Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (17)

16

На следващия ден пътят беше труден. Кирън беше затворен и навъсен, но не направи нищо, което да накара баща му отново да го върже. Когато Грешъм не го гледаше, хвърляше скришом погледи към Мег, а тя се стараеше да не обръща внимание на мълчаливата му подигравка. Казваше си, че вече не е докачлива девственица, а зряла жена, която това хлапе просто не може да ядоса.

Прекараха нощта в претъпканата трапезария на една странноприемница и лежаха върху одеялата си един до друг под дългата маса. Предположи, че е рицарски жест на Грешъм да й каже да легне вляво от него, а на Кирън вляво от нея. Хората наоколо им бяха толкова подозрителни и опасни и макар да не призна, че има причина да се страхуват, Грешъм върна на Кирън неговата кама.

Още при първите слънчеви лъчи изведоха с облекчение конете си от конюшнята, напуснаха странноприемницата и продължиха пътя си към Седжуик. Денят беше ужасно студен, но небето ясно и слънцето караше снега да сияе, да проблясва като разпилените скъпоценности на някой небесен крадец. Грешъм беше напрегнат и както винаги мълчалив при такива обстоятелства, а на Кирън му беше позволено да задържи камата си, въпреки че в отношението му към неговия баща или към Мег не се забелязваше никаква промяна.

Засега се задоволиха с това, че момчето не беше забило камата в ребрата им докато спяха.

Яздиха докато взе да се здрачава и стигнаха до крайните квартали на Лондон. Грешъм се осведоми в една кръчма, а после нае две стаи в една къща. В сравнение с местата, където бяха нощували досега, жилището беше направо комфортно. Не можаха да се изкъпят, но леглата бяха чисти, имаше вода, сапун и вкусна вечеря.

Най-хубавото беше, че Кирън спеше в съседна, но съвсем отделна стая, а Грешъм можа да люби страстно Мег. Той спираше виковете й с устни слети с нейните. Имаше нещо едва ли не свято и сериозно в това сливане на техните тела и души, беше сякаш клетва, поне за Мег.

Докато вече лежеше успокоена до Грешъм, загледана в гредите на тавана, тя усети как горчива радост изпълва и най-отдалечените кътчета на сърцето й. Пожелаваше си да прекара остатъка от живота си, всеки негов миг до този мъж, но знаеше, че съдбата невинаги е благосклонна към нея. Още не знаеше какво е сполетяло Габриела, а Елизабет може да беше мъртва или на смъртно легло. Трябваше на всяка цена да научи цялата истина за тях, в противен случай просто нямаше да може да мисли за бъдещето си с Грешъм.

— За какво мислиш? — попита я той след продължително мълчание. Все още дишаше тежко и гласът му беше дрезгав.

— Казах си, че си невероятен любовник.

— Само това ли? — засмя се той.

Тя въздъхна.

— Мисля за това, че моите сестри и аз сме свързани не само чрез плът и кръв. Сънувам ги почти всяка нощ. Сякаш невидими нишки ни свързват, независимо от това колко далеч сме една от друга.

Той я прегърна, привлече я към себе си и я погали по косата. Въпреки че никой не го изрече, и двамата знаеха, че личните им цели — неговата да реши останалите тайни на своето минало, а нейната — да се увери, че Габриела и Елизабет са добре — могат да ги насочат някой ден по различни пътища. И то скоро.

— Мег, кралят… — подхвана Грешъм, но после млъкна.

— Да? — реши се тя да попита.

Той се обърна към нея, загледа се в лицето й и я целуна. След това не им остана повече време за разговори.

Когато почука на другия ден на вратата на стаята му, Мег очакваше Кирън да е изчезнал, но той беше тук, сънен и рошав, с многозначителен смях в иначе престорено наивно гледащите очи. Тя го помоли и той стана. Носеше панталона и ризата си, държеше любимата си кама.

За голямо разочарование на Мег този ден минаха покрай най-отдалечените квартали на Лондон. Тя много би желала да види града, за който бе слушала през целия си живот, но Грешъм каза, че опасността от чумата е много голяма и колкото по-малко хора срещнат, толкова по-добре.

Беше ранен следобед и краката на Мег, които се люлееха покрай хълбоците на Инок, се бяха вдървили от студ, когато замъкът Седжуик се изправи пред тях.

Сърцето на Мег заби учестено, защото имението беше голямо и обхващаше един хълм и една долина. Замъкът беше обграден с яки каменни стени, виждаха се камбанарии и овощни градини, а до господарската къща — внушителна сграда от бял камък — се простираше село, което явно процъфтяваше и благоденстваше.

Грешъм, който яздеше жребеца си до катъра на Мег, се наведе и докосна ръката й, жестът беше предупреждаващ, неизказано напомняне, че не се знае как ще бъдат приети. Кирън се вдигна на стремената и се загледа замислено. Не беше възможно човек да отгатне мислите му, защото лицето му беше безизразно, но Мег усещаше, че е любопитен и дори може би напрегнат.

Мег се чувстваше по необясним начин привлечена от замъка Седжуик, много по-дълбоко отколкото от нуждата от топлина и защита. Сякаш този замък е бил винаги неин дом, сякаш я беше призовавал в сънищата й и сега тя най-сетне го беше намерила. Вече знаеше, че да не бяха Габриела и Елизабет, тя можеше да остане завинаги тук, знаеше го още преди кракът й да е престъпил прага. Но в същото време беше сигурна, че съдбата има други планове за нея и Грешъм.

Тя пришпори катъра и Грешъм я последва. С поглед през рамо видя, че Кирън язди до баща си с все така безизразно лице.

Около Седжуик нямаше ров, но замъкът беше добре охраняван. Крилата на портата се разтвориха и войници в черно и златно, цветовете на техния лорд, излязоха да посрещнат дошлите.

Техният началник, червенокос мъж със сипаничаво лице и интелигентни сиви очи изгледа Грешъм с нескрито учудване.

— Милорд? — промърмори той, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Грешъм седеше мълчаливо и гордо на жребеца си и Мег вече страдаше заедно с него, защото беше ясно, че не е познал нито мъжа, нито замъка. Той просто отговори на поздрава с леко кимване.

Войникът погледна към Кирън и Мег видя как отваря широко очи от учудване.

— А това, това можехте да сте вие, милорд, по времето когато живеехте в Корнуол и растяхте заедно с Чалстри.

Кирън слушаше внимателно. Премести леко тежестта си върху седлото, но не реагира по никакъв друг начин.

Грешъм най-сетне проговори.

— Да — каза той сериозно. — Това е моят син Кирън, бъдещият граф, ако се окаже достоен да носи титлата, а пък аз дойдох да поговоря с неговия дядо.

Войниците се спогледаха, но никой не се решаваше нещо да каже. Предоставиха го на своя началник, чийто поглед се спря сега на Мег.

— А тази изискана лейди?

— Това е Мег Радклиф — каза Грешъм. — Надявам се, преди да си тръгнем, да я направя своя съпруга. — Едва сега гласът му прозвуча нормално, а не като на чужд човек, който се опитва да разбере дали тези хора наоколо му са приятели или врагове.

— Графът ще се радва на новината, че сте решил да създадете семейство — възкликна мъжът. — Елате, ще ви заведа при него.

— По-добре ще е първо да го предупредите — каза Грешъм, — баща ми е стар за такива изненади. Той побутна жребеца си, мина покрай стражата и направи знак на Кирън и Мег да го последват. Войниците препуснаха веднага зад тях и Мег, толкова спокойна, когато пристигнаха, сега имаше странното чувство, че е арестувана.

Смехът на началника беше едновременно радостен и дрезгав, смях на добродушен войник, който има причини да обича мира.

— Изненада ли? Но, господарю, графът обитава най-високата част на замъка и ви е видял да приближавате много преди моите хора от наблюдателницата. — Той помълча малко, впил в Грешъм изучаващ поглед. — Вие може и да не ни помните, милорд, но ние ви помним.

Лицето на Грешъм сякаш се вцепени. Старият войник не можеше да знае, че току-що е изрекъл горчива ирония.

Прекосиха след портата улица с голи ябълкови дървета и вече бяха стигнали края на селото, когато срещнаха мъж облечен като слуга. С дългите си слаби крака, провисналите си ръце и тъжното лице той изглеждаше смешен.

Мег видя със страничен поглед, че в държането на Грешъм нещо се промени.

— Милорд — изхриптя мъжът със силно зачервено от тичането лице. — Милорд, графът желае да ви види веднага в покоите си, момчето и дамата разбира се също, но по-късно.

Грешъм стисна устни, цялото му тяло се вцепени, но той кимна в знак на съгласие. Изглежда тялото му си спомняше за срещите с отчуждилия се баща, само умът ги беше забравил.

Слугата заситни до коня на Грешъм, задъхан и треперещ от студ. Не изглеждаше нито гостоприемен, нито неприязнен.

— Лордът би желал да знае кои са те — дамата и момчето, искам да кажа.

Мег се усмихна малко ядосана, двамата с Кирън можеха да са безчувствени предмети или изобщо да ги няма, така се беше произнесъл за тях пратеникът на лорда.

— Дамата, която ме придружава, е лейди Радклиф — отговори спокойно Грешъм. А момчето е моят син Кирън.

Слугата отвори широко очи. Беше смаян както преди малко войникът. Доволен, че вече е толкова добре осведомен, старият човек не каза нищо, той само мина с коня си напред, той ги поведе към замъка, като им правеше път между любопитните селяни, които се бяха насъбрали да зяпат дошлите.

Мег предположи, че в тези времена на върлуваща чума сигурно много малко хора биват допускани в замъка. Може би старият граф е очаквал завръщането на сина си, за да преодолеят веднъж завинаги пропастта, която ги разделя.

Тя се надяваше стаята за гости да е с дебели стени, а в камината да има много дърва, защото беше капнала и мръзнеше. Копнееше за гореща чиста вода и хубаво ядене, което няма нужда да проверяват за буболечки и мухъл, преди да почнат да се хранят. По целия път до тук бяха получавали само оскъдна и лоша храна.

Порталът на белия замък беше достоен за входа на катедрала. Едно от крилата беше достатъчно широко отворено, за да могат пътниците да влязат.

Грешъм слезе от коня и вдигна Мег от гърба на Инок. Той стисна успокояващо ръцете й. Тя се чудеше за какво ли мисли той, но наоколо им имаше хора и нямаше как да го попита, нямаше и време нещо да споделят.

— Постарай се на дамата да й бъде удобно — каза Грешъм на една слугиня, пълничка жена със зачервено лице, която ги очакваше в просторното антре и мачкаше нервно престилката си. — Студено й е и сигурно е гладна. Синът ми навярно също не би се отказал от хубава закуска.

— Да, милорд — каза жената и направи реверанс, а после почна да жестикулира оживено на едно момиче, което чакаше на няколко крачки в началото на голям сводест коридор. — Заведи младия лорд в кухнята — изсъска тя на слугинчето. После се обърна с нервен смях към Мег. — Бихте ли ме последвала, милейди? Ще можете да си отпочинете в личните покои на милорд, чаршафите са сменени, новите одеяла вече са застлани.

— Да ви се намират малко плодове? — попита с надежда Мег. След като войниците и техния началник си отидоха, тя пак се чувстваше като гостенка и вече не като високопоставена пленничка. — Ще се радвам на една ябълка, колкото и спаружена да е.

Грешъм я чу и се засмя, докато следваше по стълбата слугата, който щеше да го заведе при баща му, когото също не помнеше. Кирън вече беше изчезнал в посока към кухнята.

Мег последва мислено Грешъм, но после насочи вниманието си към най-близките предстоящи неща.

— Да ви се намира греяно вино? Ужасно ме болят мускулите.

— Да, милейди — кимна слугинята. И то с билки.

— Чудесно — каза безкрайно благодарна Мег. Тя се забави няколко минути до голяма камина, в която буйният огън пращеше и хвърляше треперещи сенки. — Много ви благодаря. Кажете, какъв човек е графът?

Жената се прекръсти.

— Мисля, че много скоро ще го разберете сама — каза тя припряно. И още веднъж се прекръсти, вдигнала поглед към тавана. — Само чуйте как треперят гредите, когато той и лорд Седжуик са заедно в една и съща стая. Такива са си и двамата.

Двете изкачиха още една каменна стълба.

— А лейди Седжуик? — Мег не беше чувала Грешъм да споменава семейството си, но в това нямаше нищо чудно, след като не си го спомняше. Тя хем се радваше, хем се боеше от срещата с неговата майка. Каква е тя?

Жената се обърна към Мег и в очите й се четеше тъга.

— Тя беше същински ангел. Предаде богу дух още когато милорд беше бебе. Младият Седжуик прилича на нея, на милейди.

— Вие добре ли я познавахте?

— Виждала съм я. То и аз бях още почти бебе, когато тя почина. Но майка ми, лека й пръст, беше камериерка на господарката.

— Тя мила ли беше? Лейди Седжуик искам да кажа. Казахте, че била същински ангел…

Слугинята въздъхна.

— Наистина беше — каза тя почтително. — Винаги приветлива. Смееше се и пееше каквото и да правеше. А как обичаше това момче! Тъжно поклащане на глава. — Господарят не беше на себе си, когато тя почина. Ако питате мен, тъкмо тогава нещата между баща и син тръгнаха накриво.

Бяха стигнали на първия етаж и слугинята пое по осветен от слънцето коридор.

— Не вярвам някога да се е раждала жена по-мила от господарката — продължи тя. — Такъв плач и такова вайкане като при нейната смърт никога не сте чувала. В края на краищата отпратиха младия лорд Грешъм, за да бъде отгледан в Еджфилд заедно с момчетата на Чалстри в далечния Корноул. На всички той ужасно ни липсваше. Но думата на графа беше, разбира се, закон. Така решил — ни каза, — а всъщност не можеше да гледа момчето, защото толкова приличаше на майка си. Нямаше начин да бъде разубеден, въпреки че неколцина се опитаха.

Мег усети мъка. Знаеше, че Грешъм ще я сподели, ако си спомни миналото. Беше ли скърбил младият Грешъм, напускайки този дом, или беше изпитал облекчение — доволен, че може да избяга от един сломен от скръб и навярно деспотичен баща? И какви бяха тези хора на име Чалстри? Как са му повлияли — физически и духовно?

Тали — трябва да беше споменала някак името си — продължаваше да бъбри, когато стигнаха в края на коридора до една голяма врата. Беше отворена и вътре цареше оживление, а усърдните слуги нервно разменяха новини. Младият лорд се върна и то въпреки че графът му заповяда да се махне завинаги. Ще има разправии. Ами видяхте ли тази жена с него? Същинска курва, аз за тия работи не се лъжа… Е да де, ти сигурно можеш да различиш една курва, Мери Джейн… Я млъквай, Том Тол, че ще кажа на готвачката какво е станало с яйцата, дето ги беше заделила за пудинга на господаря…

С влизането на Тали, срещнали мрачния й поглед всички млъкнаха, а като зърнаха Мег, която я следваше отблизо, я зяпнаха объркани. Тя се усмихна, за да разберат, че не е обидена, поне засега.

— Подхващайте си работата — избоботи Тали. — Всички, с изключение на теб, Мери Джейн Уилър — ти ще идеш веднага в параклиса да се помолиш на господ да ти даде по-благопристоен език. А ти, Том Тол, мисля, че готвачката ще иска да размени няколко думи с теб за пудинга на господаря.

Мери Джейн Уилър и Том Тол излязоха с виновно провесени глави, а останалите четирима — три момичета и едно момче приблизително на възрастта на Кирън, се заловиха отново за работа, изчистиха камината, постлаха нови рогозки и изпънаха чаршафите на леглата.

В ъгъла на просторното помещение стоеше стара медна вана, от онези, в които човек стои прав и от които се слиза по няколко дървени стъпала. Мег огледа ваната и се опита да я притегли по-близо до камината.

Тали се ужаси.

— Престанете, милейди — замоли я тя, но й беше ясно, че няма да я послушат. — Бендж ще го направи вместо вас. Бендж ще се погрижи! Джесамин, още ли не си оправила леглото? Ама че повлекана! Иди в кухнята и кажи на готвачката да стоплят вода за покоите на младия господар и то много вода. — Тя поклати глава и млясна с език. — Аз ще се изкъпя чак като пукне пролет, милейди, в това можете да сте сигурна. Много е студено. Човек може да си докара смъртоносна болест.

Мег потисна усмивка, трогната от доброжелателния съвет на жената.

— Уверявам ви, Тали, че съм много яко скроена — каза тя — излишно е да се страхувате за мен.

Тали само поклати още веднъж глава, сякаш не можеше да повярва в такова лекомислие.

— Джесамин, нали ти казах да оставиш леглото на мира и да поръчаш в кухнята вода!

Момичето, на едва ли на повече от десет, изхвърча навън. Останалите също се изнизаха една след друга, докато най-сетне не останаха само Мег и Тали.

Стаята беше светла, много луксозно обзаведена, с дебели одеяла на прозорците и легло с меки чаршафи и дебели завивки, бели като недокосван сняг. Мег си представи как лежат с Грешъм под тях и се изчерви. Боеше се дали не е казала повече отколкото е трябвало.

Наистина го беше направила, защото Тали се усмихна многозначително.

— Млади хора много отдавна не са споделяли тази стая — отбеляза тя. — Вие ми приличате на жена, която ще народи куп деца, но въпреки това ще цъфти. Да се надяваме, че няма да се простудите във ваната.

— Ако умра — каза Мег и отговори на усмивката на Тали, — със сигурност няма да е заради банята. — Тя се огледа и си пожела Габриела и Елизабет да са тук и да видят този комфорт. — Той дали ще е добре дошъл тук? — чу се да пита. — Младият лорд Седжуик искам да кажа?

Тали, вече почти до вратата, спря и се обърна. Лицето й беше сериозно.

— Доколкото зная лордът се е молил този ден да дойде и ето че молитвите му са чути. Ех, ще видим дали божият гняв е довел младия лорд у дома или неговата милост. С тези загадъчни думи Тали излезе от стаята.

Това, че трябваше да го заведат в стаята на баща му, беше за Грешъм по-малко неприятно от това, че не знаеше какво ще намери там. В Уиндзор беше научил от устата на краля, че той и застаряващият, болнав граф от години са скъсали всякакви роднински връзки. Но не можеше да си спомни мъжа, който го беше лишил от наследство и го беше прогонил, гневен и разочарован.

Ако беше истина, а за Грешъм беше достатъчно да си помисли за омразата на Кирън, за да разбере, че е точно така, защо графът се оказа сега готов да го приеме? Защо не го отпрати още от портата, за което би имал и право, и основания?

Слугата, който беше нарекъл името си — Хагин — се учуди, че го питат такова нещо, той стигна до една украсена с резба двойна врата, висока колкото застанал на задни крака кон, и леко почука.

— Влез! — заповяда строг мъжки глас.

Грешъм вдигна уплашено очи към небето, но когато Хагин отвори вратата, престъпи без колебание прага.

Баща му лежеше върху планина от дюшеци, покрита със зелени и бели сатенени чаршафи и кадифени одеяла, носеше копринена синя нощна шапчица с дълъг златен пискюл. Лицето му беше сбръчкано, с хлътнали бузи, но все още аристократично и все още заповедническо. Очите му бяла тъмносини като тези на Грешъм, а погледът му сякаш проникваше в душата, за да отгатне тайни и остави белези.

Грешъм си каза, че би трябвало да си спомни за точно такъв мъж, но сега имаше чувството, че го вижда за пръв път. Той пристъпи към долния край на леглото.

— Ти си се върнал! — каза графът.

Констатацията не изискваше отговор, но Грешъм каза:

— Да, милорд.

— Защо?

Грешъм се обърна и погледна многозначително към Хагин. Ако трябваше да разговарят, тогава на четири очи или никак.

— Свободен си — заповяда графът на своя верен и явно разочарован слуга. — Бих искал да поговоря насаме със своя, с нашия гост.

— Какво искаш? — попита графът.

Грешъм усети, че го обзема гняв. Каза си, че навярно суровостта на стария човек е предизвикала тази реакция, но знаеше, че има и друго, и то много повече. Ако суровият тон беше достатъчен, за да разгневи, Кирън досега да го е ликвидирал.

— Един крадец ме удари по главата — каза той. За всички земи и всичкото злато на графа не би си признал — както твърдяха някои сведения, — че го е повалила някаква калугерка, при това дребничка. — Изгубих си паметта и дойдох да те питам кой съм.

— Отговорът на този въпрос е лесен — каза графът. — Ти си един никаквец и скитник, пияница, който малтретира жените, по всяка вероятност си крадец, а несъмнено и убиец. Когато те изпъдих от къщи, се надявах никога повече да не те видя.

На Грешъм му трябваше малко време, за да смели казаното от баща му. Въпреки че не познаваше този човек и можеше следователно да не му обръща внимание, обвиненията го шибаха като градушка и караха душата му да страда.

— Може всичко, което казваш, да е вярно — отговори той след известно време. — Не мога да го опровергая, защото нищо не помня. Кажи ми какво знаеш за мен, всъщност моля те, само онова, което подозираш, и аз ще се махна завинаги от очите ти.

Графът се отпусна върху възглавниците.

— Искаш да размениш момчето срещу тази информация? Трябва да знаеш, че ще накарам да ти го отнемат, в края на краищата той е наследникът, за когото съм се молил.

— Прости ми, милорд, но ти не си в състояние да се справиш с Кирън. Ти си стар и болнав човек, а той е същински демон.

Графът сякаш се сви. След това направи движение, сякаш за да отпъди нещо.

— Той все още може да бъде спасен. А каква е тази жена? Доста е хубава и млада. Оженил ли си се за нея?

— Още не.

Графът се усмихна, но радостта му нямаше нищо общо с бащинството. От тази усмивка по гърба на Грешъм преминаха тръпки.

— Бременна ли е?

— Може и да е — призна Грешъм и изпита дълбок срам, задето се беше поддал на желанието си да притежава Мег, без да е получил благословията на свещеник. Препалено силно я желаеше.

— Ясно. Обичаш ли я?

Той отмести за миг поглед и дълбоко въздъхна.

— Не зная — призна си със съзнанието, че не това е отговорът, който искаше да чуе баща му. Грешъм знаеше толкова малко за съвместното им минало, но предполагаше, че отговорът му е развреднил стара рана. — Тя е почтена жена. Затова нека аз да ти бъда отдушник, ако търсиш такъв за лошото си настроение, но не закачай нея.

Седжуик старши вдигна вежда.

— Много ти прилича да даваш на пряк въпрос заобиколен отговор — каза той замислено. — Струва ми се, че я обичаш, но не ти се ще да го признаеш — въздъхна той. — Е, всеки случай дамата не е застрашена от опасността да стане прицел на моя гняв. Видях я през онзи прозорец, когато пристигнахте. Тя е красива, а язди катъра си така, сякаш е родена в седлото. Но може да се каже, че е доста глупава в избора си на мъж. — Старецът примига и навъси чело. — Приближи се, искам добре да те разгледам.

Грешъм пристъпи крачка към леглото, после втора. В този миг се усещаше по-млад от Кирън и много по-уязвим.

— Променил ли съм се?

— Предполагам, че не — отговори графът, — въпреки че трябва да призная — вече го няма онзи безсрамен израз, който ти беше присъщ като момче и който винаги събуждаше у мен желанието да ти издърпам ушите.

— Правил ли си го? Дърпал ли си ми ушите, искам да кажа?

— О, да, правил съм го. Няколко пъти те и напердаших, макар и безрезултатно и за двама ни.

Грешъм не можа да сдържи да не направи остра забележка.

— Представи си само какъв ужасен тип щях да стана, ако ти лично ме беше възпитавал, а не ме беше дал хранениче на семейство Чалстри.

— Спомняш си значи за семейство Чалстри и за твоя добър приятел, младия херцог?

— Не, нищичко не помня. Кралят ми разказа за тях и за теб.

— Нашият Едуард е жалък заместител на крал. Не престава да се влачи подир онази интригантка, любовницата си. Но някога беше велик човек, истински войник, какъвто това кралство не беше виждало от времената на Артур, а се боя, че и никога няма да види.

— Някои хора се възхищават от Черния принц и неговия брат, дука на Ланкастър.

Графът изсумтя тихо и пренебрежително.

— Безскрупулни чакали и двамата. Неверни нехранимайковци.

Грешъм въздъхна. И той не понасяше Черния принц — мъж, който много обичаше да убива, но беше служил заедно с Ланкастър и го имаше за приятел.

Съзнанието, че е измъкнал тези факти от дълбините на спомените си, дойде миг след като беше произнесъл тези думи и те сякаш го замаяха. Да, наистина си спомняше Ланкастърския дук, рус като самия него. Беше човек с чувство за хумор, ангажиран, интелигентен, а в някои случаи и милосърден.

Грешъм си взе стол и седна, без да дочака покана от графа. Той търсеше в паметта си, ровеше във всичко, което му беше достъпно, но не откри спомен за своя син, своя баща или за Морган Чалстри, който трябва да беше негов близък приятел.

— Отново си спомни нещо, нали? — попита графът.

— Да, нещичко — призна Грешъм.

— Доведи ми момчето. Искам да го видя.

Грешъм се беше съвзел достатъчно, за да може да се усмихне.

— Няма да го обикнеш — отговори той.

— Аз не обичах и теб — отговори откровено графът. — Освен това ми се струва, че Чалстри е бил прекалено мил с теб…

— За това не си спомням нищо — отговори хладно Грешъм.

— Ти беше голямо разочарование за мен — изрази гласно размишленията си графът.

— Мога да си представя. — Грешъм помълча малко. — Кажи ми как се казваше майка ми, искам да зная. Починала е, нали?

— Да, бог да я прости, тя лежи в църковния двор под подобаващ паметник. Казваше се Арабела, аз я наричах Бел. Вярно е значи? Ти наистина не помниш нито нея, нито мен? Разкажи ми какво си спомняш.

— Сражения — отговори честно Грешъм. — Кръв и викове. Спомням си Ланкастърския дук и една жена — майката на Кирън. Мисля, че името й беше Моник. — Знаеше, че покойната и очевидно малтретирана от него жена е била един от поводите за скарването с баща му, но наистина нямаше смисъл да избягва тази тема.

— И нищо повече? — попита старият човек. В очите му се появи дебнещ израз, но бързо изчезна. — Разкажи ми тогава за тази жена, майката на Кирън.

Грешъм не знаеше какво да каже.

— Предполагам, че е била хубава — каза той. — Картината, възникнала пред вътрешния му поглед беше придобила известни очертания, но продължаваше да е съвсем размита, изтъкана най-вече от въображението му.

Графът се изсмя подигравателно и горчиво.

— Да, наистина потвърди той.

Грешъм се присви на стола и прокара ръка през лицето си. Дали не е бил не само безсърдечен, но и жесток към жена си? Но в такъв случай как се решаваше да вземе Мег за съпруга? Когато споменът му се върне, щеше ли да разбере, че е зъл човек, способен на отвратителни постъпки, също като баща си? Също като сина си?

— Разказаха ми, че си я сварил с друг мъж. Нищо чудно, че не ти е била вярна, след като съпругът се прибираше вкъщи само колкото да й направи дете и после пак да замине.

Грешъм се почувства зле. Господи, какъв човек е бил?

Сините очи на стария човек блестяха, но зад радостта в тях се беше стаило и нещо болезнено, страдалческо. Като от дълбока рана. Грешъм беше сигурен, че тази болка, каквато и да е, е била причинена от него.

— За всичко това можех и да си затворя очите, та аз самият не бях образцов съпруг, но бог ми е свидетел, че обичах майка ти повече от собствената си душа. Скърбя и за загубените години с момчето.

— Сега то е тук — каза Грешъм, стана и протегна ръце. — Твоят внук е тук, възпитай го както смяташ за добре.

— О, довел си го, значи, за да го изоставиш. Както изостави в живота си още толкова много хора.

Грешъм се усети така, сякаш го бяха ударили в корема.

— Не помня да съм живял тук — каза той спокойно. — Но съм сигурен, че поне като момче съм искал да остана. А ти си ме отпратил. Зная, че съм изоставил Кирън и майка му, но кога, стари човече, съм изоставял теб? Лично кралят ми разказа, че ти си ме напъдил, веднъж, когато съм бил малък, а по-късно и втори път.

Между двамата се възцари тягостна тишина. Ние много си приличаме, баща ми и аз — си каза Грешъм със задоволство, но и с мъка.

— Доведи момчето — изръмжа графът. — Искам да го видя.

Грешъм само кимна. Изведнъж се почувства уморен. В коридора стоеше слуга и той му заръча да потърси момчето и да го доведе при стареца. После продължи като замаян по коридора, слезе по лабиринт от задни стълбища, смаян от факта, че знае пътя, и пое към параклиса.

Малкият, подобен на пещера параклис беше пуст, въпреки че на олтара горяха свещи, а въздухът беше изпълнен с дъх на тамян. Тук беше само малко по-топло отколкото в покрития със сняг двор отвъд стените, но беше чисто и ярките пъстри витражи светеха в тъмното като скъпоценности.

Грешъм спря на половината пътека между пейките и прокара ръка през косата си. Имаше чувството, че е мишена на тренировъчен плац, пронизана от дузини рицарски копия. Беше мъж, който се е изгубил в мрака и за когото единствен ориентир беше Мег. Мег, която трябваше да преследва и свои цели и която не знаеше какво е поискал от него кралят, преди да напуснат Уиндзор.

Заповедите на Едуард не можеха да се пренебрегнат, ако човек не искаше да понесе лошите последици.

Той мина бавно по пътеката и коленичи в сянката на кръста, окачен над олтара. Спомените нахлуха в него, но не достатъчно близки, за да го обземат изцяло.

Той сведе глава.

— Ти си ме създал — молеше се безмълвно той. — Кажи ми кой съм и какъв съм аз.