Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Lady Wayward, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илия Илиев, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лейъл Сейнт Джеймс
Заглавие: Рицарят на нейните мечти
Издание: първо (не е указано)
Издател: Ирис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Излязла от печат: 15.05.2004
ISBN: 954-455-063-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12225
История
- — Добавяне
7
Не можеха да останат по-дълго в тази колиба и не заради проблемите на Инок с храносмилането, просто трябваше да продължат. Тази нощ снегът се беше постопил и сред преспите имаше проходими пътеки.
Трябваше да побързат, защото макар небето да беше чисто и синьо, а бялата завивка на земята да блестеше на слънцето, времето можеше с или без предупреждение да се промени.
Двамата навиха внимателно завивките, вързаха вързопите. Грешъм препаса колана с меча, а е къс въже, което бяха взели с тази цел, вързаха здраво имуществото си за седлото. Мег заведе Инок до един доста голям камък и го яхна, а Грешъм скочи зад нея. Той не се оплакваше от раните, които бе получил по време на битката с вълчата глутница.
Мег не погледна назад към колибата, в която беше разбрала толкова много за собствената си смелост, изобретателност и сила. Предпочете да постъпи като жената на Лот и да се съсредоточи върху бъдещето, което сигурно щеше да донесе свои мъки и радости.
Отначало двамата с Грешъм мълчаха, потънали всеки в своите мисли. Изпълнена с ново самочувствие, след като беше изложена на изпитания и ги преодоля, Мег вече се боеше по-малко отколкото би трябвало от последните събития. Дори вече се радваше, че ще види големия, пъстър, шумен град Лондон. Беше я наистина и малко страх. Най-голямата й грижа продължаваше да е Габриела. Нямаше да се успокои докато не прочете писмо от близначката си или, още по-добре, докато не я види със собствените си очи. Тогава и само тогава можеше да се съсредоточи върху собственото си бъдеще.
Кой знае, докато търсят с Грешъм неговото минало, щяха да открият може би и жената на име Моник. Ако това тайнствено същество водеше домакинството на Грешъм и отглеждаше русите му деца, трябваше ли Мег да се влюбва с всеки изминал миг все повече в него?
Грешъм Седжуик беше мъж, който държи на думата си, беше го казал и тя му вярваше. Ако се види отново със съпругата си, ще пожелае на Мег всичко най-хубаво и може би дори ще се погрижи тя да не остане без средства, но в неговия живот и в неговото сърце за нея вече няма да има място. Някои мъже сигурно щяха да се опитат да я направят своя любовница, а според обитателките на Сейнт Суидънс, които знаеха какво говорят, съдбата на куртизанка била често по-добра от тази на истинска съпруга. От съпругите се очаквало да раждат деца, да се грижат за прислугата, за нивите и за конете, докато любовниците трябвало само да очакват своя мъж, да му се харесват, докато е при тях и да се радват на бижутата, които той им подарява.
Не само нехранимайковци и бонвивани имали любовници, но и добри, уважавани мъже. Те имали дори деца от тях и тези жени се радвали обикновено на истинско уважение, където и да се появят или поне така изглеждало. Какво се говорело зад гърба им, било нещо друго, но можело лесно да бъде пренебрегнато.
Тъй или иначе, но Грешъм никога не беше предлагал на Мег нещо подобно, а тя беше прекалено горда, за да го приеме, дори да го беше сторил.
Тя въздъхна нечуто. Имаше и друга възможност — не беше изключено Грешъм не само да има съпруга, но и да я обича. Може би изпитваше силна страст към тази непозната Моник, двамата се смееха може би на шеги, които никой, освен тях не би разбрал и споделяха най-дълбоките си тайни и грижи.
Представата, че Грешъм може да споделя такава връзка с друга жена, беше за Мег неразбираемо болезнена. Тя се вслушваше в тихия, упорит глас вътре в себе си, който настояваше, че за Грешъм няма друга жена, освен нея, Мег Радклиф.
Мег се изтръгна от мечтите си, усети близостта на Грешъм, който седеше зад нея, обгърнал кръста й с ръце, притиснал бедра към нейните. Въпреки студа й стана горещо, зави й се свят, стори й се, че може да падне от катъра, ако Грешъм я пусне. Ядосваше я, че не може да му устои, нямаше да може и ако той реши да я вкара в леглото си. Този мъж събуждаше в нея влечение, което не можеше да разбере, но беше толкова силно, че понякога се питаше дали той подозира каква власт има над нея.
Защо, питаше тя себе си и съдбата, защо мъжете имат право да си позволяват удоволствия, когато си пожелаят, а жените трябва да чакат някой да ги избере, да ги вземе или отблъсне, сякаш са чаша вино или лакомство на поднос?
Грешъм изненада Мег като отметна косата й и я целуна по врата, горещата вълна, която я заля при този простичък допир, не допринесе за разведряване на настроението и.
— Бих попитал какво си мислите, когато се свивате така, щом ви докосна — попита спокойно Грешъм, а тя усети до ухото си топлия му дъх, който смути отново сетивата й. — Всъщност за съжаление мисля, че зная — Той помълча, после отново въздъхна. — Мег, имам само откъслечни спомени за тази Моник и не усещам нищо, когато мисля за нея. Никакъв копнеж. Никакъв гняв. Нищо. Това не подсказва ли, че никога не сме били нещо повече от любовници?
Мег сякаш я прободе кама, когато чу признанието на Грешъм, че има интимни спомени за Моник, въпреки че щеше да разбере, че я лъже, ако почнеше да отрича. Грешъм не беше монах, беше войник, който много е пътувал, човек с благородническа кръв във вените, който сигурно е спал с много жени. Всъщност любовта му към войнишкия живот беше по-сериозна заплаха от една съперница.
— Това изобщо за нищо не говори — заяви тя и леко изсумтя, за да демонстрира, че темата не я интересува и дори я отегчава.
И едното, и другото изобщо не бяха верни, тя беше отчаяно и безнадеждно влюбена в него.
Той се усмихна и дъхът му заигра като летен ветрец с косата й. Тя усещаше силата му с всяка фибра на тялото си, имаше чувството, че под студената повърхност на кожата изведнъж й става горещо.
— Давате ли си сметка колко сте привлекателна? — попита той. — Може би не толкова невинна, колкото изглеждате на пръв поглед. Освен това допускам, че нарочно ме измъчвате.
— На погрешен път сте, милорд — отговори сдържано тя. — Ако реша да ви измъчвам, няма да има нужда да питате защо. Ще ви е ясно.
Той пак се засмя. А после засмука съвсем лекичко крайчеца на ухото й, сякаш беше бонбон, на който можеше да се наслади. Беше я прегърнал здраво, хванал с ръце юздите на Инок, а тя беше щастлива в неговата прегръдка. Обичаше усещането, че му принадлежи, дори то да не беше вярно.
— Признавам, — заяви той — че понякога ми се ще да съм някой нехранимайко.
— Кой знае, може и да сте — каза Мег. Докосването на езика му до нейното ухо беше я възбудило. — Нехранимайко, искам да кажа.
— Може би — съгласи се той с престорена сериозност, после смени темата. — Вие сте хубава и невероятно съблазнителна.
Зави й се свят, кръвта й сякаш се беше превърнала в силно вино наложено с екзотични билки. Тя прехапа устна, доволна, че той не може да види лицето й, което сигурно беше пламнало. Опита се да си върне чувството за достойнство.
— Ще ви помоля да не бъдете толкова безотговорен — каза тя и се ужаси, когато чу, че гласът й звучи плачливо. — Би било непростимо.
— Съжалявам — каза той и мекият му, страстен глас й подсказа, че е загубена. — Лицето, тялото и държанието ви са на зряла и опитна жена. Затова от време на време забравям, че сте още момиченце.
Тя се обърна в седлото и го погледна с присвити очи.
— Аз не съм дете — отговори ужасно притеснена.
— Не — съгласи се той с тъжна усмивка. — Не, със сигурност вече не сте дете. — Известно време яздиха мълчаливо, а после той отново заговори. — Струва ми се, милейди, че за тази нощ ще си пожелаем странноприемница и баня с гореща вода. Маса отрупана с ядене и нови дрехи, ако намерим шивач. Благодарение на игуменката разполагаме със злато.
При изгледа за толкова комфорт и относителната сигурност на солидни стени и покрив над главата, вече й идеше да подскача от радост. Тя вдигна брадичка, изправи рамене и каза бодро:
— Да, точно така! Мисълта, че ще спи в легло, ще се изкъпе и ще се нахрани до насита явно й беше вдъхнала сили. Тя помълча малко преди да попита: — Лондон далеч ли е още?
— Предполагам, че ханджията ще може да ни каже — отговори Грешъм, очевидно ни най-малко не обезпокоен от това, че препускаха в пълна с вълци дива местност и представа нямаха къде се намират.
— Но как ще открием странноприемница? — попита тя, за да не мисли за всичко това.
Грешъм повдигна брадичката й.
— Виждате ли пушека ей там, милейди, там, в далечината, над върховете на онези брези? Струва ми се, че се издига над доста голямо село, погледнете, там има и камбанария.
— О, да — извика Мег, която вече виждаше върха на камбанарията между голите клони. Запита се кого ли ще срещнат там, какво ли ще намерят и как ще промени то намеренията им. Да, тя наистина не се оправяше твърде в този свят, не бе имала нито време, нито възможност да види много от него, но знаеше, че и най-незначително познание може да окаже дълбоко и трайно въздействие върху човека.
Дали на път за Корноул Габриела е минала през това село? Ако беше така, там би трябвало да има хора, които да си спомнят и може би знаят как е тя.
Мег изпъна крака и размърда пръсти, за да преодолее поне донякъде изтръпването причинено от препускането в този студ.
— Там, където има камбанария — размишляваше Грешъм на глас, — има, разбира се, и църква, а където има църква, не може да няма свещеник. — Ръцете му продължаваха да я прегръщат леко през кръста, а тя се задъхваше, сякаш по целия път от Сейнт Суидънс до тук не беше яздила, а беше тичала.
— Защо ви е свещеник? — осведоми се тя. Тилът я болеше, когато се обръщаше да погледне Грешъм, но въпреки това му хвърли скришом бърз поглед.
— Може да искам да се изповядам — отговори той и едно мускулче трепна в ъгълчето на устните му.
— А какво искате да изповядате? — попита тя, като се опитваше да прозвучи безразлично, но не успя да прикрие любопитството си.
Той мълча известно време, може би за да размисли над нейния въпрос, или просто защото любопитството й му доставяше удоволствие.
— Струва ми се, че знаете отговора — заяви той.
— Не, не го зная — възрази тя. — В противен случай нямаше да питам.
Той се разсмя.
— Толкова трудно ли е да отгатнете?
Тя се вцепени, защото ужасна мисъл й мина през ума.
— Не е изключено — произнесе тя високо и с нарастваща тревога, — не е изключено много добре да знаете кой сте и просто да си играете с мен.
Той въздъхна дълбоко и тя не само го чу, но и го усети като тръпка, която премина по гърба й, притиснат към неговите гърди.
— Мег — каза той търпеливо и меко, — ако имах нещо лошо на ум, нямаше ли междувременно да съм го сторил отдавна?
Сега тя не намери отговор.
— Е — ухили се той, — мълчите, нали? Тъкмо вие, Мег Радклиф с дългия език и бързите мнения?
Мег мълчеше упорито, но от притеснение лицето й пламна, а чувството за вина сякаш плъзна с хиляди мънички, бодливи крачета по врата й.
Той се разсмя високо.
— Кълна се, че ако ви обясня, че трябва да бъдете разумна и да не си играете с огъня, вие ще се хвърлите презглава в пламъците, само за да ми докажете, че греша.
Тя прехапа устна.
— Какво именно — настояваше тя да знае — какво искате да изповядате? Щом ще търсите свещеник, така де.
Усмивката му докосна тайната, тъмна страна на сърцето й, топла като първите лъчи на утринна светлина.
— Може би ще се шокирате от въпроса ми, милейди, — каза той — но сигурна ли сте, че желаете да разберете какъв е смъртният ми грях?
Сърцето й заби по-силно.
— Да — намери тя смелост да отговори.
— Е добре — съгласи се той с подчертано нежелание. — Трябва да измоля опрощение, защото желая жена, която нямам никакво право да искам за себе си.
Думите му я накараха да потръпне от радостна възбуда. Този път остана безмълвна.
Той я погали леко по косата.
— Свети Павел е бил прав — каза той и ако се съди по това как звучеше гласът му, изглежда се усмихваше. — Наистина е по-добре да се ожениш, отколкото да изгориш…
— Не и ако вече имате жена — заяви Мег с хладнокръвие, на което, въпреки вродената си смелост, не се смяташе способна.
— Но може и да съм вдовец — забеляза той.
За огромно облекчение на Мег в този миг един селски пес изскочи от храсталака, катърът изрева и се задърпа. Тя се вкопчи в седлото, а Грешъм се опита да озапти Инок и всичко това направи продължението на дискусията невъзможно.
Общината беше малка и се състоеше от не повече от дузина къщурки, от чиито комини се виеше дим. Две криволичещи пътеки служеха за улици. Бяха кални и толкова тесни, че Мег трябваше само да протегне ръце, за да докосне прогнилите дървени постройки от двете им страни. Любопитни деца наизскачаха пред вратите, а след тях и майките. Някакъв по-възрастен мъж, повел за въженце пъстра крава, спря, за да се втренчи в Мег и Грешъм, докато те се приближаваха към малката църква насред селото.
Свещеникът, чернокос мъж с тонзура и аристократични черти на лицето, излезе от църквата, за да ги посрещне. Беше млад мъж, не беше висок, но въпреки това в осанката му имаше достойнство и Мег реши, че е симпатичен, още преди да се беше усмихнал.
— Добре дошли, пътници — каза той — Аз съм отец Марк.
Грешъм скочи от добичето, остави Мег в седлото и се приближи към свещеника.
— Отче — поздрави той и му подаде ръка. — Казвам се Седжуик. Грешъм Седжуик, а това е Мег Радклиф.
Мег разбра, че любопитството на отец Марк бе предизвикано от тази информация, както и от неочакваната поява на двама чужденци в неговото село, но не можеше да каже дали му е известно нейното име или това на Седжуик, или имената и на двамата. Той се поклони леко. Очите му продължаваха да ги гледат приятелски, но вече изпитателно.
— От Лондон ли идвате? — попита той, пристъпи встрани и ги подкани с жест да влязат в църквата преди него.
— На път сме за там — каза Грешъм и се върна, за да помогне на Мег да слезе от гърба на Инок. Не спомена нищо за това, че са напуснали едва преди няколко дена Сейнт Суидънс или че там вилнее чумата, защото предполагаше, че дори любовта към ближния на един свещеник си има граници.
Няколко гладни псета и групичка мръсни деца се бяха скупчили в края на църковния двор, впили погледи в Мег и Грешъм, сякаш никога не са виждали подобни създания.
Отец Марк се засмя, плесна с ръце и пръсна групичката като да бяха кокошки. Той се усмихна сърдечно и поклати глава.
— Клетите червейчета. В Милфилд рядко се случва нещо, особено през зимата.
Влязоха в малката тъмна черква, в която няколко кандила припламваха на скромния олтар. Имаше по три реда пейки от двете страни на тясната пътека, а каменните стени едва възпираха студа. Свещеникът ги заведе в малко помещение до олтара, където в отвореното огнище гореше слаб огън.
— Седнете и се постоплете — настоя отец Марк и посочи пейката до огнището. — Ето и малко хляб, но се боя, че…
Грешъм изчака Мег да седне и да протегне ръце към топлината на слабия огън. После взе от кесията, която извади от джоба си една златна монета и я подаде на свещеника.
Отец Марк погледна изумен неочаквания дар и измърмори благодарност.
— С тази монета селото ще изкара до пролетта — каза учудено той. — Бог е милостив, сър, а ми се струва, че вие също.
При тези думи Грешъм въздъхна, но не каза нищо. Седна до Мег и видя как отец Марк пусна жълтицата в джоба на протритото си расо, потупа джоба с ръка сякаш, за да се увери, че не си е въобразил, а наистина е получил това богатство, лицето му просия и той притури в огъня още дърва.
— Какво ви води насам? — попита свещеникът. — Освен нашите сериозни и непрекъснати молитви за помощта, която току-що ни донесохте?
— Надявахме се да намерим странноприемница — каза Грешъм.
— Има една малко по-надалеч, все по пътя — обясни отец Марк. — Но нека първо ви донеса от хляба, за който споменах. А може би и малко вино?
Мег беше гладна, но не искаше да вземе скъпоценна храна от явно ограничените запаси на отеца, също и от виното, колкото това и да я зарадва. Беше сигурна, че и Грешъм мисли така.
— Ще хапнем в хана — каза той. — Сега имаме нужда само от този огън и вашата компания.
— Какви новини носите? — усмихна се свещеникът. — Как се чувства кралят на Франция?
Грешъм сякаш се посмути. Не можеше, разбира се, да отговори на нито един от тези въпроси, защото беше изгубил паметта си.
— Отче…
Свещеникът си привлече стол и седна от другата страна на огъня. Потри ръце над пламъците и изчака.
— Та какво искахте да кажете? — настоя той, защото Грешъм мълчеше.
Грешъм прокара ръка през косата си.
— Отдавна ли сте тук?
Въпросът сякаш обърка отец Марк.
— От пет години — каза той. — Преди да дойда в Милфилд служех в общината Сейнт Джоузеф недалеч от Уорик.
Грешъм помълча малко, после заговори бързо, сякаш искаше да се отърве час по-скоро от мъчителните въпроси.
— Познавате ли ме? Когато ви казах името си, можех да се закълна, че… — Той не довърши изречението, остави го да отзвучи и се втренчи в огъня, сякаш в него беше скрита важна тайна.
Свещеникът се обърна към Мег.
— Презимето ви е Радклиф — каза той. — Да сте роднина на сър Радклиф, милейди?
— Той е покойният ми баща — отговори спокойно Мег. — Достоен рицар и един от фаворитите на краля. — Изглежда Радклиф е бил добре познат и запомнен. Тя не продължи да пита, защото всъщност знаеше много малко за този човек, освен че се беше страхувала от избухливия му нрав.
Отец Марк кимна, не коментира думите й и изгледа Мег малко по-продължително, преди да насочи вниманието си към Грешъм.
— Разбира се, че съм чувал за вас, лорд Седжуик. Кой не е.
Грешъм понечи да каже нещо, но после замълча.
— Защо ми задавате такъв въпрос? — попита приятелски свещеникът и изгледа Грешъм.
— Удариха ме по главата — обясни той. — Сега вече за много неща не си спомням.
— Такива наранявания рядко предизвикват трайни увреждания — заяви отец Марк с учудваща увереност. — Вие сте рицар, милорд. Човек на краля. Както съм чувал, храбрец на бойното поле, който се е превърнал в легенда.
Грешъм преглътна и преплете пръсти.
— Знаете ли дали съм женен? — попита той.
Отец Марк погледна към Мег и отново се усмихна. Беше явно шокиран, но и решен да мисли за гостите си само най-доброто.
— Това не бих могъл да ви кажа — призна той, — но се чуха приказки за някаква французойка, може би съпруга, но може би и любовница. — Той направи пауза, погледна отново към Мег, изкашля се и продължи: — Говореше се, че веднъж, когато сте я разгневили, тя подпалила завесата на леглото, та вие за малко да се опечете жив, но нали знаете какви ги дрънкат войниците. Войниците ги бива да плещят като стари баби, стига да са обърнали повечко чашки.
Мег се беше втренчила в Грешъм, едновременно поразена и ужасена от картината, която свещеникът беше нарисувал. Сякаш го виждаше как скача от горящото легло с подпалена нощница. В случай, разбира се, че е носел такава.
Надеждата изпърха в сърцето й като птиче, което се опитва да отлети изпод купчина студена пепел.
— Юпитере, помогни ми — прошепна тя.
Грешъм и хвърли ядосан поглед.
— Моник — спомни си той и това прозвуча като смущаващо признание. Погледът му стана мрачен и той стисна устни.
Свещеникът сви рамене.
— Дори да са споменавали името й, аз съм го забравил.
— Вие бил ли сте войник? — попита Мег отец Марк, без да помисли за ниския му ръст — беше почти джудже. Ако застанеше до среден боен кон, главата на свещеника щеше едва да се подава над стремето.
Той поклати глава, засмя се на нейната нетактичност и последвалото смущение.
— Не — отговори добродушно, — но, както вече казах, служил съм в общината Сейнт Джоузеф. Там има болница и мнозина ранени мъже намираха пътя към нашата врата.
— Какво още знаете за мен? — настояваше нетърпеливо Грешъм.
Отец Марк въздъхна.
— Зная, че въртите майсторски меча и че сте приятел на Морган Чалстри, лорд Еджфилд, боен другар и довереник на Черния принц.
Грешъм стана от пейката и се заразхожда. Отново прокара ръка през косата си.
— Морган Чалстри — повтори той. — Еджфилд. Името ми е познато, но… Той се поколеба. — Не зная в каква връзка. Възможно е да срещна този Чалстри в Лондон. Ако е мой приятел, ще ми разкаже всичко, което трябва да зная.
— Имението му е в Корнуол — каза свещеникът. — Но може и да е в Лондон при краля. Или с Черния принц във Франция.
Грешъм се навъси.
— Да — съгласи се той и сега приличаше на човек, който си спомня неща, които би предпочел да забрави.
Без да коментира каквото и да било, отец Марк стана от стола си до огнището, извади от вехтата ракла, която стоеше в ъгъла, една завивка и зави внимателно с нея раменете на Мег. До този миг тя изобщо не беше забелязала, че трепери.
— Останете — настоя свещеникът. — Хапнете с мен и пренощувайте тук.
Въпреки че малкото като килия помещение, наистина не беше възможно най-доброто място за пренощуване, Мег би предпочела да останат, вместо да излязат отново навън, на студа, но Грешъм имаше по-други намерения.
— Ако побързаме, можем да стигнем до странноприемницата, преди да се стъмни.
Отец Марк изглежда разбра, че не може да склони Грешъм да промени мнението си, изпита дори може бе известно облекчение, защото нямаше да се наложи да ги нахрани. Осмели се все пак да постави мило един въпрос.
— С лейди Радклиф сигурно сте роднини? — Той поглеждаше, добронамерено загрижен, ту към единия си гостенин, ту към другия. — Може би братовчед и братовчедка?
Бузите на Мег пламнаха и тя сведе поглед за миг.
Грешъм широко се усмихна.
— Аз съм закрилник на дамата — обясни той. — Неин телохранител.
Свещеникът погали замислено брадичката си.
— Хъм — измърмори той и ги изгледа мълчаливо, както им се стори, ужасно дълго.
Грешъм подаде ръка на Мег и я вдигна на крака, не рязко, но решително. Завивката се плъзна от раменете й и падна на каменния под.
— Благодаря за гостоприемството, отче — каза Грешъм, малко пресилено сърдечно. — Но най-добре ще е да си продължим пътя, преди да е станало тъмно.
Мег нямаше време да възрази, Грешъм почти я извлече от черквата и я вдигна върху негостоприемния гръб на Инок. Духаше силен вятър и тя закопня да се върне към топлината на огъня в черквата.
Грешъм яхна катъра, каза довиждане и насочи животното към заснежената пътека, по която бяха стигнали в селото.
— Защо не можеше да останем? — каза ядосано Мег. Стомахът й се бунтуваше, а от студа беше настръхнала кожата на цялото й тяло.
— Мислех, че копнеете за една баня и за изобилна вечеря — каза Грешъм. — Може би фазан или заек. Клетият свещеник можеше да ни предложи само ложе от слама и в най-добрия случай сух хляб, но дори това щеше да е за него същинска жертва, въпреки жълтицата, която му подарих. Той ще използва златото за доброто на енориашите си, в това можете да сте сигурна.
Мег въздъхна.
— Благотворителността може да е нещо твърде обременително — отбеляза тя.
— Да — съгласи се с усмивка Грешъм. — Права сте.
Слънцето вече започваше да залязва зад върхарите на дърветата, когато стигнаха до овъглени, покрити със сняг развалини, които сигурно са били някога странноприемница. В далечината виеха вълци, а вятърът се усилваше. Беше вече твърде късно да се връщат в селото и да потърсят все пак подслон при свещеника.
От гората излезе стара жена, хванала под мишница квичащо прасенце.
— Изчезна — каза тя и сигурно имаше предвид странноприемницата, която е стояла някога на поляната.
Мег имаше чувството, че от умора, глад и разочарование всеки миг ще падне и се питаше колко ли време е необходимо, за да се опече прасенце.
Старата жена погледна към небето, към надвисналите тежки сиви облаци.
— Ще завали сняг — каза тя. Изгледа Грешъм от глава до пети, след това и катъра, а най-сетне и Мег. — По-добре ще е да дойдете с мен, ако не искате да замръзнете. — След това закрачи през заледения сняг, все така с прасенцето под мишница, и Грешъм пое след нея.
След минути стигнаха до голяма селска къща. Беше от дебели греди и камъни и със сламен покрив. Принадлежеше изглежда на заможен селянин и Мег изпита благодарност и облекчение. Тя, Грешъм и Инок няма да са принудени да прекарат нощта, гладни и студуващи, на открито.
— Влезте и се стоплете, милейди — подкани я любезно жената. — Ние с вашия съпруг ще се погрижим за животното и за тази шунка ей тук — погледна тя гордо към прасенцето. — Но ще ви се наложи най-напред да запалите огъня.
Грешъм свали с усмивка Мег от Инок. Тя измърмори някаква благодарност и побърза да влезе в къщата. Видя просторно помещение с камина и благодарение на добрия запас сухи дърва и въглища, струпан до камината, Мег можа бързо да запали огън.
Тя разтри ръце и се озърна. Стълба водеше към горния кат, всяко стъпало беше от разцепен на две дъбов ствол. Въпреки че не видя признаци за присъствие на втори човек, Мег беше сигурна, че жената има съпруг, защото на нейната възраст не би могла да се оправя с толкова голямо стопанство. Освен всичко друго сама жена нямаше и да се чувства тук много сигурно.
Мег се обърна с гръб към огъня, продължи мислите си и зачака.
Най-сетне Грешъм и селянката се върнаха. Двамата си бъбреха, сякаш бяха стари приятели.
— Да ви покажа къде ще спите — каза, широко усмихната, жената на Мег и заизкачва по стълбата. — Казвам се Беси.
Беси запали огън и там, а пушекът си проправи път през малката зидана камина. Ледените цветя по прозорците почнаха да се топят и в стаичката веднага стана по-топло.
Грешъм донесе една вана, напълни я с вдигаща пара вода, която донесе с кофи от долу и Мег само дето не се разплака от радост и благодарност.
— Беси ни мисли за мъж и жена — довери й Грешъм, застанал с последните две кофи вода на прага на стаичката. — Разказах й, че сме се оженили тайно и сега се крием от вашия чичо, който смята, че съм опетнил семейната чест и иска да ме обеси. Ако не искате да спите в обора с Инок и прасето, трябва да притурите нещо към историята.
Мег хвърли поглед към пухените завивки върху леглото в ъгъла, после с копнеж към изкушаващата вана до камината. Беси й беше дала парче сапун, беше й услужила и с една нощница, освен това от кухнята до нея долиташе миризмата на пернато — петел или фазан. Да смени всичко това с обор и съседството на катъра и прасето би изисквало далеч по-закален характер от този на Мег. Тя прехапа устна и кимна в съгласие.
— Ами чудесно — прошепна тя. — Струва ми се, Седжуик, че сте невероятно добър лъжец.
Грешъм се усмихна хитро, излезе от стаята и без да каже нещо, затвори внимателно вратата зад себе си. Мег веднага се съблече и влезе във ваната. Беше същинска благодат да седне в топлата вода и да се потопи до брадичката.
Известно време просто лежа във ваната като се наслаждаваше на топлината, после грижливо се изкъпа, излезе от ваната и се избърса пред камината. Попита се почти заспала дали двамата с Грешъм не са се озовали в някаква приказка, защото това със сигурност беше единственото обяснение за лукса, на който се радваше.
Тъкмо беше навлякла дадената на заем нощница, когато на вратата се почука и Грешъм влезе, без да изчака разрешение.
Мег щеше може би да му скара за невъзпитанието, ако той не носеше поднос с ядене. От възхищение тя извика леко, почти припаднала от глад и очакване, когато погледът й падна върху варените моркови, кокошето месо и филията хляб. Грешъм се засмя и й подаде подноса.
Тя седна на крайчеца на леглото и почна лакомо да яде, без да мисли за благоприличие. Той седна на един стол и я загледа с любов.
— Какво щастие! — възкликна Мег, след като поутоли глада си, облиза си пръстите, за което в манастира майка Мери Бенедикт строго щеше да я смъмри, да не говорим за наказанието да се труди в кухнята поне една седмица. — Кой можеше да предположи, че жена с прасе под мишницата ще ни пресече пътя и ще ни предложи легла в такава къща?
— Легло — поправи я Грешъм. — Тя ни предлага едно легло. Ние сме женени, забравихте ли?
Мег се позамисли.
— Вие можете да спите на пода — предложи тя. Беше изяла и последната хапка. Въпреки че откакто напуснаха манастира, двамата с Грешъм споделяха завивките, сега вече, тук, в чудесната топла къща и под солиден покрив, това взе да й се струва някак нередно.
Той я погледна предизвикателно.
— За нищо на света, милейди — заяви той, — обичам комфорта не по-малко от вас.
Мег присви очи.
— Е, в такъв случай ще трябва да се задоволите с едната страна на леглото. Няма да има нищо нередно, Грешъм Седжуик, каквото и да сте наприказвали на тази мила жена. Запомнете го.
Грешъм се ухили, стана и се поклони галантно.
— Както кажете, лейди Радклиф.
Долу Беси пееше с цяло гърло някаква непристойна кръчмарска песен.
— Тя сама ли живее тук? — прошепна Мег, която това, за нейно щастие, отклони от подхванатия разговор.
Грешъм пое подноса от ръцете й и го сложи встрани. Погледът му беше вглъбен, дори малко загрижен.
— Има син. Бикът им скъсал веригата и той е тръгнал да го търси. Прекарала доста време в съседски чифлик и тъкмо се прибирала, когато сме я срещнали. Миналата нощ акуширала там на съседката, която родила момиченце, щели да го кръстят Миди. Седалищно раждане, както ми разказа, та щастливият баща й подарил от благодарност прасенцето.
Мег го погледна с широко отворени очи. Беше толкова уморена, че с мъка можа да стане. Погледна леглото, на чийто крайчец беше седнала и изстена.
— И ние сме й благодарни за онова, което направи за нас. — Седалищно раждане? Какво значи това?
— Мисля, че означава силни болки — отговори Грешъм и от учтивост направи гримаса. После отново излезе и Мег се строполи на леглото като отсечено с остра брадва дърво.
Когато Грешъм я последва най-сетне в леглото и се изтегна с уморена въздишка, тя вече дълбоко спеше.