Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (12)

11

През следващите дни Мег се ядосваше, че е могла някога да мечтае за живот изпълнен с приключения; двамата с Грешъм и шерифът яздеха неуморно през все по-дълбокия сняг, ледения вятър и гола, безлюдна местност. Избягваха градовете и селата, търсеха нощем подслон в някоя плевня или пещера, или в изоставена къща. Ако не можеха да намерят нещо по-добро, Грешъм правеше от клони и клончета нещо като колиба, а Мег и Приг кладяха огън.

Най-сетне, след близо четиринайсет дена видяха пред себе си големия дворец с името Уиндзор, дълга каменна сграда, в която цареше многолюдно оживление, а от кухненските печки и камините се вдигаше пушек и се извиваше на спирали към светлосивото небе.

Мег наблюдаваше замечтано картината. Най-сетне топлина, хубаво ядене, баня и чисти дрехи!

— Ами чумата? — попита тя и погледна Грешъм, който беше спрял жребеца си до Инок, беше се облегнал замислено на седлото и обгръщаше с поглед замъка. — Дали няма да заразим някого…

— Предполагам, че ако някой от нас беше чумав, вече щяхме да сме болни или мъртви — отговори вместо него шерифът.

Мег очакваше сега Грешъм да каже какво мисли. Той въздъхна, а погледът, който й хвърли, й се стори някак тъжен.

— Той е прав — каза Грешъм. — Много внимавахме да не влизаме в допир с когото и да било, но сега това вече не е необходимо. Все пак ще е най-добре да изгорим дрехите, които носихме през цялото това време.

— Аз и без туй щях да изгоря тези отвратителни дрехи, милорд — каза с облекчение Мег, — та макар и само за това, че вече не мога да ги понасям.

— Да, така е — съгласи се с усмивка Грешъм. — И аз не понасям вече нито ризата, нито панталоните си.

Спуснаха се един след друг по полегатия хълм с шерифа начело, после Мег и последен Грешъм. Въпреки надеждите си, че я очакват чудесни удобства, Мег продължаваше да е нащрек.

Тук шерифът щеше да изправи Грешъм пред краля и да го обвини в какви ли не престъпления. Тук щеше да се изясни може би миналото на Грешъм, останало толкова време в тайна. Тук живееше синът на Грешъм, който или щеше да си спомни с любов за баща си, или нямаше да го стори. Тук чакаше и комедиантът, с когото му предстоеше отново да се пребори.

Мег се съпротивляваше с все сили на отчаянието, което заплашваше да я обземе. Но в момента искаше да мисли само за възможния добър изход и за Габриела. Може би щеше да научи тук нещо за нея, а може би дори и за манастира, в който върлуваше чумата.

Тримата конника бяха забелязани и поздравени, много преди да стигнат подвижния мост и неколцина стражи вече препускаха насреща им, било за да им кажат добре дошли или за да ги прогонят.

В Уиндзор познаваха Приг, това си пролича по начина, по който го посрещнаха. Мег бе изгледана внимателно, но за Грешъм бяха предназначени широки усмивки, поклони и ревностни възгласи „милорд!“.

На лицето на Грешъм бяха изписани радост и загриженост. Изглежда стражата го познаваше добре и много го уважаваше, но беше ясно още и че той не можеше да си спомни за тези мъже. Ако бяха сами, Мег щеше да сложи ръка на рамото или на ръката му, за да го успокои и малко да го утеши. Лицето на шерифа издаваше смесица от облекчение и примирение. Грешъм беше дни наред негов, та макар и доброволен и винаги готов да помогне, но все пак пленник. А сега ставаше ясно, че шерифът е изхабил напразно толкова време и усилия, беше минал през толкова много излишни трудности. Дори човек като Приг трябва вече да признае, — мислеше си без каквото и да било злорадство Мег — да признае, че подозренията му са били неоснователни.

Копитата на конете изтрополиха кухо по дървения мост, докато тримата го прекосяваха, а портата вече се разтваряше пред тях.

Вътре, между стените новодошлите бяха посрещнати с голямо любопитство — не ще и дума, толкова заетите обитатели на двореца, понесли дърва за горене, кофи с вода, чували с жито, кудкудякащи кокошки и квичащи прасета, бяха ужасно любопитни и ги заоглеждаха. Мег отговаряше гордо и с високо вдигната глава на погледите на тези мъже и жени.

От караулната излезе мъж със зачервено от студа широко лице. След като поздрави шерифа с кимване с глава, той погледна сияещ към Грешъм.

— Най-сетне се намерихте, милорд. Лорд Чалстри беше много загрижен след тайнственото ви изчезване.

Мег наблюдаваше Грешъм с крайчеца на очите и видя как споменаването на Чалстри сякаш му нанесе силен удар. Това име сякаш повече го отчая, отколкото го зарадва.

— Чалстри? — чу го тя да мърмори, а после и да произнася името му като въпрос.

— Лорд Еджфилд ви познава, нали? — попита навъсено шерифът и се обърна бавно в седлото, за да погледне доскорошния си пленник.

— Дали го познава? — възкликна заканително войникът, който беше излязъл от караулната, за да ги поздрави. — Та те са отраснали заедно, лорд Седжуик и лорд Еджфилд, чието истинско име е Морган Чалстри, двамата винаги са били най-близки приятели. — Човекът се обърна отново към Грешъм и за пръв път в погледа му проблесна несигурност. — Не съм ли прав, милорд?

— Разбира се — каза спокойно Грешъм. — Точно така е. И да ви попитам, той тук ли е, за да престане да се тревожи за мен?

Насърчен, войникът отново се усмихна, но поклати глава.

— Не сме го виждали, милорд. Беше пратил вестител от Корнуол да пита за вас, но ние не можахме нищо да му кажем — нито къде сте, нито дали сте добре.

Грешъм слезе от коня. Мег копнееше да последва примера му, но не помръдна. Беше уморена и натъртена от седлото, искаше да раздвижи скованите си крайници, а освен това и сърцето й се свиваше по не една причина.

— Милейди има нужда да хапне и да се стопли — каза Грешъм на един от стражите. — Може би вие ще й окажете гостоприемство?

Мъжът се изчерви и радостно се засмя.

— Да, милорд — добре дошла е, също като вас. Той махна с ръка и конник от стражата приближи коня си до нея, като много внимаваше да не гледа много нахално Мег, докато очаква заповедите. След като получи заповед да настани лейди Седжуик в подходяща квартира, човекът се наведе и хвана юздите на Инок.

— Елате, милейди — каза той. — Наблизо има подходяща квартира, където на ваше разположение ще има и слуга.

Досега никой не се беше обръщал към Мег като към „лейди Седжуик“, но титлата й хареса и я накара да се усмихне, въпреки че не й принадлежеше по право и въпреки че беше гладна, капнала от умора и се усещаше мръсна и дрипава. Освен това не беше предвиждала, че ще я отделят от Грешъм. Отдавна не се беше делила от него и сега това я разтревожи.

Грешъм я успокои с усмивка.

— Спокойно, Мег — каза той, преди тя да успее да обели дума. — Скоро ще дойда при теб.

Нито стражът, нито шерифът възразиха и Мег се остави да изведат нея и Инок от оживения двор. Държеше раменете си изправени, беше вирнала брадичка и докато се отдалечаваше от Грешъм, не се обърна нито веднъж, въпреки че цената за това самообладание беше висока.

Споменатото жилище се оказа доста голяма каменна къща. Издигаше се встрани и зад двореца, сред големи дъбове. Мег веднага се възхити от къщата, която й напомни за тази на нейните родители, за Радклиф Хол, въпреки че тази тук беше в далеч по-добро състояние.

Нейният спътник й помогна да слезе от Инок, отвърза вързопчето й, за да може тя да вземе вещите си със себе си. Вратата се отвори и на прага се появи слугиня в рокля от груб плат и с коса, която, за разлика от дивата грива на Мег, беше скрита под забрадка.

— Поздравете, моля, лейди Седжуик с добре дошла — заповяда войникът, но го направи много мило. Лордът скоро ще дойде при нея.

Младата жена поздрави Мег с поклон и я въведе от студа в къщата, после по пода покрит с тръстика до една камина, в която гореше малък огън. Мег изведнъж потрепери, кожата й настръхна и тя обгърна тялото си с ръце. Беше копняла за буен огън и се запита дали трябва да изясни недоразумението и да каже, че не е съпруга на Седжуик.

Слугинята пое вързопа на Мег.

— Ще напаля по-силен огън в спалнята, милейди — каза тя с поразителна проницателност, — ще ви донеса и гореща вода, ако пожелаете.

— О, да! — възкликна Мег, готова да се разплаче от благодарност. Каза си, че може да запази засега тайната за себе си. — О, да, толкова го желая, много ви благодаря.

Отговорът беше усмивка и още един дълбок поклон.

— Моля ви, разположете се тук, милейди, докато ви приготвя банята и леглото. Ще отида и в кухнята да ви заръчам нещо за ядене.

С тези думи жената излезе, а Мег се сви до огъня, радостна, че ще хапне, ще се измие и ще се стопли. Въпреки че през всички тези дни и нощи с Грешъм и шерифа по пътищата и през полята, нито веднъж не се беше оплакала, сега, когато щеше да се наслади на лукса и комфорта на Уиндзорския дворец, лишенията, които бе изпитала, й се сториха непоносими.

Огледа се. Холът беше толкова огромен и зле осветен, че Мег не виждаше стените, а само плътни сенки. Имаше някакви мебели, груба маса с по една дълга пейка от двете й страни, няколко стола с високи облегалки близо до камината.

Тя се отпусна на един от тези столове и простря студените си крака към слабия огън.

Жената най-сетне се върна и съобщи, че огънят в спалнята се е разгорял добре и Мег може да се стопли там. По пътя през хола и после по широката дървена стълба нагоре, тя изпълни молбата на Мег, каза, че името й е Алена, а мъжът й се грижи за свинете на краля.

Спалнята се оказа приятна изненада, защото беше с много и високи прозорци и изпълнена с толкова светлина, колкото можеше да проникне през един зимен ден. В камината гореше весел огън и ближеше лакомо големите цепеници. На светлината на пламъците тя видя маса и два стола, които канеха на изобилна трапеза.

Срещу прозорците имаше широко легло с много възглавници и кожени завивки, с тежки завеси, които можеха да се дръпнат, за да спират студа.

Но най-хубавото беше голямата вана в единия ъгъл на стаята, здраво опряна о пода и облицована с чудесни рисувани плочки.

— Това е трофей от първия кръстоносен поход — каза Алена, която последва Мег до дългата квадратна вана — същинско произведение на изкуството — и надникна в нея. Алена се наведе и издърпа малка месингова пластинка, закриваща отвора, през който трябваше да се изтича водата. — Щом свършите, водата ще изтече през една тръба.

Мег бързо се прекръсти, смаяна и малко уплашена.

— Аз ще напълня ваната, докато вечеряте, милейди — заяви Алена с разбираща усмивка.

— Това е същинско чудо — каза смаяно Мег, коленичи до ваната и прокара ръка по разкошния, широк и пъстър ръб. — Не разбирам защо всеки дом в Англия да няма такава вана.

— Повечето хора ги е страх да се къпят по-често — въздъхна Алена. Твърдят, че човек можел да се простуди, а после и да хване чума.

— Глупости — каза Мег и стана. — Мисля, че човек може да се разболее от мръсотия и от лоша и слаба храна. Каква вреда може да причини най-обикновено изкъпване? Тя продължи да говори, без да получи отговор. — Докато бяхме в Сейнт Суидънс, сестрите ми и аз се изтърквахме от глава до пети при всяка възможност.

Сърцето на Мег се сви от мъка, защото беше изненадала сама себе си, споменавайки близначката си и Елизабет и беше издала, че манастирът е бил толкова дълго нейният истински дом.

Не беше напреднала ни най-малко в търсенето на Габриела, а клетата Елизабет беше може би вече мъртва, а крехкото и тяло черно и подуто от чумата. Тя примигна, за да не се разплаче, но след това продължи с прекалено висок глас.

— Моля те, Алена, побързай, защото според мен горещата вода е по-добра от всяко лекарство.

— Както обичате, милейди — каза Алена и излезе.

Останала сама, Мег влезе облечена във ваната и изпъна крака. Дори сложила и глава на дъното, не можеше да стигне с пръстите на краката другия край на ваната.

Беше се отпуснала в очакване на благотворното въздействие на вдигащата пара вода и сапуна, когато чу вратата да изскърцва. Изчерви се и седна, решила, че е влязла Алена, но беше Грешъм, застанал ухилен на прага.

— Човек би казал, че се чувстваш като в рая — каза той.

— Това тук е същинско чудо — каза тя, като имаше предвид ваната, но в гласа й прозвуча мъка, защото тъгуваше по сестрите си. — Погледни, тя е по-дълга от тебе, милорд. По-дълга е дори от кон с каруца. По-голяма дори от кладенеца в Сейнт Суидънс.

Грешъм се засмя, прекоси стаята, седна на ръба на ваната и присви очи, загледан в Мег.

— Да, чудесна моя лейди, тази вана е истинско чудо, което може да смае дори магьосник. Не се съмнявам, че ще ти хареса още повече пълна с вода.

Мег знаеше, че я закача, но не реагира.

— Мислиш ли, милорд, че и в твоя дом, където и да се намира, има такава вана?

Грешъм погали с длан бузата й.

— Нищо не зная, мъничка моя Мег. Но ако няма, обещавам ти да заповядам да ми направят една и да ти я подаря.

Мег се изправи в огромната вана и сключи ръце около шията на Грешъм.

— Ти можеш да бъдеш изключително приятен спътник, стига да се опиташ — каза тя и го целуна леко по устата.

— Х-м. Струва ми се, че би трябвало да бъда нещо повече от спътник. И той сигурно би задълбочил близостта, ако някой не блъсна вратата зад него, за да я отвори.

— Милорд, милейди, аз… прощавайте… — изпелтечи уплашено Алена, притеснена, че им е попречила.

Грешъм въздъхна и прокара разперени пръсти през сплъстената си коса.

— Всичко е наред, момиче — каза той и се обърна към Алена, която с мъка крепеше огромен поднос. — Моля те, не бягай от нас, още повече че ни носиш храна.

Алена сложи подноса на малката масичка, застана до огъня в камината и приглади послушно полата на роклята си — движение, издаващо нервно послушание. Лицето й беше пламнало и тя не можеше да гледа нито Мег, нито Грешъм в очите.

— Поръчах в кухнята да стоплят вода — каза тя. — Предполагам, че докато вечеряте и се поотморите, ще е вече гореща.

— Благодаря — каза Мег и излезе от ваната, за да седне до Грешъм. Беше прегладняла, защото този ден не бяха нито закусвали, нито обядвали — шерифът и Грешъм нямаха този ден късмет в лова из премръзналите гори и заснежената равнина.

Алена кимна, обърна се и напусна припряно стаята, затръшвайки шумно вратата зад себе си.

— Тя се страхува от теб — забеляза Мег с лукава игривост, отиде до масата и си взе голямо парче сирене. — Знам ли, може да си някой известен нехранимайко и женкар.

Грешъм си взе парче хляб и си наля от една кана вино в цинкова чаша.

— Може да съм бил и нещо още по-лошо — каза той сериозно.

Мег го погледна засрамено. Сред мислите си за Габриела и Елизабет и възбудата при вида на тази вана, беше забравила напълно, че стражите и техният началник бяха познали Грешъм.

— Ти каза ли им — на мъжете, които ни приветстваха имам предвид, — че не помниш какво се е случило, преди да се озовеш в Сейнт Суидънс?

Той поклати глава и дълго гледа в чашата, преди да отпие от виното. Гледаше я, сякаш тя беше прозрачна и виждаше през нея.

— Не — каза той. — Но Приг сигурно ще разкаже цялата история.

— Седни — каза много мило Мег. — И двамата сме край огън и под покрив. Имаме хляб и вино, и удобства.

Грешъм я погледна и сега, вече осъзнал присъствието й, се усмихна.

— Да — каза той и кимна към стола до Мег. — Имаш право, милейди.

Когато тя продължи да стои, отново посочи стола.

— Седни, моля те. Не мога да седя, докато ти стоиш права. Мег се отпусна на стола и отхапа от парчето сирене, което беше държала дотогава забравено в ръка.

— Ти беше ли при краля?

— Не — поклати глава Грешъм. — Едуард лежи от някаква простуда и не приема никого, освен своята любовница Алис Пепърс.

— Ти познаваш неговата любовница? — попита смаяна Мег. Щом си е спомнил това, не е изключено да си спомни едно след друго още неща.

— Не — въздъхна той и отчупи от хляба, както замислен свещеник от причастие. — Това, че я нарекох по име още нищо не значи. Зная името на краля и дори имената на любимите му коне, и на всичките му деца. — Мога да ти назова — посочи той към прозорците — освен това и имената на дърветата и животните в гората. Мога да идентифицирам растения и камъни и дори звездите на небето. Въпреки това нямам спомен за собствения си син, нито за жената, която го е родила, нито за мъжа на име Чалстри, който би трябвало да е най-добрият ми приятел. — Той помълча и я погледна измъчено. — Кажи, Мег — как е възможно това?

Мег не можеше да остане на мястото си. Тя стана, отиде при Грешъм е сложи леко ръка на рамото му.

— Това се случва понякога при много възрастни хора — каза тя. — Имала съм случаи да го наблюдавам в Сейнт Суидънс. Някои от най-старите калугерки си спомняха поразителни подробности от детството, но не можеха да кажат дали са закусили. — Тя разбра, че това не беше утеха за него и докосна бузата му. — Има ли тук някой, който може да ти разкаже нещо за твоя живот? Момчето на име Кирън може би?

Грешъм сложи ръка върху нейната и леко я притисна.

— Няма да напусна Уиндзор, преди да науча всичко, което трябва да зная, но то не е същото като спомена, нали така?

Тя го целуна по косата, която трябваше на всяка цена да бъде измита.

— Ще посетиш ли момчето?

— Да — кимна уморено той, но не ме питай кога. Продължаваше да държи ръката й и я върна до нейния стол, без да става от своя. — Не съм готов да го видя още сега.

След това двамата мълчаливо се нахраниха, стоплиха се от виното и горещината на огъня. Навън отново валеше сняг, който за малко беше спрял. От небето падаха дебели парцали.

Според Мег сигурно беше минал час, когато чу слугите да изкачват стълбите, ако се съди по шума, бяха цял отряд. Тя избърза към вратата, за да им отвори, защото предположи, че носят вода. Така беше. Слугите внесоха огромни покрити казани. Шаловете на жените и палтата на мъжете бяха целите в сняг, а ръцете и носовете им зачервени от студа.

Мег преброи повече от дузина носачи на вода, а Алена ги следваше със сапун, кърпи и пешкири. Напълниха прекрасната вана почти докрай и Алена изведе малката армия, без да погледне нито веднъж към Мег или Грешъм.

Мег смъкна с вик на радост мръсната пола и расото и хвърли и двете в огъня. Последва мръсната риза. Докато сваляше обувките, видя, че дрехите вече горят и пламъците бързо ги поглъщат.

Гола, но не и притеснена, Мег побърза да влезе във ваната.

Грешъм се разсмя високо, когато чу радостната й въздишка.

— По-добре ще е да ми правиш компания, вместо да се разхождаш напред-назад и да виеш като чакал — извика Мег, преди да се потопи до брадичката в горещата вода, от която кожата й пламна като в треска. — Ти няма да споделиш леглото ми, лорд Седжуик, ако си останеш толкова мръсен.

С висок вик на ужас и Грешъм хвърли дрехите си в огъня. След което се присъедини към нея във ваната. Двамата забравиха личните си грижи, не са замислиха и за това, че всъщност не са мъж и жена, както вярваха повечето хора в Уиндзор и си откраднаха малко щастливо време. Изтъркаха се взаимно, плискаха се безгрижно като деца в горещ летен ден в някой вир и излязоха от ваната чак когато водата стана студена и мътна, а те почнаха да треперят. Мег измъкна запушалката и водата забълбука през тръбата, отвеждаща в пода.

Изсушиха се пред огъня в камината и изобщо не използваха пешкирите. На плота на камината лежеше гребен, навярно Алена го беше оставила там, и Грешъм вчеса с него косата на Мег.

Мег не би могла да каже кога започна любовната игра и кога свърши. Помнеше само, че Грешъм я прегърна и я целуна. Известно време имаше усещането, че пламъците от камината са обхванали и тях и са ги погълнал, пламъци на насладата.

Бяха минали часове и вече беше тъмно, когато Мег дойде отново на себе си и осъзна, че лежи притисната към Грешъм под куп завивки, отпусната, задоволена и с почти суха коса.

Искаше да стане, притеснена, че не е забелязала как денят е преминал в нощ, но една ръка я дръпна обратно върху меките, напълнени с перушина дюшеци. Грешъм, който лежеше до нея, пъхна една ръка под задника й, сложи лекичко другата на гърдите й.

— Престани — каза Мег и го удари лекичко по ръката, но беше напразно, защото той продължи да я гали. Мег се отказа да му пречи.

Някакъв шум зад вратата разтревожи Мег, но Грешъм само подаде глава изпод завивките и викна:

— Я да се махаш!

— Грешъм! — извика Мег, когато той метна една кожа върху двамата, та да не ги смущава вече дори слабата светлина на камината. — Недей, може да ни носят вечерята.

Той я целуна и беше съвсем ясно за какво е гладен, само че който и да стоеше зад вратата, взе да дърпа резето.

Грешъм отново подаде глава.

— Не ме ли чу? — изрева той. — Казах ти да се махаш!

Вратата се отвори с трясък и Мег, затрупана от завивките, не можа да види какво става. Грешъм изруга и вече искаше да се надигне от дюшека, но преди да успее да се освободи от завивките, нещо прехвърча над главите им и се заби с отвратителен звук в горната дъска на леглото.

Мег вдигна очи нагоре и видя една кама да трепери, забита в дървото. Ако можеше да си поеме достатъчно дълбоко въздух, сигурно щеше да извика. Грешъм скочи от леглото, гол като новородено бебе и изрева от гняв като лъв.

— Каква е тази наглост?

— Умри, негоднико! — изрева някой в отговор, — ако се съди по пискливия, пресеклив глас, беше много по-малко и по-младо лъвче. — Умри и върви да гориш в ада!

— Само да хвърлиш още една кама — отговори Грешъм — и, кълна се, ще ти насиня задника!

— Още една кама? — Мег погледна отново към забитата в дъската на леглото, после се надигна и се взря в полумрака. Като се изключи слабата светлина на догарящия огън в камината, можеше да си помисли, че е в пещера, толкова тъмно и студено беше в стаята.

След няколко секунди очите й свикнаха с това осветление и Мег видя Грешъм и някакъв висок младеж, всъщност момче, застанали до вратата. Русата коса, гневът и смъртоносната точност, с която ги беше замерил, й казаха всичко, което трябваше да знае: това беше Кирън, синът на Грешъм. Бялата кожа на Кирън просветваше в тъмната стая като алабастър.

Мег усети насочения към нея поглед на момчето и видя как малката му ръка се сключи на дръжката на втора кама. Разбра с ужасяваща яснота, че ако хвърли втори път, непременно ще улучи или нея, или баща си. Той и първия път не беше сбъркал, а беше улучил желаната цел.

С първата кама искаше да заяви, че е тук, да отправи предупреждение, да покаже колко сериозни са намеренията му и оръжието беше улучило набелязаната цел.

— Това твоята курва ли е? — попита момчето. Когато слаба светлина падна върху лицето му, тя видя как горят очите му.

— Това е лейди Радклиф — отговори спокойно Грешъм.

Кирън плю, но камата остана в ръката му, отпусната до тялото, но готова за ново нападение.

— Защо си домъкнал тая женска?

Гласът на Грешъм прозвуча меко, дори приятелски. Беше привидно съвсем спокоен, но Мег знаеше, че в него бушуват бурни чувства.

— Махни камата и ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш. Като те предупреждавам да внимаваш какво говориш.

Кирън отново плю.

— А защо трябва да имам доверие в пес като теб?

— За това няма абсолютно никакво основание — каза Грешъм. — Като изключим това, че съм твой баща.

— Ти си един безименен помияр!

— В какво превръща това твърдение теб?

Мег си пое въздух, защото видя как пръстите на Кирън се свиха конвулсивно около дръжката на камата. В мига, в който тя реши, че момчето ще се прицели с оръжието, но не в баща си, а в нея, той пусна дръжката и камата падна на пода.

Грешъм не отиде да вдигне камата, а бързо се облече. Не посегна да вземе меча или камата, която продължаваше да стърчи в таблата над главата на Мег.

Кирън не помръдна от мястото си. Въпреки страха и притеснението, тя изпитваше известно уважение към момчето. Всеки друг, когото познаваше, би предпочел сега да избяга, вместо да изчаква, вкаменен като статуя, докато баща му, неговият враг, се готвеше да се занимае с него.

— Запали лампата — каза хладно и пренебрежително момчето и Мег не беше сигурна към кого именно се обръща, към нея или към Грешъм. — Искам да я видя тая в леглото ти. Цял Уиндзор приказва, че ти била жена.

Мег започна да се приближава, сантиметър след сантиметър, към ръба на леглото, но когато го стигна, си спомни, че е гола. В този си вид не можеше, разбира се, да поздрави посетител, независимо от това дали е враждебно настроен или не, но успя все пак да намери илюзорна утеха в това, че се беше поотдръпнала от острието, забито в таблата на леглото. Едва много по-късно й мина през ума, че е могла да вземе камата и с нея да се брани срещу непредсказуемия враг.

— Престани да зяпаш дамата — каза доста сдържано Грешъм. — Тя не е кобила, заведена на панаира за продан.

Кирън направи две крачки към леглото и Мег видя, че е присвил очи, повече от любопитство, предположи тя, отколкото от злоба. Не повярва нито за миг, че той е решил да я види на по-светло.

— Ще имам възможност да я разгледам по-добре — каза Кирън и сви рамене. — Не си могъл да си помислиш нито за миг, че съм способен да убия дамата или тебе, нали така? Ако исках да убивам, и двамата отдавна да сте мъртви.

Мег потрепери колкото и топло да беше в леглото, но страхът отдавна беше отлетял, заместен от желанието да издърпа яко ушите на красивото момче.

— Не се иска кой знае какво изкуство, за да убиеш беззащитна жена — отсече Грешъм. — Или мъж, когото си сварил гол в леглото му. Такова нещо може да извърши само страхливец.

— Още съм твърде млад, за да изляза срещу теб на бойното поле или на турнир — каза с нескрито съжаление Кирън и с омраза, очевидно прекалено тежка за момче на неговата крехка възраст. — Ужасно съжалявам, че няма да си жив, когато стана мъж и вече в състояние да те убия честно и почтено със собствените си ръце. За съжаление това удоволствие ще се падне на друг.

Зъбите на Грешъм проблеснаха на светлината на огъня.

— О, да, на комедианта — каза той. — Надявам се все пак за твое добро, че не си много привързан към онзи негодник.