падна на пода и Беси побърза да го вдигне и да го пъхне в джоба на престилката си.

Комедиантът поклати глава.

— Няма да го сториш, милорд — отвърна той и втренчи в Грешъм нагъл и коварен поглед. — Защото аз знам къде е синът ти, а ти не знаеш.

Мег стоеше като ударена от гръм, а Грешъм беше явно поразен, въпреки че се преструваше, с достойно за възхищение усилие, на равнодушен.

— За какво говориш? — попита той, после хвана Тангуин за ризата и го притисна към стената.

Тангуин извика задавено. В този вик Мег различи дяволски кикот, но и силно отчаяние.

— Грешъм, спри! — каза тя, загрижена не за комедианта, а за Седжуик.

Грешъм не й обърна внимание.

— Отговори — изръмжа той. Държеше се така, сякаш освен тях двамата с Тангуин на света няма никой друг.

— Значи е вярно — изсъска Тангуин, явно решен да използва хитростта си, за да се отърве. — Виждам, че не си спомняш нито за копелето, нито за жената, която ти го хвърли, преди да стане моя, веднага щом ти отиде да си играеш на войник.

Грешъм продължаваше да държи комедианта за ризата. Погледът му беше все така леден.

— Лъжеш! — изръмжа той. — Не съм имал нито жена, нито дете.

Мег се приближи, затаила дъх, и стисна по-здраво метлата с изпотените си ръце. Със страничния си поглед видя, че жените и момчето Блодуин са се изправили.

Тя застана зад Грешъм, за да му пази гърба, вдигнала високо метлата, за да покаже, че ще си послужи с нея, ако я нападнат.

Те се поколебаха, вече не особено смели, защото не бяха получили заповеди от предводителя си. В стаята се възцари потискаща тишина, сякаш кораб беше потънал в дълбините на дълбоко и далечно море.

— Стой настрана! — предупреди триото Мег.

Беси се беше отпуснала без дъх на стола си до чекръка, с ръжена на една ръка разстояние.

Грешъм се беше съсредоточил изцяло върху Тангуин. Мег усещаше, че го изпълва почти свръхестествена сила.

— Разказвай! — каза с престорена мекота Грешъм, — или ще те убия, кълна се.

— Момчето… — каза задъхано Тангуин и си избърса носа… — момчето се казва Кирън.

— Къде е?

— Осиновиха го и сега е в един чифлик в Ланкастър…

— А майка му?

— Тя умря. По дяволите, Седжуик, Моник умря при раждане, докато ти раждаше второ дете. Почина заедно с новороденото и те проклинаше да гориш във вечния огън. Може и да не е чудно, че не помниш — ти беше далеч и си играеше, заедно с Чалстри и с Черния принц на войник. Когато това се случи, ти си караше кефа.

Мег усети как й се подкосяват краката, но успя все пак да се вземе в ръце и да не падне.

— Какво? — възкликна Грешъм, толкова объркан и потресен, че на Мег й се късаше сърцето. — Каква беше твоята роля във всичко това?

Погледът на комедианта беше изпълнен с омраза, но и с някаква лукава радост.

— След като ти замина, я утешавах аз — заяви той злорадо. — Но докато се любехме, тя викаше твоето име.

Тишина, сякаш след като са отзвучали луди барабани. Мег отстъпи леко встрани. Очите й бяха плувнали в сълзи на състрадание за клетата Моник и починалото бебе, за Грешъм.

— Къде е момчето? — попита Грешъм, а когато комедиантът се забави с отговора, сграбчи го за ризата и опря ножа си в гърлото му. — Къде — повтори той — е момчето?

Лицето на Тангуин беше цялото на червени петна, сякаш беше туберкулозен. Той погледна злобно Грешъм и плю.

Грешъм притисна острието на ножа към кожата му, от която пръсна кръв.

— Къде е?

— Уиндзор — изрече Тангуин. — Нали ти казах, че е под закрилата на Ланкастър. Служи при него като оръженосец и най-голямото му желание е да стане мъж и рицар. — Той се усмихна ехидно, наблюдавайки как въздействат думите му на Грешъм. — Ти много неща не знаеш, Седжуик — продължи той. — Дали пък най-доброто ми отмъщение няма да е да те гледам как научаваш едно след друго. Очакват те великолепни ужаси. Достатъчно основание, за да те оставя още известно време да живееш и да страдаш.

Грешъм погледна Мег като човек, когото са нашибали жестоко. Той страдаше. Беше бледен като мъртвец. Олюля се леко, а после се отпусна тежко на пейката зад себе си. Ножът, който беше държал на гърлото на Тангуин, падна на пода.

— Махай се! — каза Беси на комедианта. — Подбери тези животни, които наричаш приятели и да не сте стъпили никога, никога вече в къщата ми.

Мег затаи дъх, докато ги гледаше мълчаливо как изчезват в мрака — Тангуин, жените и момчето. Ръката й вече не кървеше, но тя едва сега усети парещата болка.

— Залостете вратата — каза Грешъм. — Мег, дай да видя раната ти.

— Нищо ми няма — протестира тя и се обърна към Беси. — Да ти се намира вино? Или ракия?

— Да — отговори Беси и излезе бързо от стаята. Мег и Гришам останаха сами в притихналото помещение.

Изведнъж Грешъм почна да трепери, сякаш от леден вятър. Зъбите му тракаха, устните му посиняха.

Мег заговори меко, но решително.

— Приближете се към огъня, милорд. — Вече поуспокоена, тя видя, че Тангуин му е порязал ръката, а може да го е ранил и по-сериозно. — На белезите от ножа на Тангуин може и да не обърнете голямо внимание, но в никакъв случай не бива тъкмо сега да настивате.

Грешъм се надигна с мъка и Мег съзнателно не го докосна, докато той вървеше с провлечени стъпки към камината. Там той се свлече на колене. Втренчи се в играещите пламъци, сякаш искаше да се хвърли в тях.

Мег сложи още сухи дърва, но отново се постара да не се приближава много към Грешъм. Не от страх — знаеше, че колкото и да е ядосан, той никога нямаше да й стори зло. Не, отдръпна се заради неговото душевно състояние, защото той приличаше на човек нашибан с камшик и само едно докосване на оголените му нерви можеше да срути стоманеното му самообладание.

Беси донесе кана вино и Мег я подаде безмълвно на Грешъм. Гледаше го как жадно пие. След известно време той сякаш се поотпусна. Въпреки това избягваше погледа и.

— Ще намерим сина ви — прошепна тя. — Ще отидем в Уиндзор и ще го вземем.

Той се присви, сякаш пронизан от меч.

— Оставете ме сам — изрече мъчително.

— Аз няма да изляза — каза Мег. — Докато сте тук, до тази камина, ще остана тука и аз.

— Син — каза той. — Аз имам син.

— Спомняте ли си го? Тя говореше толкова спокойно, без капчица емоция, че друга жена би казала — като чужда.

На лицето на Грешъм беше изписана цялата му мъка, но въпреки това то си оставаше красиво. Приличаше на ангел, надникнал в дълбините на ада.

— Не — каза той задъхано. — Всеки случай не виждам пред себе си лице. Въпреки това съм сигурен, че комедиантът каза истината. Имало е и жена, и бебе.

Мег изчака няколко удара на сърцето, преди да каже:

— Но това са наистина добри новини, милорд. Нали всеки мъж си пожелава наследник? — Помнеше много добре баща си, който не криеше разочарованието си от това, че има „само“ дъщери.

Грешъм прокара ръка през косата си.

— Да — каза той тихо. — Но кой мъж изоставя детето и съпругата си?

— Вие сте бил войник, рицар, а войниците трябва да ходят на война.

Грешъм поклати глава. Когато погледна най-сетне Мег в очите, тя видя в неговите и болка, и мъка, но и обземащата го смайваща радост.

— Син — повтори той, шепнешком сякаш на себе си.