Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (5)

4

Завръщането на катъра Инок стана повод за голяма радост сред старите, почтени стени на Сейнт Суидънс и Грешъм се оказа прав: неговото отсъствие, да не говорим за забранения излет на Мег до панаира, сякаш не бе направило впечатление на никого. Само Елизабет веднага си каза, че изчезването на сестра й сигурно щеше да я разтревожи по-малко, ако беше сигурна, че е искала само да върне катъра. Що се отнася до майка Мери Бенедикт, през следващите няколко дена, от които всеки беше по-мразовит от предишния, тя сякаш наблюдаваше по-внимателно Мег, но не бързаше да я хока.

Игуменката имаше сега по-сериозни грижи, защото заболяването на сестра Клодия се оказа по-сериозно отколкото бяха предположили отначало. Преместиха престарялата калугерка в отдалечена килия и само игуменката и Елизабет можеха да я посещават, за да се грижат за нея. Калугерките взеха да си шушукат за треска, бълнуване и дори признаци на чума. Елизабет беше сдържана и потисната. Нощем с мъка заспиваше за малко, на Мег й се налагаше да кара насила сестра си да хапне нещо.

Елизабет ставаше с всеки изминал час все по-раздразнителна — не й беше никак лесно да снове напред-назад до отдалечената килия. На третия ден след триумфалното завръщане на Инок, тя напусна малката килия, в която беше живяла заедно с Мег и Габриела откакто бяха дошли в Сейнт Суидънс.

Мег направи всичко възможно, за да поговори със сестра си насаме, но едва след многократни усилия успя да я хване в преддверието на трапезарията, където тя чакаше нетърпеливо една калугерка да й напълни от голямата делва каната с козе мляко. Елизабет пое каната с две ръце и вече се канеше да се върне час по-скоро в болничната стая, когато Мег й препречи пътя.

Елизабет явно се уплаши. Кожата й беше като пергамент, през нея прозираха сини жилки. Тя бързо отстъпи крачка назад.

— Не ме докосвай, Мег — каза тя с глас стар като вечността. — И не се приближавай към мен.

Мег скръсти ръце на гърдите.

— Каква ужасна тайна криеш от мен, Елизабет? Боже милостиви — каза си тя — не допускай слуховете да се окажат верни. Не позволявай на чумата да нахлуе в Сейнт Суидънс.

— Върви си, Мег — каза решително Елизабет. — Бягай докато още можеш. Тръгвай с лорд Седжуик и се махай оттук.

Значи клетата сестра Клодия наистина беше повалена от чумата. Истината, толкова различна от подозрението, което я беше тревожило досега, порази болезнено Мег. Защо толкова дълго бе отпъждала тази мисъл? Тайната, наложената незабавно изолация на болната калугерка, която иначе щеше да има безброй посетители, които щяха да се молят за нея, да й носят последните есенни полски цветя, да й четат из Светото писание… всичко това трябваше някак да предупреди Мег.

— Майчице Богородичке! — измърмори тя и се прекръсти. Изтръпна от страх. — Сигурна ли си, че не грешиш?

Елизабет се изчерви и контрастът с предишната бледност будеше тревога.

— Говори по-тихо! — каза тя заповеднически и по-енергично от когато и да било. — Не, не сме напълно сигурни. Майка Мери Бенедикт и аз. Чумата води обикновено до доста бърз край, а сестра Клодия е още жива.

— А ти се грижеше през цялото това време за нея. — Мег беше сякаш скована от ужас, искаше й се да прегърне Елизабет и да я отведе със себе си.

Елизабет не отговори. Не беше и нужно.

— Ела с мен — помоли я задъхано Мег. — Ще избягаме, още днес — ти, аз и Грешъм…

— Твърде късно е — каза спокойно Елизабет. — Освен това не мога да зарежа сестра Клодия и да я оставя да умре сама. Игуменката има други задължения и няма да може да бди над мъртвец, но аз ще мога. И ще го направя. Затова, Мег, спести си предложенията и напусни незабавно манастира.

Гневът на Мег беше смесица от мъка и страх. Мъчеше се да се освободи от тях, както се мъчи да се освободи сирена, уловена безнадеждно в мрежата на рибар. Опита се отново да хване Елизабет за ръката, но Елизабет се дръпна.

— За бога, сестричке, ела с мен! — каза умоляващо Мег.

Елизабет само поклати глава.

— Маргарет — чу се гласът на майка Мери Бенедикт. Игуменката стоеше на няколко метра от тях. — Послушай сестра си. Вземи Инок и златото в тази кесия и напусни незабавно Сейнт Суидънс!

Кесията тупна в краката на Мег. При други обстоятелства звънтенето щеше да прозвучи може би примамливо, но сега то прозвуча за Мег като вопъл на смъртник. Не само на сестра Клодия, но може би и на Елизабет. И на много други, към които така силно се беше привързала в манастира.

Мег просто не можеше да помръдне, идеше й да крещи, но не пророни ни дума.

Елизабет и майка Мери Бенедикт използваха момента, за да се отдалечат бързо. Елизабет се обърна.

— Бягай — помоли тя безмълвно.

Мег гледа съкрушена подире им докато не изгуби от поглед тези обични две жени, после преодоля най-сетне сковаността си. Наведе се и взе кесийката със злато. Откри Грешъм в обикновено празния обор, където чешеше Инок, с когото изглежда беше сключил несигурен мир. Като изчезналия си брат Захиас и Инок беше същински дявол, с когото човек по-добре да си няма работа.

— В името на Юпитер и Зевс, какво се е случило? — попита Грешъм, като зърна отчаяната Мег.

Тя вдигна високо кесията и няколко пъти се опита да заговори, докато успя най-сетне да даде що-годе смислен отговор.

— Чумата — изрече тя най-сетне. — Изглежда, че сестра Клодия я е повалила чумата, а Елизабет се грижи за нея. Моята Елизабет… — Мег залитна леко, но Грешъм я хвана здраво и я държа така докато тя можа да продължи. — Майка Мери Бенедикт и Елизабет искат ние двамата да напуснем манастира. Можем да вземем Инок и това злато.

— А какво е състоянието на останалите? — прошепна смаяно Грешъм. — На калугерките, послушничките и ученичките от интерната?

— Представа нямам — каза потиснато Мег. — Може да са били достатъчно далеч от болничната стая и да не са се заразили. Но що се отнася до Елизабет и майка Мери Бенедикт…

Грешъм й върна златото.

— Съберете си багажа и побързайте. Щом слънцето залезе, потегляме.

Тя го погледна втренчено.

— Да, но Елизабет остава тук…

— Така е и тя не може да тръгне — допълни Грешъм. — Няма да й помогнем, ако останем тук, лейди Мег, но можем да направим много, ако се махнем. Нали не сте забравила, че ще търсите Габриела?

Мег поклати глава и прехапа устна, за да не заплаче.

— Не, но се чувствам като разкъсана, милорд. Да тръгна или да спася сестра си. Да остана и да спася по-малката си сестра.

— Дори вие не можете да спасите Елизабет, ако тя се е заразила — каза спокойно Грешъм. — Трябва да уповаваме на Богородица и на всички светии и ангели и да направим каквото ни е възможно.

Мег имаше чувство, че в гърлото й е застанала буца и пак не можа да каже ни дума. Само кимна, сложи кесията със златото в джоба на наметалото и излезе от обора.

В толкова добре познатата килия, където три празни легла й напомняха за други времена, за нощи, когато тя и сестрите й си разказваха със смях какви ли не истории и правеха страхотни фантастични планове. Мег усети самота каквато никога не беше изпитвала.

Вещите й бяха малко — един молитвеник, рокля и наметало, гъшето перо и шишето мастило. Само след миг вързопчето й беше готово.

После тя седна на ръба на леглото си, неподвижна и сякаш в транс, сложила на коленете си оскъдните си вещи, вързани в калугерския воал, оставен от Габриела.

Тя не отиде да вечеря и едва когато камбаните забиха за вечерня, стана, озърна се за последен път и напусна малкия пашкул, в който тя, Елизабет и Габриела се бяха чувствали сигурни толкова време.

Както се бяха уговорили, Грешъм я чакаше до задната порта. Беше си намерил отнякъде наметало с качулка, която засенчваше лицето му, а Инок, макар и без седло, имаше все пак юзда.

Мег се обърна още веднъж и сърцето й се сви. После тя се приближи бързо към Грешъм и той я вдигна на гърба на катъра. Той го яхна бързо зад нея и я обгърна с ръце, за да хване юздите. Тя веднага изпита чувството, че ръцете на Грешъм сякаш я утешават.

Портата пред тях беше отворена. Свободата, за която Мег винаги беше копняла.

Но за обстоятелства като сегашните не беше и помисляла.

— Кураж, милейди — прошепна й меко Грешъм на ухото. — Съсредоточете мислите си върху надеждите, а не върху страховете си и гледайте напред, не назад.

Мег кимна и в този миг в душата й стана нещо, нещо радостно и толкова важно, че съвсем я слиса. Всъщност не изпитваше нито страх, нита мъка, но си даваше сметка, че в нея се извършва промяна, че е вече човек съвсем различен от този, който е била допреди малко.

Тя погледна Грешъм, за да види дали и той изпитва нещо подобно, но здрачът вече се беше спуснал над полята, покрити с оловна мъгла и тя не можа да види израза на лицето му.

Мег се накара да осъзнае, че този мъж, който я беше променил, е чужденец и сигурно го е сторил несъзнателно. Всички негови постъпки го превръщаха в загадка, но сега загадка за нея беше и самата тя.

Тръпки преминаха по гърба й и тя си спомни думи, които майка Мери Бенедикт често беше повтаряла: Внимавай какви молби отправяш към небето, Маргарет Радклиф. Бог чува всяка и изпълнява понякога някое глупаво пожелание, за да ти даде урок.

— Но нали не можем да спим на някое дърво! — протестира Мег, когато, вече далеч от манастира и навътре в гората, Грешъм спря катъра под един вековен дъб и й съобщи решението си. Бяха яздили часове наред и отдавна беше тъмна нощ.

— Няма как, милейди — отговори Грешъм. — Не само че можем, но и ще го направим. — Той слезе от коня и вдигна Мег от гърба му. — На мили наоколо няма странноприемница, а не бих и рискувал да наема стая, дори ако открием някоя.

— Но какво ще вечеряме? — попита Мег. Наблизо, сред старите дървета с окапали листа, които сякаш посягаха към небето, бълбукаше поток. Грешъм тръгна към водата, повел след себе си и гладния Инок.

— В чантата ми има сладки картофи — извика й той отдалече. — Вземете си няколко.

Сладки картофи? Кой знае защо, но Мег си беше представяла по-иначе един изпълнен с приключения живот, през ум не й беше минавало, че ще трябва да спи по дърветата и да яде сурови грудки, както беше чувала в разказите за Африка и за маймуните. Беше си представяла всъщност цигански табори с музика и лагерни огньове…

Минути по-късно нейният рицар се върна заедно с добичето. Той го върза за дървото, а после вдигна Мег до първия голям клон.

— Изкачете се докъдето можете — каза й той. — Аз веднага ще ви последвам, заедно с вързопчетата. А утре, милейди, ще купим меч.

— Не може ли да запалим огън? — попита умоляващо Мег, но изпълни каквото пожела Грешъм и макар и трудно, но почна да се катери. Габриела беше много по-склонна от Мег да извършва такива подвизи. — Студено е.

— Не, не можем да накладем огън — отговори Грешъм, а когато тя се опита да се спре на един клон, помогна й да се изкатери по-нависоко. — Освен ако не желаете, разбира се, оскъдната ни вечеря, заедно със златото, катъра, моят живот и вашата добродетел да се озоват в ръцете на най-близката банда главорези.

— Страхувате ли се? — подигра му се Мег и продължи да се катери все по-нависоко по голите клони и клонки. Вече й се виеше свят и се питаше кога този мъж кога най-сетне ще й каже да спре. Колко ли високо искаше да се изкачи тя?

— Не, милейди, не ме е страх — отговори спокойно Грешъм. — Но просто съм разумен.

Той най-сетне й разреши да спре на един як разклон. Далече долу Инок шумолеше с листата, вече силно замръзнали на повърхността, но меки и гнили по-надълбоко. Някъде изкрещя кукумявка, а месечината се беше издигнала, зловеща и величествена на осеяното със звезди небе, тя изглеждаше толкова близко, че сякаш можеха да я докоснат.

— И вие сте ми един авантюрист — продължи да се подиграва Мег.

Нямаше желание да предизвика скарване, искаше само, но без особен успех, да престане да мисли за Елизабет, там, в Сейнт Суидънс, и предполагаше, че Грешъм я разбира.

— Аз съм от онези авантюристи, които искат да живеят достатъчно дълго, за да разберат кои са всъщност — отговори той меко и взе да рови във вързопчето си за обещаните картофи, извади и едно остро ножче, което сигурно беше откраднал от кухнята на манастира. Той наряза картофите на равномерни парчета, даде на Мег нейния дял и задъвка замислено своя. — Знам ли, може да си имам красива жена — размисляше той на глас, но понеже си беше свалил качулката, Мег видя веселите искрици в очите му. — Надявам се да е дебела, весела и без зъби.

— Без зъби ли?

Грешъм се разсмя.

— Не ми обръщайте внимание — каза той и задъвка поредното парче картоф.

— Но защо искате да е дебела?

— За да ме топли през зимата.

Мег силно се изчерви, защото често беше чувала вдовици да разказват за покойните си съпрузи и разбра намека. Беше все пак смаяна, че толкова хубав мъж си пожелава беззъба жена, дори ако го беше казал само на шега.

— Допускам, че аз не бих си пожелала подобно нещо — осмели се тя да каже и присви леко нос.

Очите на Грешъм весело заблестяха.

— Не, милейди, заяви той, — разбирам, вие просто не притежавате необходимата радостна нагласа.

Мег изпита необяснимото желание да е дебела и беззъба, но то бързо й мина.

— Вие сте загадка за мен — заяви тя.

Грешъм се засмя тихо и й сложи парче картоф в устата.

— Яжте — каза той.

Мег го послуша, но без особено въодушевление.

— През ум не ми е минавало, че някой ден ще ми липсва граховата супа на сестра Хелена — каза тя. — Откровено казано, направо копнея за нея.

— Кълна се, — каза Грешъм — и се опита да прозвучи сериозно, въпреки че сигурно се шегуваше, — да не беше чумата, щях да ви върна и да ви стоваря пред портата от катъра.

— Но защо? — попита обидено Мег. Не смееше да продължи да мисли за чумата, защото се боеше, че в края на размислите си може да види Елизабет гаснеща и умираща. Или вече мъртва.

— Ами защото не сте добра спътничка — отговори той, продължавайки да дъвче. — Откакто спряхме тук, не преставате да се вайкате и да се оплаквате. За съжаление нямам никакво желание да сляза и да прекарам нощта с добичето, въпреки че неговата компания ще ми е сигурно много по-приятна от вашата.

— Но той има зъби — каза Мег.

Грешъм прихна да се смее, а Мег се усети по-объркана от когато и да било.

Много по-късно и след като много пъти беше сменяла положението си, тя най-сетне задряма с глава опряна на гърдите на Грешъм, той я беше прегърнал и я беше завил, освен с нейното наметало, и със своето. Опрял брадичка в главата й, той се вслушваше в звуците на нощта.

Следваше мислите си и си повтаряше отново и отново онова, което знаеше за себе си, а то беше като монотонен напев или като думите на заклинание, но той не губеше надежда, че ще успее да извика нови спомени от тъмното тресавище на забравата.

Не си спомни нищо и се запита, не за пръв път, дали не иска всъщност да се отърве от миналото си. Може би имаше неща, които не би искал да си спомни, неща, чийто спомен не би могъл да понесе?

Кой знае, може би шерифът имаше право да го преследва, той, Грешъм, можеше да е убиец или крадец. Бог му е свидетел, че насилието и смъртта не му бяха чужди. В сънищата си беше видял достатъчно много кръв, за да го знае.

Беше твърде вероятно да е женен, по собствената му преценка трябва да беше някъде към средата на тридесетте и следователно на възраст, на която един мъж отдавна е женен. Дали е съпруг на жена, която копнее той да се завърне, моли се и пали свещи за спасение на неговата душа? Или жена, — и това не беше изключено — която го проклина и дори желае неговата смърт?

По-лошото беше, че може да имаше и деца. И кой знае, той може и да обичаше от сърце и душа тяхната майка — тази жена, за която не можеше да си спомни. Ако е така и му предстои да го осъзнае, нали ще се окаже в безнадеждното положение да обича едновременно две жени.

Появата на чумата в Сейнт Суидънс го беше принудила да предприеме това пътуване заедно с Мег и сега се питаше дали съдбата е изиграла в тази драма някаква роля.

До този миг не си беше позволявал да се замисля твърде за желанията, които Мег Радклиф събуждаше в него. Беше се оказал безсилен да възпре прилива на чувства. Сега, облегнал глава на грапавата кора на дървото, на което бяха потърсили убежище, той отново се остави да го плени начинът, по който Мег се смееше. Светлината в нейните очи, достатъчно силна, за да поведе един скитник по тъмните пътища. Нейният аромат с лек дъх на билки и свеж като чистата вода, която извира от планината.

Грешъм затвори очи, за да спре прилива на чувства, но болката при мисълта, че може да се наложи да се раздели с тази жена, го накара да потръпне. Имаше усещането, че губи почва под краката си и може би дори е на път да се влюби, но за това беше наистина още прекалено рано. Мечтаеше да сподели леглото с тази пламенна жена и ако заради това му се наложеше да се ожени за нея, беше дори готов да го стори.

При дадените обстоятелства желанията му бяха неизпълними, но не знаеше колко дълго ще издържи да копнее толкова силно за нея, без да може да намери изход. Беше понесъл по-лесно строшените си кокали от това ужасно, непрестанно, страстно желание.

Мег се раздвижи, каза тихо нещо на сън и Грешъм усети как нещо леко го прободе в слабините, когато тя се притисна към него в неспокойната си дрямка. Ръцете му усещаха коравината на малките й гърди, а наперените им пъпки сякаш изгаряха кожата му въпреки катовете дрехи.

Грешъм отметна глава и потисна стон. Тази нощ Мег можеше да не се бои от него и мъката му можеше да върви по дяволите, но какво щеше да стане идната и по-идната нощ? Нали не можеха да спят вечно по дърветата, щеше да се наложи да нощуват и в плевници, където студът ще ги притиска един към друг, и в ханове, където тази лейди можеше да пожелае да й дадат отделна стая.

— Какво става? — изпъшка малко ядосано Мег.

Въпросът така го стресна, че едва не падна от дървото и не я повлече със себе си.

— Как тъй какво? — попита той, макар да разбираше добре какво го питат. И той усещаше болезнено коравината си и си пожелаваше от все сърце Мег да се превърне, та макар и само за час, от почтена лейди в проститутка.

— Какво е това? — попита тя и се гушна в него.

Той си пое дълбоко въздух. Отдавнашна мъка, силна и сладка, се надигна в него.

— Струва ми се, че много добре разбирате какво е, измърмори той малко ядосан, защото наистина страдаше. — Въпреки цялата ви предполагаема невинност.

Тя го погледна, очите й, които допреди миг святкаха закачливо, бяха станали сериозни и той едва не се удави в смарагдовозелените им дълбини.

— Ще ме държите ли много здраво? — прошепна тя. — Страх ме е. — Тя изрече последните няколко думи, сякаш изповядваше смъртен грях. — Габриела и Елизабет са всичко, което имам. Не зная какво бих правила без тях, в какво бих се превърнала без тях.

Той я прегърна по-силно, като внимаваше да не я смачка и позволи на устните си да се плъзнат леко по слепоочието й. Нямаше какво да каже и той просто я слушаше.

— Габриела и аз не си приличаме — продължи колебливо тя, — но ние сме близначки и понякога наистина ми се струва, че има ме една душа. Затова… затова зная, че нещо лошо трябва да се е случило откакто тя напусна Сейнт Суидънс, за да се омъжи за сър Ейвъндал — усещам го. А Елизабет, тя е най-малката и ние двете с Габриела винаги много сме се грижили за нея, а сега, когато това е невъзможно…

Той я галеше по гърба и я слушаше.

Тя притисна чело към рамото му и потрепери, преди да изхълца.

Той я целуна по челото и зачака.