Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (2)

1

Намериха го насред замръзналата нива с тикви край манастира Сейнт Суидънс, скован и в безсъзнание, а тилът му беше тъмночервен от спеклата се кръв.

Елизабет Радклиф, по-малката от двете сестри, се прекръсти припряно и измърмори някаква молитва, а по-практичната Мег коленичи до клетника, обърна го внимателно по гръб и напипа пулса му.

Въпреки напрегнатата ситуация, щом видя лицето му, Мег затаи дъх. Беше рус и с толкова фини черти, сякаш издялани от италиански скулптор, а не, както казваше понякога Мег, от често пъти немарливия господ. Усети дълбоко в себе си силно напрежение, сякаш бе стъпила току-що на ръба на пропаст, за да се намери на дъното й, или да се издигне над нея като Икар, преди крилете му да се разтопят.

Дори Елизабет, която се беше заклела никога да не се омъжва, и предпочиташе да даде обет за безбрачие, си пое дълбоко дъх.

— Боже милостиви! — възкликна тя. — Прилича на ангел или на светец. Жив ли е?

Мег вече завиваше клетника с расото си, което не беше много топло, но все по-добро от неговите дрипи. Той носеше само вехта, мръсна риза и кален панталон, който трябва да е бил някога елегантен.

— Да, сестричке, жив е, въпреки че е същинско чудо — отговори тя. — Сигурно дълго време е скитал, виж само колко е мръсен, а раната трябва да е доста стара.

— Отивам да викна сестра Мери Бенедикт — каза Елизабет, готова да се запъти към странична врата във внушителната каменна ограда на манастира. Въпросната дама беше игуменката на манастира и затова висшата инстанция в Сейнт Суидънс.

Мег дръпна рязко сестра си за дрехата, която не беше в много по-добро състояние от тази на чужденеца, само дето беше по-чиста и грижливо закърпена. Само преди два дена шерифът беше дошъл пред главната порта и беше питал за мъж, чието описание съвпадаше с това на чужденеца. Мег не понасяше шерифа и не му вярваше, защото го беше виждала достатъчно често в града да изнудва селяни и дори търговци.

— Не, Елизабет — не бива да избързваме. Може да е някой бандит или еретик, осъден да бъде изгорен на клада.

Елизабет отново си пое дълбоко въздух, сложи ръка на гърдите си и се прекръсти.

— Мег, разпорежданията на игуменката наистина са оправдани — чумата се шири и много нехранимайковци скитат по пътищата в тези трудни времена. Трябва да сме предпазливи.

Мег обичаше сестра си, готова беше да даде живота си за нея, но в мигове като този ужасно й липсваше Габриела, нейната близначка, която от няколко месеца беше в Корнуол. Габриела беше смела и енергична, но толкова далеч, че Мег не знаеше нищо или толкова малко за съдбата й като законна съпруга на лорд Ейвъндал. То беше като да са й отрязали ръка или крак. През последните няколко месеца не беше получавала вест от Габриела, а сестра Джоана, която беше тръгнала с нея, нито се върна в манастира, нито прати писмо. Мег беше всъщност доста разтревожена, но не искаше Елизабет да го разбере.

— Предпазливи, как не! — каза тя припряно. — Иди да докараш количката от бараката с инструментите, голямата, с която карахме тиквите. И гледай да не те забележат, Елизабет Радклиф.

Елизабет погледна съчувствено чужденеца, запретна расото и ризата, пое забързано през заскрежената градина към страничната портичка и изчезна през нея.

Мъжът с ангелско лице, който според Мег беше по-скоро мъртъв, отколкото жив, изстена тихо и се раздвижи. Мег го прегърна и се опита, доколкото й беше възможно, да му влее сили.

— Не бойте се, вие сте сред приятели. Няма да ви издадем, та да ви изгорят на клада или да ви обесят, освен, разбира се, ако не се разбере, че сте го заслужил.

Стори й се, че мъжът леко се усмихна, но сигурно си го беше въобразила. Той беше наистина твърде слаб, за да му е станало весело.

— Понеже тъкмо говорим за това — продължи Мег, като го притисна още по-силно към себе си, та да му даде колкото може повече топлина, — просто не ми се вярва някой да е способен да заповяда подобно нещо, нали така? Според мен такава жестокост е направо излишна. Ако някой е заслужил смъртта, трябва просто да му отсекат главата, бързо и с един замах. Или да пронижат сърцето му със стрела…

Беше се поувлякла, но от край време беше склонна да дърдори повечко, когато беше нервна.

Главата на мъжа лежеше някак леко повдигната в прегръдката на Мег и тя виждаше дългата му, безукорно оформена, впрочем и немита шия. Въпреки че беше възслаб, въпреки дългите гъсти мигли и тънките черти на лицето, в него нямаше нищо женствено. Беше истински и несъмнено мъжествен.

Колко жалко, че е в толкова окаяно състояние — каза си Мег, — защото с най-голямо удоволствие бих се омъжила за него и бих отишла с него в Корнуол да търся Габриела. С тези ръце, хванали мазоли от меча, с широките си рамене и силните си мишци прилича на авантюрист…

— Я стига, Маргарет Радклиф — скара се тя тихичко на себе си.

— С такива мисли ще застрашиш безсмъртието на душата си, ако вече не си го сторила.

Склонността към непристойни мисли беше най-големият й грях. Това, че подобни мисли често биваха последвани от дела, разбира се, само влошаваше нещата.

Шум откъм страничната портичка на манастира извести за идването на Елизабет. Тя бързаше със зачервени бузи през замръзналите буци пръст на нивата и буташе количката пред себе си. Черната й, толкова красива коса се беше измъкнала изпод монашеския воал и се спускаше разчорлена по гърба й.

Като я видя, Мег си помисли с лека тъга, че беше ирония на съдбата — тъкмо най-хубавата от трите сестри Радклиф не желаеше да се омъжва. Клетата й сестра щеше да е доволна да остане до края на дните си в манастира Сейнт Суидънс и никога да не познае чудесните ласки на мъж, да не усети как бебе суче гърдата й, да не участва във водовъртежа на ежедневието в този огромен, отвратителен и чудесен свят.

Мег беше сигурна, че ако притежава чувство за чест, новоизпеченият съпруг на Габриела ще осигури за сестрите на жена си подобаваща зестра. Тя, Мег, си пожелаваше определен тип съпруг и понеже очакванията й бяха твърде високи, смяташе, че ще и се наложи да го купи, както се купува добър кон на летния панаир. За разлика от нея Елизабет си пожелаваше да стане послушница и да пожертва цялата си зестра на светата църква.

Майка Мери Бенедикт, игуменката, да бъде благословена за вечни времена, се беше поколебала да изпълни веднага желанието й. Каза, че Елизабет трябва да поживее една година извън Сейнт Суидънс, може би при Габриела в Корнуол или дори при двора като икономка на някоя известна придворна дама. Едва след като опознае живота извън стените на манастира и реши, че той не я привлича, ще може да даде обет.

— Как мислиш, как ли се казва? — попита задъхана Елизабет, докато слагаха заедно с Мег клетия ранен в количката.

— Какво значение може да има това сега? — отвърна Мег, кой знае защо ядосана от въпроса на сестра си. — Хайде да го откараме в бараката с инструментите. Там е достатъчно топло и откакто реколтата е прибрана, вече никой не влиза.

Пътят през замръзналите буци пръст в нивата беше наистина труден, защото макар чужденецът да беше толкова слаб, оказа се ужасно трудно да бъде пренесен с количката. Не по-малко отколкото да се накара Захиас, един от двата бели манастирски катъра, да се поразмърда. За съжаление и двете животни не бяха тук. Захиас, по-старият катър, беше със сестра Джоана и с Габриела на път за Корнуол, а Инок изчезна по мистериозен начин от една близка ливада.

— Разбира се, че има значение — упорстваше задъхана Елизабет, защото въпреки всичките си благочестиви намерения и тя можеше да се инати. — Нали не можем вечно да го наричаме „чужденецо“, права ли съм?

— Нямаме никакво основание да го наричаме, както и да било — отговори Мег и в усилието си да премине една много дълбока бразда за малко да преобърне количката. Мисълта, че този мъж ще си отиде, било по собствена воля ли заловен от шерифа, я беше натъжила. — Въпреки раните си изглежда як и скоро ще ни напусне.

Елизабет настояваше на своето и Мег си каза, че за сестра й може би още има надежда. Ако Елизабет имаше недостатък, това беше нейната нерешителност. Освен това й липсваше навярно всяко желание за приключения.

— Той има нужда от име — каза тя решително и изпъшка, защото се мъчеше с все сили да бута количката.

— Защо не го наречем Захиас? — пошегува се Мег и спря, за да върне кичур от кестенявата си коса под монашеския воал.

Елизабет погледна тъжно и Мег съжали, че е споменала животното. Както и Габриела, и сестра Джоана, Захиас беше кой знае къде, а Елизабет го обичаше почти колкото сестрите си.

— Не — каза клетата Елизабет, защото, макар да беше весела по природа, рядко разбираше от шега. — Сигурно ще настъпи суматоха, ако сестра Джоана се върне заедно със Захиас. — Мислите й се насочиха за миг другаде, но после тя добави: — Надявам се да донесе новини от Габриела.

Мег поклати глава. Боеше се, че въпреки силните и добре въоръжени мъже, които бъдещият съпруг беше изпратил да я пазят, групата на Габриела е била нападната някъде по пътя от крадци, а знаеше, че и игуменката споделя страховете й, въпреки че рядко говори за това. Та нали междувременно би трябвало да е пристигнало поне едно писмо. Освен това защо сестра Джоана, придружила Габриела като нейна придворна дама, не се беше върнала, ако сестра им е вече щастливо омъжена?

Мег и Елизабет стигнаха, залитащи и изтощени, бараката и приготвиха легло за своя паднал ангел, като събраха в средата на малката паянтова постройка три дълги пейки. Дюшекът беше от груби празни чували за жито и всъщност не по-лош от повечето постелки в самия манастир. Двете го сложиха внимателно да легне. Тъй като нямаха завивки, използваха отново празни чували, за да го постоплят. След като си свършиха работата, се усетиха капнали от напрежението.

— Майка Мери Бенедикт щеше да го настани в стаята за болни — каза Елизабет.

— Ще го направим и ние — отговори енергично Мег, — но само след като се уверим, че не го застрашава опасността да свърши на кладата или на бесилката.

Елизабет измърмори нещо, което може да беше молитва за търпение, но може и да не беше.

— Ти ще убиеш този младеж, Мег Радклиф, и то само за да го спасиш от наказания, които съществуват може би единствено в твоето въображение.

— Няма да поема риска — прошепна може би малко припряно Мег, хвана Елизабет за ръката и я дръпна встрани. — Имам намерение, след като се възстанови, да го помоля да ме заведе при Габриела. Той е благороден човек и се хващам на бас, че е войник.

Наистина ужасена, както Мег бе очаквала, Елизабет отново се прекръсти.

— Или бандит, сестро, който ще ни пререже гърлата още щом се събуди. Боя се, че си или глупава, или луда, за да си помислиш дори…

Мег погледна отново пленника си. Стори й се, че клепачите му леко потрепнаха.

— Той сигурно ще има нужда от вода — каза тя сухо. — А също и от лекарства. Ти иди до кладенеца, а аз ще донеса аптечката от болничната стая.

— Искаш да кажеш, че ще я откраднеш — каза Елизабет. Беше решила да бъде по изключение по-енергична. — Честно казано, Мег, понякога губя надежда, че ще си спасиш душата.

— Разчитам за спасението си изцяло на божията милост — отговори смирено Мег и сведе очи. Тя много се надяваше бог да има повече чувство за хумор от нейната сестра. — А сега направи каквото ти казах, Елизабет. И не му наливай насила вода в устата, освен ако не се е свестил, но и тогава му капвай само капки на езика, защото иначе клетникът ще се задави.

Елизабет отвори широко очи и пребледня. Не от ужас, че може да задави пациента, предположи Мег, — беше я уплашила мисълта, че той може да се събуди.

— По дяволите — ядоса й се нетърпеливо Мег. — Защо се боиш, че може да се събуди, не виждаш ли колко е слаб?

— Не бива да викаш дявола — каза истински ужасена Елизабет. После видя израза на Мег, побърза да се обърне и хукна да донесе вода.

Мег открадна лекарството от шкафа и се върна. Елизабет вече се опитваше колкото може по-внимателно да налива вода в устата на чужденеца, сякаш той беше някой от крехките кълнове, които тя отглеждаше с толкова любов всяка пролет. Елизабет притежаваше изключителна дарба да се грижи за слаби и крехки създания.

— Още ли не се е събудил?

Елизабет поклати глава и се изчерви от прилив на великодушие, смирение и срам.

— Но той проговори, съвсем ясно… Прокле някакъв човек по име Блодуин да потъне вдън земя и да иде в ада, понеже му бил откраднал кесията. Пък аз си мислех, че да идеш вдън земя или в ада е все същото.

Мег остави аптечката и я отвори, за да разгледа съдържанието. За съжаление нямаше медицински познания.

— Изглежда само едното му се е видяло недостатъчно, трябва от все сърце да го е проклел — каза тя. — Мислиш ли, че трябва да му намажем гърдите с мехлем?

Мег се засмя в себе си и се престори на разочарована.

— Да, сестричке — каза тя и пое грижата за чужденеца.

Още преди да успее да свикне с близостта му — защото имаше нещо приятно вълнуващо да е толкова близо до този изключителен мъж — клетникът отвори очи и погледна слисано Мег.

Тя никога не беше виждала толкова сини очи и сега, под този тъмносин поглед дъхът й секна.

— Коя…? — попита дрезгаво той. — Какво…?

Мег само го гледаше и едва след малко се сети, че трябва да си поеме дъх.

— Вие сте в манастира Сейнт Суидънс — изрече тя най-сетне и то си беше същинско чудо, че изобщо успя, чудо не по-малко смайващо от разделението на Червено море или умножението на петте хляба и рибата. — В Девъншир.

Красивият чужденец сви рамене, сякаш изобщо не беше чувал за двете места.

Елизабет побърза да застане зад Мег.

— Как се казвате, сър? — попита тя мило и очевидно вече не се боеше, че той може да е бандит или еретик. — Тук сте на сигурно място.

Мег погледна смаяна сестра си и съсредоточи отново вниманието си върху мъжа на постелята.

— Ние няма да ви предадем — обеща му тя, може би малко прибързано, но съвсем откровено.

— Не зная как се казвам — заяви той най-сетне.

— По дяволите — измърмори разочаровано Мег.

— В такъв случай ние ще ви дадем име — заяви радостно Елизабет. — Името Рафаел ще ви подхожда, защото изглеждате твърде добре…

Клетникът присви устни. Очевидно не се възприемаше като архангел.

— Не — отсече той категорично.

— Ами тогава Аполон — изтърси Мег, за да се намеси и тя, и в същия миг се ядоса на себе си.

Той се усмихна и доказа, че зъбите му са също толкова съвършени, както и всичко останало.

— Благодаря ви, милейди — каза той бавно и си личеше, че е напълно изтощен. — Струва ми се все пак, че едва ли е много подходящо. Ще ви помоля да ми дадете някое по-обикновено име, докато си спомня собственото си.

— Джордж? — предложи Мег и си помисли за светеца, убиващ дракона. Не знаеше как бе намерила смелост отново да заговори, след като само преди миг се беше изложила като последна глупачка.

— О, не — възрази разпалено Елизабет. — Адам ще е много по-подходящо. Защото вие положително сте първият мъж, или поне първият тук, в Сейнт Суидънс, освен това също като Адам не си спомняте нищо.

— Тогава значи Адам — каза чужденецът и Мег се ядоса, че нейната сестра беше избрала приемливото име, въпреки че през цялото време искаше да предаде клетника на шерифа, а тогава кой знае каква щеше да е неговата съдба. Освен това продължаваше да смята, че „Аполон“ повече му подхожда.

— Хайде, забъркай лекарството — каза Мег на Елизабет и думите й прозвучаха доста остро.

Адам затвори очи и заспа.

— Обърни го по корем — каза спокойно Елизабет, върна се при аптечката, отвори я и извади хаванче и чукало. — Раната на главата му трябва да се промие и превърже. След това може да го изкъпеш, щом толкова те привлича. А после може да хапне малко бульон.

Дори безстрашната Мег не можеше да си представи как би изкъпала мъжа. Още при следващото влизане в църква щеше да й се наложи да се изповяда, впрочем това не й се стори чак толкова ужасно, колкото би било редно.

— Ами ти с какво ще са занимаеш, света Елизабет, докато аз къпя един гол мъж и го храня с лъжичка?

Сега Елизабет трябваше най-сетне да се изчерви.

— Но нали няма да поискаш аз да го направя? — попита тя меко.

— Разбира се, че не — смили се над нея Мег и хвърли поглед към проснатото спящо тяло на Адам. Дори в това състояние беше явно много спокоен, което подсказваше, че е доволен от себе си и самоуверен човек. — Как мислиш, какво ли му се е случило?

— Сигурно е бил нападнат от крадци или разбойници — прошепна Елизабет. — Нали не мислиш, че е чумав?

Този път Мег се прекръсти. Досега в манастира бяха на сигурно място, но чумата вилнееше наоколо и затова майка Мери Бенедикт много внимаваше на кого позволява да влезе.

— Както ти вече каза, той изглежда доста як въпреки раните си — отговори тя, след като го поогледа внимателно още веднъж.

— А ти наистина ли мислиш, че трябва да го изкъпем?

— Това е първото, което правят милосърдните сестри, когато някой селянин остане в стаята за болни — каза Елизабет. — Той може да има въшки или бълхи.

Мег прегледа внимателно сплъстената му от кръвта коса, която трябваше на всяка цена да бъде измита, огледа и кожата на главата.

— Нито следа от въшки или бълхи — прекалено студено е.

Адам почна изведнъж да трепери. Зъбите му тракаха и Мег и Елизабет побързаха да намерят още чували, за да го покрият.

— Трябва да съобщим за него — заяви най-сериозно Елизабет.

— Той е много болен, Мег, а тук нямаме възможността и средствата да го лекуваме както трябва.

— Не — отсече Мег след кратка и мъчителна борба с християнската си съвест. — Не, нали ще извикат шерифа само защото е чужденец. Ела — аз ще го обърна, а ти ще разгледаш раните по главата му и ще решиш дали трябва да се зашият. Докато ти се занимаваш с това, аз ще донеса вода и кърпи.

— Мег…

— Моля те, Елизабет — каза умоляващо Мег и изведнъж установи, че държи ръката на Адам в своята. — Той е в опасност, усещам го, а сега ние сме единствените му приятели.

— Фантазираш си — подигра й се Елизабет, но се залови да преглежда раната, а Мег побърза да отиде да донесе леген с вода и кърпи. Когато се върна, изми грижливо и внимателно, за да не влоши раната, косата му и кожата на главата. Елизабет приготви лапа от тесто и му направи превръзка с парче плат от неговата дреха.

Понеже дрехите на Адам и без туй бяха станали на парцали, не беше много трудно да го оставят по долни гащи, за да го измият с дъждовна вода и сапун. Когато това бе сторено, Мег побърза отново да го завие.

Досега не бяха успели да отмъкнат от кухнята бульона, от който според тях мъжът имаше нужда. Беше вече достатъчно рисковано да вземат аптечката и да напълнят легена с вода от делвите пред вратата на манастирската трапезария.

Мег беше известна със склонността си да върши глупости, затова трябваше много да внимава, за да не привлече вниманието на калугерките или на другите обитатели на манастира.

— Най-добре ще е ти да донесеш бульона, Елизабет — прошепна Мег. — Кажи, че е за мен, че ми е зле и не мога да присъствам на вечерната служба.

— В никакъв случай няма да лъжа — отвърна ужасена Елизабет. Но после излезе ядосано и остави Мег сама с мъжа, когото бяха кръстили Адам.

Сега той лежеше вече по-спокойно, изглежда лапата на Елизабет му беше помогнала.

Елизабет най-сетне се върна. Носеше с две ръце димяща дървена паница, от която стърчеше и лъжица. Изглеждаше доволна, защото беше изпълнила мисията си, без да наруши някоя от десетте божи заповеди.

Като се изключи, разбира се, заповедта „Не кради!“

Мег събуди пациента си, за да хапне, опря главата му на сгъвката на лакътя си и почна да го храни със силния бульон, а той, макар да беше явно объркан, драговолно поемаше храната. Кой ли можеше да каже колко време е минало, откакто този мъж беше хапнал нещо за последен път? Бульонът явно му се услади, а после той потъна отново в благословен сън.

Мег остана при него, докато камбаната не призова за вечерня и нямаше да го остави сам, ако Елизабет не й беше напомнила, че няколко молитви няма да са й излишни, още повече че биха помогнали и на мъжа, когото намериха в нивата с тикви. Мег присъства, изпълнена с чувство за вина, на вечерната служба и се помоли от сърце.

Тази нощ, сами в килията си, край празното легло на Габриела, което непрекъснато им напомняше за отсъствието на тяхната сестра, двете се заловиха да кроят шепнешком планове. Елизабет все още се колебаеше дали да изрече лъжа, а Мег не страдаше от подобни скрупули, но за едно бяха единодушни: беше техен морален дълг да спасят, стига да могат, живота на Адам.

Мег и Елизабет успяха да опазят три денонощия тайната си, между молитвите и ежедневните задължения, които трябваше да изпълняват, намираха начин да се измъкват, да намират храна, да сменят превръзки, да отмъкнат одеяла и дори един брич, меки кожени ботуши и кожен жакет от старите дрехи, които монахините събираха за бедните. През това време чужденецът се беше посъвзел, но ако се опиташе да си тръгне, силите нямаше да му стигнат.

На сутринта на четвъртия ден Мег се измъкна след закуска от трапезарията и свари подопечния си на крака. Не стъпваше много сигурно, но вече беше облякъл дрехите, които двете с Елизабет му бяха донесли.

Въпреки че още му се налагаше да се опитва намръщено да се държи на крака, без да го подкрепят, правеше впечатление с великолепната си, внушителна осанка. Трябва наистина да беше воин.

— Както виждам, съвзели сте се — каза примирено Мег.

— Сякаш сте разочарована — забеляза той и се подпря на една от високите маси, на които пресаждаха всяка пролет разсада.

Мег преглътна, но събра всичкия си кураж.

— Готова съм да ви дам цялата си зестра, ако ме заведете при сестра ми — заяви тя смело. Предложението беше прибързано, защото тя още нямаше зестра. — Тя се казва Габриела и замина за Корнуол, за да се омъжи, но оттогава не сме получавали вест от нея, а сестра Джоана, която я придружи, не се върна. Явно нещо не е наред.

Като чу това обяснение, Адам седна и се замисли.

— Габриела ли казахте? — попита той и свъси чело. — Името ми е познато. Изглежда често съм го чувал, освен това то е по-скоро рядко.

Изпълнена с надежда, Мег пристъпи към него, а после сякаш се вцепени. Той може да беше приятел на Габриела, но може да беше и човек, който й е сторил зло.

— Може би имате сестра, която се казва така — попита тя все по-развълнувана, — или някоя приятелка?

— Да, приятелка — потвърди той с някак объркана увереност. — Защото нямам сестри, нито братя. Мисля, че поне толкова зная за себе си.

— А какво още? — осмели се да го попита Мег. — Спомняте ли си за някой друг? — Тези мазоли са на воин, който върти меч, а не на селянин или търговец.

— Не бих ви взела и за работник — добави Мег. — Дрехите ви бяха скъпи и добре ушити.

Той скочи, залитна и пак седна.

— Къде са те? — попита привидно спокойно, въпреки че в очите му ясно се четеше загриженост. — Носех ли ботуши? Носех ли нещо със себе си?

— Не — каза Мег и измъкна жалките дрипи, останали от ризата и панталона, които тя беше скрила. — Някой ви беше взел и ботушите, и всичко друго, което сте носел. Истинско чудо е, че не сте замръзнал.

— Вие къде ме намерихте? Посочете ми веднага мястото.

— Не мога.

— Ако не ми покажете веднага къде сте ме намерили, ще се опитам сам да открия мястото. И ви уверявам, милейди, че докато го правя, някой ще ме види.

Бузите на Мег пламнаха.

— Вие сте неблагодарен, сър, ако мога да си позволя да ви го кажа.

— Можете да кажете каквото си пожелаете — отвърна й той. — Но що се отнася до предполагаемата ми неблагодарност, лъжете се. Навярно ви дължа живота си. — Той пак залитна, но този път се задържа на крака. В очите му пламтеше решителност. — За бога, милейди, не може да сте очаквали да ме задържите завинаги тук като домашно животно. Аз съм мъж, при това буен, поне толкова мисля, че зная за същността си, тъй че не подобава да оставате насаме с мен.

Мег прехапа устна и изчака малко, преди да се върне към истинските си опасения.

— Значи няма да ме вземете, за да потърсим заедно Габриела?

— Не. — Той свъси чело, отиде до прозореца и се понаведе, за да погледне навън. Беше висок, същински гигант. — Какво е това тук?

— Това е манастирът Сейнт Суидънс в Девъншир — отговори Мег. Вече му го беше казала, както и името си, но при дадените обстоятелства не можеше да му се сърди, че е забравил. Въпреки това би предпочела той да й е отделил повече внимание.

Той се обърна, погледна я изненадано, но в никакъв случай не и пренебрежително.

— Вие сигурно не сте калугерка, нали?

Мег беше сподавяла досега от съжаление гнева си, но този път избухна.

— Мислите ли ме способна да водя свят живот? — сряза го тя.

Усмивката му прободе отново сърцето на Мег.

— Мир, милейди. Аз не мога да имам мнение за вас, но си мисля, че за истинска девственица сте прекалено красива и темпераментна.

Мег само го изгледа, но не знаеше дали е получила току-що комплимент или обида. Не й хареса, че нямал мнение за нея, защото искаше да е нахлула в мислите и чувствата му като същинска победоносна армия. Впрочем той я беше нарекъл красива, а досега никой не й го беше казвал.

— Бяхте много мила с мен — каза той най-сетне и леко наведе глава. — Ще бъда вечно ваш длъжник.

— Все пак не дотам, че да дойдете с мен да потърсим Габриела, нали?

— Нещо повече, милейди — отговори той галантно и на Мег й мина през ума, че е бил навярно не само войник, но и придворен. Без съмнение беше умен. — Нямаше да съм човек на честта, ако бях готов да ви отведа от тук, тъкмо обратното, щях да съм най-големият нехранимайко, когото бог някога е създавал.

Навярно знаете, че не подобава на едно момиче да пътува не със семейството си, а с някакъв мъж.

Мег се поколеба, но след това издаде и най-нечестивия дял от своя план.

— Можете да се ожените за мен!

Той я изгледа толкова продължително и замислено, че Мег почна да се надява, че ще приеме предложението й.

— Не, милейди — каза той най-сетне, — въпреки че ви намирам много привлекателна, трябва да ви откажа. Не ви ли мина през ума, че може вече да имам съпруга?