Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (3)

2

В своята невинност Мег изобщо не беше помислила за възможността там някъде по света една жена да очаква своя рицар. Не беше рядкост някой мъж да поиска една жена да стане негова съпруга и веднага да я поведе със себе си по пътищата и дори по бойните полета във Франция или някъде на Изток, а после да забрави съмнителната си вярност към други доверчиви жени, които е срещнал по своя път. Такива мъже често изчезваха заедно със зестрата, получена при сключването на брака в някоя селска църква. Тя самата съвсем наскоро беше слушала подобни ужасни истории за коварни измами от жени, потърсили убежище в манастира Сейнт Суидънс, и беше убедена, че поне някои от тях са правдиви.

— Допускам, че е възможно — измърмори Мег, въпреки че още не й се искаше да приеме някой наистина да има законното право да претендира за чувствата на мъж. Откакто Габриела замина пред няколко месеца, никога не се беше чувствувала толкова потисната, като се изключи, разбира се, денят, в който дойде със сестрите си в този манастир и заживя в него. — Ако имахте жена и деца, сигурно щяхте да си спомните поне нещо…

Той поклати глава, на лицето му беше изписана мъка. Тя разбра, че говори истината.

Мег преглътна притеснена. Желанието да напусне манастира и да рискува да се впусне в широкия свят извън неговите стени пламтеше в нея като жарава от зимен огън, туптеше силно и сякаш удвояваше ударите на нейното сърце. Понякога й се струваше, че това желание ще я разкъса и ще я убие.

Но колкото и да мечтаеше да почне истинския си живот като жена, щеше да й е трудно да напусне манастира, защото това би означавало да се раздели и то може би завинаги с Елизабет. Това заплетено положение често я бе карало да плаче, защото не можеше да си представи как ще каже сбогом на сестра си и много внимаваше някой да не отгатне мислите й.

Въпреки това, въпреки цялата тази мъка и въпреки че толкова обичаше сестра си, на Мег често й се струваше, че ще умре, ако остане в манастира. Имаше мигове, в които си мислеше, че с всеки неин дъх стените на манастира се приближават все повече към нея и в края на краищата сигурно ще я смажат. Тя въздъхна дълбоко и отпусна отчаяно рамене.

Високият чужденец се приближи колебливо и най-сетне застана пред нея. Той докосна кестенявия кичур коса, който се беше подал изпод воала.

— Толкова скучно и тъжно ли е тук, че бихте тръгнали с един непознат? — попита я толкова мило и приятелски, че Мег си каза, че само звукът на неговия глас е достатъчен, за да я въведе в изкушение. Освен постоянната привързаност на нейните сестри, тя рядко беше дарявана с нежност, а тъй като тя идваше сега от мъж, възприе я като странна и плашеща магия, от която й се зави свят, тя събуди в нея толкова бурни чувства, че трябваше да се запита дали изобщо някога се е познавала.

Животът в Сейнт Суидънс наистина бе тъжен, почти непоносим, или поне така го възприемаше Мег. Мястото не беше ужасяващо, тук не бе понасяла лишения или лошо отношение, а присъствието на Габриела и Елизабет превръщаше манастира в нещо като собствен дом. Въпреки това, обикновено по залез-слънце, Мег си мечтаеше за места, където никога не е била, за гледки, които не виждала и тогава й се струваше, че ще умре — толкова силен беше нейният копнеж.

Ако Елизабет се съгласеше да тръгне с нея, проблемът щеше да бъде решен, но за съжаление най-малката сестра Радклиф беше не по-малко упорита от белия катър Захиас.

— Никой не се е държал лошо с мен — призна най-сетне Мег. Искаше да опише какво изпитва, но не намери думи достатъчно ярки и отчаяни, за да изразят силата на нейните чувства. — Аз просто…

В погледа на сините му очи нещо трепна, сякаш в тях нещо бе наранено и прекършено.

— Просто какво? — попита той и явно се помъчи да скрие усмивка. Какво ли у мен го забавлява толкова, запита се тя и малко я заболя. Би предпочела да предизвика не смях, а друга реакция.

Тя разпери притеснено ръце, после отчаяно ги отпусна.

— Просто не можете да си представите какво е да живее човек тук — промълви тя. — Никога нищо не става! Ден след ден все едно и също — молитви, после закуска, пак молитви. Сутрешните задължения и уроци, после пак молитви. Обяд, задължения и уроци. Латински. Бродерия. Все неща, които никога няма да ми потрябват, вечеря и после…

— Пак молитви, нали? — подразни я той.

Тя скръсти ръце и мрачно го погледна.

— Да — каза ядосано. — За бога, дори всемогъщият сигурно не обича това блюдолизничество, всички тези хора, които не престават да бъбрят за това, колко чудесен и милостив е той, сякаш не знае какво си мислят всъщност за него, докато го молят да ги благослови или „помогни ми да си намеря загубеното прасе“ и тем подобни дивотии, но никога не казват нещо що-годе интересно… Тя млъкна и си запуши устата, защото си представи, че чува това непрекъснато бърборене да долита откъм всички кътчета на света.

Чужденецът се засмя тихо, отстъпи назад и създаде помежду им малко, но красноречиво разстояние. Това едва доловимо движение разтревожи и обърка Мег. Усети се някак изоставена, но знаеше, че е глупаво от нейна страна, защото човек не може да бъде изоставен от някого, който няма нито причина, нито задължението да остане.

— Може и господ да се чувства понякога самотен — каза мъжът — също като нас смъртните. Според мен част от това дърдорене е твърде забавна — опита се той да се усмихне.

— Да де — ядоса се Мег и усети странно желание да упорства, — но нали щеше да е много по „забавно“, ако господ отговаряше поне от време на време. Щяхме поне да знаем, че е слушал.

Сега чужденецът направо се разсмя.

— О, Мег, вие сте една безстрашна душа. — Той замълча, погледа я няколко секунди със светнали очи и продължи: — Кажете ми, лейди Радклиф, за какво се молите вие, когато се молите?

Мег прехапа устна. Не желаеше да издава толкова скъпоценни тайни, защото се боеше, че той може да я сметне за глупава. Но й хареса как звучи неговият смях, защото беше весел, но не подигравателен, и тя отговори на въпроса му.

— Казвам си, разбира се, най-напред молитвите от броеницата — отговори тя сериозно с надеждата, че така ще мине за набожна. — А след това се моля на светата Дева да ни прати вест от Габриела и да пази и закриля сестра ми. — Мег си пое дълбоко дъх. Усети как й залютя на очите при мисълта за близначката, която толкова й липсваше. — Освен това се моля — продължи тя — за съпруг със смело и вярно сърце.

Той прокара пръст по нослето й и това докосване, толкова леко, че Мег се запита дали не си въобразява, събуди в нея лавина от чувства, а дълбоко в себе си усети сладък копнеж. Кръвта й сякаш се превърна в силно вино, което я влуди.

— Боя се, сладка Мег — каза той тихо и сподавено, — че не мога да бъда щастливият мъж, който ще ви вземе за жена. — Той помълча малко, замисли се и сега лицето му изразяваше вече дълбока меланхолия. — Освен това сигурно не съм благородник, а в главата ми цари ужасна бъркотия.

Той се взря в лицето й и отново се приближи. Кой знае, може би в този миг щеше да я целуне, или поне Мег си позволи да си го помисли, защото той наведе леко глава към нея, затвори очи и тя почти усети топлите му устни върху своите. Но нали съдбата обича да си играе — катастрофата се случи в най-неподходящия момент.

— Маргарет Радклиф, кой е този? — попита неузнаваемият глас на майка Мери Бенедикт.

Мег се обърна рязко към вратата на бараката и видя игуменката. Елизабет стоеше плътно зад нея, а на лицето й се четеше загриженост, примирение, но и малко инат, всичко това взето заедно.

— Аз нищо не съм издавала, кълна ти се — побърза да каже тя, когато срещна изпълнения с укор поглед на Мег.

— Мисля, че ти зададох въпрос, Маргарет — каза игуменката. — И ти трябва веднага да ми отговориш.

— Намерихме го в нивата с тиквите — изтърси Мег в желанието си да заглади нещата. Майка Мери Бенедикт не беше нито зла, нито неразумна — през всички тези години в манастира това беше истинско щастие. Но Сейнт Суидънс беше нейно владение и тя ръководеше всичко, за което отговаряше, според някои от поверените на грижите й, както архангел Михаил трябва да е предвождал небесното войнство по време на големия ужасен бунт.

Чужденецът, който стоеше зад Мег, я отстрани меко и се поклони учтиво на игуменката. Поклонът беше изпълнен с грация. Той може да беше забравил името и миналото си, но беше запазил добрите си маниери, а те издаваха аристократично потекло.

Мег добави тази информация към растящия сбор сведения, които бе почнала да събира. Нейният рицар беше от добро семейство, образован и — войник или не — беше възпитан.

— Аз съм благодарен на вашите състрадателни самарянки, уважаема майко — каза той и в този миг на Мег й се стори да вижда искрици хумор в очите на игуменката, макар това да беше навярно по-скоро нейно желание, а не действителност. — По всяка вероятност те двете са ми спасили живота.

— Възможно, но може и да са го изложили на излишна опасност — отговори игуменката. — Трябвало е да ви заведат веднага в стаята за болни, сър, а също и да ме осведомят незабавно за вашето присъствие. — Майка Мери Бенедикт погледна навъсено Мег, после Елизабет, която сякаш увехна под погледа й, както увяхва диво цвете, паднало върху гореща печка.

— Маргарет, Елизабет, вие ще отидете в параклиса, за да се помолите и да надникнете в душите си, а в това време аз ще наредя да приготвят подходящо място за нашия гост. Когато бъда готова да ви видя, ще пратя да ви извикат.

Мег беше вече на деветнайсет и толкова се боеше да не остане неомъжена в Сейнт Суидънс, докато погрознее и остарее, че побърза да се покори. Направи го и Елизабет, но, разбира се, по други причини. Елизабет не желаеше да бъде свободна, тя имаше намерение някой ден също да стане игуменка и по много поводи вече го беше заявявала най-откровено.

— Ти си ни издала! — изсъска развълнувано Мег, докато тичаха по калдъръмената пътечка към параклиса с каменния под и скромния олтар. В Сейнт Суидънс нямаше статуи, нито позлатени разпятия. Майка Мери Бенедикт смяташе, че монашеският живот трябва да е прост и аскетичен.

— Кълна се в светицата си, че не съм го направила! — възрази Елизабет с пламнало лице и святкащи очи. — Сестра Алис беше, кълна се, тази доносница ме е видяла, изглежда, тази заран да изнасям каша от трапезарията и тя ме е издала.

Мег въздъхна и съжали, че е била толкова рязка. В края на краищата нали тя, а не сестра й беше виновна за цялата тази бъркотия. Когато намериха клетия скитник, Елизабет искаше да отидат веднага при игуменката.

— Да — каза тя по-меко, — сестра Алис си вре носа навсякъде.

— Тя изпълнява старателно задълженията си и се грижи да бъде спазван правилникът на ордена — защити Елизабет не особено убедено отсъстващата виновница.

Бяха стигнали изтритата стълба към параклиса и прекъснаха разговора. Мег влезе първа, поклони се и се прекръсти, преди да се приближи към олтара, сестра й я последва.

За щастие параклисът беше празен, като се изключи старата сестра Клодия, която беше почти непрекъснато там, за да си приказва със сериозно и одухотворено лице с господа, комуто беше служила цял живот. Беше вече на седемдесет, крайниците й бяха подпухнали от болестите, които докарва такова почитание на всевишния, и майка Мери Бенедикт й беше забранила да се моли коленичила. Затова тя седеше на първата пейка навела глава и скръстила възлестите си ръце.

Сестра Клодия дори не вдигна очи, докато двете сестри Радклиф заемаха местата си пред олтара. Коленете им потънаха във вдлъбнатините, оставени от поколения каещи се и молещи жени. Въпреки че рядко се налагаше Елизабет да бъде призовавана към дисциплина и я обвиняваха обикновено само в съучастие в простъпките на някоя от нейните сестри, Мег знаеше как ще се държи тя сега. Нали точно така постъпваше и Габриела.

Мег се надяваше, че при Габриела всичко е наред, където и да се намира. Тя оправи припряно и със закъснение воала си, събра молитвено ръце, наведе глава и почна да се моли за опрощение на греховете си.

Вече застанала до вратата на параклиса, минути след като беше привършила разговора си с чужденеца, игуменката леко се усмихна, като видя как двете сестри Радклиф се молят и се разкайват, борят се с не дотам похвалните страни в природата си. Тук, в манастира, те бяха близо до бога, радваха се на закрилата на майка Мери Бенедикт, бяха на сигурно място, каквото светът никога не би могъл да им предложи, и все пак игуменката не беше нито толкова стара, нито толкова откъсната от света, за да забрави за копнежите, които са живи в сърцата на младите момичета. Не й беше убягнало и това, че чужденецът, когото бяха скрили, е красив.

Игуменката тайничко въздъхна. Нито едно от тези момичета не беше създадено за живот в манастир, беше го доказала и тяхната сестра Габриела. Сестрите Радклиф бяха създадени, за да се омъжат, да раждат деца, да станат господарки редом с някой достоен лорд и да управляват имението му, да владеят съпруга си телом и духом. Но техните родители бяха отдавна обеднели и когато момичетата станаха на възраст за женене, ги изпратиха в Сейнт Суидънс — така се беше разпоредил един мъж, чието име тя никога нямаше да издаде, защото му го беше обещала. Тяхната майка, вдовица на храбър, но безхарактерен рицар, се беше омъжила повторно, по любов, не по сметка. Предишната лейди Радклиф, несъмнено окуражена от новия си съпруг, бе предоставила всъщност цялото си имущество на своите дъщери. Не ще и дума, техният настойник умееше ловко да се справя с не едно подобно задължение, беше някакъв барон, получил — с основание или не — правото да си избере една от тях. Беше избрал Габриела.

Игуменката мина тихо по тясната пътечка в средата на параклиса и сложи внимателно ръка на рамото на сестра Клодия. Майка Мери Бенедикт й кимна и старата монахиня стана и излезе през страничната врата.

Елизабет не преставаше да се моли. Но Мег, чула провлечените стъпки, погледна с надежда през рамо, видя игуменката и се изчерви.

— Свърши си молитвата — каза й майка Мери Бенедикт. — Искам да поговоря с вас двете в килията си.

Молитвите бяха привършени припряно и доста театрално, след което Елизабет и Мег станаха.

Очите на Елизабет бяха изпълнени с разкаяние, но в очите на Мег проблясваше чувство, което издаваше по-скоро бунт, отколкото вина.

Вече в килията на игуменката, двете изслушаха от майка Мери Бенедикт проповед за това, колко е опасно да се даде тайно убежище на непознат. Трябваше да помислят за чумата, вече толкова разпространена и непредвидима. Из страната сновяха какви ли не престъпници, а също и комедианти, магьосници и нехранимайковци. Живееха в опасно, диво време. Данъците бяха непосилни, на войната с Франция не й се виждаше краят, а тя засягаше кесиите и настроенията на всички хора в царството.

При тези думи Елизабет пребледня и веднага прехапа устна. Мег изглеждаше така, сякаш бе готова да си събере бохчата и да се прехвърли през манастирската стена, вместо да остане за вечерната служба. Беше повече ясно, че за този ден молитвите са й дошли в повечко.

Майка Мери Бенедикт, която сякаш трудно понасяше собствения си глас, беше решена все пак да пази и ръководи онези, за които беше поела отговорност, и затова приключи, като обяви наказанието:

— Тази година няма да ходите на панаира!

Мег се повъртя на стола си, искаше да протестира, а ако това не даде резултат, да почне и да моли, но Елизабет я хвана за ръката.

— Ще бъде както кажете — отговори тя и заповяда с поглед на сестра си да мълчи.

Мег се поколеба за миг, докато двете души в гърдите й явно водеха ожесточена борба, после стана. Заговори с учудващо смирение.

— Какво ще стане с чужденеца?

— Това не е твоя работа, Мег — отговори игуменката и също стана, въпреки че би предпочела да поседи още известно време. Денят още далеч не беше свършил, а нейните задължения, както личните, така и обществените, нямаше да приключат до късно през нощта. — Сестра Хелена поиска тази заран някой да й помага в кухнята. Ще отидете при нея и ще престанете да ме ядосвате.

Мег отвори уста, очевидно за да протестира, но Елизабет отново се намеси, хвана я за ръка и я отведе, преди да успее да каже нещо.

Игуменката отново се усмихна, но чак след като двете затвориха вратата зад себе си.

 

 

Проблясъкът дойде като полъх на леден вятър след няколко дена възстановяване, докато вършеше единствената работа, за която го биваше при неговото състояние: да храни многобройните кокошки на манастира.

Името му е Грешъм.

Той се спря. Между пръстите му се сипеха зърна и кокошките се втурнаха, кудкудякайки, към краката му. Дали родителите са му дали това име при кръщенето, или е презиме? Може да беше и титла, ако принадлежеше към аристокрацията. При първа възможност ще помоли за карта и ще потърси на нея нещо, което да му подскаже отговор.

Той въздъхна и продължи да храни кокошките. Беше поне начало, може би щяха да изплуват и други подробности, след като вече си спомни името си.

След като свърши работата, която му беше възложила игуменката — както предполагаше повече от състрадание, отколкото за да си заслужи хляба — Грешъм се върна в болничната стая. Майка Мери Бенедикт беше решила той да остане там, докато се възстанови достатъчно, за да може да напусне манастира или докато тя реши, според обстоятелствата, какво да стане с него.

Грешъм се усмихна и се наведе, за да мине през ниската врата на стаята. Макар да знаеше толкова малко, беше сигурен, че харесва игуменката. Жена със силна воля и честна. Хората, които й бяха поверени, можеха да са сигурни, че ще взема всякога най-мъдрите, ако не и най-приятните решения.

Той стана сериозен. Е, да, мислеше и за Мег. Само при мисълта за нея усети болка, дълбока и мъчителна.

Той обичаше да я слуша и нещо у нея му вдъхваше кураж. Да, Мег Радклиф беше очарователно създание със зелени очи и буйна кестенява коса, с тънка, но женствена снага и буден ум. Беше като непозната страна и той си пожелаваше да я опознае. Да опознае мислите й, тялото й, душата й, но дори в сегашното си състояние знаеше добре, че с жени като лейди Радклиф игра не бива.

Той прокара ръка през косата си — беше очевидно неуморен по природа, осъзнаваше го и сега. Нямаше търпение да продължи да изпълнява задълженията си, каквито и да са били преди да се озове в Сейнт Суидънс, но и представа нямаше какъв е бил.

Въпросът за миналото му го измъчваше. Имаше чувството, че е дал обещание на жена или дори е отдавна женен и има толкова много деца, колкото са кокошките в двора на манастира. Да, не можеше да си позволи дори да си вземе любовница, макар това да беше възприета и дори похвална практика, — освен това Мег явно заслужаваше нещо по-добро. По израза в очите й, по държанието й заключаваше, че въпреки бедняшките си дрехи тя е от добро потекло. Дори да беше склонен да отнема невинността на наивни жени, а му се струваше, че не е така, щеше да е глупаво да преспи с такава жена. Макар да живееше в манастир, беше повече от възможно тя да има легион братя или чичовци, готови да разкъсат всеки глупак, който би си позволил нещо, преди да се ожени за нея.

Беше сам в болничната стая, тъй че можеше спокойно да размишлява. Уморен, въпреки че упорито го отричаше, той се излегна на отредения му креват — несъмнено по-удобен в сравнение със събраните пейки в бараката за инструменти, сложи ръце под тила и затвори очи.

Нямаше намерение, нито очакваше да заспи, но въпреки това се унесе и в съня му замириса на кръв, видя как проблясва стомана и се сипят искри, чу звънтенето на мечове. Ужасяващите викове на умиращите от острие или стрела заглушаваха всичко останало и преминаваха през подсъзнанието му като подземна река.

Шерифът разбра, че в манастира се възстановява някакъв чужденец и се появи на седмия ден по залез-слънце с половин дузина мъже. Мег беше свършила работата си в кухнята за този ден и сега кроеше планове, скрита сред шипковите храсти край портата, когато майка Мери Бенедикт дойде при портата да поздрави шерифа. В присъствието на игуменката Мег се чувстваше сигурна, затова излезе от храсталака и застана до по-възрастната жена.

Шерифът беше неприятен човек, нещо, свързано повече с държанието, отколкото с външността му, защото в лице беше доста невзрачен. Мег му даваше някъде към тридесетте, а сега й направи впечатление, че ръката му е на дръжката на меча, сякаш беше готов да извади оръжието и да го използва.

Шестимата мълчаливи ездачи бяха застинали зад него с безизразни лица.

— Добър вечер, шерифе — каза игуменката, вече готова да отключи голямата желязна порта и да го пусне да влезе, както би сторила може би за друг пътник. Много зависеше от положението в кралството и необичайните събития.

Шерифът, който се казваше Приг, се поклони по-скоро насила, отколкото с уважение.

— Уважаема майко, в селото се приказва, че сте подслонили някакъв скитник. — Той погледна пренебрежително към стените на манастира, после се надигна в стремената, сякаш искаше да се поразкърши. — Нали знаете, такива неща винаги се разчуват, колкото и да се опитвате да ги скриете.

Игуменката леко се поотдръпна. Тя беше скръстила ръце и вирнала брадичка. Не можеше да понася Приг, впрочем никой не го обичаше, защото беше известен е грубостта си, но нейното призвание й повеляваше да се държи с него мило и с уважение.

— Ние тук нямаме никакви тайни — каза тя меко.

Приг присви устни.

— Разбира се, че нямате — каза той подигравателно.

Сестра Алис, каза си ядосано Мег. Тази дърдорана трябва да е разказала на някой пътуващ търговец или на някой селянин за присъствието на Адам в манастира. Сигурно го е описала. Мег беше учудена и уплашена, защото толкова точни сведения са могли да изминат по пътя цели две мили до селото.

— Да — отговори сестра Мери Бенедикт. — Тук наистина има един мъж. Бил е ранен и не може да си спомни името си. Грижим се за него.

— Но сигурно ще искате да се отървете от това голямо бреме — каза със студен поглед шерифът и сложи отново ръка на дръжката на меча. Мег цяла се сви. — Трябва само да ни го предадете и проблемът е решен.

— Защо го търсите? — попита игуменката.

Приг се забави, доколкото беше възможно, с отговора. Беше свикнал да взима каквото пожелае и явно беше ядосан от учтивата съпротива на калугерката.

— Някакъв бандит се разхожда свободно наоколо, а ми казаха, че човекът тук много приличал на него.

— Уверявам ви, че нашият пациент е просто един беден пътник, а не бандит — каза игуменката.

Приг вирна небръснатата си брадичка и явно се видя принуден да посмекчи тона.

— Въпреки това ще ви помоля, уважаема майко, да не упорствате и да ми го предадете. — Той се опита да се усмихне, но не успя, защото не му беше навик. Беше направо безпомощен. — Не се съмнявам, че той само ви тежи, освен това е и заплаха за онези, на които се опитвате да бъдете закрила и духовна опора. Мъжът, за когото говорим, може да е престъпник, а не безпомощен пътник, загубил паметта си, може да е човек, който е крал и убивал, а сигурно и ще продължи да го прави.

— Излишно е да ви напомням нещо, за което съм сигурна, а именно че по закон всеки, потърсил убежище в манастир или църква, остава за четирийсет дена недосегаем — беше категоричният отговор на игуменката.

Шерифът пламна от гняв и присви очи, но не можа да възрази на игуменката.

— Нашият гост е ранен и затова не представлява заплаха за нас — продължи майка Мери Бенедикт. — Вървете си и се върнете след четирийсет дена, когато ще имате законно право да го арестувате. Междувременно не виждам основания да смятаме, че може да е извършил нещо противозаконно. Прави по-скоро впечатление на човек, станал жертва на беззаконие.

— Вашата логика е погрешна — каза шерифът с принудена любезност, въпреки че лицето му продължаваше да пламти от гняв, — освен това е и много опасна, като се има предвид, че вашият манастир е убежище за жени, а те са беззащитни и лесно могат да бъдат нападнати.

— О, ние знаем как да се пазим, уверявам ви — каза майка Мери Бенедикт. След което добави със сериозен глас, в който се долавяше лека подигравка. — Много ви моля, вървете си, та да не ви застигне тъмнината и да не ви нападнат крадци. Тогава може да ви се наложи да преследвате други хора, а не някакъв нещастен пътник, сполетян от беда.

— Струва ми се, че сте прекалено доверчива, сестро — каза шерифът, вече с кърваво червено лице и тил.

Игуменката се усмихна кротко.

— Аз съм божия служителка и стара жена, и трябва да призная, че в разговори като този ставам нетърпелива, тъй че ви моля да напуснете, за да можем да вечеряме и да си кажем молитвите.

Един мускул затрептя на брадичката на шерифа, после той дръпна рязко юздите на коня, който изцвили от болка, и препусна в здрача, последван от хората си.

Игуменката ги проследи с поглед, а Мег стоя мълчаливо до нея, докато мъжете не изчезнаха в далечината.

— Той ще се върне — каза най-сетне Мег.

— Да, дете — въздъхна майка Мери Бенедикт, — имаш право. Хайде, да идем да вечеряме с другите.

Двете тръгнаха в здрача и светлината на фенерите зад оловните стъкла на трапезарията им осветяваше пътя. Вътре монахини и послушнички бяха насядали край дългите маси със скромна, но питателна храна, между тях и други, млади и по-стари, които също както Мег и сестрите й, не бяха желани в собствения си дом, ако изобщо можеше да се каже, че имат дом.

Някои от обитателките на Сейнт Суидънс бяха стари и болни, други бяха самотни майки, неомъжени девственици, сестри и дъщери, изоставени по една или друга причина в беда. Или девойки, които просто чакаха да им уредят подходящ брак. Всички без изключение бяха от добри семейства, въпреки че някои, като това на Мег, бяха много бедни и живееха в порутени господарски къщи или в изложени на ветровете крепости, в които липсваха каквито и да било удобства.

Въпреки че нямаше по-горещо желание от това да напусне завинаги Сейнт Суидънс и да заживее живота си, Мег съзнаваше, че тя и сестрите й са имали късмет, като са се озовали в този манастир. Тук ги бяха образовали не само по верските въпроси, но бяха им преподавали латински и френски, бяха ги научили да четат, пишат и смятат, нещо рядко дори за висшите съсловия и въпреки че носеха дрехи, подарени от по-богати жители на острова, не трябваше да гладуват или да мръзнат, както би им се наложило в собствения им дом.

— Благодаря — каза притеснено Мег на стълбището пред вратата на трапезарията. Вътре имаше светлина и топлина и весело бърборене.

— За какво, дете мое? — попита спокойно и не без чувство за хумор игуменката. — Затова че защитих нашия рицар без меч?

— Да — отговори Мег и стисна ръката на монахинята. — Но най-вече задето ни приехте тук — Габриела, Елизабет и мен — и защото тук никога не сме се чувствали като сирачета.

Игуменката се усмихна на меката светлина на лампата на една от масите до прозореца.

— За мен беше радост да се грижа за вас — отговори тя с необичайна откровеност, — но ми беше и трудно. Нали не мислиш, че само вие двете с Габриела сте склонни към авантюри?

— Такива сме, нали? — засмя се Мег.

— Да — отговори игуменката — наистина сте такива. А сега да влезем и да вечеряме. Сигурно ще ти се наложи след това да раздигнеш масата и да измиеш чиниите, та трябва да хапнеш, за да имаш сили.

Монахините, които дотогава бяха обсъждали заради кого е дошъл шерифът, веднага млъкнаха, щом игуменката влезе. Сестра Алис сведе очи, сигурен признак за чувство за вина, а бузите й пламнаха от инат и от страх.

Мег не обърна внимание на Алис, седна до Елизабет и измърмори набързо благодарствена молитва, защото останалите сигурно си бяха казали молитвата преди ядене. Гладна след събитията на деня, тя посегна лакомо към хляба, сипа си в чинията грахова супа и натроши хляба в нея. През цялото време се оглеждаше изпод спуснати клепачи в просторната зала, дано види чужденеца.

— Той не е тук — каза й малко невъздържано Елизабет. Можеше понякога да е неприятно прозорлива, а друг път ужасно несъобразителна, в зависимост от това, какво в случая е най-неприятно за Мег.

— Сигурно се крие от шерифа — отвърна Мег.

— Непоносима си — прошепна Елизабет. — Харесва ли ти да клюкарстват за теб?

— Да — каза весело Мег, защото каквито и да бяха опасностите, приключението си беше приключение, а в Сейнт Суидънс авантюрите бяха повече от рядкост. — И даже много ми харесва, а тъй като, скъпа Елизабет, за съжаление съм твоя кръвна роднина, ще трябва някак да го приемеш.

— Боя се, че имаш право — предаде се Елизабет. — Какво предпочиташ — да миеш чиниите или да ги бършеш?

— Моля?

— Чиниите, тенджерите и лъжиците — обясни Елизабет. — Или си забравила нареждането на игуменката? След вечеря ние двете трябва да раздигнем масата, после да лъснем всичко и да приготвим трапезарията утре за закуска. Това е част от нашето наказание.

Какъв ужас! — каза си тъжно Мег. Никак не обичаше подобни задължения. Освен това не й се помисляше за закуската — сигурно пак грахова супа, защото беше останало много, а сестра Хелена, която готвеше обикновено, не обичаше да се прахосват божиите дарове. Да мие и бърше, да слага масата, да стърже пода, да раздига и да се грижи за огъня — наистина безкрайна мъка.

— Не ми е ясно как ще смогна след всичко това и да посетя Адам — ядоса се тя.

— Предполагам, че тъкмо това е било намерението на игуменката, или поне донякъде — отговори Елизабет. — Тя е разумна жена и знае, че от теб разкаяние не може да очаква.

Мег сръга сестра си с лакът в ребрата.

— И ти ми помогна, ако си забравила — изсъска тя. — Тъй че престани да се преструваше, че само аз съм виновна.

— То наистина си беше само твоя вина, не съм ли права? — отвърна Елизабет. — Аз исках веднага да кажем на майка Мери Бенедикт за мъжа, но ти настоя да го скрием… — Тя си беше изпразнила чинията и сега стана от пейката и обиколи трапезарията, за да събере чиниите. Натрупа ги една връз друга и почна да ги крепи като циркаджия на панаир.

Панаирът. Мег си спомни съкрушена, че й беше забранено да го посети. От лятото си спомняше за последния панаир и дори беше спестила няколко монети, спечелени с това, че четеше на една високопоставена дама, която живееше в манастира. Със спестеното искаше да си купи панделка за косата или хубава хартия за писма.

Привърши потисната вечерята и се озърна. Повечето от монахините отдавна бяха излезли от трапезарията. Тя се залови да събира мръсните съдове откъм едната страна на масата, докато Елизабет вършеше същото откъм другата.

Срещнаха се, разбира се, до умивалника в кухнята, където трябва да свършат всичката работа, която им бяха стоварили за наказание.

Мег наруши както винаги първа мълчанието, защото не беше злопаметна. Всеки път забравяше бързо яда си, изместен от планове, размисли и лични проблеми.

— Шерифът искаше да отведе Адам, но майка Мери Бенедикт отказа да му го предаде.

— Зная — каза Елизабет и продължи да търка една тенджера. Тя си вършеше винаги много добросъвестно работата, докато Мег свършваше неприятната работа пет за четири, за да й види час по-скоро края. — Мислиш ли, че той наистина е престъпник?

— Ти да не би така да мислиш? — сопна й се Мег и погледна много сериозно сестра си.

Елизабет се замисли толкова дълго върху въпроса, че на Мег й идеше да й натопи главата в помията. Елизабет най-сетне благоволи да отговори.

— Не, защото в него има нещо много мило.

— Казват, че и Черният принц бил много мил — каза Мег, въпреки че всъщност не искаше да възразява. — Това, че е мил, не пречи на Черния принц да отсича с меча си главите на французите или да го забива в коремите им, не е ли така?

Елизабет трепна.

— Това е съвсем друго, нали сме във война.

— Нашият чужденец може да е участвал в сражения — предположи Мег. — Нали каза, че си спомня за битки и кръв.

Елизабет направи с привично движение кръстния знак.

— За бога, Мег, нали уж мислиш за него само хубави неща!

— Аз само се опитвам да видя и двете страни на въпроса — отвърна Мег. — Мислиш ли, че храната му стига? Той е едър и силен, освен това тялото трябва да се храни, за да оздравее…

— Да не си посмяла да се приближиш към него, Мег Радклиф — предупреди я Елизабет и пръсна мръсна вода с пръста, който размаха пред лицето на Мег. — Вече си имахме достатъчно ядове заради теб.

Мег въздъхна дълбоко, за да каже с това, че не само светците са страдали.

— Аз ще ида на панаира — заяви тя най-категорично. Взе това решение всъщност едва докато произнасяше тези думи и се ужаси от безкрайната им дързост не по-малко от Елизабет, но успя все пак да скрие страха зад упорития израз на лицето си.

— Не, няма да го сториш! — възкликна Елизабет и сякаш се вцепени с тенджерата в едната ръка и пешкира в другата.

— Напротив — заяви упорито Мег. — Тъкмо ще пратя на Габриела писмо, защото това ще е може би единствената възможност, която ще имам, преди да дойде зимата. Там ще има артисти и смешници, те много пътуват и сигурно ходят и до Корнуол.

— Ти си луда! — изсъска Елизабет. — Ами ако се заразиш от чума или някои нехранимайковци те отвлекат? Ами ако…

— О, я стига — прекъсна я Мег. — Нищо такова няма да ми се случи и ти го знаеш. Ще изпратя по някой смешник писмото и ще се върна в манастира, преди някой да се сети да ме търси.

Елизабет нямаше думи. Тя само изгледа мрачно Мег.

— Може даже да ти донеса подарък — каза Мег с напразната надежда да спечели по-малката си сестра.

За съжаление Елизабет вече не беше дете и никакво обещание не можеше да й подейства.