Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (4)

3

Значи името ви е Грешъм? — каза замислено Мег, докато нейният събеседник, застанал с гръб към нея, се взираше през прозореца на болничната стая в студената късна есенна нощ. Да не бяха стените на манастира, мислеше си тя малко тъжно, щяхме да виждаме оттук светлините на Ъпър Горе. Може би дори тези на още по-отдалечено село. — Това име ви подхожда много повече от Адам, радвам се, че вече няма да ми се налага да ви наричам така.

Той се засмя и се обърна към нея.

— Вас сигурно ще ви нашибат с камшик, ще ви обесят и ще ви изгорят, ако игуменката ви свари тук — каза той. — Вървете си, не желая да стана причина нито за срама ви, нито за наказанието, което ще последва.

Мег се засмя.

— Предполагам, че трябва да се чувствам щастлива, защото майка Мери Бенедикт не прилага сурови наказания. Ако не беше така, щеше да се наложи да тръгна заедно с Габриела, моята близначка.

Когато тя спомена близначката си, лицето му потъмня и за мига, за който сърцето на птичето колибри удря един-единствен път, тя изпита ужас при мисълта, че той може да е една от онези суеверни души, които вярват, че родят ли се близначета, това е сигурен признак, че съпругата е изневерявала. Като дете, още когато живееше в имението Радклиф, Мег беше сякаш жигосана от това суеверие, с нея се отнасяха като с незаконно дете, защото покойният сър Майкъл Радклиф беше рус и синеок, както и съпругата му, и Габриела, първородната близначка. Затова решиха, че Мег с кестенявата си коса и зелени очи сигурно е от друг мъж.

Селяните в имението вярваха, че е така, а също и слугите твърдяха, че след като майка й шепнешком си признала, в това се убедил и сър Радклиф. Той никога не простил на съпругата си, очевидно също толкова невинна, колкото и Мег, заминал и се върнал само колкото да даде живот и на Елизабет.

— Какво ви натъжи, милейди? — попита Грешъм и се облегна на перваза, скръстил ръце пред изкърпената си и възтясна риза. — Изглеждате така, сякаш току-що сте видели собствения си надгробен паметник и сте се ядосали на надписа.

Мег отхвърли отколешните и толкова тягостни чувства, смътните, но и силни спомени за един хубав висок мъж, който ругаеше, и тропаше с крака, защото беше пиян — нейният баща.

— Нищо ми няма — каза тя и се върна към темата за близначките. Надяваше се, че той няма да си направи извода, че щом тя има близначка, значи е незаконно родена, но се притесняваше все пак дали това няма да промени мнението му за нея. — Моята сестра се е родила първа.

— Как изглежда сестра ви?

Щом си помисли за Габриела, Мег изпита болка. За бога, Габриела, обади се! Кажи ми, че си вече при своя съпруг и всичко е наред.

— Тя е много хубава — руса, очите й са с цвета на лешник, доста висока е за жена.

На Мег й олекна, защото сега Грешъм изглеждаше по-скоро объркан, но не и недоверчив или осъждащ.

— Това име и това описание пробуждат нещо в паметта ми. Виждам с вътрешния си поглед някаква картина — жена с развети коси, яхнала кон.

Мег пристъпи неволно по-близо до чужденеца.

— За Габриела се знаеше, че не желае да става монахиня — каза тя, а от вълнението пулсът й се ускори.

— Съвсем естествено е много жени да отказват да си наложат толкова строги ограничения — каза мъдро Грешъм.

— Така е — съгласи се Мег, — но малко са тези, които са способни да се противопоставят толкова категорично, колкото го стори Габриела. — Развълнувана, Мег започна да се разхожда из стаята. — О, заклевам се, че ако не я намеря съвсем скоро или поне не разбера, че е добре, наистина ще полудея!

— Толкова много ли я обичате?

Мег спря, изненадана от въпроса.

— Да — каза тя тихо, учудена от самата себе си. — Моите сестри са сякаш моя плът и кръв. През всички тези години бяхме сами на този свят и връзката помежду ни е от нещо по-яко от стомана. Аз няма, аз не мога да се успокоя докато не разбера, че Габриела е добре.

— Но ако приемем… — Грешъм изгледа внимателно Мег, преди да продължи. — Ако допуснем, че любимата ви сестра е мъртва. Тогава какво?

Мег преглътна, защото мисълта беше толкова болезнена, че усети как в гърлото й застава буца, а очите й плувнаха в сълзи.

— Тогава ще тъжим за нея, Елизабет и аз. Но би трябвало поне да знаем каква е била нейната съдба. За бога, наистина трябва да знаем.

Той я изгледа продължително и мълчаливо, нейният рицар без минало и, ако зависеше от шерифа, и без бъдеще. Но й се стори също, че през тези няколко магически секунди, той е бил призован от някой магьосник, за да й дойде на помощ.

— Каква цена сте готова да платите за такова издирване, Мег? — попита той и гласът му прозвуча, тих и дрезгав заради чувства, които тя още не можеше да назове. — Навярно вашата добродетел, — защото ако осъществите намеренията си и напуснете манастира, вече няма да можете да се върнете тук. Повярвайте ми, милейди, отвъд тези стени стават ужасни неща, които вие в невинността си изобщо не можете да си представите.

Въпреки че Грешъм говореше сериозно, на Мег й се стори, че той се колебае и не знае как да приеме нейната молба да й помогне да намерят Габриела. Каза си, че трябва да внимава, за да не реши той след време друго.

— Готова съм да посрещна всяка опасност, милорд, стига да успея да намеря сестра си.

На слабата светлина очите му станаха по-тъмни и Мег видя в него не само възможен спасител на Габриела, но и мъж, който я кара да се задъхва и събужда в нея чувства, които досега са спали.

— Защо ме наричате милорд? — попита той.

Мег въздъхна.

— Грешъм — каза тя — вие сте роден в дом на благородници. Може би не вие сте първородният наследник, но добрият ви произход е несъмнен. Виждам го в очите ви, разбирам го по обноските ви.

Миг по-късно той стоеше пред нея, а тя изобщо не беше забелязала как се е приближил. Той вдигна ръка, мазолеста от въртенето на меч и друго оръжие, и докосна леко бузата й.

— О, милейди, аз трябва да се махна от тук и то час по-скоро, защото тук съм щастлив.

Тя вдигна очи към него, толкова объркана от чувствата, предизвикани от физическото и духовното му докосване. Не можеше нито да каже нещо, нито да се отдръпне, както би трябвало да стори.

Грешъм наведе глава и притисна нежно устни към нейните. Мег се разтрепери, но не се дръпна. По непознат и чудесен начин той повтаряше извивката на устните й със своите, разтваряше ги и ги целуваше, а тя сложи ръце на раменете му и се притисна към него, за да не падне.

Той обгърна бедрата й с ръце и тя усети езика му. Мег го пое в устата си, а той изстена и я привлече още по-силно към себе си.

Мег реши, че се държи като разюздана проститутка, а част от ума й предвиждаше многобройните и ужасни последици от онова, което беше изпитала. Господи, та Сейнт Суидънс е манастир.

Грешъм пръв прекрати допира, пое си дъх и сега изглеждаше толкова съкрушен, колкото се чувстваше и Мег. Извърна се от нея и прокара ръка през косата си.

— Грешъм Седжуик — измърмори той, — какъв си глупак!

И двамата трепнаха, смаяни от онова, което беше произнесъл.

Грешъм Седжуик, повтори Мег, сякаш произнасяше непознато заклинание, което трябваше да донесе и на двама им или много добри неща, или още по-големи изпитания.

Той се обърна отново към нея и очите му пламтяха.

— Поне това вече го притежавам, въпреки че ми е само то. Щом е с име, човек не остава сам, милейди и докато все още мога да запазя чувството си за чест…

— Но…

— А сега си вървете, защото в противен случай, боя се, пак ще ви целуна.

Мег побърза да излезе, потресена от всичко, което той я бе накарал да изпита, вътрешно тя тържествуваше, но беше и разтревожена, защото паметта на Грешъм явно щеше да се възстанови напълно. Беше чудесна новина, но означаваше също, че той скоро ще напусне манастира.

При това без нея, без Мег, ако тя не успее да измисли нещо много хитро.

Тази нощ тя дълго не можа да заспи. На светлината на свещта на масата размисляше и обмисляше какво да пише в писмото до Габриела, преди да изреди думите си върху единствения скъпоценен лист хартия, който притежаваше. Елизабет й беше подарила хартията за Коледа, а шишенцето с мастило и перото бяха на Габриела. Перото беше от опашката на гъска, собственост на един селянин и Габриела го беше изскубнала, поемайки не малък риск.

Мег се отдаде за миг на спомените си, видя с вътрешния си поглед как нейната близначка първо гони гъската, а после гъската нея.

Когато видя най-сетне, че лоената свещ догаря, скоро ще угасне и тя ще остане на тъмно, потопи перото в мастилницата и започна да пише.

„Мила сестро…“

Два дена по-късно, през една свежа ноемврийска заран, Мег и Елизабет наблюдаваха от камбанарията на манастира как в единия край на село Ъпър Горе панаирът става все по-многолюден. Приличаше на пъстрата мозайка от църковен витраж, първо строшен, а после отново събран във весело безредие. Когато Елизабет й стисна ръката, Мег осъзна колко е нещастна. Осъзна, че очите й са плувнали в сълзи, толкова силно беше желанието й да се махне оттук. Манастирските стени, предложили убежище на толкова много хора, сред тях дори и на Седжуик, за нея бяха като стените на затвор.

Дори ако Габриела не беше изчезнала, пак щеше да е така, защото съдбата й е отредила друго. Само ако намери кураж да се махне, ще може да получи онова, което й принадлежи по право.

— Моля те, Мег — каза Елизабет, — не се противи на нарежданията на игуменката, остани тук. Ще има и други панаири.

— Така ли мислиш? — попита Мег и избърса от бузата си една сълза.

Елизабет се усмихна тъжно.

— Аз съм ти сестра. Мисля, че често отгатвам намеренията ти, дори още преди да си ги измислила докрай. Искаш да отидеш не само на панаира, нали? Искаш да напуснеш Сейнт Суидънс, може би не днес или утре, но много скоро и навярно завинаги.

Мег се обърна към Елизабет и я погледна право в очите.

— Нали не мислиш, че ще си отида завинаги и няма да те видя никога вече, моя мъдра, нежна и любима сестро?

— Габриела ни напусна, а скоро ще го сториш и ти. Какво ще правя тогава? О, Мег, нали не си намислила дори да не се сбогуваш с мен?

Мег погали сестра си по косата.

— Разбира се, че не бих го сторила. Моля те, глупаче, не се тревожи, няма да останем задълго разделени.

— Ще тръгна с теб — заяви припряно Елизабет. — Досега аз наистина се колебаех, но…

Мег толкова силно бе желала да чуе тези думи, но сега те я натъжиха. Безкрайните заплахи на света там навън, за които толкова много беше чувала и които смяташе за страховити измислици, с които плашат жени като нея, придобиха съвсем друг смисъл сега, когато можеха да надвиснат и над Елизабет. Детето щеше да е със сигурност по-добре защитено в манастира и под крилото на църквата.

— Не — каза Мег, меко, но решително. — Не мога да понеса дори мисълта, че можеш да се разболееш от холера или да се озовеш в ръцете на пладнешки разбойници. — Тя се позамисли, после лицето й се проясни и продължи още по-убедително. — Виж какво, щом намеря Габриела, ще пратим някого тук да те вземе. Придружен от легион войници и куп камериерки.

Тъмните клепки на Елизабет станаха мокри от сълзите.

— Ти ме мислиш за слаба, за теб съм едно глупаво и плашливо дете. И Габриела мислеше така. Но аз съм вече на шестнайсет и…

Мег прегърна силно сестра си, защото наистина не си представяше как би могла да се раздели с нея. Тя наистина беше най-малката и най-дребничката, а Мег и Габриела винаги се бяха наричали нейни закрилнички, Елизабет беше несъмнено и най-добрата от тях, най-преданата и най-добросъвестната.

— Глупава и плашлива ли? — попита предизвикателно Мег, изсумтя и поотдалечи сестра си от себе си, за да я изгледа по-добре. — Не и ти, Елизабет Радклиф, не и ти.

— Но въпреки това не искаш да дойда с теб?

— Не защото не ще можеш да изминеш пътя, а само защото си ми безкрайно скъпа. Никога не бих си простила, пък и Габриела би ме намразила, ако те изложа на опасност. Загубата би била прекалено голяма, за да я понесем не само ние двете, но и много други хора.

Елизабет изсумтя.

— Говориш със загадки! — каза тя укоризнено, а стана изведнъж и нападателна. — Освен това обсъждам мисълта да кажа на майка Мери Бенедикт какво искаш да сториш, Мег Радклиф. — Сега Елизабет изглеждаше много решителна и сините й очи святкаха.

— Ела с мен на панаира — прошепна Мег и я хвана за ръцете. Беше импулсивно, но изведнъж изпита желание да сподели с някого приключението.

Елизабет поклати глава.

— Не, аз не мога.

— Защо не?

— Защото искам да послушам майка Мери Бенедикт — отговори с твърда решителност Елизабет. — Освен това и за да мога да й кажа за теб, за твое добро.

Мег се засмя и прибра една кестенява къдрица под монашеския воал на Елизабет, малко поизкривен както й нейния.

— Ти няма да ме издадеш — каза тя. — Прекалено лоялна си, за да го сториш.

— Ами ако не съм — измърмори Елизабет и избърса сълзите от лицето си. — Ако съм безскрупулна доносница?…

Мег се засмя и отново я прегърна, след което не каза повече нито дума за забранения панаир или за замисленото бягство от манастира.

Същия следобед, докато майка Мери Бенедикт, според обичая си подремваше, а Елизабет се грижеше за сестра Клодия, Мег се измъкна от манастира през една рядко използвана странична портичка до градината, в която двете с Елизабет бяха намерили Грешъм Седжуик. Писмото за Габриела беше скрила, сгънато в платнена кесийка, пъхната в джоба на расото.

След като затвори портичката след себе си, Мег смъкна монашеския воал от косата си и го окачи на един фенер, за да си го прибере, когато се върне вечерта, без да трябва дълго да го търси. Сестра си щеше да започне да търси друг, не много далечен ден. В момента искаше само да намери куриер за писмото и да се наслади на многолюдието, на шумовете и миризмите на панаира, да запази в спомените си пъстрите му картини за мрачните зимни дни, които щяха скоро да настъпят.

Мег имаше намерение да се върне за вечеря в Сейнт Суидънс и да заеме мястото си в трапезарията с измито лице и с воала на ордена. По време на вечерната служба щеше да е особено набожна, а докато помага на Елизабет в работата, щеше да й разкаже за всичко видяно и чуто в селото. Така сестра й щеше, благодарение на нейния разказ, да сподели радостите, които е изпитала.

Всъщност в мига, в който забърза през замръзналите и ожънати ниви на манастира, Мег вече мислеше само за комедиантите, за красивите накити и за момчетата, които се мъчеха да спечелят някоя награда като се изкатерят до върха на намазани с мас греди.

В богатата библиотека на манастира Грешъм дълго седя над атласите с надеждата да срещне име на населено място, което да си спомни, но усилията му се оказаха напразни. Като се изключат собственото му име, усещането, че познава много добре Лондон и откъслечните спомени за сражение, които го преследваха от самото начало, не можа да извика в паметта си нищо съществено. Съзнанието му беше изпълнено с призраци, сиво и мъгливо, с шепнещи гласове, които познаваше, но не можеше да свърже с нито един жив човек.

Тъкмо се канеше да върне атласите и да излезе от библиотеката, за да нахрани кокошките, — изглежда всичко, на което беше способен засега, — когато Елизабет Радклиф се вмъкна тихо в помещението. Воалът й висеше накриво, лицето й беше толкова бледо, че той се уплаши, очите й бяха широко отворени.

— Не биваше да я пускам да отиде! — изрече тя бързо.

На Грешъм му спря дъхът.

— За какво говорите? — попита дрезгаво той, но сякаш вече знаеше отговора.

Елизабет взе да крачи из библиотеката, е всяка крачка все по-възбудена. После се отпусна на една пейка с гръб към дългата маса, на която Грешъм беше разтворил атласите.

— Мег отиде на панаира — довери му тя. — Въпреки че игуменката категорично й забрани…

Той хвана Елизабет за крехките рамене и я накара да стане.

— Мег е излязла от манастира? Сама?

Елизабет прехапа устна и кимна. Очите й плувнаха в сълзи.

Грешъм произнесе една дума, абсолютно неподходяща в присъствието на дама и то в манастир.

— Боже милостиви — каза той развълнувано. — Наистина ли отиде сама? По-добре би се справила с дракон, отколкото с нехранимайковците, които се разхождат там вънка.

Елизабет беше толкова пребледняла, че Грешъм я сложи да седне отново на пейката от страх тя да не припадне.

— Ако й се случи нещо, вината ще е моя — измърмори тя толкова тихо, че той едва я разбра. — Вината е моя, само моя.

Той нямаше време да утешава детето, но според него, каквото и да се случеше, вината щеше да е единствено и само на Мег. В края на краищата нали никой не я беше отвлякъл или прогонил, беше тръгнала доброволно.

— Елизабет, тук може ли да се намери кон и меч? — попита той.

Тя поклати глава.

— Имахме един кон, Захиас, един бял катър, но в края на лятото Габриела и сестра Джоана потеглиха с него за Корнуол. Освен това в Сейнт Суидънс не можете да намерите меч, защото майка Мери Бенедикт казва, че истината и добродетелта са единственото оръжие, от което имаме нужда. — Устните на Елизабет трепереха и една самотна сълза се спускаше по бузата й. — В този миг съм готов да пожертвам с радост надеждата си да отида на небето срещу остро оръжие и кон!

Грешъм се засмя насила, наведе се и целуна братски Елизабет по главата. Щом се налага да отиде невъоръжен в селото, нека бъде така. Ще използва за защита каквото му падне под ръка и ще се надява, че няма да налети на шерифа и хората му, преди да е открил Мег.

— Аз ще я върна — обеща много сериозно. — Нали не сте казали на никого?

Елизабет поклати глава.

— Не, милорд — отговори тя задъхано. — Кажете ми какво трябва да сторя?

— Просто да останете в манастира. Елизабет, настоявам да ми дадете честната си дума, да се закълнете, че няма да мръднете от тук, защото за мен ще е достатъчно трудно да намеря една от сестрите, да не говорим за двете.

— Обещавам — отговори Елизабет. — И, моля ви, побързайте.

Когато четвърт час по-късно Грешъм излезе през една от страничните врати от манастира, зърна един монашески воал, окачен на кука в стената. Ако обстоятелствата не бяха толкова тревожни, щеше да се засмее при мисълта, че Мег е свалила воала си още в мига, в който е излязла от манастира. Можеше да си представи, че стига да имаше и най-малката възможност, тя щеше да престане да го носи, както го беше сторила вече изгубената й сестра.

Въпреки голямото напрежение, Грешъм усети как отново го замъчи спомен, който все не можеше да улови. Лицето и снагата на жена. Габриела.

Прекоси колкото можеше по-бързо нивите и се усети беззащитен като тлъсто зайче, което се е осмелило да се приближи на един изстрел от ловеца. Мег му беше разказала с подробности за краткото посещение на шерифа в манастира и беше сигурен, че човекът се измъчва от въпроса дали той, Грешъм, не е извършил някое престъпление.

В горичката зад нивите късметът се обърна, макар и за малко, в полза на Грешъм. На един дъб видя як клон и го откърши. Щеше да му послужи вместо боздуган и беше все пак по-добре от нищо.

Ако са тръгнали да го търсят, момчетата на шерифа сигурно ще да носят истинско оръжие. Надяваше се да са заети някъде другаде, но беше твърде вероятно поне някои от тях да са на панаира, за да бранят реда или да се радват на представленията.

В края на селото някаква жена се опита да продаде на Грешъм кокошката, която кудкудякаше и пляскаше с криле в ръцете й. До нея вървеше кокалесто момче с износено наметало с качулка, което сякаш омагьоса Грешъм. Наметалото можеше да му свърши добра работа. За съжаление нямаше с какво да го замени, а не беше и достатъчно отчаян, за да го отнеме насила от момчето, а освен това щеше да се вдигне много шум.

Грешъм отказа на молбите на продавачката на кокошки и се приближи предпазливо към шумовете и представленията на панаира, като се озърташе непрекъснато за хората на шерифа и за Мег.

Колкото и предпазлив да беше, някакви типове го забелязаха. Беше чужд за селото и околността, освен това навярно вече всеки знаеше, че живее в манастира и църквата му е дала убежище.

— Казвам ви, че това е нашият кон — викаше все по-ядосано Мег. — Името му е Инок и е брат на Захиас. Избяга преди няколко месеца от манастира. Вижте го само как ми яде от ръката, той ме помни.

Отговорът беше упорито измърморване. Грешъм не можа да разбере думите.

— Откъде го имате? — напираше Мег. — Насред улицата ли го намерихте? Или сте го извели от неговия обор? — Тя млъкна и зачака. Когато заговори отново, гласът й беше станал още по-креслив. — Виждам, че нямате какво да кажете, нали? Е, ще видим какво ще обясните на шерифа!

При тази закана Грешъм заобиколи бързо сергията с пастетите и хвана Мег за ръката, за да й попречи да викне на помощ хората на реда.

Тя го погледна, отначало изненадана, а после и с недоверие.

Момчето, което държеше катъра за юздата, се втренчи в Грешъм, изтърва юздата и хукна, за да изчезне час по-скоро в гората. Грешъм изруга, недоволен, че се вдигна толкова шум, но хукна подире му, защото макар той да не си спомняше за момчето, очевидно беше, че момчето си спомня за него.

Той спипа пълничкото, луничаво момче сред храстите на една брезова горичка и го повали с такава ярост на земята, че незаконният собственик на изгубеното добиче на Сейнт Суидънс така се задъха, че за малко не предаде богу дух.

Грешъм притисна тоягата си в гръкляна на момчето, достатъчно силно, за да разбере пленникът му, че няма да успее да се изправи скоро отново на крака.

— Откъде имаш това добиче? — попита Грешъм. Осъзна, че Мег го е последвала, повела за юздата едрия бял катър, но за щастие останалите хора не бяха проявили повече интерес към случилото се и си останаха на панаира.

Момчето се изплю. Тогава Грешъм го сграбчи за колана и го вдигна със сила на крака.

— Намерих го — изписука вероятният крадец.

— А защо хукна да бягаш преди малко от мен?

— Честна дума, че не ви бих аз. Кълна се, наистина не бях аз.

— Но знаеш кой ме е бил, така ли?

Мълчание.

Грешъм притисна клона към шията на момчето, свали го бавно от брадичката до ключиците.

— Хайде, казвай!

Момчето погледна с изхвръкнали от орбитите очи умолително Мег.

— Калугерката беше, тя вдигна камък и ви удари изотзад. Вие паднахте, а тя ви открадна коня. Аз нямам нищо общо, кълна се…

Пред вътрешния поглед на Грешъм се заредиха картини — наистина виждаше и някаква калугерка. И това момче. Те тримата бяха пътували заедно, но не можеше да си спомни закъде и защо. Усети разочарованието да се разлива в него като горчива жлъч.

— Ти имаше кон — каза дрезгаво Грешъм, а момчето направи добре като прие на сериозно предупреждаващия му тон.

— Да, но в бъркотията той избяга. Повече не го видях.

— А сестра ми? — попита Мег и коленичи до момчето върху заскрежените окапали листа. — Не може да не знаеш нещо за сестра ми. За Габриела. — Нямаше съмнение, че тъкмо споменаването на калугерката я беше навела на тази мисъл.

Момчето отново плю и лицето му пламна.

— Ами да, курвата на Чалстри, само това мога да ви кажа. А сега си вземете проклетото добиче и ме оставете на мира, ако не искате да извикам шерифа.

Грешъм се отдръпна, това момче, което беше гонил до края на гората, вече изобщо не го интересуваше. Погледна Мег и видя в очите й сълзи на гняв.

Малкият нехранимайко се надигна, но преди да успее да избяга, Мег издърпа клона от ръцете на Грешъм, скочи и замахна бързо към момчето.

— Лъжеш — изкрещя тя гневно, — готова да го удари. — Как смееш да говориш така за сестра ми? За сестра ми, която струва сто пъти повече от дребен вагабонтин като теб!

Грешъм се възхити на смелостта на Мег, но издърпа все пак внимателно клона от ръката й. Момчето побягна, но не към панаира, а в обратната посока, а Мег, която дотогава кипеше от гняв, изведнъж взе да хълца. Не беше лека тъга, плачът й идваше от дън душа, от непознати кътчета, в които и тя не беше надниквала.

Той я привлече към себе си, развълнуван от отчаянието й.

— Мег… — прошепна той. — Мег, скъпа, недей да плачеш, не мога да го понеса.

Съвсем близо до тях добичето изрева, вдигна грозната си глава и задъвка няколко увехнали листа, останали да висят на един клон.

Мег вдигна към Грешъм изпълнени с мъка очи.

— Габриела не е курва — каза тя.

Грешъм отметна от челото й кичур рошава коса.

— Разбира се, че не е.

— Чалстри? Но кой е той?

Дълбока тъга изпълни сърцето на Грешъм и той целуна Мег по челото.

— И аз не зная — отговори той. — Но ние ще го открием, ние двамата ще намерим и вашата сестра, та дори да се наложи да прекосим на гърба на това добиче цяла Англия от край до край.

Тя дълго време мълча, после вдигна глава и се загледа в лицето му с прекрасните си очи.

— Наистина ли? — попита най-сетне и гласът й прозвуча, плах и тих, изпълнен с надежда и страх, че може да остане разочарована. — Сипаницата да ви порази, ако не казвате истината, защото лъжливо обещание е най-страшното предателство…

Нямаше начин, той трябваше да я погледне и да издържи погледа й. Как можа тази жена така да го омагьоса, та да е на ръба на лудостта?

— Аз държа на обещанията си, милейди — чу се той да казва — но сега ще се върнем в манастира — вие, катърът и аз, — и кой знае, може би от радост да видят отново добичето, никой няма да забележи, че ние двамата ще изчезнем завинаги.

Тя се усмихна и тази усмивка, за него като изгрев-слънце, беше сега за Грешъм всичко на света.

— Сестрите от Сейнт Суидънс наистина ще се радват да видят отново Инок — каза тя и погледна нежно катъра. — Въпреки езическия му нрав.

Грешъм хвана юздите на катъра и се метна чевръсто на гърба му. После вдигна Мег и я сложи да седне пред него. От това усилие само леко му се зави свят. След вечерята и глътка вино от тайния запас на игуменката, след още една нощ здрав сън всичко щеше да мине.

Все пак явно беше твърде рано да почнат да правят още на следната заран планове за това как ще търсят Габриела.

— Трябва да започнем търсенето от Лондон — заяви енергично Мег, — докато той насочваше не твърде покорното животно към манастира. Изпълнена с оптимизъм, тя вече беше изминала половината път и почти беше постигнала целта си. — Той е на пътя за Корнуол и там сигурно някой ще е чул нещо и за Габриела, и за вас…

Той се усмихна, защото я слушаше с удоволствие как бъбри.

— Да — съгласи се той, за да я окуражи.

Мег се обърна леко, за да погледне Грешъм в лицето.

— Аз успях да пратя писмото — каза тя.

— Писмото?

— До Габриела. Дадох го на един комедиант, който по някаква случайност доста приличаше на вас. Затова си спомних за писмото. Заради приликата, искам да кажа.

Впечатлен, Грешъм свъси чело, но не беше никак разтревожен.

— Мъж, който прилича на мен?

— Да — Каза Мег и кимна утвърдително. — Синеок, със сламено руса коса. Но не е и наполовина толкова хубав като вас.

Той се озърна и се усети ужасно притеснен. Бяха вече доста далеч от селото, той беше намерил Мег, а благодарение на нея и катъра, за чието изчезване изобщо не беше чувал. Но всичко това не изключваше, че всеки миг могат да бъдат открити от хората на шерифа.

— Разкажи ми по-подробно за този мъж.

— Няма нищо за разказване — отговори с въздишка Мег. — Разказах му за съпруга на Габриела, който е от Корнуол и той обеща да предаде писмото. Напролет щял да замине с трупата си за там.

Грешъм си мислеше за посещението на шерифа в манастира — той търсеше някакъв престъпник. Мисълта, че може да има някаква връзка, беше чисто инстинктивна, но въпреки това му мина през ума: ако се окаже, че шерифът нещо е сбъркал, той може да стовари всичко върху неговата глава.

Учуди го упоритостта, с която комедиантът продължава да следва призванието си и заключи, че човекът навярно се усеща сигурен. Шерифът беше убеден, че неговата жертва е потърсила убежище в манастира Сейнт Суидънс и това го беше направило сляп за други възможности. Мислите на Грешъм се насочиха сега към обещанието дадено на Мег да й помогне в търсенето. Беше достатъчно опасно дори само да поемат към Корнуол и той затърси възможност да се откаже от това намерение.

Бяха насред същата нива, която преди малко бяха прекосили поотделно, когато Грешъм чу зад себе си тракането на подкови и се озърна. Някакъв конник се приближаваше с огромна бързина към тях.

Боже милостиви, само след секунди онзи мъж щеше да налети на тях.

Грешъм изруга и пришпори катъра, който изцвили и препусна. Успя да мине в последния миг с животното, а следователно и с Мег през задната порта на манастира и да я затръшне, преди да успеят да го арестуват.

Човекът на шерифа спря коня си, изкрещя нещо и заудря по дебелото дърво, изглежда с дръжката на кинжала си.

Грешъм се засмя, радостен, че все пак е успял да избяга. Чувстваше се по-силен, защото е успял да се пребори със сериозно предизвикателство, затова заключи, че който и да е, сигурно е човек, който обича да се справя с трудности. Ако се оженя за Мег, помисли си той със сарказъм, това положително би събудило спомените ми със същата сила, с каквато тя разпалва кръвта ми.